№ 91
гр. София, 11.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Ивайло Младенов
Светлин Михайлов
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Ивайло Младенов Въззивно търговско дело №
20211001000345 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивни жалби на И. Д. Д., действащ като едноличен търговец под
фирмата „Балгер - И.Д.“- гр. София, чрез назначения му особен представител адв. А.Т. от
САК и на Б. И. Д.- едноличен търговец под фирмата „Амбулатория за индивидуална
практика за първична дентална помощ д-р Б.Д.“, чрез адв. Е.С. от САК, срещу решение №
260553 от 14.12.2020 г. по т.д.№ 2254/2018 г. на Софийския градски съд, VІ т.о., 19 състав.
С въззивната жалба И. Д. Д., като едноличен търговец под фирмата „Балгер - И.Д.“
обжалва решението в частта, с която по иск с правно основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, във връзка
с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 430 от ТЗ, жалбоподателят е осъден да заплати на „Мелон
България“ЕАД сумата от 42 111.63 лв., представляваща главница по договор за банков
кредит № BL 8747 от 14.09.2007 г., анекс №1 от 03.04.2008 г., анекс № 2 от 20.08.2009 г. и
погасителен план, от която сума до размера на 25 175.86 лева - в условията на солидарна
отговорност с Б. И. Д.- ЕТ „Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална
помощ д-р Б.Д.“, ведно със законна лихва върху нея от 25.10.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането; сумата от 10 427.72 лв., представляваща възнаградителна лихва по
чл. 3 от договора за кредит, дължима за периода от 21.09.2009 г. до 23.02.2011 г. ; сумата от
91,94 лв. - наказателна лихва по чл. 4 от същия договор, дължима за периода от 21.10.2010 г.
до 23.02.2011 г., както и сумата от 5718.02 лв., представляваща лихва върху главниците по
договора за банков кредит и анексите към него, дължима за периода от 25.03.2016 г. до
1
3.08.2017 г., от която, до размер на 718,33 лева – при условията на солидарност с
ответницата Б.И..
С въззивната жалба на И. Д. Д. е оспорена активната процесуална легитимация на
ищцовото дружество, с довода, че съгласно чл. 5, ал. 1 от цесионния договор той влиза в
сила след превода на договорената в чл. 4, ал. 1 сума, за което по делото не са представени
доказателства, откъдето според жалбоподателя следва, че прехвърлителното действие на
договора не е настъпило. Поддържа се, че противното не следва и от писменото
потвърждаване на цесията от страна на цедента „Юробанк България“АД, на основание чл.
99, ал. 3 от ЗЗД, тъй като документът е без дата, не е ясно кога е подписан и не може да бъде
направена преценка относно правата на ищеца към датата на подаване на исковата молба.
Оспорен е и изводът на съда относно пасивната легитимация на въззивника да отговаря по
предявения иск, с довода, че доколкото договорът за кредит е сключен единствено с
едноличния търговец, физическото лице И.Д. не е легитимирано да отговоря по предявените
въз основа на него искове. Изложено е, че по делото липсват доказателства, че при
сключване на договора за цесия прехвърлените с него вземания са били валидни, надлежно
индивидуализирани, определяеми и изискуеми, а оттам- че изискванията за действителност
на прехвърлянето са били изпълнени. Посочено е, че тъй като към датата на сключване на
цесионния договор процесните вземания са били погасени по давност, те не са
съществували в неговия патримониум и не са били част от гражданския оборот, с което
облигационната връзка между първоначалния кредитор и длъжника е била прекратена,
поради погасяване на материалното му право, доколкото цедентът не е могъл принудително
да реализира вземанията си по договора. Наведен е довод, че след като към датата на
сключване на цесионния договор прехвърленото вземане не съществува, той е нищожен,
поради пълна начална невъзможност. Като неправилна е оспорена и преценката на
първоинстанционния съд за неоснователност на заявеното от процесуалния представител на
жалбоподателя възражение погасяване на исковете по давност, по реда на чл. 110 от ЗЗД и
чл. 111, б. „б“ и б. „в“ от ЗЗД. Посочено е, че споразумението от 27.03. 2018 год., сключено с
жалбоподателя И.Д. не съдържа клауза за новация на задължението, съгласно чл. 107, ал. 1
от ЗЗД и изрично изразена от страните ясна и недвусмислена воля за погасяване на старото
задължение и за заместването му с ново, поради което не произвежда новационно действие,
а е насочено към уговаряне на облекчен способ за изпълнение на задължението чрез
отстъпки от страна на кредитора. Твърди се, че по делото ищецът не е установил при
условията на пълно и главно доказване съществуването на процесните вземания, както и че
съдът неправилно е кредитирал заключението на назначената по делото съдебно-
счетоводна експертиза, тъй като то е изготвено въз основа на документи, които не са
представени по делото. Формулиран е петитум за отмяна на обжалваното решение и за
постановяване на друго, с което предявените от „Мелон България“ЕАД обективно
съединени искове да бъде отхвърлени.
Въззивната жалба на ответницата Б. И. Д.- едноличен търговец под фирмата
„Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Б.Д.“ е насочена
2
против частта от решението на Софийския градски съд, с която тя е осъдена да заплати на
„Мелон България“ЕАД, солидарно с И. Д. Д. като едноличен търговец под фирмата „Балгер
- И.Д.“ сумата от 25 175,86 лева, представляваща част от главницата по кредитния договор,
от общо претендирания размер от 42 111, 63 лева, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 25.10.2018 год. и сумата от 718,33 лева - лихва върху главницата, дължима
за периода от 25.03.2016 г. до 3.08.2017 г. В жалбата ù са инвокирани оплаквания,
аналогични на тези, изложени във въззивната жалба на И. Д. Д., а именно, за липсата на
активна процесуална легитимация на цесионера „Мелон България“ЕАД, поради липсата на
доказателства, че е заплатил на цедента „Юробанк България“АД сумата по чл. 4, ал. 1 от
договора, като условие за влизането му в сила ; за липсата на надлежно потвърждаване на
цесията от страна на цедента, по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, поради липсата на дата на
писменото му изявление; за неправилно разпределение на доказателствената тежест при
оспорване истинността на частни документи, в чието съставяне оспорващата страна не е
участвала; за несъществуване на вземанията по кредитния договор към датата на сключване
на договора за цесия, поради погасяването му по давност. Поддържа се, че по делото
липсват доказателства, че „Юробанк България“АД е изпълнила задължението си по
договора да отпусне на кредитополучателя уговорената парична сума в съответния срок,
доколкото не са представени извадки от банковите сметки на кредитополучателя „ЕТ
„Балгер - И.Д.“, от които да е видно, че по неговата сметка са постъпили суми, даващи
основание да се предположи, че кредитодателят е изпълнил своето задължение по договора
за банков кредит. Оспорено е качеството на жалбоподателката Б.Д. на съдлъжник, с довода,
че становището на съда в тази насока е основано единствено на посочването ù като такава в
текста на договора. Наведен е довод, че със сключването на споразумението от 27.03.2018 г.
единствено с ЕТ „Балгер-И.Д.“ цесионерът „Мелон България“ ЕАД се е отказал доброволно
от възможността да търси плащане на претендираната сума, предмет на цесионния договор
от жалбоподателката Д. и е приел, че вземанията са дължими единствено и само от
кредитополучателя И. Д. Д.- страна по споразумението. Оспорен е изводът на
първоинстанционния съд за неприложимост на нормите на Закона за защита на
потребителите по отношение на процесния договор, с твърдението, че предназначението на
отпуснатия кредит не може да бъде отнесено към съдлъжника Б.Д. – нито лично, нито в
качеството ù на едноличен търговец. Оспорена е доказателствената стойност на
заключението на съдебно-счетоводната експертиза с довода че документите, въз основа на
които е съставена не са представени като доказателства по делото. Направено е искане за
отмяна на решението в обжалваната му от жалбоподателката Б.Д. част и за отхвърляне на
предявените искове, както и за присъждане на сторените разноски.
Въззиваемото дружество „Мелон България“ЕАД оспорва въззивните жалби.
В писмените си отговори, депозирани по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК чрез
пълномощника му юрисконсулт Д. се твърди, че вземанията към жалбоподателите
произтичат от действителен договор за цесия, сключен с цедента- първоначалния кредитор
„Юробанк България“АД, по който цесионерът е изпълнил задължението си да заплати
3
продажната цена на вземането, а цедентът- да прехвърли вземането и да предаде на
цесионера документите, с които се легитимира като кредитор и да потвърди писмено
извършеното с договора прехвърляне, което сочи, че цесионерът е изправна по него страна.
Поддържа се, че по отношение на договора за кредит са неприложими основанията за
недействителност по ЗЗП, тъй като и двамата съдлъжници са го сключили в качеството на
търговци. Оспорени са доводите на жалбоподателите за погасяване на вземанията по
давност, с възражението, че те се погасяват с общата петгодишна давност, а не със
специалната тригодишна такава, тъй като не са периодични плащания, по смисъла на чл.
111, б. „в“ от ЗЗД, защото погасяването на задълженията по договорите за банков кредит
представлява разсрочване на задължението на кредитополучателя по волята на страните и
не се отразява на течението на погасителната давност, чийто начален момент се определя
съобразно чл. 430, ал. 1 от ТЗ - от изтичане на срока на кредита- в случая на 11.04.2018 г.,
когато настъпва падежът на задължението на кредитополучателя за връщане на цялата сума,
ведно с уговорената договорна лихва. Наведен е довод, че с подписването на
споразумението от 27.03.2018 г., с което длъжникът И. Д. Д. -лично и като ЕТ под фирмата
„Балгер-И.Д.” е признал съществуването на непогасено, валидно и изискуемо задължение,
произтичащо от договора за кредит, на основание чл. 116 от ЗЗД давността е била
прекъсната, след което, на 30.08.2018 г. длъжникът е извършил само едно частично плащане
в размер на 500 лв. По отношение отговорността на жалбоподателите като физически лица
за задълженията, които са поели като търговци, е изложено, че едноличният търговец е
търговското качество, с което физическото лице участва в търговския оборот и е носител
едновременно на търговски и на граждански права и задължения, като отговаря за тях с
цялото си имущество. Заявено е искане за потвърждаване на решението в обжалваните му
части и за присъждане на разноските по водене на делото пред въззивната инстанция за
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, във връзка с
доказателствата по делото, съобразно чл. 235 от ГПК, във връзка с чл. 273 от ГПК,
приема следното :
Въззивните жалби са подадени в процесуално- преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 от
ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт и от надлежно легитимирани страни с правен
интерес от обжалването, поради което са процесуално допустими.
От събраните по делото доказателства се установява, че на 14.09.2007 г. между
„Българска пощенска банка“АД, чийто правоприемник е „Юробанк България“АД, от една
страна и от друга И. Д. Д., действащ като едноличен търговец под фирмата „Балгер-И.Д.“
като кредитополучател и Б. И. Д.- едноличен търговец под фирмата „Амбулатория за
индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Б.Д.“ като солидарен длъжник, е
бил сключен договор „Бизнес револвираща линия - плюс“ № BL8747 от 15.09.2007 г., с
който банката е предоставила на кредитополучателя кредит под формата на кредитна линия,
в размер на 20 000 лева за посрещане на краткосрочни оборотни нужди, а
кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне заедно с дължимите лихви при
4
условията на договора. Крайният срок за ползване и погасяване на кредита е уговорен на
120 месеца, считано от откриването на заемната сметка по кредита, след учредяване на
договорените обезпечения и изпълнение на специалните условия по кредита, удостоверено
с двустранно подписано приложение, в което се посочва датата на откриване на заемната
сметка. В клаузата на чл. 3 е уговорен начинът на формиране на дължимата за ползването на
кредита годишна възнаградителна лихва, включваща сбора от действащия базов лихвен
процент за лева, обявен от банката, който към датата на сключване на договора е в размер на
10 % и договорна лихвена надбавка в размер на 2.5 пункта, като според ал. 3 на с. клауза,
действащият БЛПМФ не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за
страните, считано от първото 21-во число след промяната му. Лихвата се начислява
ежемесечно и е платима на 21-во число на всеки месец, следващ месеца на откриване на
заемната сметка. В клаузата на чл. 4 е уговорено, че при просрочие на дължимите
погасителни вноски по кредита, както и при предсрочна изискуемост на кредита, дължимата
от кредитополучателя лихва по чл. 3, ал. 1 се увеличава автоматично с наказателна надбавка
(неустойка) за просрочие на главница в размер на 10 пункта. Според чл. 7а, ал. 1 от договора
ЕТ „Амбулатория за индивидуална практика за първична стоматологична помощ д-р Б.Д.“
встъпва при условията на чл. 101 от ЗЗД като съдлъжник в задълженията на
кредитополучателя ЕТ „Балгер-И.Д.”, произтичащи от кредитния договор, а клаузата на ал.
2 съдържа нейно волеизявление за съгласие с всички негови условия; в чл. 7б е уговорена
солидарна отговорност между кредитополучателя и съдлъжника за изпълнение на
задълженията по кредитния договор. От приложения към договора погасителен план се
установява, че между страните е било уговорено погасяване на кредита на 120 равни
месечни вноски, всяка от които в размер на 721.25 лв., включваща главница и
възнаградителна лихва. С приетото като писмено доказателство в първоинстанционно
производство т. нар. „Приложение“ към договора, а по същество- констативен протокол от
15.09.2007 г., банката, кредитополучателят и съдлъжникът са удостоверили, че на същата
дата е открита заемната сметка, по смисъла на чл. 1, ал. 2 от договора, откогато започва да
тече срокът за погасяване на кредита. С допълнително споразумение- анекс № 1 от 3.04.
2008 г. към договора, страните са уговорили увеличаване размера на предоставената по
договора сума от 20 000 лв. на 40 000 лв., която кредитополучателят се е задължил да ползва
и върне, заедно с дължимата лихва при условията на договора, както и да заплати на банката
такса „одобрение“, в размер на 1 % върху допълнително предоставената по него сума. С
анекс № 2/20.08.2009 г. страните договорили намаление на кредита до размера на усвоения
кредитен лимит към датата на споразумението и 12-месечен гратисен период на т. нар.
„облекчено погасяване“ с месечни вноски от 280 лв. всяка за погасяване на част от
дължимите погасителни вноски и равни месечни анюитетни вноски след изтичане на
гратисния период до края на срока на договора -15.09.2017 г. при изготвяне на нов
погасителен план (чл. 4 и чл. 6). Страните уговорили, че след изтичане срока на гратисния
период вноските се определят с нов погасителен план. Представен е погасителен план за
разсрочено плащане на усвоената главница от 42 111.63 лева на 120 месечни анюитетни
вноски.
5
С договор за прехвърляне на вземания № 5300/1945/21.06. 2017 г. „Юробанк
България“АД като правоприемник на „Българска пощенска банка“АД, е прехвърлила на
„Мелон България“ЕАД вземанията си към своите длъжници по договори за банков кредит,
посочени в специално приложение № 1 към него, ведно с всички произтичащи от тях права
и задължения, привилегии, обезпечения, лихви и други принадлежности, определени и
индивидуализирани подробно в списъка, както и към техните солидарни длъжници,
съдлъжници, гаранти, поръчители, авалисти и правоприемници по същите договори. Според
клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора, 60 % от договорената цена се заплаща в срок от 10
работни дни от подписване на цесионния договор, а останалите 40 % от нея- в срок от 1
месец от датата на плащане на първата вноска от цената, съгласно чл. 4, ал. 2, т. 1. от
договора. В клаузата на чл. 5 е уговорено, че договорът влиза в сила след превеждането на
сумата, посочена в чл. 4, ал. 1 от договора, а в ал. 2 на с. чл.- че цесионерът встъпва като
кредитор по прехвърлените вземания, след влизането му в сила, откогато те преминават
върху цесионера с всичките произтичащи от него права, привилегии, обезпечения, лихви и
други принадлежности. С клаузата на чл. 7 от договора цедентът е упълномощил цесионера
да уведоми длъжниците от негово име, съгласно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, за извършеното
прехвърляне на вземанията по договорите за кредит, както и да обяви вземанията за
предсрочно изискуеми. В приложението към договора под № 779025 фигурират вземания
срещу длъжника ЕТ „Балгер-И.Д.“ общо за сумата от 57 537 лв., от които 42 112 лв.
главница и 15 126 лв.- лихви.
В първоинстанционно производство е представено пълномощно с нотариална заверка
на подписа от 31.08.2017 г., с рег.№ 3095 по описа на нотариус с рег.№ 444, с което
цедентът „Юробанк България“АД е упълномощил „Мелон България“ЕАД да представлява
банката при изпълнение изискванията на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, като за срока на действието му
от 12 месеца, уведоми от негово име длъжниците по прехвърлените с цесионния договор
вземания. Представено е и писмено уведомление, с което по силата на упълномощаването от
страна на цедента цесионерът е уведомил, съобразно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, длъжника ЕТ
„Балгер - И.Д.“ за извършеното с цесионния договор прехвърляне на вземанията по
кредитния договор BL8747, като е посочил, че от датата на връчването му следва да
изпълнява задълженията си по него по отношение на новия кредитор и да превежда
дължимите суми по посочена в него банкова сметка. Уведомлението е връчено на И. Д. Д.
на 27.03.2018 г., което той е удостоверил със саморъчния си подпис върху него. По делото
няма данни за неговото връчване на солидарния случай Б. И. Д. – ЕТ под фирмата
„Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Б.Д.“.
С клаузата на чл. 1 от споразумение, сключено на 27.03.2018 г. между цесионера
„Мелон България“ЕАД и И. Д. Д.- ЕТ под фирмата „Балгер - И.Д.“, страните са приели за
безспорно помежду им, че към деня на сключването му съществува непогасено валидно и
изискуемо задължение на длъжника към кредитора, произтичащо от договора за кредит, във
връзка с договора за цесия, в общ размер на 57 537.39 лева, от които просрочена главница от
42 111,63 лв.; просрочени лихви - 15 125.96 лв. и такси от 299.80 лв., като длъжникът е
6
декларирал, че въз основа на издаденото от цедента пълномощно, е бил валидно уведомен
от цесионера за извършеното прехвърляне на вземанията. В клаузата на чл. 2, длъжникът се
е задължил да внесе сумата от 17 261,22 лева, представляваща 30 % от целия размер на
задълженията му към кредитора в срок до 30.04.2018 г. по посочена в същата клауза банкова
сметка. В ал. 4, кредиторът се е задължил за срока на действие на споразумението да не
начислява лихва върху неизплатената главница, а в чл. 3, ал. 1- да не предприема действия
по принудително събиране на вземанията. В ал. 3 на с. чл. е уговорено, неговото
прекратяване при неизпълнение от страна на длъжника на което и да е задължение по него,
както и при забава за плащането на вноската, като в този случай той начислява цялата
дължима лихва върху главницата от датата на подписване на споразумението до пълното ù
погасяване и цялата непогасена част от остатъчния дълг, описан в чл. 1 ал. 1, става изцяло
изискуема. Споразумението е подписано само от длъжника И. Д. Д., но не и от
съдлъжника Б. И. Д..
Според приетото в първоинстанционно производство заключение на съдебно-
счетоводната експертиза, извършена от вещото лице Р. С., от анализа на представените
доказателства и изчисления е установено, че към датата на сключване на договора за цесия-
21.06.2017 г. неплатеният остатък по договор за банков кредит „Бизнес револвираща линия-
плюс“ с номер BL 8747 от 14.09.2017 г. е съответно за главница в общ размер от 42 111.63
лв., а непогасената част от възнаградителната лихва, отнасяща се за периода от 20.09.2009 г.
до 22.02.2011 г. вкл. възлиза на 10 427.78 лв. Неплатена наказателна лихва е в размер на
91.50 лв., отнасяща се за периода от 21.09.2010 г. до 22.02.2011 г. вкл., неплатеният остатък
за такси по договора за кредит -на 299.80 лв. и за законна лихва за забава върху неплатената
главница от 42 111.63 лв., за периода от 25.03.2016 г. до 03.08.2017 г.- в размер на 5517.82
лв. Според експертизата, след датата на сключване на договора за цесия (3.08.2017 г.), на
30.08.2018 г. е постъпила сума в размер на 500 лв., внесена на каса при ищеца с основание:
„споразумение от 27.03.2018 г.“ и наредител И. Д. Д., с която изцяло е погасено
задължението за неплатени такси по процесния договор за кредит от 299.80 лв. и частично-
до размер на 200.20 лв. за законна лихва, от общо 5 718,02 лв., начислена върху главницата
от 42 111,63 лв. за периода от 25.03.2016 г. до 2.08.2017 г. вкл.
При горните данни, въззивният съд намира следното :
Неоснователно е оплакването на жалбоподателите за липсата на активна процесуална
легитимация на въззиваемото дружество, с довода, че по делото не са ангажирани
доказателства за влизане в сила на цесионния договор, съгласно уговореното в клаузата на
чл. 5, ал. 1, във връзка с чл. 4, ал. 1 от него. Преди всичко, в случая не става дума за
процесуална легитимация, разбирана като принадлежност на правото на иск, чието наличие
се извежда от правното твърдение на ищеца, че е носител на материално право, предмет на
делото, засегнато от правния спор, а за материална такава, изразяваща се в
принадлежността на спорното материално право, произтичащо от соченото
правоотношение.
В клаузата на чл. 4, ал. 2 от цесионния договор страните са уговорили 60 % от
7
уговорената цена на прехвърлените вземания да бъде заплатена от цесионера в срок от 10
работни дни, считано от датата на неговото подписване, а останалите 40 % от нея - в срок от
1 месец, считано от датата на плащане на първата вноска от покупната цена, съгласно чл. 4,
ал. 2, т. 1. от договора. Според клаузата на чл. 5, ал. 1 договорът влиза след превеждане на
сумата, посочена в чл. 4, ал. 1 от договора, т.е. след заплащане пълния размер на уговорената
с него продажна цена, а ако тя не бъде преведена в сроковете, посочени в чл. 4, ал. 2,
договорът не поражда действие между тях, предвидените в него правни последици не
настъпват и всички вземания се считат за непрехвърлени.
Трайна е съдебната практика, че дефинитивно договорът за цесия е консенсуален и
комутативен, тъй като прехвърлителното му действие по отношение на вземането
настъпва с постигане на съгласие между страните за неговото сключване. Преминаването на
вземането върху цесионера настъпва по силата на самия договор, без да е необходимо да е
била заплатена уговорената с него цена и да е изпълнена процедурата по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД,
т.е. прехвърлянето да е било съобщено на длъжника от стария кредитор. Съобщаването е
предпоставка цесионерът да упражни правата си по вече придобитото с договора вземане и
прегражда възможността длъжникът да заплати сумата по него на стария длъжник с
погасително действие, но то не представлява момент на прехвърляне на вземането. Когато
прехвърлянето е възмездно договорът е двустранен (поражда задължение и за двете страни),
поради което може да бъде развалян по реда на чл. 87 от ЗЗД. Съобразно общия принцип на
чл. 88, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за ретроактивно действие на развалянето на договорите на
еднократно изпълнение, то заличава ex tunc създаденото с него облигационно отношение, а
оттам и транслативното му действие и възстановява в патримониума на цедента
прехвърленото с него вземане. Ако цесията вече е била съобщена на длъжника, по аргумент
от чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, развалянето има действие по отношение на него, след като му бъде
съобщено от цесионера, или от двете страни, а при спор между цедента и цесионера относно
действието на развалянето, ако някой от тях е предявил иск срещу длъжника, той може да
избегне риска от двойно плащане чрез процедурата по чл.224 от ГПК (така решение № 40 от
13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Уговорката договорът да породи
прехвърлителното си действие след заплащане от страна на цесионера на договорената цена,
на липсата на доказателства за което е основано възражението на жалбоподателите, по
същество представлява отлагателно (дилаторно) потестативно условие, чието
настъпване обуславя пораждането на правните му последици. По смисъла на чл. 25 от ЗЗД,
условието дефинитивно представлява бъдещо несигурно събитие или действие -
юридически факт, който се проявява след сключване на договора и чието действително
настъпване е предварително неизвестно. Според причината която ги предизвиква в
доктрината е възприето класифицирането на условията на случайни (казуални), произволни
(потестативни) и смесени. Условието е случайно когато действието на сделката е
обусловено от бъдещо несигурно събитие, върху чието настъпване не може да влияе волята
на нито една от страните по нея, а е обусловено от проявлението на обективни
закономерности. Произволно е онова условие, при което сбъдването на събитието зависи от
волята на единия от съконтрахентите, а смесено- което зависи едновременно от волята на
8
едната от договарящите страни и от волята на трети лица или от настъпването на случайно
събитие. Съществува разлика между т.нар. „обикновени потестативни“ и „чисто
потестативни“ условия, като при първите действието на договора или изпълнението на
задълженията по него е обусловено от събитие, чието настъпване е кумулативно
предпоставено от волята на едната страна и на едно трето лице, докато при чисто
потестативните условия то е поставено в зависимост изключително от волята само на
едната от страните по договора. Формираната по реда на чл. 290 от ГПК съдебна
практика изключва възможността действието на договора да бъде обусловено от чисто
потестативно условие, като бъде постановено изцяло в зависимост от волята на едната
страна, тъй като в този случай се поставя под съмнение изобщо намерението им за
обвързване, а оттам и съществуването самия договор (така решение № 7 от 19.04.2017 г. по
т.д. № 53312/2015 г., Т. К. I т.о.). В решение № 111 от 23.06. 2016 г., пост. по т.д. № 1839/
2015 г. на ВКС, ІІ т.о. е прието, че неизпълнението на поето от купувача задължение по
договора (за разкриване на работни места, поради виновно неизпълнение на задължението за
въвеждане на обекта в експлоатация) не съставлява уговорено между страните условие, по
смисъла на чл. 25 ал. 1 ЗЗД - бъдещо несигурно събитие, при ненастъпването на което
купувачът да се освободи от отговорност за неизпълнение, т. е. принципно е изключена
възможността изпълнението на задължението на една от страните по договора да
функционира като отлагателно условие, обуславящо неговото действие. В същото
решение е посочено, че виновното неизпълнение на задълженията на купувача обуславя
отговорността му за неизпълнение, а разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от ЗЗД е относима
към действието на договора в случай на уговорено условие - бъдещо несигурно събитие, а
не към последиците от неизпълнението на задълженията по договора. Противното разбиране
би довело до неприемливия извод, че доколкото изпълнението на задълженията на страните
по договора е винаги несигурно, всички договори следва да се считат сключени под условие,
което не съответства на характера на условието, като модалитет на сделките.
Разрешенията, съдържащи се в споменатите съдебни актове съответстват и на
историческото тълкуване на института, доколкото разпоредбата на чл. 67 от ЗЗД (отм.)
изрично квалифицира като недействително задължението, сключено под едно условие,
което го поставя в зависимост от волята на този, който се е задължил, като изключва
действителността на уговорката, обуславяща действието на договора от настъпването на
чисто потестативно условие, което същевременно е предмет на дължимата на една от
страните насрещна престация, тъй като в този случай по същество липсва воля за
задължаване, доколкото при двустранните договори всяка от уговорените контрапрестации
представлява основание за насрещната. По горните съображения настоящият въззивен
състав намира, че клаузата на чл. 5, ал. 1 от цесионния договор, според която той „влиза в
сила“, т.е. поражда целените от страните по него правни последици, в частност
транслативния си ефект, след заплащане от страна на цесионера на уговорената цена, не
представлява условие, по смисъла на чл. 25 от ЗЗД, а неизпълнение на договорно
задължение, от което в полза на цедента възниква потестативното право да го развали по
реда на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД с едностранно волеизявление, отправено до неизправната страна,
9
в която хипотеза по силата на ретроактивното действие на развалянето по чл. 88, ал. 1 от
ЗЗД, прехвърленото право ще бъде възстановено в неговия патримониум. По отношение на
длъжника по прехвърленото вземане цесионният договор е res inter alios acta, поради което
той не може да се позове на неизпълнението на задължението на цесионера за заплащане на
уговорената с него цена, за да обоснове правоотблъскващото си възражение по предявен
срещу него от цесионера иск за реално изпълнение, тъй като не е страна по него, нито е
носител на преобразуващото право да го развали. По делото липсват доказателства, а няма и
твърдения в този смисъл, банката-цедент да е упражнила потестативното си право на
разваляне на договора, поради неизпълнение на задължението на цесионера за заплащане на
уговорената цена и да е уведомила за това длъжниците по кредитния договор.
Според константната съдебна практика, няма пречка задължението на цедента по чл.
99, ал. 3 от ЗЗД да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне, откогато то има
действие спрямо него и третите лица, да бъде изпълнено чрез цесионера по силата на
изрично упълномощаване. В случая прехвърлянето на вземането е било съобщено от
„Мелон България“ЕАД на И. Д. Д. на 27.03.2018 г. по силата на изричното упълномощаване
от страна на банката-цедент (л. 29 от делото). Като съответстващо на съдебната практика,
следва да бъде споделено и становището на първоинстанционния съд, че задължението по
чл. 99, ал. 3 от ЗЗД може да бъде изпълнено и чрез връчване на препис от исковата молба, с
която цесионерът е предявил срещу длъжника иск за прехвърленото вземане, поради което
следва да се приеме, че жалбоподателката Б.Д. е била уведомена за извършеното
прехвърляне по този ред.
Неоснователно е и оплакването, че документът по чл. 99, ал. 3 in fine от ЗЗД, който
обективира волеизявлението на цедента за потвърждаване на цесията, няма достоверна дата,
поради което не установява действително прехвърляне на вземането. В потвърждението
изрично е посочен договорът за цесия, с който е извършено прехвърлянето,
индивидуализиран с датата на неговото сключване и страните по него- „Юробанк
България“АД и „Мелон България“ЕАД, както и че то представлява неразделна част от него.
Следва да бъде споделено разбирането на първоинстанционния съд, че датата на съставяне
на частния документ не се обхваща от неговата формална доказателствена сила, дори и
такава да беше посочена в него. Ето защо липсата на посочена в документа дата на
съставянето му, която е принципно непротивопоставима на третите лица, е ирелевантна
относно съдържащото се в документа волеизявление на цедента. Предназначението на
уведомлението и на потвърждението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД е да бъде избегнато плащане на
стария кредитор с погасителен ефект, поради което до оттеглянето му от цедента, респ. до
съобщаване на длъжника на развалянето на цесионния договор, легитимиран да получи
плащане по него е цесионерът.
Според решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС, Т. К., от правилото, установено в чл.
99, ал. 2 от ЗЗД, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в който
цедентът го е притежавал, както и от каузалния характер на цесионния договор, чиято
действителност се преценява с оглед валидността на нейното конкретно правно основание,
10
следва, че предмет на цесионната сделка могат да бъдат само съществуващи вземания, както
и че съществуването на прехвърлените вземания е условие за нейната действителност.
Неоснователен е доводът на жалбоподателите за недействителност на цесионния договор,
поради това, че прехвърлените вземания не са надлежно индивидуализирани, определяеми и
изискуеми. Съобразно препращащата клауза на чл. 2, ал. 3 от договора, размерът на
прехвърлените вземания за главница и лихви е посочен в приложение № 1 към него. Не
кореспондира на закона и тезата на жалбоподателите за недействителност на цесионния
договор, тъй като към датата на сключването му вземанията по договора за банков кредит не
са съществували, защото са били погасени по давност. За разлика от преклузивните срокове,
които погасяват субективното материално право и започват да текат от момента на неговото
възникване, с изтичането на давностния срок се погасява правото на иск за принудително
осъществяване на материалното право, което се трансформира в естествено задължение, по
смисъла на чл. 118 от ЗЗД. Давностният срок се релевира само по възражение на длъжника,
за разлика от преклузивния, за който съдът следи служебно. Затова пълното или частично
погасяване по давност на прехвърленото вземане не обуславя нищожност на цесионния
договор, в частност, поради невъзможност на предмета, по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл.
първо от ЗЗД. Друг е въпросът, че с оглед заявеното от представителите на ответниците
правопогасяващо възражение, по давност са погасени само част от претендираните
вземания.
Неоснователно е и заявеното с въззивната жалба на И. Д. Д. оспорване на пасивната
му легитимация като ответник по предявените искове, с довода, че като физическо лице той
не може да отговаря за задълженията по договор, който е сключил в качеството на
едноличен търговец. Регистрацията на физическото лице като едноличен търговец не му
придава правосубектност, различна от тази, която то притежава, а само индивидуализация в
търговския оборот и търговска дееспособност за участие в него. За задълженията, поети като
едноличен търговец той отговаря не само с активите, включени в търговското му
предприятие, но и с цялото си имущество.
Не може да бъде споделен и доводът на жалбоподателката Б. И. Д.- ЕТ под фирмата
„Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Б.Д.“ относно
качеството, в което е сключила кредитния договор, а именно, че макар в него да фигурира
като търговец, с оглед предмета на договора, тя има качеството на физическо лице-
потребител. Това оплакване е относимо към възраженията на ответника за нищожност на
клаузи от договора за банков кредит по чл. 146, ал. 1, във връзка с чл. 143 от ЗЗП, като
неравноправни, които първоинстанционният съд е намерил за неоснователни, по
съображения, че Д. не е потребител по смисъла на § 13 от доп. разп. на ЗЗП и не се ползва
със защитата, установена в глава шеста от ЗЗП. В дефинитивната норма на § 13, т. 1 от доп.
разп. на ЗЗП са регламентирани две хипотези, при които физическото лице има качеството
на потребител, а именно, когато придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и когато, като
страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
11
професионална дейност. Съгласно постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение №
38/23.06.2017 по т.д. № 2754/2015 на ВКС, ТК, I т.о., физическо лице - съдлъжник по
договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец,
може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава
на неравноправност на клаузи в кредитния договор, ако действа за цели извън рамките на
своята търговска или професионална дейност, като конкретната преценка за това следва да
се извърши съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване
качеството му на потребител. Отречено е качеството на потребител на физическо лице,
което е обезпечило дълг на търговско дружество, или е съдлъжник по него, ако то има тесни
професионални (функционални) връзки с това дружество, какъвто е случаят, при който то
осъществява неговото управление или има мажоритарно участие в дружеството, като в този
случай не може да се приеме, че даденото по такъв договор е за цел извън и независимо от
всяка търговска дейност или професия. В случая, предмет на договора е предоставянето на
кредит за оборотни средства, т.е. такива, които са предназначени за финансиране на
текуща търговска дейност, което изключва възможността за квалифицирането на кредита
като потребителски. Затова е правилен изводът на първоинстанционния съд, че доколкото
ответницата Б.Д., действаща като едноличен търговец, няма качеството на потребител като
страна по кредитния договор, релевираните от нея доводи за нищожност на част от неговите
клаузи като неравноправни са недопустими.
По направените от ответниците възражения за погасяване на вземанията по давност,
въззивният съд намира следното :
Трайна и непротиворечива е казуалната практика на ВКС, формирана по реда на чл.
290 от ГПК, че уговореното между страните по договор за банков кредит връщане на
предоставена в заем сума на погасителни вноски не го превръща в такъв за периодични
платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. С позоваване на
ТРОСГТК № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС е разяснено, че макар да са породени от един и същ
факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността е
характерна за престациите и на двете страни по договора, каквато реципрочна периодичност
липсва при договора за кредит, тъй като нито задължението на банката-кредитор за
предоставяне на уговорената сума, нито за-дължението на длъжника за връщането ù е
повтарящо се. От това по консеквентност е направен извод, че връщането на предоставената
за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на
основното задължение на длъжника на части (чл. 66 от ЗЗД), а не изпълнение на периодично
задължение. Затова, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна
давност по чл. 110 от ЗЗД, а не кратката 3-годишна такава по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. В
решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС е прието, че когато
вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски,
изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на
постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях, като за
съответната част от главницата (отделните анюитетни вноски) изискуемостта настъпва с
12
изтичането на срока за плащането ù, от който момент за тази част кредиторът може да търси
изпълнение, вкл. и по принудителен ред, поради което бездействието му се санкционира с
течението на давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита, чиято
изискуемост е настъпила по волята на страните. Този извод е обоснован с разбирането, че в
случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без
съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което
страните са постигнали съгласие още при сключването му, или с допълнително
споразумение, поради което не може да се приеме, че от една страна, кредиторът има право
да търси изпълнение на съответната изискуема част от вземането, а от друга - бездействието
му да го направи не води до течение на давностния срок за тази част от него. По
консеквентност е направен извод, че началният момент, от който започва да тече
давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков
кредит е този на настъпване изискуемостта на съответната вноска. В обобщение :
задължението за заплащане на главницата по договор за банков кредит се погасява с
изтичане на петгодишната давност по чл. 110 от ЗЗД, чийто срок тече от настъпване падежа
на задължението за заплащане на всяка отделна вноска по погасителния план.
Становището не първоинстанционния съд относно срока на погасителната давност и
началния момент на течението ù е изцяло в съответствие със съдебната практика,
обективирана в цитираното решение.
За да приеме за неоснователно направеното от представителя на И. Д. Д. възражение
за погасяване на вземанията по давност, съставът на първоинстанционния съд е приел, че
със сключване на споразумението от 27.03.2018 г. длъжникът е признал вземанията по
договора, с което на основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, давността е била прекъсната, с
последица заличаване ефекта на изтеклата до този момент погасителна давност,
включително за първите дължими вноски по кредитния договор, като от прекъсването на
давността е започнала да тече нова давност (чл. 117 ал. 1 от ЗЗД), която към момента на
подаване на исковата молба не е изтекла. Консеквентно на това, съдът е уважил предявените
срещу този ответник искове за пълния размер, в който са претендирани.
Това разбиране е неправилно.
Погасителната давност по същество представлява последица от бездействието на
кредитора да упражни правото си в определен период от време. След като този период вече
е изтекъл, направеното признание не може да го възстанови, поради което признанието,
направено след изтичане срока на погасителната давност не прекъсва течението ù. От това
следва, че прекъсването на давността, като законова последица от признаването на
вземането, настъпва само доколкото е налице основната предпоставка за това - започнала,
но още неизтекла погасителна давност (така № 65 от 03.06.2011 г. на ВКС по т. д. №
600/2010 г., I т. о., ТК и др.). Признанието на вземането не заличава погасителния ефект на
вече изтеклата давност, а има значението само на неблагоприятно за длъжника твърдение
за съществуването на едно естествено задължение, по смисъла на чл. 118 от ЗЗД, което той
може да изпълни доброволно, но което не може да бъде търсено по принудителен ред. Ето
13
защо с признанието от страна на длъжника И.Д. на задълженията по кредитния договор,
обективирано в споразумението от 27.03.2018 г. се прекъсва давността само по отношение
на онази част от тях, давността за които не е изтекла към датата на сключването му, а
това са вноските за главницата, дължими 5 години назад от датата на споразумението и 3
години назад за заплащане на уговорената лихва. По отношение на анюитетните вноски за
главницата, дължими преди 27.03.2013 г. и за лихви, дължими преди 27.03.2015 г. ефектът
на прекъсване на давността по чл. 117, ал. 1 от ЗЗД- заличаване последиците на вече
изтеклата давност и течението на нов давностен срок, не настъпва- правото на иск за тези
вземания е погасено по давност. Ето защо настоящият въззивен състав намира, че искът за
главницата, предявен срещу И. Д. Д. е основателен само за вноските, дължими за периода от
29.03.2013 г. до 29.03.2017 г. по отношение на които давността е прекъсната, на основание
чл. 116, б. „а“ от ЗЗД със сключване на споразумението с този длъжник, в размер на 27
309.31 лв., определен съобразно погасителния план (лист 150 от делото), като за разликата
до пълния предявен размер искът следва да бъде отхвърлен като погасен по давност.
Изцяло погасени по давност са предявените срещу И.Д. искове за заплащане на лихви
(възнаградителни и мораторни), в размер на 10 427.72 лв., доколкото съгласно
уточнителната молба от 26.11.2018 г. (л. 53 от делото), те се претендират за периода от
21.09.2009 г. до 23.02.2011 г. и по отношение на тях давността по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД е
изтекла. Това се отнася и за наказателната лихва в размер на 91.49 лв., претендирана за
периода от 21.10.2010 г. до 23.02.2011 г. Частично основателен е искът за присъждане на
лихва за забава за периода от 25.03.2016 г. до 3.08.2017 г. Исковият период по него е в
рамките на 3-годишния срок назад както от датата на сключване на споразумението-
27.03.2018 г., така и от тази на предявяване на иска 15.10.2018 г., които са самостоятелни
основания за прекъсване течението на давността. Мораторната лихва за периода от
25.03.2016 г. до 3.08.2017 г. върху непогасените по давност вноски, дължими за периода от
27.03.2013 г. до 15.09.2017 г., изчислена от съда, съобразно чл. 162, предл. първо от ГПК,
възлиза на 2838.54 лв., в който размер искът е основателен и следва да бъде уважен, а за
разликата до пълния предявен размер от 5 718,02 лв.- отхвърлен.
По отношение на исковете, предявени срещу Б. И. Д. – едноличен търговец под
фирмата „Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Б.Д.“,
съдът намира, че съдът правилно е съобразил направеното от нейния процесуален
представител възражение за давност, като е приложил института на давността в
съответствие с практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК, обективирана в решение № 45 от
17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, като с оглед прекъсването на
давността с предявяването на иска на 25.10.2018 г., е приел за дължими всички вноски за
главницата, дължими след 25.10.2013 г., а именно последните 48 вноски по главницата в
общ размер от 25 175.86 лева, както и за мораторната лихва за периода от 25.03.2016 г. до
03.08.2017 г., от в размер на 718,33 лв.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция
Воден от изложените мотиви, Софийският апелативен съд, търговско отделение,
14
3 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА решение № 260553 от 14.12.2020 г. по т.д.№ 2254/2018 г.
на Софийския градски съд, VІ т.о., 19 състав в частта по предявения от
„Мелон България“ЕАД срещу И. Д. Д., действащ като едноличен търговец
под фирмата „Балгер - И.Д.“ иск с правно основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, във
връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 430 от ТЗ за разликата над 27 309.31 лв. до
42 111.63 лв., представляваща главница по договор за банков кредит № BL
8747 от 14.09.2007 г., анекс № 1 от 3.04.2008 г. и анекс № 2 от 20.08.2009 г., в
частта по иска за сумата от 10 427,72 лв., претендирана като възнаградителна
лихва по чл. 3 от същия договор за периода от 21.09.2009 г. до 23.02.2011 г.,
за сумата от 91,94 лв., претендирана като наказателна лихва по чл. 4 от
договора за периода от 21.10.2010 г. до 23.02.2011 г., както и в частта по иска
с правно основание чл. 86 от ЗЗД за сумата над 2838.54 лв. до пълния
предявен размер от 5718,02 лв., представляваща лихва за забава за периода от
25.03.2016 г. до 3.08.2017 г., както и в частта за разноските, дължими от И.
Д. Д. на „Мелон България“ЕАД, И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Мелон България“ЕАД срещу И. Д. Д.-
едноличен търговец под фирмата „Балгер - И.Д.“ искове, съответно с правно
основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 430 от ТЗ
за разликата над 27 309.31 лв. до пълния предявен размер от 42 111.63 лв.,
представляваща главница по договор за банков кредит № BL 8747 от
14.09.2007 г., анекс № 1 от 3.04.2008 г. и анекс № 2 от 20.08.2009 г., като
погасен по давност, иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД за разликата над
2838.54 лв. до пълния предявен размер от 5718,02 лв., представляваща лихва
за забава, за периода от 25.03.2016 г. до 3.08.2017 г., както и изцяло като
погасени по давност исковете за сумата от 10 427.72 лв., претендирана като
възнаградителна лихва по чл. 3 от същия договор за периода от 21.09.2009 г.
до 23.02.2011 г. и за сумата от 91.94 лв., претендирана като наказателна лихва
по чл. 4 от договора за периода от 21.10.2010 г. до 23.02.2011 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението на Софийския градски съд в частта, с
която по иск с правно основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, във връзка с чл. 79, ал. 1
от ЗЗД и чл. 430 от ТЗ, И. Д. Д.- едноличен търговец под фирмата „Балгер -
15
И.Д.“ е осъден да заплати на „Мелон България“ЕАД сумата от 27 309.31 лв.,
солидарно до размер на сумата от 25 175,86 лв. с Б. И. Д.- ЕТ „Амбулатория
за индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Б.Д.“,
представляваща главница по договор за банков кредит № BL 8747 от
14.09.2007 г., анекс № 1 от 3.04.2008 г. и анекс № 2 от 20.08.2009 г., и по иск с
правно основание чл. 86 от ЗЗД – сумата от 2838.54 лв., солидарно до размер
на сумата от 718.33 лева с Б. И. Д., представляваща лихва за забава, за
периода от 25.03.2016 г. до 3.08.2017 г., както и в частта, с която Б. И. Д. –
едноличен търговец под фирмата „Амбулатория за индивидуална практика за
първична дентална помощ д-р Б.Д.“ е осъдена да заплати на „Мелон
България“ЕАД сумата от 25 175,86 лв., представляваща главница по договор
за банков кредит № BL 8747 от 14.09.2007 г., анекс № 1 от 3.04.2008 г. и анекс
№ 2 от 20.08.2009 г., ведно със законната лихва върху нея от 25.10.2018 г., и
сумата от 718.33 лева, представляваща лихва за забава, дължима за периода
от 25.03.2016 г. до 03.08.2017 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 от ГПК, И. Д. Д.- едноличен търговец
под фирмата „Балгер - И.Д.“ да заплати на „Мелон България“ЕАД
направените по водене на делото разноски по водене на делото пред първата
инстанция, съответно за държавна такса в размер на 1205.91 лв., от които до
размер на 1035.76 лв. общо с Б. И. Д.- ЕТ под фирмата „Амбулатория за
индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Б.Д.“, разноски за
съдебно-счетоводна експертиза в размер на 259.23 лв., от които 222.65 лв.
общо с Б. И. Д.- ЕТ под фирмата „Амбулатория за индивидуална практика за
първична дентална помощ д-р Б.Д.“ и разноски за възнаграждение на особен
представител в размер на 1179.65 лв., както и разноските, направени по
водене на делото пред въззивната инстанция за възнаграждение на особен
представител в размер на 1179.65 лв. и за юрисконсултско възнаграждение в
размер на 77.76 лв.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 от ГПК, Б. И. Д.- едноличен търговец
под фирмата „Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална
помощ д-р Б.Д.“, да заплати на „Мелон България“ЕАД юрисконсултско
възнаграждение по водене на делото пред въззивната инстанция в размер на
72.24 лв.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред
16
Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на
страните чрез връчване на препис от него, при наличие на предпоставките по
чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17