РЕШЕНИЕ
№ 1055
гр. София, 24.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20221110144156 по описа за 2022 година
Предявен e отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439
ГПК.
Производството е образувано по искова молба от В. Б Е. против „Софийска вода”
АД за признаването за установено по отношение на ответника, че не му дължи сумите
по издаден срещу нейния наследодател Борислав Борисов Евстатиев изпълнителен
лист от 10.01.2012 г. по ч. гр. дело № 8466/2011 г. въз основа на влязла в сила заповед
за изпълнение, а именно: 1165,95 лева, представляваща неизплатена сума за потребена
вода през периода от 26.04.2006 г. до 25.05.2011 г., дължима по неформален договор за
доставка и пречистване на вода, сумата от 355,54 лева, представляваща законна лихва
за забава за периода от 31.05.2006 г. до 30.04.2011 г.
Твърди се в исковата молба, че въз основа на горепосочения изпълнителен лист е
образувано изпълнително дело № . по описа на ЧСИ С срещу нейния наследодател Б.
Сочи, че погасителната давност за вземането е започнала да тече от предприемането на
последното валидно изпълнително действие по делото на 07.04.2014 г., на която дата е
наложена възбрана на 2 бр. недвижими имоти, собственост на длъжника по изп. дело Б
от съдебния изпълнител. Посочва, че предявява иска като наследник на починалия
длъжник по изпълнителното дело Б Б Е Твърди, че от последното валидно
изпълнително действие до предявяване на исковата молба са изтекли повече от 8
години. Сочи, че предявяването на заявление по чл. 410 ГПК, както и издаването на
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК не прекъсват и не спират давността. Твърди, че
приложим в случая е институтът на кратката погасителна давност от три години.
Излага, че изпълнителният лист е издаден на 10.01.2012 г., а изп. дело е образувано на
23.01.2012 г., поради което твърди, че още към датата на образуване на изп. дело
вземането на взискателя за главници и лихви за периода 26.4.2006 г. – 25.5.2009 г. са
били погасени по давност. Сочи, че е налице бездействие на кредитора в периода от
1
предприемането на последното валидно изпълнително действие по делото на
07.04.2014 г. до предявяване на исковата молба. Моли да бъде установено, че не дължи
процесните суми поради погасяването им по давност. Претендира разноски.
В срочно постъпил отговор ответникът признава предявения иск. Счита, че
вземането е погасено по давност, както и че ответникът не е предприемал действия за
доброволно или принудително изпълнение на процесното вземане в продължение на
повече от 8 години преди депозиране на исковата молба. Поради това счита, че не е дал
повод за завеждане на делото. Претендира разноски на основание чл.78, ал.2 ГПК.
Евентуално, оспорва претендираните от ищцата разноски като прекомерни.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
При предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили факти (с
оглед на наведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок), които
водят до погасяване на установеното изпълняемо право на ответника. В тежест на
ответника е при условията на пълно и главно доказване да установи фактите и
обстоятелствата, които обуславят дължимостта на претендираните от него суми, както
и настъпването на обстоятелства, прекъсващи/спиращи срока, с изтичането на който
законът свързва погасяване на вземането по давност.
Предвид наведеното единствено основание за недължимост на сумата ответникът
следва да установи настъпването на обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране
на срока, с изтичането на който законът свързва погасяване на вземането по давност по
смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
С приетия доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване в
отношенията между страните са отделени фактите, че ответникът е кредитор по
процесното вземане, за което е издаден изпълнителен лист на 10.01.2012 г. и е
образувано изпълнително дело № г. по описа на ЧСИ С; че ищцата е наследник на
длъжника по издадения изпълнителен лист Б; както и че от предприемане на
последното валидно изпълнително действие по изпълнителното дело са изтекли повече
от 8 години, считано до образуване на настоящото производство, през който период не
са били предприемани действия за доброволно или принудително изпълнение на
процесното вземане от страна на кредитора.
От приетата справка за образувани изпълнителни дела срещу лицето Б издадена от
Камарата на ЧСИ на 07.06.2022 г., се установява, че сред висящите изпълнителни дела
е и процесното - № . по описа на ЧСИ С. По делото е прието удостоверение за
наследници на лицето Б Б Е от което се установява, че същият е починал на 22.04.2022
г., като единствен негов наследник е неговата дъщеря В. Бориславова Е.. Други
доказателства в производството по делото не са ангажирани от страните.
Като безспорно между страните е отделено обстоятелството, че процесният
изпълнителен лист срещу наследодателя на ищцата е издаден въз основа на заповед за
изпълнение на парично задължение. Давността за вземането се прекъсва с
предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК
предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415,
ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.
415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението – в този смисъл е
приетото в т. 14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г., ОСГТК на ВКС. В случая по делото не са налице данни след издаването на заповедта
за изпълнение да е предявен иск за установяване съществуването на процесното
2
вземане, поради което се налага изводът, че след настъпване изискуемостта на
вземането, давността не е била прекъсната с депозирането на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
По делото не се доказва оспореното вземане да е било установено със съдебно
решение. Не се доказа в производството датата на влизане в сила на заповедта за
изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен лист, поради което съдът
приема, че най-късната дата на влизане в сила на заповедта за изпълнение е датата на
издаване на изпълнителния лист, а именно – 10.01.2012 г.
Във връзка с определяне на началната дата, от която тече давностният срок за
оспореното вземане, следва да се отбележи, че в рамките на заповедното производство
длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за защита, като извън
тях той няма право на друг иск за защита. Тези способи са: възражение срещу
заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу заповедта в частта за разноските,
жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК,
както и иск по чл. 424 ГПК. Това произтича от особения характер на заповедното
производство, уредено в глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални
норми, установяващи специфични права (съответно задължения), относими само към
страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение.
Поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на
ГПК, тъй като предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и
осигурява пълноценна защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът
изисква само депозирането на възражение от негова страна (дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение), за да бъде заявителят задължен да установява
вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането на
горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но
това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените
възможности за защита в заповедното производство.
В изложения смисъл е и постановената практика на Върховния касационен съд –
напр. Определение № 688 от 14.12.2009 г. на ВКС по ч. гр. д № 692/2009 г. на ІІІ ГО,
ГК; Определение № 244 от 12.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 180/2010 г. на ІІІ ГО, ГК;
Определение № 194 от 08.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 772/2009 г. на ІІ ТО, ТК и
Определение № 335 от 27.06.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 311/2012 г., I ГО, ГК.
Възражението се прави в двуседмичен срок от връчването на заповедта /в актуалната
редакция към момента на издаването на процесната заповед за изпълнение/, който не
може да бъде продължаван, като с изтичането му длъжникът вече няма възможност да
оспорва заповедта и заповедта за изпълнение се стабилизира. Нейното атакуване може
да се извърши само при условията на чл. 424 ГПК, като в исковата молба следва да се
посочи наличието на новооткрити обстоятелства или нови факти, които са от
съществено значение и които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за
възражение. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по реда
на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти, настъпили
след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за
изпълнение. В този смисъл, възражението за изтекъл давностен срок преди изтичане
на двуседмичния срок по чл. 414 ГПК е преклудирано, ако не е направено в рамките на
заповедното производство, като е недопустимо същото да се разглежда като основание
на предявен впоследствие отрицателен установителен иск за недължимост на
вземанията. Следователно, за основателността на претенцията в настоящото
производство следва да се установи дали след влизане в сила на заповедта за
изпълнение (с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК) е
3
изтекъл изискуемият давностен срок за вземането, без да са настъпили обстоятелства,
водещи до неговото спиране или прекъсване.
Както се посочи по-горе, не се доказа в производството по делото датата на
влизане в сила на заповедта за изпълнение, поради което съдът приема като такава
датата на издаване на изпълнителния лист – 10.01.2012 г., доколкото към тази дата
заповедта за изпълнение със сигурност е била влязла в сила.
Съгласно разпоредбата на чл. 110 ГПК, с изтичане на петгодишна давност се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. В случая
издадената заповед за изпълнение на парични задължения по чл. 410 ГПК и издаденият
въз основа на нея изпълнителен лист са за парично задължение за заплащане на
потребена топлинна енергия и лихва за забава. Съгласно задължителните тълкувателни
разяснения на Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на
ВКС, ОСГТК, "понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" от
Закона за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви".
Следователно, еднаквостта или различието на размера на задължението за плащане
нямат отношение към характеристиката му като периодично, като единствено е
необходимо той да е предварително определен или определяем. Вземанията на
ответното дружество съдържат изброените признаци на понятието, поради което
представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД и за тях се
прилага тригодишен срок на погасителна давност – задълженията на потребителите на
предоставяните от топлопреносното предприятие стоки и услуги са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор,
чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите
им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с
еднакъв или различен размер. Съгл. чл. 117, ал. 2 ЗЗД обаче, ако вземането е
установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.
Следва да се даде отговор на въпроса, дали в случая е приложима кратката
тригодишна погасителна давност с оглед вида на вземането, или се прилага
петгодишната погасителна давност, независимо, че вземането е установено със
заповед за изпълнение, а не със съдебно решение. По така поставения въпрос съдът
намира следното:
Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по
основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание
и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл. 117, ал.
2 ЗЗД се налага с оглед променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата.
Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила
решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което
решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с
влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК. В този смисъл е напр. решение № 3/04.02.2022 г. по гр. дело №
1722/2021 г. на IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК .
В процесния случай вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 8466/2011 г. по
описа на СРС. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като
изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда
на чл. 414 от ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков
4
процес. По силата на чл. 416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок,
заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да
предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на
пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не
възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414, ал. 2 от ГПК преклузивен
двуседмичен срок /приложим в процесния случай/, заповедта влиза в сила, като се
получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената
възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.
424 от ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този
смисъл са разясненията, дадени с определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. дело №
2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Извън иска по чл. 424 от ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на
искова защита, с която да оспорва самото вземане. Ето защо, на основание чл. 117, ал.
2 от ЗЗД, давността за вземания, установени със заповед за изпълнение, влязла в сила
поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от
ГПК е 5 години, тъй като заповедите за изпълнение, издадени по реда на ГПК от
01.03.2008 г., се ползват със стабилитет и влизат в сила по арг. от чл. 424 от ГПК, за
разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК /в този смисъл -
определение № 315 от 15.05.2020 г. по т. дело № 2143/2019 г. на II т. о. на ВКС,
решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. дело № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г. о./. Когато
длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от
въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този
режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се
предвиждаше възможност за предявяване на искове – чл. 252 от ГПК (отм.), чл. 254 от
ГПК (отм.), чл. 255 от ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В
действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против
заповедта за изпълнение на парично задължение се получава крайният ефект именно на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. В този
смисъл е константната практика на съдилищата – така напр. решение № 261588 от
10.05.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 9988/2020 г.; решение № 261568 от 10.05.2022 г. на
СГС по в. гр. д. № 5505/2021 г.; решение № 261440 от 28.04.2022 г. на СГС по в. гр. д.
№ 9262/2020 г. и др.
С оглед приетото от съда по отношение на момента на влизане в сила на заповедта
за изпълнение, а именно, считано от 10.01.2012 г., то изтеклият до този момент
давностен срок не може да бъде релевиран от ищеца като основание за недължимост в
настоящото производство, като следва да се извърши преценка дали считано от
10.01.2012 г. са изминали пет години, без да са настъпили обстоятелства, водещи до
спиране или прекъсване на погасителната давност.
Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на
изпълнително действие. В случая кредиторът – ответник „Софийска вода“ АД
признава изрично фактите на настъпила погасителна давност за вземането, както и че
от предприемане на последното валидно изпълнително действие по изпълнителното
дело са изтекли повече от 8 години, считано до образуване на настоящото
производство, през който период не са били предприемани действия за доброволно или
принудително изпълнение на процесното вземане от страна на кредитора. Към
23.01.2012 г. /момента на образуване на изпълнителното дело/ не е било изрично
отменено тълкуванието на закона, дадено в Постановление на Пленума на Върховния
съд № 3/1980 г., според което давност не тече в хода на започнало изпълнително
производство. Макар и това тълкувание да е преодоляно с приетото в т. 10 на
Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд (ВКС) за
5
изпълнителното производство, постановено на 26.06.2015 г., в случая тълкуванието на
ВКС не може да има обратно действие. Това е така, доколкото съгласно чл. 5, ал. 3 от
Конституцията Република България е правова държава, а един от основните принципи
на правовата държава е защита на легитимните правни очаквания на гражданите.
Доколкото през 1980 г. е било възприето задължително за съдилищата тълкуване на
закона, че давност не тече, докато трае изпълнителния процес за вземането, то
гражданите са имали очакване това да е така и са съобразявали поведението си с
изразеното от Върховния съд. Поради това и следва да се приеме, че за периода от
образуване на изпълнителното дело и през цялото време на неговота висящност до
26.06.2015 г. /датата на постоновяване на ТР/ давност не е текла по време на
изпълнителния процес.
Давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ (насочване на изпълнението чрез налагане
на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и
извършването на публична продан и т. н.). Не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело и изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, извършването на имуществено проучване на длъжника.
По делото не е представено копие от изпълнителното дело, но е безспорно между
страните, че от предприемане на последното валидно изпълнително действие по
изпълнителното дело са изтекли повече от 8 години, без да са предприети други
изпълнителни действия.
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (в сила от 1. март 2008 г.) изпълнителният процес
се прекратява, ако в рамките на 2 години взискателят не поиска извършване на
изпълнителни действия. Законът изисква в рамките на изпълнителния процес активно
поведение на взискателя, като липсата на такова в 2-годишен срок се санкционира с
автоматично прекратяване на изпълнителното дело съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни
института е, че едни и същи юридически факти могат да имат значение както за
перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни
правни последици. Изтеклата погасителна давност изключва правото на принудително
изпълнение, въпреки че кредиторът се е снабдил с изпълнително основание (пред
съдебния изпълнител обаче длъжникът не може да се позове на нея и съдебният
изпълнител не може да я зачете, освен при влязло в сила решение за уважаването на
иска по чл. 439 ГПК). Перемпцията не изключва правото на принудително изпълнение.
Обратно, и след настъпването й правото на принудително изпълнение може да
съществува, но въпреки това чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК задължава съдебния изпълнител да
я зачете.
Няма данни на коя дата е изтекъл двугодишният срок, в който взискателят не
поиска извършване на изпълнителни действия, но в периода от 26.06.2015 г. /датата на
постоновяване на горепосоченото ТР/, от който момента давността не спира да тече
при висящо изпълнително дело до приключване на съдебното дирене в настоящото
производство /19.01.2023 г./ ответникът не доказа да са настъпили обстоятелства, които
да са довели до спиране или прекъсване на давността.
Предявеният отрицателен установителен иск е основателен, като следва да се
посочи за какъв размер следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ответника.
Не са налице основанията за прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, каквото
искане е направил ответникът. Съгласно посочената разпоредба, ако ответникът с
6
поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските
се възлагат върху ищеца. В случая ответникът е дал повод за завеждане на делото,
доколкото същият е разполагал с изпълнителен титул за вземането и е образувал
изпълнително дело за принудителното му събиране.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да се присъдят направените
разноски в размер на 400 лева заплатено адвокатско възнаграждение и 60,86 лева
заплатена държавна такса.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 439 ГПК, че В. БЕ., ЕГН **********
не дължи на „Софийска вода“ АД, ЕИК ********* сумите по издаден срещу нейния
наследодател Б, ЕГН ********** изпълнителен лист от 10.01.2012 г. по ч. гр. дело №
8466/2011 г. по описа на СРС въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, а
именно: 1165,95 лева, представляваща неизплатена сума за потребена вода през
периода от 26.04.2006 г. до 25.05.2011 г., дължима по неформален договор за доставка
и пречистване на вода, сумата от 355,54 лева, представляваща законна лихва за забава
за периода от 31.05.2006 г. до 30.04.2011 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Софийска вода“ АД, ЕИК ********* да
заплати на В. Бориславова Е., ЕГН ********** сумата от 460,86 лева, представляваща
направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7