Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 139
гр. Севлиево, 09.05.2019 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Севлиевският районен съд, в открито съдебно заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТО ХРИСТОВ
при секретаря Виктория Драголова, като разгледа докладваното от
съдията ХРИСТОВ гражданско дело № 891/2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 92, ал. 1 ЗЗД, по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК.
Постъпила е искова молба от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ
НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ***, офис - ***, представлявано от Н.Т.С. и М.Д.Д. срещу П.Х.М., с ЕГН **********,***.
Ищеца твърди, че на 01.12.2015 г. било подписано
Приложение 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт" АД и „Агенция за
събиране на вземания" ООД, по силата на което вземането на „Изи Асет
Мениджмънт" АД, произтичащо от договор за паричен заем № 2307607/
14.05.2015 г., било прехвърлено в собственост на „Агенция за събиране на
вземания" ООД, ведно с всички привилегии и обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви. Договорът за заем съдържал изрична клауза, която
уреждала правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица.
„Агенция за събиране на вземания" АД /понастоящем „Агенция за събиране на
вземания" ЕАД/, с ЕИК ********* била правоприемник на „Агенция за събиране
на вземания" ООД, с ЕИК *********. „Изи Асет Мениджмънт" АД
упълномощило „Агенция за събиране на вземания" АД /понастоящем „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД/ в качеството си на цесионер по договора за
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. от името на цедента и за своя сметка
да уведоми длъжниците за извършената цесия. По реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до
ответника било изпратено от страна на „Изи Асет Мениджмънт" АД чрез
„Агенция за събиране на вземания" ЕАД уведомително писмо с Изх.№
УПЦ-П-ИАМ/2307607 от 03.12.2015 г. за станалата продажба, чрез Български пощи с
известие за доставяне на посочения в договора за кредит постоянен адрес на
длъжника. Според известие за доставяне писмото било получено на 09.12.2015 г.
лично от длъжника. Към исковата молба ищеца представил копие от уведомлението
за извършената цесия от страна на „Изи Асет Мениджмънт" АД чрез „Агенция
за събиране на вземания" ЕАД, като иска връчването му на ответника ведно с
исковата молба и приложенията към нея в случай, че последният оспори действията
във връзка с уведомяването му за станалата продажба на вземания. Позовава се на
постановени от ВКС решение № 3/16.04.14 г. по т. д. № 1711/2013 г. на I т. о. и
решение № 123/24.06.2009 г., по т. д. № 12/09 год. на II т. о., съгласно които
ако към исковата молба по иск на цесионера, е приложено уведомление на цедента
до длъжника за извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с
връчване на препис от исковата молба, съставлявало надлежно съобщаване за
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането
пораждало действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и същото
следвало да бъде съобразено от съда, като факт от значение за спорното право.
От друга страна счита, че длъжникът може да възрази за липсата на уведомяване
за извършена цесия само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на
стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на
уведомлението. С оглед на което фактът кога и на кого е връчено уведомлението
за прехвърленото вземане не било от значение за основателността на иска, след
като по делото безспорно се установявало, че претендираното с исковата молба
задължение не е погасено. В тази насока били определение № 987/18.07.2011 г. на
ВКС по гр. дело 867/2011 г„ IV г.о. и решение №173/15.04.2004г. на ВКС по гр.
дело 788/2013г., ТК. На 14.05.2015 г. между „Изи Асет Мениджмънт" АД
/заемодател/ и П.Х.М. /заемател/ бил сключен договор за паричен заем с №
2307607, в съответствие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит и на
основание стандартен европейски формуляр, предоставен предварително на
заемателя и съдържащ индивидуалните условия на бъдещия заем и предложение за
сключване на договор за паричен заем, направено от заемателя. С подписването на
договора заемодателят се задължил да предостави на заемателя парична сума в
размер на 1100 лева, представляваща главница и чиста стойност на кредита. Редът
и условията, при които кредиторът отпуснал кредит на кредитополучателя, се
уреждали от договора. Така предоставянето в собственост на посочената в
договора сума от заемодателя на заемателя, съставлявало изпълнение на
задължението на заемодателя да предостави заема и създавало задължение на
заемателя да заплати на заемодателя погасителни вноски, указани по размер и
брой в договора. Погасителните вноски, които заемателят се задължавал да
изплаща на заемодателя, съставлявали изплащане на главницата по кредита, ведно
с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на
заема и определена добавка, съставляваща печалбата на заемодателя, като
лихвеният процент бил фиксиран за срока на договора и посочен в него, при което
общата стойност на плащанията по кредита била договорена в размер на 1155,72
лв.. Така, договорната лихва по кредита била уговорена от страните в размер на
55,72 лв.. Съгласно разпоредбите на Договора за паричен заем, заемателят се
задължил да върне кредита в срок до 07.08.2015 г. на 12 равни седмични
погасителни вноски, в размер на 96,31 лева всяка, като падежът на първата
погасителна вноска бил 22.05.2015 г., а падежът на последната погасителна
вноска - 07.08.2015 г.. С подписването на договора за заем заемателят
удостоверявал, че заемодателят го уведомил подробно за всички клаузи от този
договор, съгласявал се с тях, и че желаел договорът да бъде сключен. Съгласно
чл. 8 от Договора за паричен заем, в случай че заемателят забавел заплащането
на падеж на погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва по заема,
с повече от 30 календарни дни, дължал на заемодателя заплащането на такса за
разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на
телефонни обаждания, лични посещения и др.) за събирането на просрочените
вземания в размер на 9,00 лв.. Таксата за направени разходи се начислявала за
всеки следващ 30 дневен период, през който имало погасителна вноска, чието
плащане било забавено с повече от 30 календарни дни, като всички начислени
разходи за събирането на просрочените погасителни вноски, които трябвало да
заплати заемателят, не можели да надхвърлят 45,00 лв.. На основание цитираните
по-горе разпоредби на длъжника била начислена такса разходи за събиране на
вземането в размер на 45,00 лв.. Съгласно клаузите на договора, заемателят се
задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на
заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно: две физически
лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да
представи на заемателя служебна бележка за размер на трудовото възнаграждение,
нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лв.; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт" АД; да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен", като
поръчителите подписвали договор за поръчителство или банкова гаранция с
бенефициер - заемодателя, която била издадена след усвояване на паричния заем,
в размер на цялото задължение на заемателя по договора, която да е валидна 30
дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. Предвид
обстоятелството, че заемателят не представил на заемодателя нито едно от
договорените обезпечения, съгласно уговореното от страните, на същия била
начислена неустойка за неизпълнение в размер на 338,40 лева, която страните
постигнали споразумение да бъде разсрочена на 12 равни вноски, всяка в размер
на 28,20 лева, платими на съответните падежни дати на погасителните вноски по
договора за заем. Така, погасителната вноска, която следвало да заплаща
заемателят била в размер на 124,51 лева. На основание Закона за потребителския
кредит и в съответствие с разпоредбите на сключения договор на длъжника била
начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва за периода от
30.05.2015 г. до датата на подаване на заявлението в съда. Общият размер на
начислената лихва била 276,76 лева, който бил съвкупност от лихвите за забава,
изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна вноска, включваща
главница и договорна лихва. Длъжникът не заплатил изцяло дължимия паричен заем
към дружеството. Сумата, която била погасена била в размер на 125,00 лв., с
която били погасени: неустойка за неизпълнение: 28,69 лв., договорна лихва:
8,46 лв., главница: 87,85 лв.. Срокът на договора изтекъл с падежа на
последната погасителна вноска, а именно 07.08.2015 г. и не бил обявяван за
предсрочно изискуем. Предвид изложеното, „Агенция за събиране на вземания"
ЕАД подала заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника П.Х.М.,
като заемател по договор за паричен заем, сключен на 14.05.2015 г. с № 2307607
за сума в размер на 1690,88 лв., от които главница 1012,15 лв., договорна лихва
47,26 лв., ведно със законната лихва за забава от датата на входиране на
заявлението в районен съд до окончателното изплащане на задължението, неустойка
за неизпълнение 309,71 лв., такса разходи в размер на 45,00 лв. и обезщетение
за забава в размер на 276,76 лв.. Съдът уважил претенцията и по образуваното ч.
гр. д. № 324/2018 г. по описа на РС - Севлиево, била издадена заповед за
изпълнение. Ищеца, подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за тази
сума, но същата била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради
което на ищеца било указано да предяви иск за сумите. Моли съда да признае за
установено, че ответникът му дължи: 1012,15 лв., представляваща неизплатена
главница по договор за паричен заем № 2307607/ 14.05.2015 г.; 47,26 лв., представляваща договорна лихва за
период от 29.05.2015 г. (падеж на първа неплатена вноска) до 07.08.2015 г.
(падеж на последна погасителна вноска); 309,71 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 29.05.2015 г. до 07.08.2015
г. (падеж на последна погасителна вноска); 45,00 лв., представляваща такса
разходи; 276,76 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
30.05.2015 г. до датата на подаване на заявлението в съда, както и законна
лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението до
окончателното изплащане на задължението. Претендира разноски.
В едномесечен
срок от връчване на препис от исковата молба с доказателствата, ответника е
подал писмен отговор, чрез назначеният му особен представител. Заявявава, че представения по делото рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания между първоначалния кредитор
"Изи Асет Мениджмънт" АД и ищеца "Агенция за събиране на
вземания" ООД (с правоприемник "Агенция за събиране на вземания"
АД, понастоящем "Агенция за събиране на вземания" ЕАД) датира от
16.11.2010 г., т.е. близо 5 години преди подписването на ДПЗ на 14.05.2015 г.. Чл.
10 от ДПЗ за цедиране на вземането следвало да се тълкува като уговорка относно
бъдещи, а не вече сключени договори за цесия. Кредиторът по ДПЗ предварително бил
наясно с възможността да прехвърли вземането си на "Агенция за събиране на
вземания" ООД, като изрично заложил тази възможност в текста на договора,
но без да уточнява своя бъдещ цесионер. Същевременно, в чл. 8, ал. 1 на ДПЗ
заемодателят изброил различни способи за събиране на вземането си, вкл.
"изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждането на
телефонни разговори, посещения на адрес." От договора за цесия ставало
ясно, че задълженията преминавали към цесионера в пълния си вид, т.е. с всички
уговорени права спрямо длъжника, което предполагало и правото да се прибягва до
цитираните способи. Без към момента на подписване на ДПЗ да бил наясно с вече
съществуващия рамков договор за цесия ответника бил въвлечен без свое знание в
правоотношение с "Агенция за събиране на вземания" ООД. Ноторно известна
била практиката на подобни дружества - събирачи на вземания (каквото безспорно
било цитираното, предвид неговото наименование и съдържанието на договора за
цесия) - да изкупуват на занижени цени необслужени, изтекли по давност и по
друг начин усложнени задължения, след което да прилагат психически, а понякога
и физически тормоз над длъжниците с цел тяхното пълно погасяване. Това се
случвало в голяма степен чрез способите, цитирани по-горе. Подхода на кредитора
"Изи Асет Мениджмънт" АД в ДПЗ бил проява на недобросъвестност и типичен
пример за неравноправна клауза в потребителски договор по смисъла на чл. 143,
т. 9 от Закона за защита на потребителите. Нямало спор относно потребителското
качество на ответника и на сключения ДПЗ, доколкото ищеца цитирал съответствие
със Закона за потребителския кредит и
съответния му стандартен европейки формуляр. Съответно, към въпросния договор
следвало да са приложими и разпоредбите на ЗЗП, касаещи неравноправните клаузи
в потребителските договори. Цитираната уговорка в ДПЗ била обща, не
представлявала индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Според разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, не били индивидуално уговорени
клаузите, които били изготвени предварително и поради това потребителят нямал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия. В случая се касаело именно за такъв тип договор, като по делото отсъствали общите условия. Съгласно чл. 146, ал. 1
ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако не били
уговорени индивидуално. Уговорката, с която ответникът се съгласил предварително с последващо цедиране
на вземането на своя кредитор към дружество - събирач на вземания, била нищожна
спрямо него. От това следвало, че всеки иск с предмет въпросното вземане следвало
да бъде предявен единствено от кредитора по ДПЗ, а именно "Изи Асет
Мениджмънт" АД. Счита, че ищецът "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД не била правнолегитимирана да предявява иска и молбата била
недопустима. Според чл. 2, т. 10 от ДПЗ, същият бил свързан с прилагането на
Общи условия на промоция, която се провеждала в периода 07.05.2015 г. -
07.06.2015 г.. Също така, видно от подаденото от ищеца и приложено по делото заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, "редът и условията,
при които кредиторът е отпуснал кредит на кредитополучателя, се уреждат от договора
и от Общите условия към него.". Ищецът не предоставил нито в исковото
производство, нито в заповедното такова - ОУ на промоция в периода 07.05.2015
г. - 07.06.2015 г. и ОУ към ДПЗ. Липсата на ОУ била съществен порок и в двете
производства, доколкото те (както и самият ДПЗ) предполагали служебна проверка
от страна на съда за наличие на неравноправни клаузи. Съгласно европейското
законодателство, трайната практика на Съда на ЕС и тази на ВКС, проверката за
неравноправни клаузи следвало да бъде извършена от съда служебно и без значение
дали е изрично потърсена от потребителя - страна по договор за кредит. В голяма
част от случаите именно ОУ криели клаузи с неравноправен характер, доколкото те
(а и клаузите на самия договор) не предполагали и на практика никога не стигали
до обсъждане, изменение или какъвто и да било вид предоговаряне в полза на
потребителя. В потвърждение на това становище била актуалната практика на ВКС -
решение № 23 от 07.07.2016 по дело № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, I Т.О. и решение
№ 232 от 05.01.2017 по т. д. 2416/2015 г., ТК, II Т. О.. В първото цитирано решение
№ 23 от 07.07.2016 по дело № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, I Т.О., ВКС се позовавал,
и на т. 1 и т. 3 от тълкувателно решение 1/ 09.12.2013 г. по ТД № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. В същото решение била цитирана и задължителната практика на СЕС,
вкл. т. 2 от решение по дело С-243/08 на СЕС, съгласно която: "...националният
съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза,
когато са налице необходимите за това правни или фактически
обстоятелства.". Цитирало се и т. 2 от решение по дело С-397/11 на СЕС,
съгласно която: "...чл. 6, пap. 1 от Директивата [Директива 93/13/ЕИО на
Съвета] трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, който констатира
неравноправния характер на договорна клауза, е длъжен, от една страна, без да
чака потребителят да направи искане в този смисъл, да изведе всички последици,
произтичащи според националното право от това заключение, за да се увери, че
потребителят не е обвързан от тази клауза.". С оглед изложеното по-горе, се
иска след получване от ищеца по делото на ОУ на промоция в периода 07.05.2015
г. - 07.06.2015 г. и ОУ към ДПЗ - да бъдат обсъди тези ОУ, ведно с представения
по делото ДПЗ относно наличието на неравноправни клаузи и се претендира тяхната
нищожност. Такива клаузи можело да бъдат например тези за прекомерното
олихвяване на главницата по заема, за неустойката при неизпълнение на
задължението за срочно представяне на обезпечения съгласно чл. 4, ал. 2 от ДПЗ,
цитираната по-горе уговорка за възможно цедиране на вземането, за учредяването
на особен залог по вземането и др.. Подобен анализ, съставлявал служебно
задължение на съда и щял да доведе до разкриването на множество клаузи в
противоречие с потребителската защита съгласно действащото европейско и
национално законодателство. Прави възражение за изтекла погасителна давност
съгласно чл. 111, б. "в" ЗЗД. Към задължението по сключеният ДПЗ била
приложима специалната тригодишна давност. Начинът на формиране на това
задължение изпълвал понятието за "периодични плащания" по смисъла на
закона и съгласно възприетото тълкуване от страна на ВКС. По-конкретно, според
тълк. р. № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС,
"периодично плащане" представлявало „изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен
правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви". Анализ на вземането
по ДПЗ и на начина, по който то било формирано, показвал недвусмислено, че то
отговаря на всички критерии, посочени в цитираното тълкувателно решение, т.е.
че то е формирано от периодични плащания. Вноските по него безспорно били
повтарящи се задължения за предаване на пари, имали единен правопораждащ факт и
падежът им настъпвал през предварително определени интервали от време. Също
така размерите на плащанията били изначално определени. Счита, че вземането на
кредитора по цитирания ДПЗ било погасено по давност по отношение на вноските с
падеж, настъпил преди 06.07.2015 г. (доколкото исковата молба била депозирана
от ищеца на 06.07.2018 г.). Изрично се позовава на изтекла погасителна давност.
Поддържа възражението в частност спрямо претендираните лихви и неустойка. Счита,
че относно тях нямало спор относно погасяването им с тригодишна давност,
доколкото те били изрично упоменати в ЗЗД. Относно евентуално възражение за прекъсване на
давността сочи, че заявлението за
издаване на заповед за изпълнение не би могло да се третира като
"предприемане на действия за принудително изпълнение" или като
"предявяване на иск" и съответно не било с характер да прекъсне
погасителната давност на задължението. В този смисъл били и мотивите на тълк.
р. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, съгласно които
започването на производство, в което длъжникът не участвал (каквото действие
било подаването на заявление по чл. 410 ГПК), не можело да прекъсне давността,
а разпоредбата на чл. 116, б. "б" била изключителна и не можела да
бъде тълкувана посредством аналогия на правото.
В съдебно заседание ищеца не изпраща представител. В писмени молби развива подробни съображения за
основателността на исковете.
В съдебно заседание ответника, чрез назначеният му особен представител, поддържа доводите в отговора. Допълнително предявява възражение за
нищожност на неустоичната клауза и поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като неустойката
безспорно би довела до неоснователно обогатяване на търговеца, в чиято полза е
договорена, което е в нарушение на нейния
обезпечителен, обезщетителен и санкционен характер.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по
делото доказателства, прие за установено следното от фактическа страна:
Установява се от договор за паричен заем № 2307607
от 14.05.2015 г. между „Изи Асет Мениджмънт" АД като заемодател и П.Х.М. като
заемател, че „Изи Асет Мениджмънт"
АД е предоставило на П.Х.М., сума в размер на 1 100,00 лв., а последният се е
задължил да върне сумата, заедно с лихвите. П.Х.М. се е задължил, с договора за паричен заем № 2307607 от
14.05.2015, да заплати на заемодателя 12 седмични погасителни вноски в размер
на 96,31 лв., за период от 12 седмици, с
падеж на всяка вноска, както следва: 22.05.2015 г., 29.05.2015 г., 05.06.2015 г., 12.06.2015 г., 19.06.2015 г., 26.06.2015 г., 03.07.2015 г., 10.07.2015 г., 17.07.2015 г., 24.07.2015 г., 31.07.2015 г., 07.08.2015 г., при фиксиран годишен лихвен процент 40,00 %,
лихвен процент на ден при отказ от договора 0,11 %, общ размер на всички
плащания 1 155,72 лв. и годишен процент на разходите 47,77 %. Съгласно чл.
3 от договор № 2307607, страните се съгласили, че със сключването му ще се
рефинансира заем на ответника по договор 2278099, в размер 394,80 лв., страните
направили изрично изявление за прихващане на насрещни изискуеми задължения,
като след извършено прихващане задължението на заемателя се погасявало изцяло,
а заемодателят му изплащал остатъка от заемната сума по договора, страните
уговорили, че процесният договор има сила на разписка. Съгласно чл. 4 от договор № 2307607, страните се
съгласили, че ответника в 3-дневен срок от усвояване на сумата ще предостави на
заемодателя едно от обезпеченията, посочени в договора, а именно: поръчителство
от две лица, със завишени изисквания към тяхната платежоспособност или банкова
гаранция, в размер на общата сума дължима от заемателя по договор № 2307607, като е уговорено, че в случай
на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, се дължи
неустойка в общ размер 338,40 лв., разсрочено на части
от по 28,20 лв., платима заедно с
месечната вноска.
Установява се от рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010
г. и приложение № 1 към него от 01.12.2015 г., че между „Изи Асет
Мениджмънт" АД и „Агенция за събиране на вземания" ООД, е сключен договор за цесия по силата, на който
вземането по договор за паричен заем № 2307607 от 14.05.2015 г. на „Изи Асет
Мениджмънт" АД по отношение на П.Х.М. е прехвърлено в полза на „Агенция за събиране
на вземания" ООД, с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
Видно от пълномощно от „Изи Асет Мениджмънт"
АД за „Агенция за събиране на вземания" АД, уведомително писмо от „Агенция
за контрол на просрочени задължения" АД и известие за доставяне, че ищеца е упълномощен от „Изи Асет
Мениджмънт" АД да уведоми длъжниците по вземанията прехвърлени с рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., като уведомително
писмо, адресирано до длъжника, е получено от майката на длъжника.
От приложеното ч. гр. д. № 324/2018 г. по описа на Районен съд - Севлиево се
установява, че „Агенция за събиране на вземания" ЕАД е подала заявление за
издаване на заповед за изпълнение, по което е образувано посоченото ч. гр. д. в
Районен съд - Севлиево и е издадена срещу П.Х.М., заповед № 147/01.03.2018 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумите : 1012,15 лв. - главница; 47,26 лв. - договорна лихва за периода от 29.05.2015 г. до 07.08.2015 г.; 45,00 лв. – такса разходи; 309,71 лв. - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 29.05.2015 г. до 07.08.2015 г.; 276,76 лв., обезщетение за забава за периода от 30.05.2015 г. до 01.03.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 01.03.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 33,82 лв. - разноски за
заплатена държавна такса и сумата 75,00 лв. - юрисконсултско възнаграждение. Заповедта
за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и последният
не е намерен нито на адреса по заявлението нито на постоянния или на настоящия
си адрес, включително след залепване на уведомление, в изпълнение на указанията
на Районен съд – Севлиево, в законоустановения срок е била предявена и исковата молба по настоящото
дело.
Установява се от заключението на вещото лице по
съдебно - счетоводната експертиза следното: към датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК, задължението на заемателя е в размер на сумата 1690,88
лв., формирано от: главница - 1012,15 лв., договорна лихва – 47,26 лв.,
неустойка – 309,71 лв., допълнителни разходи – 45,00 лв., лихва за забава от
30.05.2015 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 276,76 лв.
или всичко: 1690,88 лв.; на вещото
лице не са представени документи какви разходи са извършени за събиране на
вземането; заемателят е преустановил плащанията по кредита от 30.05.2015 г., от
която дата са налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, но заемодателя не е обявил
кредита за предсрочно изискуем, като задължението на заемателя към 30.05.2015
г. е: главница – 1012,15 лв., договорна лихва – 47,26 лв., неустойка – 309,71
лв. или всичко: 1369,12 лв..
При така установените обстоятелства съдът прие
следното от правна страна:
Уважаването на предявените
установителни искове, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит;
чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1
ЗЗД, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
предполага установяването от ищеца на следните предпоставки: основанието, размера и изискуемостта на
претендираните вземания, т.е. съществуването на валиден договор за кредит между
праводателя му и ответника с посочения предмет, чиито клаузи съдържат
задължение за ответника да заплати процесните суми; изпълнението на
задълженията на праводателя му по този договор; твърдяната неустоечна клауза в
договора, настъпване на предвидените в неустоечната клауза обстоятелства,
обуславящи дължимост на уговорената сума в клаузата; размера на задължението на
ответника за главница и лихва начислена до подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение в съда; наличие на договор за цесия между него и праводателя
му – кредитодателя на ответника и изпълнение на изискванията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД – цесията да е
съобщена на ответника. В тежест на ответника е да докаже положителните
факти, на които основава възраженията си.
Установи се от договор за паричен заем № 2307607
от 14.05.2015 г., че между праводателя
на ищеца и ответника са договаряли за създаване на облигационна връзка по
договор за кредит, намираща правното си основание в разпоредбите на чл. 79, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 9 от Закона за
потребителския кредит и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По тази облигационна връзка „Изи Асет Мениджмънт" АД е предоставила на
ответника П.Х.М., сума в размер на 1 100,00 лв., която е получена от М., съобразно отбелязването в процесният договор,
че същият в тази си част има сила на разписка. Ответника П.Х.М. се е задължил с договора да върне
предоставената сума, заедно с лихвите, подробно уговорени в договора. Предвид
изложеното съдът намира за доказано предаването на твърдяната парична сума на ответника
от праводателя на ищеца. Установи се от договор за паричен заем № 2307607 от
14.05.2015 г. и съдържанието на процесния договор за потребителски кредит,
същият е сключен при задължение на ответника П.Х.М. да върне заетата сума от 1 100,00 лв., на 12
седмични погасителни вноски в размер на 96,31 лв., за период от 12
седмици, на уговорен падеж за всяка
вноска, при фиксиран годишен лихвен процент 40,00 %, като общата дължима сума е
в размер 1 155,72 лв.. Установи се от рамковия договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., приложение № 1 към договора
за цесия от 01.12.2015 г., пълномощно
от „Изи Асет Мениджмънт" АД за „Агенция за събиране на вземания" АД,
уведомително писмо от „Агенция за контрол на просрочени задължения" АД и
известие за доставяне и наличие на
договор за цесия между ищеца и праводателя му – кредитор на ответника и
изпълнение на изискванията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД – цесията е съобщена на
ответника, в конкретният случай, чрез майката на последния.
Установи се по делото и уговаряне на твърдените от
ищеца неустоечна клауза и клауза за лихва в договора за паричен заем № 2307607
от 14.05.2015 г.. По процесния договор за потребителски кредит на
ответника е предоставена сума от 1 100,00 лв., при уговорен годишен лихвен
процент в размер на 40,00 % и годишен
процент на разходите в размер на 47,77 %. Уговорено е в чл. 4 от договора за
потребителски кредит № 2307607, че ответника в 3-дневен срок от усвояване на
сумата ще предостави на заемодателя едно от обезпеченията, посочени в договора,
а именно: поръчителство от две лица или банкова гаранция, в размер на общата
сума дължима по договора, като е уговорено, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, се дължи неустойка в общ размер 338,40
лв.. Посочената неустоечна клауза в договора за паричен заем № 2307607 от
14.05.2015 г., за която е заявено възражение за нищожност на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, нарушава принципа на
справедливост и създава условия за неоснователно обогатяване на ответника. Същата
създава явна нееквивалентност между престациите на страните по договора за потребителски кредит № 2307607, като данните по делото не установяват обстоятелства, които да обосновават определянето на неустойка в
претендирания размер, наред с ГЛП и ГПР по процесния договор в посочените по -
горе размери. Оспорената неустоечна клауза, ведно с гореобсъдените ГЛП и ГПР води
до нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема
и недоказаността на значителни разходи или риск, поети от заемодателя за срока на договора, които да оправдават договарянето на неустойка, ГЛП и ГПР в такива високи
размери. Накърняване
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава
правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за
сметка на другата. За да се приеме за основателно възражението за нищожност е
необходимо да е налице значителна липса на еквивалентност на насрещните
престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително
надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не
само възмездяване, какъвто е настоящият случай. Във всеки отделен случай, въз
основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело,
съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява
действие, което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси
с цел извличане на собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът
прави извод дали са налице действия, които да правят договорката нищожна поради
накърняване на добрите нрави. Когато
е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за
това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в
облигационните отношения. Понятието добри нрави предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се
прави извод за нарушение, водещо до нищожност - решение № 452/25.06.2010 г. по
гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, ІV г. о. и решение
№ 47/21.03.2018г., по в. гр. д. № 48/2018 г. на Габровски окръжен съд. В случая
е налице такова явно несъответствие и липса на еквивалентност на насрещните
престации - при потребителски кредит за сума, в невисок размер - 1
100,00 лв., със сравнително кратък срок на ползване – по – малко от година, при
договорени високи годишен лихвен процент
- 40,00 % и годишен процент на разходите в размер на - 47,77 %,
уговорената неустойка в размер, около 30,00 % от стойността на заетата сума - 701,20
лв., и то за неизпълнение на задължение за предоставяне на допълнително
обезпечение, не е обяснима нито с разходите, които прави заемодателят, нито с
риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката
печалба. С оглед всичко изложено в конкретният случай следва да се приеме, че
оспорената неустоечна клауза е нищожна, тъй като целта, за която същата е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
като такива са и клаузите на които ищеца основава и останалите си заявени
претенции, с изключение на претенцията си за връщане на получената от ответника
главница, предвид установената явна нееквивалентност на насрещните престации по договора, като исковете за присъждане на
сумите, основани на нищожните клаузи са неоснователни и следва да се отхвърлят
като такива.
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на
процесния договор относно определянето на процента възнаградителна лихва, ГПР и
неустойка да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или договорът за потребителски кредит да се
сключи и ако в него не са включени тези клаузи. Като се изходи и от характера на договора, който е възмезден,
включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по него
е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 8 и т. 9 от ЗПК. Предвид
на това в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на
посочените по-горе
клаузи на процесния договор обуславя недействителността на целия договор.
Връщането на получената
сума като главница по договора за кредит обаче се дължи от лицето, което я е
получило - в случая не е налице дарение или друго основание, което да изключва
дължимост на главницата. Дори един
договор да е нищожен, то се дължи
връщане на получената парична
сума по него, която в случая е
претендирана по реда на чл. 410 ГПК и чл. 422 ГПК - поискано е връщането на
останалата незаплатена част от главницата. Когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по същия - чл. 23 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата
валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон
- ЗПК в релевантната за периода редакция (така в определение № 351 от
22.04.2016 г. на ВКС по търг. дело № 3026/2015 г., І т. о.). Обсъдените по –
горе клаузи на процесния договор относими към определянето на процента
възнаградителна лихва, ГПР и неустойка нарушават принципа на справедливост и
създават условия за неоснователно обогатяване на ищеца. Налице е явна
нееквивалентност между двете престации, като данните по делото не установяват обстоятелства, които да обосновават определянето на ГЛП, ГПР и
неустойка по процесния договор в такъв висок размер, довел до нееквивалентност на насрещните престации при
установената стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават договорянето на такива високи
стойности на лихвата, разходите и неустойката.
В обсъдения по – горе смисъл е и практиката на въззивната инстанция, с
която настоящият състав се солидаризира - решение № 47/21.03.2018г., по в. гр.
д. № 48/2018 г. на Габровски окръжен съд. По настоящото дело възражение за
нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, бе
направено единствено относно клаузата за неустойка и то след изтичане срока за
отговор на исковата молба, но тези обстоятелства са ирелевантни в конкретния
случай, доколкото в трайната си практика ВКС приема, че е налице служебно
задължение съдът да се произнесе по това основание за нищежност, при наличие на
предпоставките за това, без да е от
значение дали такова възражение е заявено и дали това е станало в преклузивните
срокове - решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497 /
2017 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение; определение № 96 от
27.02.2019 г. по ч. гр. д. № 347 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр.
отделение; решение № 178 от 26.02.2015 по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и
решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ІІ т. о., ВКС.
С оглед изложеното, предвид и възприетите в заключението
на вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза размери на задълженията на
ответника, установи се основателност на иска за главница - 1012,15 лева, който следва
да бъде уважен, като основателно е и акцесорното искане за законната лихва за
забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението -
01.03.2018 г. до окончателното изплащане на вземането. Неоснователни са исковете за сумите: 47,26 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 29.05.2015 г. до 07.08.2015 г.; 309,71
лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 29.05.2015 г. до 07.08.2015 г.; 45,00 лв., представляваща такса
разходи; 276,76 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
30.05.2015 г. до датата на подаване на заявлението в съда - 01.03.2018 г.,
поради което същите следва да се
отхвърлят.
Ирелевантни за изхода на делото са останалите
възражения на ответника заявяващи други пороци на процесното облигационно
правоотношение извън гореприетия, предвид и обстоятелството, че е без значение
дали длъжника е дал валидно предварително съгласие за цедиране на вземането
срещу същия, като освен това ОУ на промоция в периода 07.05.2015 г. -
07.06.2015 г., не са юридическия факт обусловил уважаване на предявения иск за
главница, поради което тези възражения не следва да се обсъждат по - подробно.
Следва да се обсъди единствено възражението за
погасяване по давност на процесното вземане за главница,
доколкото само то е от значение за изхода на спора. По
делото се установи, че предсрочна изискуемост не е настъпила преди настъпване
на уговорената такава, поради необявяването ѝ от кредитора. Основанието
на иска не е заплащане на отделни месечни погасителни вноски, поради което
настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по кои месечни погасителни
вноски претенцията би била погасена по
давност. Изискуемост на всички суми дължими по процесният договор за кредит е
настъпила на 07.08.2015 г., като до датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение - 01.03.2018 г., а дори до
предявяване на исковата молба по настоящото дело на 06.07.2018 г., не е изтекъл нито 5
годишен, нито 3 годишен давностен срок. В посоченият смисъл е и съдебната
практика, с която настоящият състав се солидаризира, например решение №
114/07.09.2016 г., т. дело № 362/2015 г., Върховен касационен съд, Търговска
колегия, Второ отделение. С оглед
изложеното възражението за погасяване по давност на процесното вземане за
главница е неоснователно.
Относно разноските, предвид уважаването на един от
исковете и отхвърлянето на другите искове, поради неоснователност, съдът
намира, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът дължи на ищеца направени
по делото разноски. С оглед направеното искане и изхода на делото, на ищеца следва
да се присъдят разноски, в общ размер на сумата от 446,66 лева, за заплатена
държавна такса, за заплатено възнаграждение за особения представител на ответника,
за заплатено възнаграждение за вещо лице и за адвокатско възнаграждение за
представителство на ищеца от юрисконсулт. С оглед уважаването на исковете, само
за част от предявените суми по реда на заповедното производство, съдът намери,
че следва да се изменят дължимите, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски за
заплатени държавна такса и за адвокатско възнаграждение за представителство от
юрисконсулт по ч. гр. д. № 602/2018 г. по описа на РС – Севлиево, като се
намалят до общата сума 65,14 лева. С оглед изхода по делото, ответника
също има право на разноски, но предвид
че не е направил искане и не е представил доказателства за разноски такива не
следва да му се присъждат.
Воден от
горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит, че в полза на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ***, офис - ***, представлявано от Н.Т.С. и М.Д.Д.,
съществува парично вземане
за: сумата от 1012,15 лева,
представляваща главница, дължима по договор за паричен заем № 2307607 от
14.05.2015 г., рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от 16.11.2010 г. и приложение № 1 към него от 01.12.2015 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 01.03.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането, към длъжника П.Х.М., с ЕГН **********,***, за което вземане е издадена заповед № 147/01.03.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 324/2018 г.
по описа на Районен съд - Севлиево.
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, от „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ***, офис - ***, представлявано от Н.Т.С. и М.Д.Д., против П.Х.М., с ЕГН **********,***,
за установяване съществуване на парични вземания за сумите: 47,26 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 29.05.2015 г. до 07.08.2015 г.; 309,71 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
29.05.2015 г. до 07.08.2015 г.; 45,00 лв., представляваща такса разходи; 276,76
лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 30.05.2015 г. до
01.03.2018 г., дължими по договор за
паричен заем № 2307607 от 14.05.2015 г., рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от 16.11.2010 г. и приложение № 1 към него от 01.12.2015
г., за които вземания е издадена
заповед № 147/01.03.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 324/2018 г. по описа на Районен съд - Севлиево.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, П.Х.М.,
с ЕГН **********,*** да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ***, офис - ***,
представлявано от Н.Т.С. и М.Д.Д., направените по гр. д. № 891/2018 г. по описа на Районен съд – Севлиево разноски в
размер на сумата от 446,66 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 и
ал. 8 ГПК, П.Х.М., с ЕГН **********,*** да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ" ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ***, офис - ***, представлявано от Н.Т.С. и М.Д.Д., направени по ч. гр.
д. № 324/2018 г. по описа на Районен съд - Севлиево разноски в размер на 65,14 лева.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Габровския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: