Решение по дело №1790/2020 на Районен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 260034 / 13.08.2020 год., гр. Бургас

 

В    И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Бургаският районен съд,                                                ХXXVIІ – ми граждански състав

на тринадесети юли                                                           две хиляди и двадесета година

в публично заседание, в състав

                                                                               Районен съдия: Асен Радев

 

                                 при секретаря М.Енчева, като разгледа докладваното от съдията Радев гражданско дело № 1790 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

                      

                        Производството е по искова молба на П.Г.К. ***, за осъждането на последната да му заплати сумата от 4690 лв., представляваща обезщетение за недопускането до работа, след отмяна на уволнението му като незаконосъобразно и възстановяването му на заеманата длъжност, дължимо за периода от 01.06.2018 год. до 28.02.2019 год., ведно със законната лихва върху посочената сума, начиная от 12.03.2020 год. до окончателното изплащане.

                     Исковете са с правно основание в чл. 225, ал. 3 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД и както с определението по чл.140 от ГПК е прието, са допустими. В съдебно заседание се поддържат от пълномощника на ищеца, който ангажира писмени доказателства.

                     Процесуалният представител на ответната община, в отговор по реда на чл.131 от ГПК, не оспорва изложените с исковата молба обстоятелства.

                       От анализа на наличните по делото доказателства и изявленията на страните, се установява от фактическа страна следното:

                       Страните не спорят, че до 26.10.1994 год. ищецът е заемал длъжностра „**** „****“ при Община С*, както и че със заповед на кмета на общината от същата дата, на основание чл.190, т.1, 2, 3 и 4 от КТ на К. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“.

                       Не е спорно също, а и е служебно известно на съда, че с влязло в сила решение по гр.д. № ****** / 1994 год. на БРС, уволнението на ищеца е отменено като незаконосъобразно и същият е възстановен на заеманата длъжност.

                       Освен това, не се спори, че в срока по чл. 345 от КТ, ищецът се е явил в Община С*, но не е бил допуснат до работното място за изпълнение на трудовите му функции, въпреки че е представил писмено заявление, тъй като длъжността, на която бил възстановен, не съществувала в действащото щатно разписание, както и че понастоящем не му е осигурена сходна длъжност за заемане.

                       Представена е с исковата молба трудовата книжка на ищеца, от която е видно, че и в периода, следващ възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност, същият е работил при друг работодател.

                       Въпреки тази безспорност на основните факти, относими към спорния предмет, съдът приема исковете за неоснователни, като становището за неоснователност се базира на три основни аргумента:

                       На първо място, доколкото ал.3 на чл.290 от ГПК е отменена, отпадна задължителността на решенията на ВКС, постановени по допуснат до касационно разглеждане, в предходен момент, идентичен  въпрос. Затова, съвсем резонно е отменена и разпоредбата на чл.291 от ГПК за уеднаквяване на практиката.

                       В този смисъл, настоящият състав не споделя тезата за пасивност на ищеца и продължаващото „недопускане“ до работа. Или иначе казано, при положение, че се претендира обезщетение за недопускане до работа за конкретен период, който е обхванат от предявения иск, следва ищецът да е установил наличието на всички предпоставки и за този период, в т.ч. че се е явил ( фактически (а не да е отправил формално искане) и е заявил намерението си за започване на работа, но не е бил допуснат от работодателя. Доказателства в тази насока липсват, въпреки възложената на ищеца с доклада на съда доказателствена тежест, нещо повече - липсват и подобни твърдения. Освен това, доколкото нормата на чл.225, ал.3 от КТ третира „недопускане до работа“, като форма на активно действие, бездействието на ответната община, поради обективна причина (несъществуване на длъжността), да оформи трудовоправния статут на ищеца с акт за прекратяване на възстановеното трудово правоотношение, не е равнозначно на недопускане до работа и възстановеният служител не може да изтъква бездействието на работодателя си като основание за присъждане на обезщетение за вреди. И пак - макар съответната длъжност да е закрита, само от това не следва пряко, че може да се кумулира отговорност по чл. 225, ал.3 от КТ за недопускане до работа, и то за необозрим бъдещ период.

                       Вторият аргумент почива на разбирането, че понеже чл.225, ал.3 от КТ урежда специална хипотеза на деликтна отговорност, за да се ангажира тя, както вече се каза, следва да е налице активно, виновно поведение на длъжностните лица в предприятието, създаващо пречка за ищеца да изпълнява трудовите си задължения, произтичащи от съответната длъжност, когато тя съществува. Но конкретния случай е налице обективна невъзможност (закриване на длъжността преди възстановяването), изключваща отговорността на длъжностните лица в Община С*, а оттам - и гаранционната отговорност на Община С* за действията на тези длъжностни лица.                       

                       Третият аргумент се извежда от обстоятелството, че ищецът, макар и съдебно възстановен на заеманата отпреди уволнението длъжност, е работил при друг работодател. Идеята, залегнала в нормата на чл.225, ал.3 от КТ е да не се отнеме възможността на работника, гарантирана от чл.48 от КРБ, посредством неоснователното му недопускане от страна на работодателя, да престира своя труд и да съществува, получавайки полагащото му се трудово възнаграждение. Но щом като ищецът сам, по своя преценка, е избрал да започне работа при друг работодател, очевидно се е поставил в невъзможност, въпреки формалното изявление, да започне работа при възстановения работодател, отказвайки закрилата, уредена в негова полза с посочената норма.

                       Ето защо, предявените главен и акцесорен искове следва да се отхвърлят, като на Община С*, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, се присъдят разноски в размер на 500 лв. за адвокатски хонорар.

                       Водим от изложеното и на основание чл.235 и чл.236 от ГПК, Бургаският районен съд

 

Р Е Ш И :

 

                       

                        ОТХВЪРЛЯ исковете на П.Г.К. ***, ЕГН - **********,***, административен адрес: гр.С*, ул.“***, представлявана от кмета Т* Я*, за осъждането на последната, на основание чл.225, ал.3 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, да му заплати сумата от 4690 лв., представляваща обезщетение за недопускането до работа, след отмяна на уволнението му като незаконосъобразно и възстановяването му на заеманата длъжност, дължимо за периода от 01.06.2018 год. до 28.02.2019 год., ведно със законната лихва върху посочената сума, начиная от 12.03.2020 год. до окончателното изплащане.      

                        ОСЪЖДА П.Г.К. *** да заплати на Община С* деловодни разноски в размер на 500 лв.

                        Решението подлежи на въззивно обжалване пред Бургаския окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването на страните.

 

                                                          

                                                                                         Съдия:/п/

 

Вярно с оригинала: М Е