№ 10
гр. Пловдив, 25.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети януари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Галина Гр. Арнаудова
Членове:Мария П. Петрова
Румяна Ив. Панайотова-Станчева
при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева
като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20225000500565 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №260023 от 25.08.2022г., постановено по гр.дело
№3160/2020г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора, е отхвърлен изцяло
иска на „Р. К.“ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:
гр.С., ул. О. ш. № ***, против К. М. К. с ЕГН:**********, от с.Б., О. С. З., за
заплащане на сумата от общо 57258,76лв., представляваща изразходвани
средства за проведени обучения и командировки в Г. и Ф. за периода 2018-
2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в
съда на 22.12.2020г. до окончателното изплащане на сумата, и „Р. К.“ЕООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. О. ш. № ***, е
осъдено да заплати на К. М. К. с ЕГН:**********, от с.Б., О. С. З., сумата от
3850лв., представляваща разноски по делото.
Недоволен от така постановеното решение е останал жалбоподателят „Р.
К.“ЕООД, който, чрез пълномощниците адв.С. П. и адв.В. П., го обжалва като
1
недопустимо поради постановяването му не по предявения иск по чл.79 от
ЗЗД за заплащане на вреди от неизпълнение на задълженията по договор,
сключен на основание чл.234,ал.1 от КТ, за който се прилагат общите правила
за договорите и гражданския закон, а при прилагане на разпоредбите на
Кодекса на труда, тъй като е отхвърлен на основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ и
изрично е прието, че не се прилагат разпоредбите на гражданското
законодателство. Изложени са доводи и за неправилност на решението,
според които фактическата обстановка е безспорно установена, но са
неправилни формираните въз основа на нея правни изводи. Поддържа
трудовото правоотношение да е прекратено по взаимно съгласие въз основа
на подадената от ответника нарочна молба и с издадената на това основание
заповед, обективираща съгласието на работодателя, 7-дневния срок по
чл.325,ал.1,т.1 от КТ за даване на което да не е преклузивен, а и със
споразумението да не е определен способа за прекратяване, като
същественото да е напускането на работника преди изтичане на срока, за
който е поел да работи, след като работодателят е изпълнил задълженията си.
Оспорва приетата недействителност на клаузата по чл.9,б.А от трудовия
договор. Поддържа от приетите съдебно-счетоводни експертизи да се
установяват извършените в полза на ответника разходи. Застъпва в
съответствие с договорната автономия страните да са уговорили като санкция
при неизпълнение на задълженията пълния размер на направените разходи, а
не пропорционално на периода, с който е нарушен тригодишния срок, като
клаузата не накърнява добрите нрави и няма неустоечен характер, тъй като се
претендират реалните доказани вреди, а и при такъв тя не надхвърля
присъщите й функции и с отговора на исковата молба е направено възражение
единствено за нищожност, но не и за прекомерност на неустойката. Въз
основа на подробно изложените съображения жалбоподателят претендира за
отмяна на обжалваното решение и уважаване изцяло на предявените искове,
както и за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна К. М. К. е депозирал чрез пълномощника адв.В. Ц.,
след изтичане на двуседмичния срок по чл.263,ал.1 от ГПК, писмен отговор
на въззивната жалба с развити в него аргументи за нейната неоснователност,
подкрепящи приетото от първата инстанция, и претендира жалбата да се
остави без уважение и да се присъдят направените по делото разноски.
2
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
Предмет на въззивно разглеждане е предявеният от „Р. К.“ЕООД против
К. М. К. иск с правна квалификация чл.79,ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.234 от
КТ за заплащане на сумата от 57258,76лв., дължима, съгласно т.9,б.А от
сключения помежду им Трудов договор №180/28.02.2018г., поради
прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на ответника по
взаимно съгласие въз основа на подадената от него на 10.06.2020г. молба и
впоследствие издадената Заповед №262/24.06.2020г. преди изтичането на
уговорения тригодишен срок, която сума представлява изразходвани средства
за обучения и командировки в Г. и Ф. на същия за периода 2018-2020г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.
С отговора на исковата молба ответникът К. К. е признал, че по силата
на Трудов договор №180/28.02.2018г. между страните е възникнало трудово
правоотношение за заемане на длъжността „Т., м. с. с.“, считано от
01.03.2018г., както и, че в чл.9,б.А от него страните са договорили с цел
повишаване на квалификацията на работника работодателят да организира и
провежда обучение за своя сметка в чужбина и страната, като в случай, че
работникът не завърши обучението или след като го е завършил не постъпи
на осигурената му работа или я напусне по свое желание преди изтичане на
тригодишен срок от началото на обучението, същият ще дължи обезщетение
на работодателя в размер на направените разходи за обучение, включително
командировъчни – пътни, дневни и квартирни. Признал е, че многократно е
бил изпращан от ищеца като негов работодател в чужбина. Признал е, че по
силата на Заповед №262 от 24.06.2020г. трудовото правоотношение между
страните е прекратено на основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ. Оспорил е
твърдението, че командироването му в чужбина е било с цел повишаване на
неговата квалификация с твърдение то да е било с търговска цел за нуждите
на работодателя, доколкото в срока за изпитване е била проверена годността
му да изпълнява работата си и за боравенето с машините не се е изисквала
специална компетентност, а работникът не е имал възможност да откаже да
отиде на определените от дружеството обучения. Поддържа първата по време
заповед за командировка да е от 14.02.2018г. преди възникването на
3
трудовото правоотношение на 01.03.2018г., поради което с нея да не е
командирован за обучение в чужбина като работник на дружеството. Твърди,
че командировъчните заповеди не са издавани преди изпращането му в
чужбина и не са му били връчвани. Оспорва твърдението да са му изплащани
пътни, дневни и квартирни пари във връзка с твърдените командировки.
Твърди да не е получавал сумите по представените с исковата молба разходни
касови ордери, които са съставени за целите на настоящото производство, да
не са подписани от него, да дублират суми с различно съдържание и да е
налице разминаване между отразените цифрово и словесно суми. Оспорва да
е съставял и подписвал представените с исковата молба авансови отчети.
Твърди командировъчните разходи да не съвпадат с посочените в Наредбата
за служебните командировки и специализации в чужбина, одобрена с ПМС
№115/2004г. Твърди, че липсват представени отчети по командировъчните, и,
че ПКО не са съставени в негово присъствие и не му е връчвана квитанцията
от тях. Оспорил е претенцията по размер досежно разходите за нощувка,
пътни и за проведено обучение като такива с право на възстановяване на ДДС
в полза на ищцовото дружество, неправилно претендирани за негова сметка.
Признава да е подал на 10.06.2020г. молба за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие на основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ, а в
условия на евентуалност на основание чл.326,ал.1 от КТ, но твърди
предложението му да не е прието от работодателя, съгласно резолюцията
върху молбата „Да отработи 30 дни предизвестие“, а с издадената Заповед
№262/24.06.2020г. трудовото правоотношение да е прекратено на основание
чл.325,ал.1,т.1 от КТ по взаимно съгласие, считано от 29.06.2020г., но по
инициатива на работодателя, поради което да не е налице предвидената в
чл.9,б.А от трудовия договор хипотеза на обезщетение. Заявява възражение за
недействителност на тази клауза като противоречаща на чл.66,ал.1 и ал.2 от
КТ. Счита клаузата общо да носи белезите на договор за повишаване на
квалификация по чл.234,ал.1 от КТ, но такъв да не е сключен, тъй като
трудовият договор не съдържа минимално изискуемите се от тази разпоредба
реквизити, поради което уговорката за дължимо от работника обезщетение да
не може да намери приложение, съответно да е недействителна. Навежда
възражение за недействителност на договора и поради липса на изискуемата
се писмена форма, доколкото договорът за професионална квалификация и
преквалификация не е трудов, макар и уреден от трудовото право, и по
4
отношение на него се прилагат общите правила на ЗЗД, но при положение, че
с него се променят или създават нови клаузи, касаещи самото трудово
правоотношение, за тях важи изискването да са в писмена форма като
условие за действителност, а в случая самият ищец твърди, че изпълнението
на възложената работа зависи от повишената квалификация, при което
продължаването на договора след клаузата за изпитване касае самото трудово
правоотношение и следва да съдържа необходимите реквизити за форма.
Като противоречаща на нормата на чл.215 от КТ и приетата въз основа на нея
Наредба, счита клаузата за възстановяване на получените на основание тези
два нормативни акта обезщетения – пътни, дневни и квартирни пари да е
недействителна, тъй като изплащането на тези суми представлява платимо от
работодателя обезщетение във връзка с извършена промяна на условията на
полагането на труда на наетия от него персонал. Твърди обективираната в
чл.9,б.А от трудовия договор уговорка да не може да бъде квалифицирана и
като неустойка по смисъла на чл.92 от ЗЗД, тъй като не служи за обезпечение
на валидно възникнало между страните облигационно отношение, в който
смисъл възразява срещу действителността на подобна клауза в сключеното
между страните трудово правоотношение освен като противоречаща и/или
заобикаляща закона, и като противоречаща на добрите нрави. В случай, че
бъде прието клаузата да е за неустойка, счита, че същата следва да бъде
намалена до 23 % поради прекомерност и съразмерно на частта на уговорения
срок за периода, през който е престирано изпълнение.
С първоинстанционното решение е прието предявеният иск да е с правна
квалификация чл.79 от ЗЗД във връзка с чл.234,ал.3,т.2 от КТ. Прието е за
безспорно установено от фактическа страна, че между страните е сключен
Трудов договор №180/28.02.2018г., по силата на който, считано от
01.03.2018г., ответникът е нает на работа във филиала на ищцовото дружество
в гр.Стара Загора като „техник, механизация на селско стопанство“. В т.9,б.А
от трудовия договор страните са договорили следната клауза: „С цел
повишаването квалификацията на работника, работодателят организира и
провежда обучение за своя сметка в чужбина и страната. Ако работникът не
завърши обучението или след като го е завършил не постъпи на осигурената
му работа или я напусне по свое желание преди изтичането на три годишен
срок от началото на обучението, същият дължи обезщетение на работодателя
в размер на направените разходи за обучение, включително командировъчни
5
– пътни, дневни и квартирни.“. Ищцовото дружество командировало
ответника в чужбина и той преминал серия от обучения и квалификации. На
10.06.2020г. ответникът депозирал в деловодството на дружеството-ищец
молба за прекратяване на трудовото му правоотношение по взаимно съгласие,
считано от същата дата. С резолюция върху молбата работодателят
разпоредил същият да отработи 30-дневно предизвестие. На 24.06.2020г. със
Заповед №262 работодателят прекратил трудовото правоотношение на
ответника, считано от 29.06.2020г., на основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ.
Прието е постигнатата договореност с клаузата по т.9,б.А от трудовия
договор да няма характера на договор за придобиване на квалификация по
смисъла на чл.229 от КТ, тъй като не е уговорено обучение в учебно
заведение, нито да има белезите на договор за повишаване на квалификацията
по смисъла на чл.234 от КТ, тъй като липсва договореност за професията или
специалността, по която работникът или служителят ще се обучава, за
мястото, формата и времето на обучението. Прието е, че въпросната клауза по
своята правна същност намира опора в разпоредбите на чл.228а и чл.228б от
КТ относно правата и задълженията на работодателя и работника за
поддържане и повишаване на професионалната квалификация, съставляващи
част от съдържанието на трудовия договор, чието неизпълнение ангажира
предвидената в КТ отговорност, която изключва договорната отговорност по
ЗЗД. Приел е и да не са налице предпоставките на чл.9,б.А от трудовия
договор за ангажиране отговорността на ответника, тъй като трудовото
правоотношение не е прекратено по взаимно съгласие въз основа на
подадената от него на 10.06.2020г. молба, доколкото такова съгласие не е
дадено от работодателя в 7-дневния срок по чл.325,ал.1,т.1 от КТ, а,
напротив, резолюцията му върху молбата обективира отказ, при което
предложението не е било прието, като трудовият договор не е прекратен и на
евентуално посоченото от ответника в молбата основание по чл.326,ал.1 от
КТ, тъй като срокът на предизвестието не е изтекъл и работодателят не е
упражнил предвиденото в чл.220,ал.2 от КТ свое право да прекрати на това
основание трудовия договор. Приел е, че трудовото правоотношение е
прекратено по инициатива на работодателя със заповедта от 24.06.2020г. на
основание чл.325,ал.1 от КТ, макар и преди издаването й да не е отправил до
ответника предложение за прекратяване по взаимно съгласие и такова от
последния да не е било дадено, доколкото незаконосъобразността на
6
издадената заповед не изключва нейното действие. По отношение на
направените от ищеца разходи във връзка с обучението на ответника съдът не
е възприел заключенията на ССчЕ, позовавайки се на това, че част от
представените РКО са без подпис на получател, авансовите отчети към
командировъчните заповеди са с несъвпадащи цифром и словом суми,
разписките към авансовите отчети и квитанциите към ПКО не са предадени
на ответника, поради което като първични счетоводни документи да не
съдържат изискуемите се реквизити по чл.6-10 от Закона за счетоводството и
да не представят вярна и обективна информация относно възстановените или
взети като аванс суми от ответника, а да съдържат едностранна информация,
с оглед единствено и само интересите на ищеца. Приел е да не е доказано, че
камандировъчните заповеди са издавани преди изпращането на ответника в
чужбина и да са му надлежно връчвани, както и начислените суми, отчитани
в разход като пътни, да са правени единствено от ответника, при положение,
че е пътувал винаги поне с още трима командировани в един автомобил, а
също и изпращането на ответника в чужбина да е единствено с цел обучение,
а не на работа. Приел е за недействителна клаузата на чл.9,б.А от трудовия
договор като противоречаща на чл.66,ал.1 и ал.2 от КТ, както и поради това,
че тя не обективира договор по чл.234,ал.1 от КТ, тъй като не съдържа
изискуемите се реквизити: професията и специалността, по която работникът
или служителят ще се обучава, мястото, формата и времето на обучението,
финансовите, битовите и други условия за времето на обучение, както и
поради неспазване на писмената форма.
Настоящата инстанция, с оглед служебните си правомощия по чл.269 от
ГПК и във връзка с изричното възражение на жалбоподателя, намира
обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо. Противно
на поддържаното във въззивната жалба, то е постановено именно по
предявения иск с правна квалификация чл.79,ал.1 от ЗЗД за заплащане на
обезщетение за вреди, причинени от неизпълнение на задълженията по
договор за повишаване на квалификацията по чл.234 от КТ, като са
изследвани елементите от фактическия състав на договорната отговорност,
свързани с характера на този договор, действителността на клаузите му и
настъпването на предвидените с него предпоставки за ангажирането й, с
оглед очертания от страните предмет на спора.
7
Професионалната квалификация определя степента на знания и умения
по дадена професия и специалност. Тъй като тя е от значение за качеството и
ефективността при изпълнение на възложената работа, нейното поддържане и
повишаване е в интерес както на работодателя, така и на работника или
служителя, който запазва и придобива нови знания и умения. В тази връзка
работодателят е длъжен да осигури условия за поддържане и повишаване на
квалификацията като периодично организира за своя сметка обучения,
курсове, семинари, командировки и други форми, в които определените от
него работници или служители са длъжни да вземат участие. Тези
задължения, регламентирани в чл.228а и чл.228б от КТ, произтичат от самото
трудово правоотношение. Повишаването на квалификацията, обаче, може да
бъде предмет и на нарочен договор по чл.234 от КТ между страните по
трудовото правоотношение, както и преди възникването на такова, съгласно
чл.235 от КТ. Макар и да е уреден от КТ и свързан с трудовото
правоотношение между страните по него, този договор няма за предмет
престирането на работна сила или извършването на определена работа при
работодателя, поради което за него са приложими общите правила на ЗЗД. В
КТ няма специална норма, която да изисква сключването на този договор в
писмена форма като условие за неговата действителност. Касае се за
неформален договор. Съществените му елементи са посочените в чл.234,ал.2
от КТ относно: професията и специалността, по която работникът или
служителят ще се обучава; мястото, формата и времето на обучението;
финансовите, битовите и други условия за времето на обучение.
Несъществените елементи са свързани с възможността страните да уговарят
задължение на работника или служителя да работи при работодателя за
определен срок, но за не повече от 5 години, както и отговорност при
незавършване на обучението и при неизпълнение на предходното
задължение, съгласно чл.234,ал.3 от КТ. На общо основание те могат да
уговарят и заплащане на неустойка по чл.92 от ЗЗД.
При тази правна рамка в настоящия случай инкорпорираната в
сключения между страните трудов договор №180 от 28.02.2018г. със срок за
изпитване от шест месеца в полза на работодателя клауза по т.9,б.А по
същество съдържа договореност именно по чл.234,ал.1 от КТ за повишаване
на квалификацията на ответника във връзка с трудовата му функция на
„Техник механизация селско стопанство“ чрез участие в организирано и
8
провеждано от работодателя и за негова сметка обучение в чужбина и
страната. Посредством нея са уговорени единствено общите условия по
предмета на договора и несъществените елементи по чл.234,ал.3 от КТ
относно задължението на ответника да работи при ищеца за срок от три
години от началото на обучението и отговорността за неизпълнение на това
задължение чрез заплащане на обезщетение на работодателя в размер на
направените разходи за обучение, включително командировъчни – пътни,
дневни и квартирни. Не се съдържа регламентация на съществените условия
по чл.234,ал.2 от КТ относно конкретното обучение. Доколкото, обаче, се
касае за неформален договор, неговите съществени елементи могат да бъдат
установявани с всички допустими доказателствени средства, както резонно
поддържа жалбоподателят, като няма пречка те да бъдат уговаряни
индивидуално за всяко от отделните обучения. При положение, че ответникът
признава, а и от събраните доказателства безспорно се установява той да е
бил командирован в Г. и Ф. през съответните периоди, то налице е постигнато
съгласие за участие в тези мероприятия при конкретните параметри относно
формата, времето и мястото на обучението и свързаните с него финансови и
битови условия, при които е осъществено. Неоснователно ответникът
поддържа командировките да не са били с цел обучение, а за изпълнение на
трудовата му функция. Обстоятелството, на което се позовава, че
професионалната му квалификация е била проверена в рамките на срока за
изпитване, означава единствено, че през време на същия е била извършена
фактическа проверка и преценка на притежаваната такава от него при
сключване на трудовия договор, с оглед справянето с възложените му
съответни на трудовата функция задачи. Обучението, обаче, е уговорено с цел
повишаване на така притежаваната професионална квалификация. Не се касае
за командироване по смисъла на чл.121 от КТ за изпълнение на трудовите
задължения извън мястото на постоянната работа, както неоснователно
поддържа ответникът. Освен, че е било предприето във връзка с изричната
договореност за провеждане именно на обучение в чужбина, в противен
случай постигането на такава би било безпредметно, издадените заповеди за
командироване са за участие в обучение, а не за изпълнение на конкретни
трудови задължения, като от показанията на св.П. Л. се и установява, че по
време на командировките ответникът като сервизен специалист е участвал в
обучения относно възлите и агрегатите на селскостопанските машини,
9
внасяни в страната, провеждани от техните производители в Г. и Ф..
Обстоятелството, на което акцентира ответникът, че първата командировка е
въз основа на Заповед №11, издадена на 14.02.2018г., преди сключването на
трудовия договор от 28.02.2018г. и възникване на трудовото правоотношение
на 01.03.2018г., само потвърждава извода, че поредицата командировки не е
била за изпълнение на трудовите му задължения, а за повишаване на неговата
квалификация, подготвяйки се за работата си при ищеца по смисъла на чл.235
от КТ. Освен това, самото обучение по тази заповед е проведено за периода
03-11.03.2018г. след като трудовото правоотношение между страните е било
възникнало. Дори и да се приеме, че командировъчните заповеди не са били
издавани преди изпращането на ответника в чужбина и на са му били
връчвани, както настоява, безспорно е, че той реално е участвал в
проведените през съответните периоди по заповедите обучения в Г. и Ф..
Обсъденото обосновава извода за сключен между страните договор за
повишаване на квалификацията по чл.234 от КТ.
Възраженията на ответника за недействителност на договора и клаузата
по т.9,б.А от същия, обективирана в трудовия договор, са неоснователни,
както счита жалбоподателят. Както се каза, законът не предвижда форма за
действителност на този договор, която в случая да не е спазена.
Обстоятелството, че в трудовия договор е включена клауза, която не е
свързана с предоставянето на работна сила по смисъла на чл.66,ал.2 във
връзка с ал.1 от КТ, не води до недействителност на тази клауза, тъй като тя
не касае трудовото правоотношение, а отделно от него такова и е без правно
значение дали ще бъде материализирана в трудовия договор или в отделен
договор. В съдебната практика се приема, че, ако с договора за повишаване на
квалификацията се променят или създават нови клаузи, касаещи самото
трудово правоотношение, само за тях важи изискването да са в писмена
форма като условие за действителността им. Конкретната клауза няма такъв
характер, тъй като не засяга действието на трудовия договор след изтичане на
срока за изпитване, противно на застъпваното от ответника, нито трудовата
функция. Едва изпълнението на договора за повишаване на квалификацията
би могло да доведе до изменение на трудовото правоотношение по надлежния
ред и в изискуемата се писмена форма касателно трудовата функция или
трудовото възнаграждение при зачитане на така повишената квалификация.
Предвиденото в т.9,б.А обезщетение в размер на направените разходи за
10
обучение, включително командировъчни – пътни, дневни и квартирни, не
противоречи на нормата на чл.215 от КТ и на Наредбата за командировките и
специализациите в чужбина. Цитираната законова разпоредба регламентира
правото на обезщетение на работника или служителя, включващо пътни,
дневни и квартирни, при командироването му за изпълнение на трудовите
задължения по трудовия договор в чужбина, а оспорената клауза по
чл.234,ал.3,т.2 от КТ се отнася до полагаемото се на работодателя
обезщетение при неизпълнение от страна на работника или служителя на
задължението му по договора за повишаване на квалификацията да продължи
да работи при него за определен срок. Направените от работодателя разходи
за повишаване на квалификацията на неговите работници и служители е
инвестиция за по-ефективно и качествено постигане на целите на дейността
му в рамките на позволения максимален петгодишен срок по чл.234,ал.3,т.1
от КТ, но с тях се облагодетелства и работникът или служителят, тъй като
повишената квалификация чрез придобиване на нови знания и умения
способства за професионалното му развитие и израстване при същия или при
друг работодател, поради което предсрочното напускане води до вреди за
работодателя от липсата на престиране на работна сила през уговорения
период под формата на претърпени загуби по смисъла на чл.82 от ЗЗД,
изразяващи се във вложените от него средства за полагане на високо
квалифициран труд, какъвто не е получил, и възстановяването им е израз на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, както и под формата
на пропуснати ползи. В този смисъл коментираната клауза не противоречи на
добрите нрави, противно на застъпваното от ответника. В съответствие със
свободата на договаряне страните могат да постигнат съгласие относно
обезщетяване на предвидимите при пораждане на задължението вреди,
включително уговаряйки неустойка. Договореното в случая обезщетение в
размер на разходите за обучението няма характера на неустойка по смисъла
на чл.92 от ЗЗД, както резонно счита жалбоподателят. Неустойката служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват, в което се състои обезщетителната й функция. Уговореното
обезщетение не е определено по размер и касае действително заплатените
разходи, които следва да бъдат доказани по вид и размер, поради което няма
характера на неустойка и възраженията на ответника относно
действителността на клаузата като такава за неустойка са неоснователни.
11
Обсъденото обосновава извода сключеният между страните договор за
повишаване на квалификацията да е валиден и да ги обвързва.
Безспорно е, че ищецът като работодател е изпълнил задължението си по
този договор да организира за своя сметка обучения на ответника в чужбина,
поради което се явява изправна страна по него. По отношение задължението
на ответника да не напуска работа по свое желание за тригодишен срок от
началото на обучението следва да се има предвид, че страните не са уточнили
конкретното основание за прекратяване на трудовото правоотношение, както
изтъква и жалбоподателят, поради което и при тълкуване, съгласно чл.20 от
ЗЗД, на волята, с оглед целта на договора и останалите клаузи, следва да се
приеме, че прекратяването следва да е инициирано от ответника като
работник или служител и да не е предприето по обективни причини или
вследствие виновно неизпълнение на задължения на работодателя, а по
собствена воля. В тази връзка, както основателно се сочи във въззивната
жалба, прекратяването на трудовото правоотношение е инициирано именно
от ответника с молбата му от 10.06.2020г. и то по взаимно съгласие по
чл.325,ал.1,т.1 от КТ или евентуално с писмено предизвестие по чл.326,ал.1
от КТ, които две основания не са обусловени от фактори извън неговата
волята. Без значение е, че предложението за прекратяване по взаимно
съгласие не е било прието от ищеца, постановил да се отработи 30-дневно
предизвестие, и, че, въпреки това, с впоследствие издадената Заповед
№262/24.06.2020г. трудовото правоотношение е прекратено именно на
основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ – по взаимно съгласие, считано от
29.06.2020г. Това е така, тъй като е безспорно, че трудовото правоотношение
е прекратено, а законосъобразността на прекратяването и основанието за него
не могат да бъдат преценявани в настоящото производство, с оглед
предвидения от чл.344,ал.1,т.1 и т.4 от КТ специален исков ред. При тези
обстоятелства и като се има предвид, че обучението на ответника е започнало
на 03.03.2018г. с първата му командировка до Ф., а трудовото
правоотношение е прекратено по негово желание считано от 29.06.2020г.,
преди изтичане на уговорения тригодишен срок, то същият не е изпълнил
поетото от него задължение по процесния договор и носи отговорност за
причинените на ищеца вреди вследствие това неизпълнение.
Доколкото уговореното обезщетение няма характера на неустойка,
12
настъпването на вредите и техния размер подлежат на доказване на общо
основание. Ответникът с отговора на исковата молба и в съдебно заседание на
30.06.2021г. изрично е признал командироването му в чужбина от страна на
ищеца за посочените в исковата молба периоди, както и настаняването му в
посочените хотели, като твърди за командировка в Г. да е получавал 1000
евро за хотел и храна, а за Ф. 1500 евро, оставени в плик на пазача в
централния офис на дружеството в гр.София, и, че пътните такси за винетки и
гориво се заплащали от шофьора на служебния автомобил, с който били
превозвани командированите работници и служители на дружеството. Твърди
от предоставените му средства след завръщането да са били налице остатъци,
които той отчитал, като отчета бил попълван в счетоводството, а той само се
подписвал, и оставял подписания отчет заедно с фактурите от хотела пак на
пазача. Посочената практика на получаване на предоставяните от ищеца на
командированите от него работници и служители суми и отчитането на
неизразходваните остатъци се потвърждава и в показанията на св.П. Л.. С
оглед признатото от ответника негово командироване, е несъстоятелно
оспорването на заповедите за командироване като съставени за целите на
производството. Предвид признатото подписване на изготвените в
счетоводството авансови отчети, е несъстоятелно оспорването на
представените авансови отчети като неподписани. Във връзка с твърдението в
отговора на исковата молба представените с нея разходни касови ордери да са
съставени за целите на производството без негов подпис, в съдебно заседание
на 30.06.2021г. е заявил да е подписвал празен разходен касов ордер. Не е
налице оспорване на авторството по смисъла на чл.193 от ГПК на нито един
от представените с исковата молба подписани от негово име документи,
които са били приложени и в оригинал, върнат на ищеца в съдебно заседание
на 29.09.2021г. по искане именно на ответника. Според приетото заключение
от 09.09.2021г. на ССчЕ с вещо лице В. Н., изготвено въз основа на
документите по делото и извлечения от хронологичните счетоводни регистри
на дружеството, за командировките до Г. и Ф. по съответните заповеди
ответникът е получавал с РКО суми от по 1000 евро и по 1500 евро, а за тази
по Заповед №23/23.04.2019г. до Г. за периода 11-26.05.2019г. сумата от 2000
евро, като за усвоената част от тези суми са представяни авансови отчети, а
разликата е била възстановявана от ответника, за което са издавани ПКО. За
проведените квалификационни мероприятия за периода 2018-2020г. за
13
ответника е осчетоводена по посочените дебитна и кредитна сметки като
изразходвана общо сумата от 50282,59лв., включваща: сумата от 17967,57лв.
– командировки в чужбина; 1647,41лв. – пътни разходи; 3100,19лв. –
нощувки; 27567,42лв. – платени такси за обучението конкретно на ответника
по 15 осчетоводени фактури за разходи за обучение и на други служители на
дружеството. Представените РКО и ПКО са надлежно осчетоводени, а
счетоводни документи, от които да е видно, че дружеството-ищец е ползвало
данъчен кредит за заплатените разходи, не са представени и по приложените
първични счетоводни документи ДДС за разходите във връзка с обучението
на ответника не е начисляван. Прието е допълнително заключение от
08.11.2021г., според което първичните счетоводни документи, въз основа на
които е осчетоводен разход в полза на ответника, съдържат всички
необходими реквизити, удостоверяващи получаването на сумите,
осчетоводени като такъв разход, като разходите за обучението на ответника
по представените и надлежно осчетоводени 16 фактури /включена е и
приложената на л.140-141 от делото фактура №**********/11.03.2019г. за
сумата от 885 евро, която не фигурира в първоначалното заключение/ са общо
в размер на 16160 евро или 31606,21лв. и са платени от ищеца на съответния
обучител. За обучението на ответника за периода 2018-2020г. е изразходвана
сумата от общо 54321,38лв., включваща: 17967,57лв. – командировки в
чужбина за дневни и хотел за 2018г. и 2019г. и само дневни за 2020г.;
1647,41лв. – пътни разходи; 3100,19лв. – нощувки за 2020г.; 31606,21лв. –
разходи за обучение, платени от работодателя на доставчиците на услугите.
По искане на ответника е прието повторно заключение от 17.06.2022г. на
допълнителната ССчЕ, изготвено от вещото лице В. К., което потвърждава
изводите на първоначалното. Според същото, заповедите за командировка,
които в случая са 14 броя, не се осчетоводяват пряко в счетоводната система,
а представляват едно от основанията за осчетоводяването на получените
служебни аванси от една страна и разходооправдателните документи, с които
се намалява размера на задължението на ответника по отношение на авансово
получените суми, като за отчитането на разчетните взаимоотношения с него е
използвана сметка №422“Подотчетни лица“, аналитична сметка „К. К.“. При
получаването на служебните аванси ответникът е подписвал бланка РКО,
попълван ръчно и съдържащ подпис на получателя на сумата и на лицето
броило сумата, към който е приложен и генериран от счетоводната система
14
РКО, като РКО са надлежно осчетоводени. Отчитането на изразходваните
парични средства от получателя на авансово получаваните суми е въз основа
на авансови отчети, подписани от подотчетното лице, съдържащи описани
първичните счетоводни разходооправдателни документи – фактурите от
хотелите, в които е пребивавал ответника, както и са изчислявани разходите
за дневни, съгласно Наредбата за командировките в чужбина, като отчетените
с авансовите отчети изразходвани парични средства са надлежно
осчетоводени. За върнатите парични средства /разликата между получените
от лицето суми и отчетените с авансовите отчети/ са съставяни ПКО,
подписани от касиер получател на сумите, които са надлежно осчетоводени.
Разписките към ПКО и авансовите отчети не са откъсвани. Въз основа на тези
констатации експертизата е формирала извод, че първичните счетоводни
документи, въз основа на които е осчетоводен разход в полза на ответника,
съдържат всички необходими реквизити, удостоверяващи получаването на
сумите, осчетоводени като разходи за обучение и командировъчни. За
разходите за обучение са съставени посочените в табличен вид фактури, в
които са посочени имената на участниците в обучението, като изразходваните
средства конкретно за обучението на ответника са общо в размер на 16160
евро или 31606,21лв., съгласно първичните счетоводни документи и
счетоводните операции за въвеждането им в счетоводната система, и те са
платени на съответния обучител от ищеца. Настоящата инстанция, в унисон с
поддържаното от жалбоподателя, възприема заключенията по
допълнителните ССчЕ като обосновани и кореспондиращи на представените с
исковата молба писмени доказателства – заповеди, фактури, РКО, ПКО и
авансови отчети. Попълнените ръчно разходни касови ордери за получените
от ответника авансово суми са подписани от него, а, дори и да се приеме за
вярно твърдението му да се е подписвал на празни ордери, удостоверителното
им съдържание се потвърждава от подписаните от него авансови отчети,
представените разходооправдателни документи, както и от приходните касови
ордери за възстановените от същия неизразходвани остатъци от
предоставените му суми. Обстоятелството, на което неоснователно е
акцентирал ответникът, че разписките към ПКО и към авансовите отчети не
са били откъснати и не са му били предадени, не рефлектира нито върху
редовността на тези счетоводни документи, нито върху надлежното
осчетоводяване на средствата по тях, нито по отношение на удостоверявания
15
с тези разписки факт на подлежащите на връщане и върнати от негова страна
неизразходвани остатъци от получените авансово суми в касата на
дружеството, чието получаване е удостоверено именно от получателя им с
подписа на касиера. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че
представените счетоводни документи съдържат едностранна информация от
ищеца, ползваща неговите интереси, поради което са без доказателствена
стойност. Освен, че са надлежно осчетоводени по смисъла на чл.182 от ГПК,
те носят подпис на ответника и данните по РКО, разходооправдателните
документи, авансовите отчети и ПКО съответстват на последователността от
счетоводни операции и взаимовръзката между тях. При това положение
следва да се приеме, че заплатените от ищеца средства за проведените
обучения на ответника възлизат на общата сума от 54321,38лв. Уговореното с
процесния договор между страните обезщетение, обаче, както се каза, няма
характера на неустойка, за да се приеме за дължима от ответника на това
основание цялата изразходвана за обученията му сума. При тълкуване на
клаузата за обезщетението, с оглед начина, по който в конкретния случай е
общо формулирана досежно обучението, и доколкото не се касае за
еднократно проведено такова, а за множество обучения, за които конкретните
условия са уговаряни индивидуално за всяко отделно, следва да се приеме, че
на обезщетяване подлежат действително претърпените от ищеца вреди, които
са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на задължението на
ответника за престиране на работна сила за срок от три години от началото на
обучението. Такива са вредите, произтекли за периода на предсрочно
прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на ответника,
доколкото за отработеното от него време от срока ищецът като работодател е
получил целената облага на полагания квалифициран труд, за която е
извършил разходите. С оглед на това, размерът на дължимото от ответника
обезщетение е пропорционалната на неотработената част от срока сума от
разходите за обучението му. Тригодишният срок от началото на обучението е
за периода от 03.03.2018г. до 03.03.2021г. Трудовото правоотношение е
прекратено, считано от 29.06.2020г. Отработеното време е 2г. 3м. и 26 дни, а
неотработеното 8м. и 4 дни, предвид което от общата сума на направените
разходи от 54321,38лв. ответникът дължи като обезщетение такава от
12675лв., до който размер предявеният иск се явява основателен и следва да
бъде уважен след отмяна на обжалваното първоинстанционно решение в тази
16
му част като неправилно чрез присъждане на посочената сума, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда –
22.12.2020г., до окончателното й изплащане, а в останалата отхвърлителна
част за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 57258,76лв.
решението като правилно следва да се потвърди. С оглед на този резултат,
следва да бъдат редуцирани и присъдените за първоинстанционното
производство в тежест на ищеца разноски до размер на 2997,75лв. На ищеца,
във връзка с изричното му искане, следва да се присъдят разноски за
първоинстанционното производство. Такива той е заплатил за държавна такса
в размер на 2290,35лв., за адвокатско възнаграждение в размер на 4495лв. и
899лв. ДДС или общо 5394лв. с ДДС по договор за правна защита и
съдействие от 04.12.2020г., фактура №793/07.12.2020г. и извлечение от
банкова сметка, допълнително адвокатско възнаграждение по чл.7,ал.9 от
Наредба №1 от 09.07.2004г. за седем заседания в размер на 840лв. с ДДС по
договор за правна защита и съдействие от 22.06.2022г. и 225лв. за депозит за
вещо лице. Ответникът е заявил своевременно възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение по чл.78,ал.5 от ГПК. Същото е
неоснователно. Заплатеното основно адвокатско възнаграждение е в размер
на двукратния минимум от 2247,76лв. по чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1 от
09.07.2004г. в действалата към датата на сключване на договора за правна
защита и съдействие редакция преди последното изменение /ДВ, бр.88 от
04.11.2022г./. Същото, обаче, не е прекомерно, съобразно действителната
фактическа и правна сложност на делото, тъй като за изясняване на
фактическата обстановка са събрани множество писмени доказателства,
гласни доказателства и са приети три заключения на ССчЕ, като предметът на
спора включва и множество правни възражения досежно сключването на
договора, неговата действителност и последици. От общо заплатените от
ищеца разноски от 8749,35лв. на същия, съразмерно на уважената част от
иска, ответника следва да заплати такива от 1936,79лв. И двете страни
претендират за присъждане на разноски за въззивното производство.
Жалбоподателят е заплатил такива за държавна такса в размер на 1087лв. и за
адвокатско възнаграждение в размер на 5394лв. с ДДС по представен договор
за правна защита и съдействие от 12.10.2022г., фактура №867/12.10.2022г. и
банково извлечение, или общо 6481лв., от които, съразмерно на уважената
част от иска, му се дължат 1434,66лв. Въззиваемият е заплатил разноски за
17
адвокатско възнаграждение в размер на 2250лв. по фактура
№943/07.11.2022г., от които, съразмерно на отхвърлената част от иска, му се
дължат 1751,93лв.
Предвид изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №260023 от 25.08.2022г., постановено по гр.дело
№3160/2020г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора, В ЧАСТТА, с която е
отхвърлен иска на „Р. К.“ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр.С., ул. О. ш. № ***, против К. М. К. с ЕГН:**********, от с.Б.,
О. С. З., за заплащане на сума в размер на 12675лв., представляваща
изразходвани средства за проведени обучения и командировки в Г. и Ф. за
периода 2018-2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда на 22.12.2020г. до окончателното изплащане на сумата,
и В ЧАСТТА, с която „Р. К.“ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр.С., ул. О. ш. № ***, е осъдено да заплати на К. М. К. с
ЕГН:**********, от с.Б., О. С. З., сума в размер над 2997,75лв. до присъдения
размер от 3850лв., представляваща разноски по делото, и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА К. М. К. с ЕГН:**********, от с.Б., О. С. З., да заплати на „Р.
К.“ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. О.
ш. № ***, сумата от 12675лв. /дванадесет хиляди шестстотин седемдесет и
пет лева/, представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на
задължение по договор за повишаване на квалификацията, предвидено в
т.9,б.А от трудов договор №180/28.02.2018г., изразяващи се в припадащата се
част от разходите за проведени обучения в Г. и Ф. за периода 2018-2020г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда на
22.12.2020г. до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260023 от 25.08.2022г., постановено по
гр.дело №3160/2020г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора, в останалите му
части.
ОСЪЖДА „Р. К.“ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
18
управление: гр.С., ул. О. ш. № ***, да заплати на К. М. К. с ЕГН:**********,
от с.Б., О. С. З., сумата от 1751,93лв. /хиляда седемстотин петдесет и един
лева и деветдесет и три стотинки/, представляваща разноски по съразмерност
за въззивното производство.
ОСЪЖДА К. М. К. с ЕГН:**********, от с.Б., О. С. З., да заплати на „Р.
К.“ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. О.
ш. № ***, сумата от 1936,79лв. /хиляда деветстотин тридесет и шест лева и
седемдесет и девет стотинки/, представляваща разноски по съразмерност за
първоинстанционното производство, и сумата от 1434,66лв. /хиляда
четиристотин тридесет и четири лева и шестдесет и шест стотинки/,
представляваща разноски по съразмерност за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията на
чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19