Р Е Ш Е Н И Е
№ 17
гр. Русе, 04.07.2022
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд-Русе, II-ри състав, в открито заседание на 02 юни през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
СЪДИЯ: Спас
Спасов
при участието на секретаря М. Станчева, като разгледа докладваното
от съдията адм. д. № 143 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 118 от Кодекса за
социално осигуряване (КСО) във вр. с чл. 145 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на И.Р.М., с адрес ***,
чрез адв. Б., срещу решение № 1040-17-19/11.03.2022 г. на директора на ТП на
НОИ - Русе, с което е потвърдено Разпореждане № 171-00-272-5/28.01.2022 г. на
ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Русе, с което на
жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.
54а КСО.
В
жалбата, в съдебно заседание и в писмени бележки са наведени основания за
незаконосъобразност на оспорения акт и потвърденото с него разпореждане поради
нарушение на материалния закон. Твърди се, че компетентните органи са извършили
неправилна оценка на критериите и по този начин са определили неправилно
държавата по пребиваване на жалбоподателя. Не е била извършена цялостна оценка
на събраните факти, респ. твърди се нарушение на чл. 35 от АПК. Твърди се
допуснато нарушение на основни принципи на административния процес а именно на
принципът на равенство – чл. 8 от АПК, принципът на последователност и
предвидимост – чл. 13 от АПК. Иска се отмяна на административния акт и връщане
на преписката за ново произнасяне. Претендират се разноски.
Ответникът – директор на ТП на НОИ – Русе, чрез
юрк. К., в о.с.з. и в писмени бележки оспорва жалбата като неоснователна.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
След
като съобрази събраните по делото доказателства, становищата на страните и
релевираните от тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168,
ал. 1 АПК вр. с чл. 146 АПК, административният съд приема за установено
следното:
Със заявление вх. №171-00-272/22.01.2021 г. (л.
83 от делото) И.Р.М. е пожелал да получава парично обезщетение за безработица
от България след последна заетост в друга държава членка на ЕИО - Малта. Към
заявлението е приложил копие на преносим документ U1 (л. 85).
В декларацията (л. 92) относно определяне на
пребиваване във връзка е прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 М.
е посочил, че през последния период на заетост в чужбина от 2017 г. до 2020 г.
е работил като наето лице от работодател в Малта, няма съпруга, детето му с
живяло и учило в България. През периода на последната заетост преобладаващата
част от роднините му са живели в България, не притежава собствено жилище в
България и преобладаващата част от социалните му контакти са във държавата по
последна заетост - Малта. По т. 4 от декларацията “Възнамерявам да се
установя/установен съм трайно в: “е отбелязал Република България.
През периодите на трудова заетост за времето от
04.01.2016 г. до 02.10.2016 г., от 09.01.2017 г. до 20.12.2020 г. М. е бил
наето лице в Малта. АО е приел, че относимият въпрос за обезщетяването касае обстоятелството коя е
компетентната държава по изплащане на паричното обезщетение за безработица,
след като последната заетост па жалбоподателя е била на територията на Малта.
Предвид декларираните от И.М. обстоятелства, за
определяне па пребиваването, на лицето през периода на заетост в друга държава
служебно е била изискана информация от компетентната институция на Малта, чрез
системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между
България и ЕС (EESSI), номер на случай 2215935. За този период на обмен на
информация между двете държави, административното производство, образувано по
заявлението на лицето е било спряно с разпореждане №171-00-272- 1/02.02.2021 г.
(л. 46).
Чрез системата за електронен обмен на социално
осигурителна информация между България и ЕС е получен структуриран електронен
документ Н006, с който компетентната институция на Малта уведомява, че И.Р.М. е
пребивавал в Малта от 01.08.2015 г. до 14.12.2020 г. и е бил наето лице за
времето от 04.04.2016 г. до 14.12.2020 г. (упражнявал е осигурена заетост) (л.
65). Посочен е постоянен адрес на
пребиваване.
Въз основа на полученото доказателство е
постановено разпореждане №171-00-272-2 от 17.06.2021 г., с което на основание чл.
55 от АПК е възобновено производството по подаденото заявление от И.М. и с
разпореждане №171-00-272-3/18.06.2021 г., е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица на М. на основание чл.54ж, ал. 1 и във връзка с
чл.11, § 3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004. (л. 45).
След постъпила жалба вх. №
1012-17-169/01.07.2021 г. срещу така постановеното разпореждане са били
предприети действия за събиране па доказателства с цел изясняване и
удостоверяване на всички обстоятелства, отнасящи се до издаване па
законосъобразно разпореждане. От ТД на НАП - Варна, офис Русе и ОД на МВР Русе
е била поискана допълнително информация относно релевантни факти, използвани за
установяване на центъра на жизнените интереси на лицето по време на последната
му заетост. Изпратено е ново искане за допълнителна информация със СЕД Н005.
Предвид неполучен отговор от Малта в разумен срок събирането на доказателства
за изясняване на обстоятелствата е продължило с уведомително писмо изх.
№У-171-00-272-3/24.09.2021 г. до М. да представи информация има ли валиден
малтийски документ за пребиваване.
С решение изх. №1040-17-62/30.07,2021 г. на
Директора на ТП на НОИ е отменено разпореждане №171-00-272-3/18.06.2021 г. и
преписката е върната за ново произнасяне (л. 42).
След анализ на събраната информация от ТД на
НАП, ОД на МВР Русе и получен нов СЕД Н006, издаден от компетентната институция
на Малта с разпореждане №171-00- 272-5/28.01.2022 г. (л. 12), е отказано
отпускане на парично обезщетение за безработица на М. на основание чл. 54ж,
ал.1 и във връзка е чл.11, §3, буква „а" и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО)
883/2004 с мотив: „Съгласно разпоредбата на чл.65, §.5 от Регламент (ЕО)
№883/2004 българската институция не е компетентна да предостави парично обезщетение
за безработица, тъй като пребиваването на лицето по смисъла на европейските
регламенти в областта на социалната сигурност е в държавата по последна заетост
- Малта. Преценката е направена предвид информацията в декларация относно
определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, (2) от Регламент
(ЕО) 883/2004, където М. е посочил, че през последния период ма заетост от
01.09.2016 г. до 25.07.2021 г. е работил като наето лице в Малта, няма съпруга,
детето му е живяло в България, не притежава жилище, преобладаващата част от
социалните му контакти са в Малта, и след получаване на нов СЕД Н006 (Отговор
на искането за информация за пребиваване - чл. 11 и чл. 20 от Регламент №
987/2009) от малтийската институция, в който се съобщава, че И.М. има валидна
лична карта със срок до 21.03.2022 г.. която не е отписал преди да напусне
Малта, т. е. не се е установил за постоянно в Република България и видно от
подаденото на 16.06.2021 г. заявление се е завърнал отново в Малта и е започнал
работа (л. 48).
След като е анализирал относимата правна уредба
– вторично право на ЕС, АО е изложил съображения, че в случая на г-н М.
продължителността на трудовата му дейност е повече от 5 години и видно от
справката, предоставена от органите на МВР (л. 33), е живял в Малта през
преимуществена част от времето и в периода на пребиваване в Малта, който факт
определя достатъчно тясна и трайна връзка с държавата по заетост. Фактът, че И.М.
има роднини включително и неговата дъщеря не следва да се приема като меродавен
по смисъла на регламента, доколкото България се явява държавата и по произход и
наличието на този елемент е обективно обусловено. Още повече, че няма данни
неговата дъщеря да се отглежда от бащата, а и направената справка предоставена
от органите на МВР, показва че за продължителен период от време няма информация
лицето да е живяло в България.
По отношение на държавата, в която лицето
пребивава за целите на данъчното облагане като част от елементите за определяне
на държавата по пребиваване, видно от справката, предоставена от ТД на НАП,
лицето от 2015 г. не е било подчинено на българското законодателство по
отношение на данъчното облагане, поради липса на трайна и продължителна трудово
правна връзка с България.
АО е приел, че от установените по случая
обстоятелства може да се обоснове категоричен извод, че Малта се явява
държавата по пребиваване по време на последната заетост и преди това. От
събраните доказателства с цел изясняване на всички обстоятелства, отнасящи се
до издаване на законосъобразно решение се следва изводът, че след приключване
на заетостта на 20.12.2020 г. И.М. променя мястото на обичайното си пребиваване
от Малта в България като документ за начало на трудова дейност в Малта, считано
от 21.06.2021 г. доказва, че той не се е установил трайно в Република България
след завръщането си от Малта.
При тези данни АО приема, че не може да се
приеме, че завръщайки се в България И.М. се е завърнал в държавата си по
пребиваване. Той всъщност е променил пребиваването си след приключване на
заетостта.
По делото са приобщени и гласни доказателства. В
о.с.з., проведено на 02.06.2022 г. е разпитан бащата на жалбоподателя.
Свидетелят заявява, че след като на сина му
прекратяват трудовото правоотношение в Малта, той се е завърнал в България и
неговите намерения са били да не ходи вече в чужбина и да остане в България.
Регистрирал се е в бюрото по труда, но за целия период не му е била предложена
работа. Поддържал е контакти с други колеги, на които също им е било прекратено
трудовото правоотношение. Те са от различни градове – Шумен, Бургас, Хасково и
всички били получили обезщетение от БТ.
Всеки месец М. е изпращал средства на
майката, за да се грижи за детето им. Когато се е завърнал в България той
започнал да облагородява жилището на родителите му, ремонтирал хола, направил
нова баня с цел да живее комфортно в България.
По делото са приети и 15 страници извадка от банковата сметка на М. относно направени
от него разходи от полученото
възнаграждение на територията на страната.
От
така установеното фактическо положение съдът достигна до следните правни
изводи:
Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на
разглеждане. Жалбата е подадена от надлежна страна - неблагоприятно засегнат
адресат на акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1
от КСО и е насочена срещу годен за оспорване акт, съгласно цитираната норма.
Разгледана
по същество, жалбата е неоснователна.
Оспореното решение е издадено от материално и
териториално компетентен орган (арг. чл. 117 КСО).
Спазена е предписаната от закона писмена форма,
съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания.
При издаването му са спазени административно производствените правила. Не се
установява и нарушение на закона, като относимите материалноправни норми са
тълкувани и приложени правилно към конкретния случай.
По делото няма спор по фактите. Спорът е от
правен характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава
по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната
заетост на жалбоподателя е била на територията на Малта.
Република България като държава-членка на ЕС е
длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална
сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи,
които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за
социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към
настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) №
883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация
на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в
Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г.
за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. И
двата регламента намират приложение и спрямо Малта която е страна-членка на ЕС
от 2004 г.
Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към
правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения,
обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за
безработица (чл. 3, § 1, б. "з"). Персоналният обхват на регламента е
определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че настоящият
регламент се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и
бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на
законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на
техните семейства и към преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че М. е гражданин на
Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо
което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.
Механизмът на координация на системите за
социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и
обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа:
определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на
периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. В чл.
11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват
на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се
определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на
приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за
безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква "а" от тази
разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото лице е бил
настоящият жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо
дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се
прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила,
представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна
заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за
безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно чл. 65, § 2 напълно безработно лице,
което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето
лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и
което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно
лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите
по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност
като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е
пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по
пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.
Във връзка с приложението на горецитираната
норма от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна
държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие вече се
посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като
наето лице. В конкретния случай това е Малта. За определяне на държавата по
пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието
пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. "й" от
Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че "пребиваване"
означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието
"престой", което регламентът определя като временно пребиваване (чл.
1, б. "к"). От своя страна правилата (елементите) за определяне на
пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането
на т.нар. основен регламент - Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата
на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на
институциите на две или повече държави-членки относно определяне на
пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции
установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз
основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти,
които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и
непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б)
положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики
на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява
тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки
договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето;
iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Когато съобразяването на различните критерии,
основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции,
намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено
причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на
действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).
В съответствие с цитираните правила и с оглед на
събраните в хода на делото доказателства, настоящият съд намира, че в периода
на последната заетост на жалбоподателя в Малта, това е била и държавата му на
пребиваване, както правилно е приел и административният орган.
От краткия прочит на така изложената релевантна
правна уредба следва да се презюмира, че под понятието "държава-членка от
ЕС по постоянно пребиваване" следва да се разбира държавата, в която
работникът, макар и зает в друга държава-членка от ЕС, продължава да живее и
където обичайно се намира центърът на неговите интереси. Обстоятелствата, които
се взимат под внимание при определяне на центъра на интересите на едно лице
могат да имат различно естество. Това са семейното положение, къде живее
семейството му, къде ходят децата на училище, работи ли по професията си,
личните му контакти и връзки в двете държави, социалните му контакти,
интервалите на работа в чужбина и завръщането на лицето, видът на трудовия
договор и др. При всеки конкретен случай различните обстоятелства следва да
бъдат съобразени, като в тежест на заявителя е да докаже постоянното си
местопребиваване.
За да достигне до извод, че по време на
последната заетост на жалбоподателя неговата държава на пребиваване е била
именно Малта, съдът отчита следните обстоятелства:
Г-н М. е несемеен, има дъщеря от разтрогнат
брак, на която изплаща издръжка (200 лв./месечно до навършване на пълнолетие)
по силата на съдебно споразумение, копие от чието е приложено по делото. С
оглед размера на издръжката съдът не счита, че мотивацията на жалбоподателя да
работи в Малта е на основа невъзможност да постига такива доходи в държавата си
по произход. М. не притежава собствено жилище, сам е посочил, че социалните му
контакти преобладават в държавата по заетост - Малта, същият не плаща данъци в
страната по произход. Представени по делото са и доказателства, че през времето
на трудовата заетост в Малта същият не е пътувал до България. Приобщените
гласни доказателства съдът разглежда в контекста на роднинството. Твърденията
на бащата на жалбоподателя, че М. тепърва има намерение да се установява в
страната по произход не попълват хипотезата на „пребиваване“. Както се каза по-горе намерението на лицето не
се явява водещ критерий за определяне на държавата по пребиваване, а се отчита
тогава, когато между отделните институции няма постигнато съгласие относно
държавата по пребиваване, каквато не е настоящата хипотеза.
В тази връзка АО правилно е отчел, че след
подаване на искането за ПОБ жалбоподателят отново се е завърнал да работи в
Малта.
При тези данни не може да се приеме, че по
отношение на жалбоподателя следва да се приложи чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) №
883/2004, в смисъл, че отговорността за изплащане на обезщетение за безработица
се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, §
3, б. "а" от същия регламент) върху държавата по пребиваване, която е
различна от държавата по заетост. За да е налице такава хипотеза текстът на
нормата изисква напълно безработното лице, какъвто безспорно е жалбоподателят,
по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице
да е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка (в
случая компетентната държава е Малта) и да продължава да пребивава в тази
различна държава-членка или да се е завърнало в нея. По настоящия казус, както
вече бе изяснено по-горе, по време на последната си трудова заетост
жалбоподателят е пребивавал в Малта, а не в държава-членка, различна от
компетентната държава, каквото е изискването на цитираната норма. При това
положение, както е посочил и административният орган, не може да се приеме, че
завръщайки се в България жалбоподателят се е завърнал в държавата си по
пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на
заетостта. С оглед на това обосновано е прието от ответника, че в случая приложение
намира не разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а нормата
на чл. 64 от същия регламент, касаеща безработните лица, които имат право на
обезщетение от компетентната държава-членка и отидат в друга държава-членка
като се поставят на разположение на службите по заетостта на тази друга
държава-членка.
В този смисъл са и изложените съображения на
Административната комисия за координация на системите за социална сигурност в
съображение 9 от Решение № U 2/12.06.2009 г., според който не би било
приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието
"пребиваване" се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена
относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в
определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на
произход.
Цитираното от жалбоподателя адм. д. № 13206/2018
г. по описа на ВАС, с което е потвърдено решение на АС – Русе съдържа различни
факти от тези, които са установени в настоящия случай – работникът се е
завърнал в страната по произход след изтичане на срока на договора, за който е
нает, т.е. сам е преценил да не търси работа в страната, различна от тази по
произход, а М. е бил съкратен, респ. не му е оставена възможност за избор към
конкретния момент. В цитирания казус жалбоподателят е бил регистриран на
постоянен адрес, заедно със семейството си – съпруга и дете в собствено жилище
(в България) и след завръщането си в България е започнал трудова дейност на
територията на страната, респ. М. няма съпруга, бившата му съпруга е законен
настойник на общото им дете и към момента на произнасянето на АО М. отново е
осъществявал трудова дейност в Малта.
Позоваването на нарушени разпоредби на чл. 8 и
чл. 13 от АПК е бланкетно. Жалбоподателят не сочи никакви доказателства, с
които да установи неравно третиране. Твърди се единствено, че колеги на
жалбоподателя са получили обезщетение от НОИ без да се сочи никаква конкретика.
Липсва нарушение и на чл. 35 от АПК, напротив,
АО е отменил първоначалния отказ за отпускане на ПОБ и е събрал допълнителни
относими доказателства.
Следователно, в оспорваното решение и в
потвърденото с него разпореждане законосъобразно и правилно, позовавайки се на
чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, ответникът е приел, че не българската
държава е държавата на пребиваване на И.М. и от там, че българската институция
не е компетентна да му предостави парично обезщетение за безработица.
По изложените съображения съдът намира, че
жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ - Русе, с което е отхвърлена
жалбата на И.М. срещу разпореждане № 171-00-272-5/28.01.2022 г. и същото е
потвърдено, е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
При този изход на спора на основание чл. 143,
ал. 3 от АПК вр. чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ,
жалбоподателят дължи заплащането на ответната страна на 100 лв., представляващи
своевременно заявена претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл. 118, ал. 2
от КСО, във вр. с чл. 172, ал. 2, пр. последно от АПК, Административен съд –
Русе, II-ри състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на И.Р.М. срещу решение №
1040-17-19/11.03.2022 г. на директора на ТП на НОИ - Русе, с което е потвърдено
разпореждане № 171-00-272-5/28.01.2022 г. на ръководителя на осигуряването за
безработица при ТП на НОИ-Русе, с което на жалбоподателя е отказано отпускане
на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.
ОСЪЖДА И.Р.М. с адрес ***, да заплати на Териториално
поделение на НОИ - Русе, сумата от 100 (сто) лева, представляващи разноски по
делото.
Решението на основание чл. 119 от КСО не подлежи
на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: