Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети май
през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ:
Станимира Иванова
Станислав Седефчев
при участието на секретаря Елеонора Георгиева,
като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 15595 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 27.05.2016 г., постановено по гр.д.№ 38910/ 2015 г. на Софийски
районен съд, ГО, 61 състав, „У.Б.” АД- *** /ЕИК ******/ е осъдено да заплати на
Н.В.О. /ЕГН **********/ на основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД
сумата 156.48 лв., представляваща платена без основание такса за
закъсняло плащане, и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата
350 лв.- разноски по делото /за платени държавна такса и адвокатско
възнаграждение/.
С
определение от 27.07.2016 г. /влязло в сила/ цитираното решение е изменено по реда на чл.248 ГПК, като
ответникът „У.Б.” АД е осъден да заплати на ищеца Н.О. и сумата 200 лв.-
разноски за първоинстанционното производство /за платено възнаграждение на вещо
лице/, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Постъпила
е въззивна жалба от „У.Б.” АД- ***
/ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за недопустимост, неправилност
и необоснованост на постановеното от СРС на 27.05.2016 г. решение, с искане да
бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска,
с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна Н.В.О. /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС
решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за
въззивното производство.
Предявен е иск с
правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Не
се установява наличието на порок, довел до постановяването на недопустимо
решение, съответно- до задължение на въззивния съд да обезсили същото на това
основание. Наведеният във въззивната жалба на ответника довод- за липса на
мотиви за постановяване на обжалваното решение, е неоснователен и не може да
обоснове извод за недопустимостта му.
Основанията
за недопустимост на съдебното решение са изброени в т.9 на ППВС № 1/ 1985 г.,
представляващо задължителна практика, в която са очертани хипотезите, при които
решението е недопустимо: поради липса на право на иск, ненадлежното му
упражняване, оттегляне и отказ от иска, липса на искане за възобновяване на
производството, спряно по взаимно съгласие, по устно предявен иск. В тези
случаи втората инстанция трябва да обезсили решението и да прекрати
производството, а в случаите на недопустимост, поради неподведомственост или
родова неподсъдност на спора, второ-инстанционният съд следва да изпрати делото
за разглеждане на компетентния орган или съд. В случаите, когато съдът не е
разгледал иска на предявеното основание, или е разгледал иск, който не е
предявен, вместо предявеният такъв, решението е недопустимо и втората
инстанция, като го обезсили, изпраща делото на първо-инстанционния съд, за да
разгледа предявения иск. В цитираното ППВС № 1/ 1985 г. е прието също и че
мотивите са неразделна част от решението, обосновават диспозитива му и затова
той трябва да е логически извод от тях; при констатирано несъответствие между диспозитив
и мотиви на решението следва да се възстанови
тяхната съгласуваност и единство; мотиви към решението липсват,
когато не са съставени или когато са написани, но са толкова неясни, че не може
да се разбере смисълът и съдържанието им. В случая нито едно от посочените
нарушения или несъответствия не е налично в обжалваното първоинстанционно решение,
поради което и същото като процесуално допустимо подлежи на преценка за неговата
правилност.
Доводите
за неправилност на извършената от СРС преценка на доказателствения материал,
необоснованост на фактическите и правни изводи или липсата,
непълнота или противоречие в мотивите, каквито в случая са наведени от
въззивника, не представляват основания за недопустимост на съдебното решение и не
могат да обосноват неговото обезсилване /в този смисъл: Решение № 130 от
23.06.2016 г. по т.д.№ 748/ 2015 г. на ВКС, ТК, І ТО; Решение № 340 от
11.10.2011 г. по гр.д.№ 870/ 2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО/.
По
същество обжалваното първоинстанционно решение, по преценка на настоящата
въззивна инстанция, е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено.
Л.2 на Реш. по гр.д.№
15595/ 2016 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Предявеният
от Н.О. иск по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД е основателен.
Фактическият
състав на чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на
нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаването на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Основанието трябва да липсва не само при получаване на
имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на
даденото. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно главно доказване
факта на плащане на процесната сума, а ответникът дължи доказване, че е налице
основание за получаването, съответно задържане на полученото- чл.154 ГПК /в
този смисъл Решение № 89/ 20.06.2013 г. по гр.д.№ 1184/ 2012 г. на ВКС, ГК, ІІІ
ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК/.
Не
е спорно по делото, а се установява и от събраните писмени доказателства, че
страните са били обвързани от валидно договорно правоотношение, възникнало по
силата на сключен помежду им на 31.03.2009 г. договор за издаване на кредитна
карта на физически лица /под № 103/, при общи условия /приети от
кредитополучателя/, според които при забава на държателя на картата банката
начислява такса за закъсняло плащане- раздел II, т.7.1.2.2 ОУ, която съгласно
Тарифата на банката е в размер на 10 евро.
Съгласно
заключението на вещото лице по изслушаната в първо-инстанционното производство съдебно-
счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните /оспорването на
ответника не засяга констатациите на експерта/, ищецът е заплатил на ответната
банка сумата 156.48 лв., представляваща 8 такси за закъсняло плащане за периода
22.06.2010 г.- 23.06.2014 г. Видно от табличната част на заключението, на
ищеца- кредитополучател са начислени 8 такси в размер на по 19.56 лв. /левова
равностойност на 10 евро/ или общо 156.48 лв., обозначени като „такса за
закъсняло плащане в отчетния период“, на следните дати: 22.06.2010 г.,
22.07.2010 г., 23.08.2010 г., 22.10.2010 г., 22.11.2010 г., 22.06.2012 г., 24.06.2013
г. и 23.06.2014 г.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд за недоказаност на основанието за начисляване на процесните
такси, което е в доказателствената тежест на банката- ответник.
В
клаузата на т.3.2 от сключения между страните на 31.03.2009 г. индивидуален
договор за издаване на кредитна карта /под № 103/ е посочено, че между страните
е договорен „размер на такса за закъсняло плащане по т.7.1.2.2 съгласно Тарифа
за физически лица на „У.Б.“ АД“. Клаузата на т.7.1.2.2 от действащите между
страните Общи условия на договора предвижда, че банката начислява еднократна
такса за закъсняло плащане съгласно т.3.2 пет дни след датата на забавата по
т.7.1.2, като таксата се прибавя към общия дълг и се събира от банката на 20-
то число на месеца, следващ ПКП /период на клиентски плащания/, когато е
начислена. Забавата по т.7.1.2 от ОУ е основана на недостатъчност на средствата
по картовата сметка на кредито-получателя на 15- то число от месеца, като
според приложената от ответника Тарифа за физически лица, в сила от 14.04.2015
г. /т.е. неприложима в настоящия случай/, относно кредитна карта VISA Classic,
каквато е била предоставена на ищеца О., таксите са определени в Приложение №
8, в което е визирана „такса администриране на неизплатени в срок задължения“ в
размер на 10 евро- т.14 от приложението.
В
случая ответникът не е провел дължимото в процеса доказване, че по отношение
начислените на кредитополучателя Н.О. „такси администриране на неизплатени в
срок задължения“ от по 10 евро, равностойни на 19.56 лв. /всяка/, са били
налице визирани в индивидуалния кредитен договор и в приложимите Общи условия
фактически основания, свързани със забава при изпълнението на договорни задължения.
Страните
са обвързани от облигационно правоотношение, породено от сключен на 31.03.2009
г. договор за предоставяне на потребителски кредит, чиято правна уредба е
дадена в Закона за потребителския кредит /ЗПК- 2006 г., отм./. Приложимият
материален закон- съобразно датата на сключване на процесния договор, е ЗПК- в
сила от 1.10.2006 г., отм.- бр.18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.,
предвиждащ форма на засилена защита на потребителите, според която при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва за времето на забавата-
чл.19, ал.1 ЗПК /отм./, и когато потребителят забави дължимите от него плащания
по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва-
чл.19, ал.2 ЗПК /отм./.
При
тази законова регламентация, която съгласно даденото в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по
тълк. дело № 1/ 2013 г. на ВКС- ОСГТК- т.1, тълкувателно разрешение би следвало
да бъде съобразена и без изричен довод на ищеца, клаузите на т.7.1.2.2 от
действащите между страните Общи условия и т.3.2 от сключения на 31.03.2009 г.
индивидуален договор за издаване на кредитна карта са нищожни- поради
противоречието им със закона, и не могат да служат като договорно основание за
събирането на такси от ответната банка. Цитираната законова норма е императивна
и с нея се ограничава отговорността на потребителя по сключен договор за
потребителски кредит при забавено изпълнение на задълженията му, като се
предвижда, че тя не може да бъде различна от обезщетение за забава, което не
може да надвишава законната лихва- чл.19, ал.2 ЗПК /отм./.
При
това положение за банката- ответник не е съществувало основание за начисляване
и събиране на процесните такси за закъсняло плащане /с характер на договорна
неустойка/ в общ размер от 156.48 лв., поради което и искът на Н.О. за връщане /присъждане/ на
Л.3 на Реш. по гр.д.№
15595/ 2016 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
тази сума като платена без основание правилно
е уважен с обжалваното решение.
Горните
изводи въззивният съд приема, като намира за неоснователни възраженията на
ответната банка, основани на приложението на чл.10 и чл.10а от действащия Закон
за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./. Новелата на чл.10а от
Закона за потребителския кредит /обн. ДВ- бр.35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г./, според която: кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит-
ал.1; кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита- ал.2; кредиторът не може да
събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие- ал.3; и
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва
да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит- ал.4, в
случая е неприложима. Нормата на § 13 от ПЗР на ЗИД ЗПК /обн. ДВ- бр.35 от 2014
г., в сила от 23.07.2014 г./ гласи, че разпоредбите на този закон /ЗИД ЗПК/,
включително цитирания чл.10а ЗПК, не се прилагат за договорите за кредит,
сключени преди датата на влизането му в сила, освен по отношение на такси,
обезщетения или неустойки по § 9, т.3
от този закон. Систематичният анализ на цитираните правни норми, въведени със
ЗИД ЗПК- обн. ДВ, бр.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., налага приемането
на извод, че считано от 23.07.2014 г. такси за управление на кредита, каквито безспорно
са събраните от ответника през периода м.06.2010 г.- м.06.2014 г. такси-
предмет на предявения по делото осъдителен иск по чл.55 ЗЗД, не биха могли да бъдат
събирани по процесния кредитен договор, поради прякото приложение на
създадената с цитираното законово изменение забранителна норма. Независимо дали
се касае за заварени договори или за сключени след 23.07.2014 г. кредитни договори, такси от категорията на посочените
в чл.10а, ал.2 и ал.3 ЗПК не биха могли да бъдат събрани от банката-
кредитодател. Същевременно и при действието
на ЗПК- 2010 г. кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя
каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други
разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения
договор за потребителски кредит- чл.10, ал.2 ЗПК, поради което и предвид
нищожността на цитираните по- горе договорни клаузи, изискуемото от чл.55,
ал.1, изр.1 ЗЗД основание за задържане на процесните такси от банката- ответник
в случая не е налице.
При
тези съображения и поради неоснователност на релевираните във въззивната жалба
на ответника доводи обжалваното първо-инстанционно решение, което е правилно,
следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски
има въззиваемият, но искане за присъждането на разноски за въззивното
производство от същия не е заявено, поради което и такива с настоящото решение
не следва да бъдат присъдени.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 27.05.2016
г., постановено по гр.д.№ 38910/ 2015 г. на Софийски районен съд, ГО, 61 състав.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.