Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№………………./ 11.06.2021 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-г  въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети май  през  2021 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.                                                             ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                           мл.съдия МАРИЯ И.

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   5597  по    описа   за  2020  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение от 03.05.2020 г., постановено по гр.д. № 9678/2019 г. на СРС, 175 състав, е признато за установено по предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че И.Д.П., и Ж.Д.И., не дължат на „Т.С.“ ЕАД, всяка по една втора част от сумата от 8028,95 лева, представляваща главница за цена на топлинна енергия за периода от м.05.2012г. до м.07.2019г. за имот, находящ се в гр. София, ул. *****, аб. №278027, както и от сумата от 1911,45 лева, представляваща законна лихва за периода от м. 05.2012г. до м.07.2019г., като е осъдено ответното дружество да заплати на двете ищци на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 1553,62 лева, разноски.

Това решение е обжалвано от ищеца „Т.С.” ЕАД с искане за отмяната му и отхвърляне  изцяло на исковете, претендират се разноски. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че в нарушение на събраните по делото доказателства СРС е направил извод за липса на качеството потребител на топлинна енергия /ТЕ/ на ответника, като счита неправилно приетото, че не било доказано тя да е потребител на ТЕ доколкото събраните по делото доказателства сочели обратното. Оспорва и извода на СРС, че била настъпила погасителна давност като несъответен също на събраните по делото доказателства.

Въззиваемите страни – ищците И.Д.П., и Ж.Д.И., чрез пълномощници адв.П.Х. и адв.Р.М., оспорват жалбата с писмен отговор като неоснователна, поради липсата на доказателства ищците или техния наследодател да е собственик на процесния имот, като до приключване насутните прения пред СРС ответникът не е ангажирал доказаелствата, за които му е било издадено и получено съдебно удостоверение. Оспорва в решението си СРС да е обсъждал възпроса за погасителната давност.  Молят жалбата да се остави без уважение, претендират разноски .

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.

При произнасянето си по правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ищеца оплаквания, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Първоинстанционният съд е изложил в обжалваното решение фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, за липсата на облигационна връзка между страните по делото, която да е възникнала  по силата на ЗЕ поради качеството собственик на ищците или техния наследодател. С решението също е прието, че не следва да се обсъжда довода на ищците за погасяване по давност на вземанията-частично, предмет на исковете, тъй като не се установява дълг, а само при наличие на дълг може  да се  преценява дали дълга е погасен. Тези  мотиви въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.

В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Ищците  твърдят с исковата молба, че нямат задължение към ответника –нито те, нито техния наследодател Д.Г.П., за сумите по фактури, издавани на името на техния наследодател за ТЕ за топлоснабден имот в гр.София, ул.*****в размер, посочени в исковата молба за гладвница и лихви за забава, тъй като нито ищците, нито техния наследодател са били собственици или ползватели на този имот, оспорват издадането на фактури на името на наследодателя им да доказва задължение. 

Ответникът оспорва исковете в срока по чл.131 от ГПК.

С доклада на първоинстанционния съд по чл.146 от ГПК, е указано на ответника, че следва да докаже твърдяното облигационно отношение между страните, Относно доказателствените искания на ответника, посочените от него доказателства са били допуснати, издадено е на отвеника съдебно удостоверение за снабдяване с доказателство за правото насобственост на процесния жилищен имот, но до приключване на устните прения такова доказателство не е било представено по делото. такива са били събрани. С въззивната жалба ответникът  не е направил оплакване за допуснато от първоинстанционния съд нарушение по събиране на доказателствата, поради които въззивният съд се произнася при преценка на същия доказателствен материал. А събраните по делото пред СРС доказателства не удостоверяват право на собственост, тъй като същите не попада сред документите, удостоверяващи придобиване правото на собственост съгласно чл.77 от ЗС  и  чл.18 от ЗЗД – такива могат да са писмени договори в нотариална форма, други писмени договори за придобиване на държавен или общински имот, др. актове по силата на закона : съдебни решения за признаване право на собственост, постановленияза възлагане при публична продан. Приети са само частни документи-фактури, които няма обвързваща материлна доказателствена сила спрямо ищците. Ето защо не се доказва ищците/или техния наследодател/ да имат качеството потребител на ТЕ за битови нужди съгласно ЗЕ.

Липсата на валидно възникнала облигационна връзка между ищците/или техния наследодател/ и ответниците по доставка на ТЕ прави безпредметно обсъждането на наведеното от ищците  възражение за погасяване по давност на вземанията.

Поради съвпадане крайния извод на двете инстанции относно основателност на предявените искове решението следва да се потвърди, вкл. и в частта относноразноските, определени съобразно изхода на спора.

По разноските за въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора, направените от въззивника-ответник разноски остават  в негова тежест.

Всяка от ответниците е заплатила по 1100 лв. адвокатско възнаграждение на упълномощен от всяка различен адвокат. Предвид възражението на ответника по чл.78, ал.5 от ГПК, въззивният съд намира, че тези размери са прекомерни и следва да се намалят до минимума съгласно чл. 7, ал. 2, т.1 от Наредба № 1/2004 г. на ВадвС, или в размер на по 300 лева за всяка ищца. Ищците са обикновени другари, при което всеки организира защитата си сам, но претендираното за платени съответно адв.възнаграждения от по 1100 лв. се явяват прекомерни на липсата на фактическа и правна сложност на спора пред въззивния съд, при липсата на процесуални усложнения и нови доказателства. Наред с това въззивният съд съобрази и факта, че двамата  адвокати са подали общ писмен отговор на въззивната жалба,  пред въззиния съд се  е явл само едни от тях- адв.Х.. Въззивният съд намира, че в случая и минималното адв. възнагарждение по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. според цената на исковете от 578 лева за всяка ищца, се явява също прекомерно и следва да бъде намалено,  по вече изложените съображения, както и поради наличие на практика в този смисъл в решения на Съда на ЕС /напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 , Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO/ сочат на общ извод, че националната юридсикция / съда в случая/ не е задължен да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери на адв.възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение/ в случая с Наредба на ВАдвС/ и забраната съда да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, както и че това ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС“ съгласно решението по т.1 от решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16  на СЕС, първи състав по преюдициално запитване, отправено от състав на Софиски районен съд. В същото решение се сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Като такива легитимни цели би могло да се считат посочените в чл.36, ал.2 от ЗАдв-справедливостта и обосноваността на възнаграждението на адвоката, както и тези посочени в Решение № 9273 от 27 юли 2016 г. по административно дело № 3002 от 2015 г. на ВАС, потвръдено с решение Р№ 5485 от 2 май 2017 г. по административно дело № 1403 ОТ 2017 г. (обн. - ДВ, бр. 41 от 2017 г.) - гарантиране от държавата на право на всеки гражданин на защита при нарушаване на техни права и законни интереси, вкл. и във всички стадии на процеса - чл. 56 и 122 от Конституцията на Република България, и на   достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги. Или за конкретния случай съдът следва да прецени дали минималния размер на адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по делото.  При определяне на справедливия размер в случая, при съобразяване и на изложеното по-горе относно липсата на сложност на спора пред въззивния съд, и на легитимните цели,  въззивният съд намира, че това следва да определи минимума на адвокатското възнаграждение по Наредбата от 300 лв.

Воден от горните мотиви, СГС

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение от 03.05.2020 г., постановено по гр.д. № 9678/2019 г. на СРС, 175 състав.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.Д.П. с ЕГН: ********** и Ж.Д.И., с ЕГН: **********, двете със съдебен адрес ***-адв.П.Х. и адв.Р.М., по 300 лв разноски за въззивната инстанция на основание чл. 78, ал. 1 и ал.5  от ГПК.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

 

                                                                                                                                 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

               ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                    2.