СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и пети юни две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА И.А
мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Капка Лозева, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
12244 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 110612 от 09.05.2019 г., постановено по
гр. д. № 26367/2018 г. по описа на СРС, ГО, 72 състав, Общинско предприятие „П.и
г.“ - София град, Булстат ******, е осъдено да заплати на А.Ц.А., ЕГН **********,
сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди - болки и страдания, вследствие на трудова злополука, настъпила на
15.11.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.04.2018 г.
до окончателното ѝ изплащане, сумата от 1 350 лв., представляваща лихва
за забава върху обезщетението за неимуществени вреди за периода от 15.11.2017
г. до 25.04.2018 г. и сумата от 118,22 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди, резултат от трудовата злополука, изразяващи се в разходи за
лечение, като исковете са отхвърлени за разликата над 30 000 лв. до претендираните
80 000 лв., за разликата над 1 350 лв. до претендираните 3 607,20 лв. и за
разликата над 118,22 лв. до претендираните 124,03 лв.
Подадена е въззивна жалба от името на Общинско предприятие
„П.и г.“ - София град, чрез адв. Н.С., срещу решението в частта, с която е
присъдена сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди. В жалбата се излагат съображения за неправилност на
първоинстанционното решение в обжалваната част. Поддържа се, че определеният размер,
като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е изключително завишен.
Посочва се, че районният съд при определяне размера на обезщетението не е отчел
тежестта на получените от ищцата увреждания, а именно че се касае за средни
телесни повреди. Поддържа се, че не е налице трайно и необратимо влошаване на
здравословното състояние на пострадалата, което да застрашава здравето ѝ.
Посочва се, че на ищцата е провеждан редовно инструктаж, не е издавана заповед
за качването ѝ в ремаркето, поради което и неправилно първоинстанционният
съд е определил занижен процент на съпричиняване вредоносния резултат от страна
на пострадалата. Моли се за определяне на по-нисък размер на дължимото
обезщетение, респективно за определяне по-висок процент съпричиняване от страна
на ищцата. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, от
името на насрещната страна по жалбата - А.Ц.А., е депозиран отговор на
въззивната жалба на Общинско предприятие „П.и г.“ - София град, в който се моли
за оставяне без уважение на подадената жалба. Твърди се, че присъденият от
първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди не е
завишен, като съдът е отчел тежестта на получените увреждания и проведеното
оперативно и болнично лечение. Оспорва се твърдението, че възстановителният
процес е протекъл в рамките на 4 /четири/ месеца. Поддържа се, че видно от
съдебно - медицинската експертиза е, че е налице необратим ограничен обем
движение на дясната раменна става. Поддържа се, че неоснователно е искането за
увеличаване на процента на съпричиняване от ищцата, тъй като липсват
доказателства за провеждан периодичен инструктаж.
Постъпила е и въззивна жалба от името на А.Ц.А. срещу
решението в частта, с която претенцията ѝ за обезщетение за претърпени
неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над уважената част до пълния
предявен размер от 80 000 лева. В жалбата се поддържа, че неправилно съдът е
приел, че отговорността на работодателя, на основание чл. 201, ал. 2 КТ, следва
да се намали, тъй като ищцата е допринесла за настъпване на вредоносния
резултат с груба небрежност. В тази връзка се поддържа, че груба небрежност,
проявена от ищцата в процесния случай не е налице, тъй като същата се е качила
в ремаркето по разпореждане от ръководителя си. Поддържа се, че при определяне
размера на обезщетението, първоинстанционният съд не е отчел обстоятелствата,
че ищцата е в трудоспособна възраст и същата в резултат на претърпяната трудова
злополука е била принудена да търпи болки и страдания за продължителен период
от време. Моли се за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и
за уважаване в цялост на предявените искове. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, от
името на насрещната страна по жалбата - Общинско предприятие „П.и г.“ - София
град, е депозиран отговор на въззивната жалба на А.Ц.А., в който се моли за
оставяне без уважение на подадената жалба. Сочи се, че по делото безспорно е
установено, че на работниците е провеждан периодичен инструктаж. Твърди се, че категорично
е доказан приносът на пострадалата в настъпване на трудовата злополука.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално - легитимирани страни, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същите са процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
СРС, Гражданско отделение, 72 състав е бил сезиран с искове, с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е отговорност
за вреди, причинени от трудова злополука или професионална болест, които са
причинили на работника временна нетрудоспособност, инвалидност или смърт.
Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е безвиновна
отговорност. За да бъде налице такава отговорност, следва да се установи наличие на трудово правоотношение между страните, наличие на
професионално заболяване или трудова злополука, без да се налага изследване и
установяване на виновни действия или бездействия на длъжностни лица на
работодателя, като това следва да бъде установено по съответния административен
ред, причинена временна неработоспособност, трайна неработоспособност над 50 %
или смърт, вреда-имуществена или неимуществена и причинна връзка между професионалното
заболяване или трудовата злополука и вредата. В решение 374 от 23.07.2014 г. по
гр. д. № 3766/13 г., ГК, ІV ГО е посочено, че в разпоредбите на чл.
57 и следващите от Кодекса за социално осигуряване е предвидена процедура по деклариране, разследване
и квалифициране на злополуката като трудова, която е детайлизирана в Наредба за
установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. Разпореждането на органа по чл.
60, ал. 1 КСО представлява
индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука
и е официален удостоверителен документ за установените в него факти. Липсата на
влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова
злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като
не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на
работодателя по този текст. В този смисъл е установената трайна практика на
ВКС, а именно решение № 31/02.02.2011 г. по гр. дело № 1894/2009 г. на ВКС, IV
г. о., решение № 109/12.03.2012 г. по гр. дело № 622/2011 г. на ВКС, IV г. о.,
решение № 753/28.01.2011 г. по гр. дело № 457/2010 г. на ВКС, III г., решение №
339/10.10.2011 г. по гр. дело № 859/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36/18.02.2020 г. по гр. дело № 3334/2019
г. на ВКС, IV г. о., Решение № 36 от 18.02.2020 г. на ВКС по гр. д. №
3334/2019 г., IV г. о. и др. В настоящият казус по делото е представено
доказателство за наличие на трудова злополука, като е представено разпореждане
на органа по чл. 60, ал. 1 КСО № 21392 от 08.12.2017 г., с което е прието, че злополуката, настъпила на 15.11.2017 г. е трудова по чл. 55, ал. 2 КСО.
Въззивният съд също, както първоинстанционният съд приема, че са налице всички цитирани кумулативни
предпоставки от фактическия състав на чл. 200 КТ. Съгласно чл.
55, ал. 1 КСО трудова
злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на
извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на
предприятието, когато е причинило временна неработоспособност, трайно намалена
работоспособност или смърт. По делото е установено, а и страните не спорят, че пострадалата А.Ц.А. е била работник при ответника Общинско предприятие „П.и г.“ - София град, като е заемала длъжността "хигиенист озеленяване". На 15.11.2017 г. в гр. София,
парк-музей „Врана“ А.Ц.А., се качва на теглича на ремарке на трактор, при което
се подхлъзва, пада и получава охлузна
рана в дясна слепоочна област; счупване на дясната лопатка; счупване на 3-о до
9-то ребра в дясно; хемопневмоторакс в дясна гръдна половина; пневмоторакс в
лява гръдна половина; подкожен емфизем и пневмомедиастинум.
Безспорен между страните е и фактът, че процесната
злополука е била надлежно призната за трудова с влязло в сила разпореждане №
21392 от 08.12.2017 г. на ТП на НОИ - София град.
Спорни на етапа на въззивното производство са
въпросите какъв е справедливият размер на обезщетението за претърпените от
ищцата неимуществени вреди, както и налице ли
е било съпричиняване на вредите чрез проявена вина във вид на груба небрежност
от страна на пострадалата и в каква степен. Настоящият съдебен състав приема следното:
Съгласно
Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., на Пленума на ВС, размерът на
обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е
абстрактно понятие, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне на размера на обезщетението. Преценявайки именно съобразно
обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД следните обстоятелства: а)
характерът на увреждането, начинът на извършването му; б) претърпените болки
страдания, причинени неудобства и негативните психически изживявания; в)
периодът на лечение и възстановяване, както и периода, през който ищецът е
търпял болки и страдания; г) прогноза за възстановяване и допълнителното
влошаване състоянието на здравето, осакатявания, загрозявания и др.; д)
общественото му положение; е) възрастта на пострадалия; ж) и не на последно
място социално-икономическите условия в страната. Причиняването на
неимуществените вреди от деликт, стоящи в пряка и непосредствена
причинно-следствена връзка със съответното противоправно поведение, включително
тези, свързани с негативни емоционално-психологически преживявания, подлежат на
пълно и главно доказване по общия ред, а размерът на обезщетението по чл. 52 ЗЗД следва да бъде определен въз основа на конкретните за съответния случай
обективно съществуващи обстоятелства.
С
оглед посочените правила за определяне на справедливия размер на обезщетението
за причинени неимуществени вреди и след съвкупен анализ на установените по
делото обстоятелства относно претърпените такива от ищцата А.Ц.А., настоящият съдебен състав намира, че определеният от СРС
размер на обезщетението за неимуществени вреди, в размер на 60 000 лв., се явява
занижен и не отговаря на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД.
За да достигне до този извод
съдът съобрази характера и тежестта на причинените телесни увреждания на ищцата
- охлузна рана в дясна слепоочна област; счупване на дясната лопатка; счупване
на 3-о до 9-то ребра в дясно; хемопневмоторакс в дясна гръдна половина;
пневмоторакс в лява гръдна половина; подкожен емфизем и пневмомедиастинум. Отчете също, че в резултат
на уврежданията ищцата е претърпяла оперативна интервенция, както и последваща
рехабилитация. Съобрази събраните по делото гласни доказателства,
чрез разпит на свидетеля С.А., син на ищцата, от които се установява, че
възстановителният процес при нея е протекъл в рамките на 5 /пет/ до 6 /шест/
месеца, през което време ищцата е била неподвижна и на легло, изпитвала е силни
болки, въпреки приема на болкоуспокояващи, не е могла да се обслужва сама, като
движенията и ежедневието й са били изключително
затруднени. Отчете също, че към настоящия момент се установява ограничен обем
движение на дясната ѝ раменна става, при повдигане на ръката от 135
градуса, при норма 180 градуса, както и че продължават да са налице болки в гръдния
ѝ кош, засилващи се при натоварване. Съдът отчете също възрастта на
пострадалата и социално-икономическата обстановка в страната.
В съответствие с горното, настоящата инстанция намира,
че сумата от 70 000 лв. е в състояние да
компенсира в най-пълна степен причинените на ищцата вреди от процесната трудова злополука.
По отношение на наведеното
от ответника възражение за груба небрежност, съдът споделя изводите на
първоинстанционния съд, че е налице такава.
Предвид константната съдебна
практика, в т.ч. застъпената в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение №
79/27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г., IV г.о. на ВКС, грубата небрежност е тежко нарушаване на
дължимата грижа, каквото един обикновен човек, поставен в същата обстановка не
би могъл да допусне. Следва пострадалият да е могъл да съблюдава дължимата грижа в конкретната обстановка. Несъблюдаването й е правно укоримо, защото пострадалият е бил
длъжен да избегне злополуката, ако беше положил дължимата грижа. Именно поради
факта, че пострадалият участва в увреждането, това му поведение следва да бъде
отчетено при определяне на дължимото се обезщетение, тъй като колкото повече
едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо следва да е
неговото участие в нейното обезщетяване. Грубата небрежност не се отличава по форма от небрежността /според субективното отношение
към увреждането/, а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на
грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и
най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия.
Намаляване на отговорността за работодателя е възможна само при съпричиняване
поради допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и
пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. В този
смисъл са решение № 189/17.10.2019 г., д. 1446/19 г., ВКС, IV г. о.; решение №
19/18.09.2018 г., д. 4842/16 г., ВКС, IV г. о.; както и решение №
115/15.11.2018 г., гр. д. 4455/2017 г., ВКС, ІІІ г. о.
Съгласно постановените по реда
на чл. 290 от ГПК решения с № 302 от 7.10.13 г. по гр. д. № 3248/13 г. на ІV
г.о. и № 350 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1382/10 г. на ІV г.о., където „за
относителната тежест на поведението на пострадалия, когато с поведението си
пряко е предизвикал увреждането, а отговорността на ответника се обосновава с
нарушение правила за безопасност на труда" е прието, че винаги когато
пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, като сам се е
поставил в
ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата. В този случай
виновното лице отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с
неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения, в който
смисъл е и Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС. В
зависимост от обстоятелствата по делото следва да се прецени дали пострадалият
е допринесъл за настъпването на по-голяма част от вредите или тази по-голяма
част следва да се счете резултат от установените като неизпълнени от страна на
работодателя правила за безопасност. Преценката е конкретна за всеки отделен
случай, като сам по себе си фактът на установено неизпълнение от страна на
работодателя на задължението да осигури здравословни и безопасни условия на
труд, не е достатъчен да презумира, че работникът не е допринесъл за настъпване
на трудовата злополука. Следва да се прави разграничение между вредите,
намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на причинителя и вредите,
причинени от увредения. Причинителят на вредите отговаря само за онези от тях,
които са в причинна връзка с неговото виновно поведение.
В случая от събраните по
делото гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите Р.И., Л.С., Т.Б.и А.Д.,
безспорно се установява, че ищцата самоволно се е качила на теглича на ремаркето
на трактора, който е бил управляван от свидетеля Богданов, в разрез с
инструкциите дадени от техническия й ръководител - свидетеля И.; че е била
предупредена сутринта на процесната дата, заедно с другите работници, от
техническия ръководител, че е изрично забранено качването на трактора; че е
проведен инструктаж за безопасност на труда сутринта преди започване на
трудовата дейност.
Съдът кредитира показанията на
свидетелите като последователни и в синхрон с останалия събран по делото
доказателствен материал.
Съгласно разпоредбата на чл. 126,
т. 6 КТ едно от основните задължения на работника и служителя при изпълнение на
трудовите му функции е да спазва правилата за безопасни и здравословни условия
на труд и да се грижи за здравето и безопасността си в съответствие с неговата
квалификация и дадените от работодателя инструкции. В изпълнение на това
задължение работниците и служителите са длъжни да спазват, както изискванията
за осъществяване на съответната възложена им работа, така и тези, които са
въведени с общо установени правила и норми, като те могат да бъдат такива,
регламентирани от самия работодател, общи такива, установени за конкретната
работа или правила и норми, въведени с общи нормативни актове. При наличието на
такива правила те не могат да бъдат дерогирани. Както пренебрегването от страна
на работника на правилата за безопасност при изпълнението на възложената
работа, така и допуснатите от негова страна нарушения на нормативни актове, с
които той е длъжен да се съобразява при изпълнението на работата си, могат да
послужат като основание за намаляване на дължимото се от работодателя
обезщетение в случай, че нарушението е допуснато при груба небрежност по
смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. В конкретната хипотеза на ищцата са били проведени инструктажи за безопасна работа, видно от приетите като писмени доказателства по
делото инструкции за безопасно работа за периода 04.04.2016 г. - 02.10.2017 г.,
служебна бележка № 10/05.04.2017 г. и изпитен протокол, на последната са били известни и изискванията за безопасни условия на труд -
задължения по длъжностната й характеристика. В настоящия случай, качвайки се на теглича на ремаркето на трактора,
не в обособено място за лица, ищцата е допуснала нарушение на правилата на
безопасност на труда. Пострадалата е действала, без да е сигурна, че е изключена всяка опасност от създаване на
ситуация, застрашаваща живота или здравето й в изпълнение на трудовата функция.
По този начин тя е застрашила и поставила себе си в опасност, поставила се е в ситуация на повишен риск от увреждане,
самонадеяно разчитайки, че такова няма да настъпи или че ще може да избегне
опасните последици на това застрашаващо здравето й поведение, въпреки, че е била длъжна да допусне последиците на своето деяние,
да предвиди тяхното настъпване и да вземе всички възможни мерки те да бъдат
избегнати, като не се качва на съоръжение, на което достъпът е бил забранен.
В тази връзка обосновани са доводите на ответника в депозираната
въззивна жалба, че така възприетият процент на съпричиняване на вредосния
резултат от 50 % от страна на работника следва да бъде завишен. Несъмнено
настъпилият вредоносен резултат стои в причинна връзка с поведението на ищцата, което в значителна степен е допринесло
за настъпилата трудова злополука. Въззивният съд счита, че основна причина за
настъпване на процесната трудова злополука е поведението на ищцата. Качвайки се на теглича на
ремаркето на трактора, без да й разпоредено, а напротив при изрична забрана, винаги съществува опасност, работникът да падне и да настъпят увреждания на живота и здравето му. Следователно се доказва пострадалата да е способствала в по-голяма степен за настъпване на вредоносния резултат, като не е положила елементарната дължима грижа за безопасно
поведение, която би положил и най-небрежният работник в подобна ситуация.
Изолирано от събраните по
делото доказателства остава твърдението на ищцата, че се е качила на теглича на
ремаркето на трактора по разпореждане на ръководителя си, както и че не е бил
провеждан периодичен инструктаж на работниците.
С оглед гореизложеното, при
определяне на дължимия размер на обезщетението, районният съд неправилно е
определил 50 % съпричиняване. Не е отчетено в достатъчна степен
поведението на работничката, която е пренебрегнала правилата за безопасност. Предвид самоволното й поведение, участието й в причините за настъпване на злополуката, с оглед изложените по-горе мотиви, въззивният съд
определя на 60 %. При това
положение размерът на дължимото обезщетение възлиза на 28 000 лв., т.е. следва
да бъде намален от 30 000 лв. на 28 000 лв.
По
разноските:
При този изход на спора право на разноски имат двете страни.
В първата инстанция ищцата е представила списък по
чл. 80 ГПК и е претендирала разноски в размер на 2 930 лв. за адвокатско
възнаграждение. Съразмерно с уважената част на исковете, има право на разноски
в размер на 1 031,16 лв. Ответникът е представил списък по чл. 80 ГПК и е
претендирал разноски в размер на 2 930 лв. за адвокатско възнаграждение и в
размер на 150 лв. за депозит за вещо лице. Съразмерно с отхвърлената част на
исковете, има право на разноски в размер на 2 052,97 лв.
За въззивната инстанция право на разноски има
ответникът, който е представил списък по чл. 80 ГПК и е претендирал разноски в
размер на 2 930 лв. за адвокатско възнаграждение и в размер на 600 лв. за
държавна такса. Направеното от ищцата
възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, е неоснователно. Минимално предвиденият размер на възнаграждението, съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 4 НМРАВ, е 3 041,94 лв., с оглед на което уговореното и заплатено възнаграждение от 2 930 лв. е под минималните
размери. Съразмерно с отхвърлената част
на исковете, ответникът има право на разноски в размер на 2 287,91 лв.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 110612 от 09.05.2019
г., постановено по гр. д. № 26367/2018 г. по описа на СРС, ГО, 72 състав, в
частта, с което Общинско предприятие „П.и г.“ - София град, Булстат ******, е
осъдено да заплати на А.Ц.А., ЕГН **********, сума за разликата над 28 000 лв.
до присъдения размер от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на трудова злополука,
настъпила на 15.11.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
25.04.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, в частта, с която Общинско
предприятие „П.и г.“ - София град, Булстат ******, е осъдено да заплати на А.Ц.А.,
ЕГН **********, разноски в размер над 1 031,16 лв. до уважения размер от 1
101,16 лв., както и в частта, с която Общинско предприятие „П.и г.“ - София
град, Булстат ******, е осъдено да заплати по сметка на Софийски районен съд,
разноски в размер над 1 337,08 лв. до присъдения размер от 1 427,85 лв., вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.Ц.А., ЕГН **********, срещу Общинско
предприятие „П.и г.“ - София град, Булстат ******, иск, с правно основание чл.
200, ал. 1 КТ, за заплащане на сума за разликата над 28 000 лв. до присъдения
размер от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди - болки и страдания, вследствие на трудова злополука, настъпила на
15.11.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.04.2018 г.
до окончателното ѝ изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 110612 от 09.05.2019 г., постановено по гр.
д. № 26367/2018 г. по описа на СРС, ГО, 72 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА А.Ц.А., ЕГН **********, да заплати на Общинско
предприятие „П.и г.“ - София град, Булстат ******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 130,50 лв. - разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА А.Ц.А., ЕГН **********, да заплати на Общинско
предприятие „П.и г.“ - София град, Булстат ******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 2 287,91 лв. - разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба, при
наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.