№ 335
гр. Русе, 17.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда М. Александрова
при участието на секретаря Борянка Г. Тончева
като разгледа докладваното от Надежда М. Александрова Гражданско дело
№ 20214520102174 по описа за 2021 година
за да се произнесе съобрази:
Предявените в обективно съединение искове са с процесуалноправно основание чл.
415, вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК и материалноправно такова – чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл.
79, ал. 1 от ЗЗД от БЕСТ ФАЙНЕНС ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. Манастирски ливади, к- с Бокар, бл. 35, ап. Партер, представлявано заедно и
поотделно от управителите П.С.Д. и м.п.в.д. против М. ИВ. МЛ., ЕГН **********, настоящ
адрес: гр. Русе, ул. Н. Й. В. № 18, вх. 3, ет. 4, ап. 11.
Ищецът твърди, че по силата на Договор за потребителски кредит BestCredit на
вноски 3002074, сключен на 25.07.2019 год. отпуснал на ответника кредит в общ размер
800.00 лева, който трябвало да бъде върнат в срок от 19 равни двуседмични вноски, като
последната е на 16.04.2020 год. Уговорена била лихва в общ размер 75.72 лева, а при
неизпълнение на задължението си по Раздел 4 от договора да предостави поръчител, който
да отговаря на определените в него условия, дължи неустойка в размер на 0.28 % дневно
върху усвоената сума на кредита за всеки ден, за който кредитът е без обезпечение, за целия
срок на договора. Тъй като ответникът не изпълнила това задължение, е начислена
неустойка в за целия срок на договора, чието изплащане също е включено в погасителния
план. Кредитодателят превел сумата по кредита чрез системата Изипей, след удостоверяване
самоличността на лицето на съответната каса.
Ищецът заявява, че ответникът не е изпълнила изцяло задълженията си по договора.
За дължимите суми се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена
срещу ответника по ч.гр.д. № 3493/2020 год. по описа на РРС, която заповед му била
връчена при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на
ответника, че му дължи сумите по заповедта за изпълнение, както следва:
-612.20 лева- главница,
-75.72 лева - договорна лихва,
1
-404.58 лева- неустойка,
-26.73 лева- наказателна / мораторна лихва,
-105.17 лева- разходи за събиране съгласно ОУ и Тарифа на дружеството, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до
изплащане на задължението.
Претендира деловодните разноски в исковото и заповедното производства.
В указания срок ответникът е подал отговор чрез особения си представител, оспорва
исковете, прави възражения за нищожност на договора на няколко основания.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за
установено от фактическа страна следното:
По заявление на ищеца е издадена заповед № 260046 за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК от 10.09.2020 год. по ч. гр. д. № 3493/2020 год. по описа на
РРС, с която е разпоредено на М. ИВ. МЛ., ЕГН ********** да заплати сумата 612.20 лева-
главница, 75.72 лева - договорна лихва, 404.58 лева- неустойка, 26.73 лева- наказателна /
мораторна лихва, 105.17 лева- разходи за събиране съгласно ОУ и Тарифа на дружеството,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до
изплащане на задължението, както и 425.00 лева- разноски по делото. Заповедта е връчена
на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК и съдът е дал указания на ищеца да
предяви иск за установяване на вземането си, който е предмет на настоящия правен спор.
Страните не спорят, че са сключили Договор за потребителски кредит BestCredit на
вноски 3002074 на 25.07.2019 год. и ищецът отпуснал на ответника кредит в общ размер
800.00 лева, който трябвало да бъде върнат на 19 равни двуседмични вноски, като
последната е на 16.04.2020 год. Уговорена е лихва в общ размер 75.72 лева ( ГЛП- 41 %), а
при неизпълнение на задължението си по Раздел 4 от договора да предостави поръчител,
който да отговаря на определените в него условия, кредитополучателят дължи неустойка в
размер на 0.28 % дневно върху усвоената сума на кредита за всеки ден, за който кредитът е
без обезпечение, за целия срок на договора.
Кредитодателят превел сумата по кредита чрез системата Изипей, след
удостоверяване самоличността на лицето на съответната каса.
В погасителния план, задължението за неустойка е предварително разпределено на 19
вноски от по 31.11 лева или общо 591.09 лева- неустойка за целия срок на договора.
Ищецът признава в молба вх. № 3974/16.02.2022 год., че ответникът е заплатила 5
вноски от по 80.25 лева и една в размер на 160.00 лева или общо 561.25 лева.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Съгласно чл. 7, ал. 3 от ЗПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Той осигурява възможност на страните да изразят
становище по тези въпроси.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за заем нарушава
множество разпоредби от Закона за потребителския кредит и европейското законодателство,
поради което е недействителен.
В съображение 31 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити е посочено, че
за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор
за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък
начин. Чл. 5, ал. 2 от ЗПК също изисква информацията в договора с всички негови
приложения, включително и стандартния европейски формуляр за предоставяне на
2
информация за потребителските кредити да е представена по ясен и разбираем начин.
Формирането на ГПР не е представено по ясен и разбираем начин, като същото е
посочено само цифрово- 49.65 %. При посочена годишна лихва от 41 % не става ясно какво
друго е включено в ГПР и в какви размери, за да се получи посочения процент. На следващо
място посоченият ГПР очевидно не отговаря на реалния, който многократно надхвърля
нормативно установения- петкратния размер на законната лихва за забава съгласно чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. При главница в размер на 800.00 лева и уговорена неустойка в размер на
591.09 лева, която съдът не възприема като такава, съдейки от текста на договора и ОУ, без
да са нужни специални знания, това несъответствие е явно.
В чл. 6.3 от Общите условия е предвидено, че за да повиши кредитоспособността си и
с това да повиши вероятността да бъде одобрен кредитът, кандидат кредитополучателят
може да предостави обезпечение под формата на поръчител, който следва да бъде одобрен
от кредитодателя. Кредитополучателят самостоятелно и свободно, по свое собствено
усмотрение избира дали да предложи обезпечение и посочва това в заявлението (молбата) за
кредит, според чл. 6.4 от ОУ. Посоченото заявление не е приложено по делото, но предвид
включването на неустойката в погасителния план при сключването на договора, съдът
приема, че ответникът не е предоставил исканото обезпечение. Изискванията към
поръчителя са посочени в чл. 9.5 от ОУ и са следните: навършена възраст - 25 години;
минимален осигурителен брутен доход - 2000 лева; валидно трудово или служебно
правоотношение при последен работодател минимум
1 година; липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н.; да не е
поръчител по съществуващ кредит в която и да е банкова или небанкова институция; да не е
настоящ кредитополучател в БЕСТ ФАЙНЕНС ООД; да предостави служебна бележка за
доход от работодателя за 6 месеца назад.
Следва да се отбележи, че ако заемателят можеше да предостави обещаното
обезпечение- поръчител, който да отговаря на условия, многократно надхвърлящи
представите и нуждите по отношение обезпечаването на кредит за такава ниска сума като
отпуснатата, то той очевидно би могъл да получи кредитиране при многократно по- изгодни
условия и не би сключил процесния договор, нито би се обърнал към дружество за "бързи
кредити". Предвид изложеното съдът приема, че волята на страните не е била да се
предостави обезпечение, а да се заплати т. нар. "неустойка", която в случая има чисто
възнаградителна функция.
Съдът намира, че уговореното плащане не представлява неустойка, тъй като същото
няма присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции. Съгласно чл. 71
от ЗЗД изпълнението на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди
срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен или със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения. Т. е.
непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от
кредитора) дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая обаче
кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да го санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка и удобно разсрочва заплащането й,
заедно с периодичните вноски. Това е категорична индикация, че нито една от страните не е
имала реално намерение по договора да се предоставя обезпечение, нито да се ползват
правата на кредитора при непредоставено обезпечение по чл. 71 от ЗЗД. Разбира се, право на
всеки кредитор е да прецени от кои свои права желае да се ползва, но и задължение на съда е
да търси действителната обща воля на страните (чл. 20 от ЗЗД), като настоящият състав
счита, че тази воля е била обезпечение да не се предоставя, а да се заплати допълнителна
сума, некоректно наречена "неустойка". За намерението на страните може да се съди и от
други обстоятелства. Ако кредиторът наистина държеше да получи обезпечение, то той би
могъл да отложи даването на кредит до получаването на обезпечението, каквато е
3
обичайната практика при предоставянето на обезпечени кредити.
Дори и хипотетично да се приеме, че страните са допускали и възможността исканите
обезпечения да се предоставят и тогава "неустойката" да не се дължи, то това плащане
отново не е неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е
така, тъй като последиците от неизпълнението на "задължението" да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът
предвижда (предсрочна изискуемост по чл. 71 от ЗЗД, което е вид преустановяване на
действието на договора), а напротив- договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложения погасителен план, но при по- висока цена, замаскирана като
неустойка. Освен това неустойката е посочена в част III- Разходи по кредита от Стандартния
европейски формуляр, а непредоставянето на обезпечение е посочено като условие при
което разходите по кредита могат да се повишат. Това е поредната индикация, че
предоставянето на обезпечение не е безусловно задължение, което страните са имали
намерение да се изпълнява, а условие от което зависи размерът на разходите по кредита и
"неустойката" е разход по кредита, а не обезщетение.
Тази уговорка се намира и в пряко противоречие с преследваната с целта на
транспонираната в ЗПК Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 година относно договорите за потребителски кредити. На практика подобна
уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди
(няма данни за ищеца да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен
пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна, поради накърняване на
добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Предвид изложеното договорената неустойка представлява възнаграждение и за това
размерът й следва да бъде включен в годишния процент на разходите, като така се стига до
драстично нарушение на ограничението на ГПР, предвидено чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно -
ГПР да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва. Поради това уговорената
неустойка противоречи на закона. Така посоченият в договора ГПР не отговаря на
действително уговорения, което от своя страна е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а
това съгласно чл. 22 от ЗПК прави договора за кредит изцяло недействителен.
В случая кредиторът начислява и такси по тарифа, която не е част от договора, не е
приложена по делото и не е подписана от заемателя. Няма доказателства такива разходи да
са били направени. Макар вземанията да са наименувани „разходи“, то те на практика
представляват такса, но срещу тях не се дължи никакво поведение от страна на заемодателя,
а точно обратно – изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на
изпадане на длъжника в забава, без значение дали са извършени посочените действия. При
това положение следва да се приеме, че тази клауза би прикрила една неустойка за забава, а
съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава на потребителя
кредиторът има право само на мораторната лихва.
Договорът за заем е нищожен и на още едно основание- договореният лихвен
процент в размер на 41 %, е в противоречие със закона и добрите нрави. Противоречието със
закона, като основание за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, е налице и когато има
противоречие с правен принцип, който макар и да не e изрично формулиран, е въплътен в
много отделни правни норми и е част от действащата правна система. Уговорената в
процесния договор (необезпечен) възнаградителната лихва надвишава четирикратния
4
размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите нрави, което обуславя извод
за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Договорът за
потребителски кредит е нормативно уреден като възмезден, поради което нищожността на
клаузата за договорна лихва има за юридическа последица изначална недействителност на
кредитната сделка. Независимо от принципа на свободата на договаряне, регламентиран в
нормата на чл. 9 от ЗЗД, противоречаща на добрите нрави е сделка, в която са уговорени
икономически неизгодни условия за участващата по-слаба в икономическо отношение
страна по нея.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР и договорната лихва да бъдат заместени по
право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и
ако в него не е включена клаузата за ГПР и договорна лихва, като се изходи и от характера
на този договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР и
възнаградителна лихва по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК (Решение № 30/09.03.2020 год. по в.т.д. № 33/2020 год. по описа на РОС).
Предвид изложеното, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и
нищожността на посочените клаузи по договора обуславя недействителността на целия
договор.
Според чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. От дължимата главница в размер на 800.00 лева трябва да се
приспаднат платените суми от ответника, посочени по- горе 561.25 лева (5 вноски от по
80.25 лева и една в размер на 160.00 лева) и в този случай потребителят ще дължи връщане
на главницата от 238.75 лева и законната лихва върху нея, считано от подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК- 17.08.2020 год. до пълното погасяване на дълга.
По делото се претендира също и обезщетение за забава в размер на 26.73 лева за
периода от 17.04.2020 г.- датата на изпадане на длъжника в забава до 17.08.2020 год.- датата
на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Както бе посочено, договорът е изцяло
нищожен и на договорно основание ищецът не може да претендира нищо. Ответникът
дължи връщане на получената сума, но не на договорно основание, а по силата на чл. 23 от
ЗПК, който е частен случай на общото правило, че всеки, който е получил нещо без
основание (или на нищожно основание) следва да го върне. На пряко законово основание
(чл. 86 от ЗЗД) се дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва. В случая
последната вноска по договора е с падеж 16.04.2020 год. и макар договорът за заем да е
нищожен, то ответникът е имала знание, че най- късно до тази дата е следвало да върне
кредита, поради което съдът приема, че след тази дата тя е изпаднала в забава и дължи
обезщетение в размер на законната лихва. На основание чл. 162 от ГПК, съдът приема, че
законната лихва върху невърнатия остатък от 238.75 лева за периода 17.04.2020 год.-
17.08.2020 год. е 8.15 лева, в който размер вземането на ищеца за обезщетение за забава
съществува, съответно искът му следва да се уважи, а над този размер да се отхвърли.
Предвид частичната неоснователност на иска, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на
ищеца се следват съответно разноски в заповедното производство в размер на 85.70 лева за
държавна такса и адвокатско възнаграждение и в исковото- 77.64 лева за държавни такси и
възнаграждение на особения представител на ответника или общо 163.34 лева. В исковото
производство ищецът е представляван от управителя на дружеството, поради което не се
дължи юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран така, съдът
5
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на БЕСТ ФАЙНЕНС ООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Манастирски ливади, к- с
Бокар, бл. 35, ап. Партер, представлявано заедно и поотделно от управителите П.С.Д. и
м.п.в.д., че М. ИВ. МЛ., ЕГН **********, настоящ адрес: гр. Русе, ул. Н. Й. В. № 18, вх. 3,
ет. 4, ап. 11 дължи сумите 238.75 лева- главница, ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК- 17.08.2020 год. до изплащане на
задължението, както и 8.15 лева- мораторна лихва от 17.04.2020 год. до 17.08.2020 год., за
които е издадена заповед № 260046 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
от 10.09.2020 год. по ч. гр. д. № 3493/2020 год. по описа на РРС като ОТХВЪРЛЯ иска за
главница над тази сума до предявената 612.20 лева, както и за сумите 75.72 лева-
възнаградителна лихва, 404.58 лева- неустойка, 105.17 лева- разходи за събиране, съгласно
Общи условия и Тарифа на дружеството и иска за мораторна лихва над сумата 8.15 лева до
предявената 26.73 лева.
ОСЪЖДА М. ИВ. МЛ., ЕГН **********, настоящ адрес: гр. Русе, ул. Н. Й. В. № 18,
вх. 3, ет. 4, ап. 11 да заплати на БЕСТ ФАЙНЕНС ООД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление: гр. София, ж.к. Манастирски ливади, к- с Бокар, бл. 35, ап. Партер,
представлявано заедно и поотделно от управителите П.С.Д. и м.п.в.д. сумите 85.70 лева-
разноски в заповедното производство и 77.64 лева- разноски в исковото производство.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
6