№ 7206
гр. С., 27.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20211110167453 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Х. В. ГР. срещу „Топлофикация С.“ ЕАД, с
която е предявен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 02.10.2015 г., издадена по
ч.гр.д. № 56936/2015 г. на СРС, 68 състав.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че липсвал
предхождащ заповедта за изпълнение съдебен акт, въз основа на който тя се издавала; съдът
нямал право да я издаде поради невнесена държавна такса; заповедта за изпълнение била
издадена в противоречие на закона и добрите нрави; били допуснати допълнителни
процесуални нарушения. Ето защо моли съда да уважи предявения иск, като прогласи
нищожност на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 02.10.2015
г., постановена по ч.гр.д. № 56936/2015 г. на СРС, 68 състав. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез юрк. Д., е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва предявения иск като неоснователен по подробно изложени съображения.
Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Установява се от представените по делото доказателства, че по подадено заявление
от „Топлофикация С.“ ЕАД било образувано ч.гр.д. № 56936/2015 г. по описа на СРС, ГО,
68 състав, по което на 02.10.2015 г. била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, с която било разпоредено длъжниците Е.Г. Г.а и Х. В. ГР. да
1
заплатят разделно на кредитора „Топлофикация С.“ ЕАД следните суми:
- Е.Г. Г.а – сумата от 218,65 лв., представляваща ½ част от цената на доставена
топлинна енергия през периода от месец януари 2013 г. до месец април 2014 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. С., ул. „С.М.“, бл. 2, вх. „В“, ап. 47, ведно със законна
лихва за периода от 23.09.2015 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 40,86 лв. за
периода от 28.02.2013 г. до 08.09.2015 г., както и разноски по делото, а именно: 12,50 лв.
държавна такса и 150 лв. възнаграждение на юрисконсулт.
- Х. В. ГР. – сумата от 218,65 лв., представляваща ½ част от цената на доставена
топлинна енергия през периода от месец януари 2013 г. до месец април 2014 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. С., ул. „С.М.“, бл. 2, вх. „В“, ап. 47, ведно със законна
лихва за периода от 23.09.2015 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 40,86 лв. за
периода от 28.02.2013 г. до 08.09.2015 г., както и разноски по делото, а именно: 12,50 лв.
държавна такса и 150 лв. възнаграждение на юрисконсулт.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните
правни изводи:
Уважаването на иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК е обусловено от
установяване, че съдебният акт страда от порок, който влияе върху неговата валидност,
респективно този съдебен акт не поражда правни последици. Цитираната правна норма
предоставя правото без ограничение във времето да бъде предявяван иск за прогласяване
нищожност на съдебен акт.
Заповедта за изпълнение няма характера на съдебно решение, но тя съставлява
съдебен акт, който има някои от последиците, присъщи на решенията, разрешаващи отнесен
до съда правен спор. Влязлата в сила заповед има изпълнителна сила и не допуска същият
спор да бъде отнесен за разрешаване по исков ред от съда, освен при новооткрити
обстоятелства и доказателства. Тя засяга имуществената сфера на лицето, срещу което е
издадена, със същия интензитет, с който тази сфера бива засягана от издадено осъдително
съдебно решение. Разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК визира изрично само съдебните
решения като актове на съда, чиято нищожност може да бъде установявана, като липсва
изрична уредба относно определенията на съда или другите издавани от него актове
(разпореждания, заповеди и т.н.). Тези актове обаче също може да страдат от пороци, които
да препятстват пораждането на правните им последици (например да са издадени от лице,
което няма качеството на съдия, да не са издадени в писмена форма и др. под.).
Същевременно всеки от тези актове може да създаде привидност за формирана воля на
правораздавателен орган със съществени неблагоприятни последици за лицето, от което
трябва да бъдат изпълнени. Няма основание на това лице да се откаже правото да иска
установяване на нищожността на акта по същия ред, който законодателството предвижда
изрично за един от видовете съдебни актове (решенията на съда). Законът не съдържа
изрично разрешение, но това следва да се приеме при аналогично приложение на
разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК на основание чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА. Поради това
следва да се приеме, че нищожността на заповед за изпълнение, издадена по реда на глава 37
2
ГПК, може да бъде установявана по иск на длъжника, предявен против заявителя, на същите
основания, на които нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително съдебно
решение. Основания за нищожност на съдебните актове не са уредени в процесуалния закон,
той само постановява, че тази нищожност може да бъде предявена без ограничения във
времето. Следователно въпрос по съществото на спора е дали при твърденията на ищцата
издадената заповед за изпълнение на парично задължение би се явила нищожна или
незаконосъобразна (така Определение № 64 от 23.01.2015 г., постановено по ч.гр.д. №
151/2015 г. по описа на ВКС, IV ГО).
Действащата законодателна уредба не урежда хипотези на невалидност на съдебен
акт, а в доктрината и съдебната практика се възприема, че невалидност е налице, ако
съдебният акт е постановен от незаконен състав, ако не е в изискуемата се писмена форма,
ако е постановен извън правораздавателната компетентност на съда. Съдът счита, че в
конкретния случай издадената заповед за изпълнение по отношение на Х. В. ГР., който е
ищец по настоящото дело, се явява действителна - спазена е изискуемата форма – издадена е
заповед по образец, съгласно приложимата Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на
образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други
книжа във връзка със заповедното производство (в сила от 1.03.2008 г.), съдържа посочените
в чл. 412 ГПК задължителни реквизити и е подписана от съдията, разгледал заявлението по
същество, в рамките на правораздавателната му компетентност. На следващо място,
заповедта е издадена от законен съдебен състав - компетентен да издава заповеди за
изпълнение по чл. 410 от ГПК е районният съд, при което заповедта за изпълнение е съдебен
акт, постановен в рамките на правораздавателната власт на съда. Следва да бъде посочено,
че с приемането на глава тридесет и седма от ГПК е уредена възможност на лице, което
твърди, че разполага с парично вземане да заяви същото по реда на заповедното
производство, а ако след връчването на заповедта за изпълнение на длъжника, последният
не възрази в двуседмичен срок, заповедта за изпълнение влиза в сила и представлява
изпълнително основание. Следователно издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
е валиден съдебен акт, който е издаден в рамките на правомощията и компетентността на
районния съд. Така мотивиран, съдът приема, че исковата претенция за прогласяване
нищожност на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена по искане на
„Топлофикация С.“ ЕАД в частта против Х. В. ГР. следва да бъде отхвърлена. Изводът на
съда, че искът е недоказан по основание не се променя предвид твърдението, че липсва
разпореждане за издаване на заповедта, доколкото законът не поставя изрично изискване за
постановяване на разпореждане за издаване на заповед, а в хипотезата, когато районният
съд е издал заповед за изпълнение се счита, че е приел, че са налице предпоставки за
уважаване на искането (в този смисъл е и Решение № 4503 от 19.06.2019 г. по в.гр.д. №
14752/2018 г. по описа на СГС и др.).
Съдът приема, че не следва да бъдат обсъждани доводите на ищеца, които се отнасят
до наличието или липсата на облигационноправна връзка, относно размера на внесената
държавна такса за издаване на заповед за изпълнение в заповедното производство, относно
3
това дали ищецът е потребител на топлинна енергия и дали е доказано конкретното
потребление на топлинна енергия, тъй като тези доводи не са относими към исковата
претенция по чл. 270, ал. 2 от ГПК. Както беше посочено, с иска по чл. 270, ал. 2 от ГПК
съдът се произнася по въпроса дали съдебният акт е валиден, т.е. изследва дали при
постановяване на съдебния акт са допуснати нарушения, които водят до невалидност на
акта. С исковата претенция по чл. 270, ал. 2 от ГПК не могат да бъдат разглеждани въпроси
по съществото на спора, който е разгледан със съдебния акт, на чиято нищожност се
позовава ищцовата страна, тъй като тези въпроси могат да бъдат обсъждани по пътя на
инстанционния контрол или по съответния предвиден процесуален ред за защита на
засегнатата страна, който в хипотезата на издадена заповед за изпълнение е подаването на
възражение. Следва да се посочи, че пропускът на страната да подаде възражение не
означава, че страната разполага с право да релевира доводи срещу недължимост на
паричната сума в производството по иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК. Действително такъв иск
може да бъде подаван без ограничение във времето, защото с този иск се цели да бъде
установено дали съдебният акт е валиден, но този иск има предметен обхват единствено да
бъде проверена валидността на акта на съда, но не и да бъде преразгледано по същество
произнасянето на съда. В този смисъл, неотносими към предмета на спора са и
релевираните от ищеца, чрез процесуалния му представител, доводи в допълнението към
исковата молба, поради което не следва да бъдат обсъждани.
Предвид гореизложеното и като съобрази, че в хода на производството не са
установени основания да се счита, че заповедта за изпълнение, издадена спрямо Х. В. ГР. е
нищожна, а се установява, че е постановен валиден съдебен акт, съдът приема, че исковата
претенция подлежи на отхвърляне.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има единствено ответникът. На основание
чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, на ответника следва да бъдат
присъдени разноски за претендираното юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определя в минимален размер от 100 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Х. В. ГР., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Н. - 2“,
блок, вх. „Ж“, ап. 158, срещу „Топлофикация С.“ ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и
адрес на управление: гр.С., ул. „Я.“ № 23Б, иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за
прогласяване нищожност на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от 02.10.2015 г., издадена по ч.гр.д. № 56936/2015 г. на СРС, 68 състав.
ОСЪЖДА Х. В. ГР., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Н. - 2“, блок, вх. „Ж“, ап.
158, да заплати на „Топлофикация С.“ ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление: гр.С., ул. „Я.“ № 23Б, на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК, сумата от 100 лв.,
4
представляваща юрисконсултско възнаграждение за производството пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5