Р Е
Ш Е Н
И Е
№
……………..
гр.
София, 09.05.2016 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД – НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, 13-ти въззивен състав, в публично заседание, проведено на седми
януари две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ДАНИЕЛА Б.
ЧЛЕНОВЕ
: РУСИ АЛЕКСИЕВ
мл. с. МАРИЯ ДОЛАПЧИЕВА,
при
участие на секретаря Е. Г., като разгледа докладваното от съдия Алексиев ВНЧХД № 3034/2015
г. по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на глава
XXI от НПК.
С присъда от 20.05.2015 г. по
НЧХД № 10592/2013 г., Софийски районен
съд – Наказателно отделение, 99-ви състав, е признал подсъдимия Т.И.З. за
виновен в извършване на престъпления по чл. 130, ал. 1 от НК, като на основание
чл. 78а, ал. 1 от НК го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил
административно наказание “глоба”, в размер на 1 500 лева. Също така, съдът е
осъдил подсъдимия да заплати на частния тъжител и граждански ищец сумата от 1
500 лева, на основание чл. 45 от ЗЗД, като обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, в резултат от престъплението по чл. 130, ал. 1 от НК,
ведно със законната лихва от деня на увреждането – 16.12.2013 г., до
окончателното изплащане на сумата, като по този начин частично е уважил
предявения граждански иск. В останалата му част, а именно за разликата до
пълния размер, в който е бил предявен – 2 000 лева, гражданският иск е
отхвърлен, като неоснователен. С визираната присъда подсъдимият З. е осъден и
да заплати държавна такса в размер на 60 лева върху уважената част от
гражданския иск, както и, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, направените по
делото разноски от частния тъжител и граждански ищец, представляващи сумата от
667.20 лева.
Срещу посочения съдебен акт, в законоустановения
срок, е подадена въззивна жалба от упълномощения защитник на подсъдимото лице –
адв. В.П., САК. В жалбата се твърди, че постановената присъда е неправилна и
необоснована, а наказанието – явно несправедливо. Сочи се, че обвинението е
останало недоказано, че частният тъжител е провокирал подсъдимия и че е
съпричинител на инкриминираните телесни увреди. Претендира се, че разноските по
делото е следвало да се определят съобразно уважената част от гражданския иск,
както и че размерът на последния е завишен. Изнася се, че размерът на
определеното административно наказание „глоба” е по-голям, отколкото
предвиденият в санкционната част на нормата на чл. 130, ал. 1 от НК за
наказанието „глоба”, поради което се твърди, че първоинстанционният съд е
трябвало да наложи административно наказание „глоба” в по-нисък размер. Желае
се отмяна на присъдата.
С подадената въззивна жалба не се
правят искания за събиране на доказателства от въззивния съд.
Въззивният съд, по реда на чл. 327
от НПК, прецени, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага
разпит на подсъдимия, свидетели или вещи лица, както и ангажирането на нови
писмени или веществени доказателства.
В съдебното заседание пред
въззивната инстанция, защитникът на подс. З. - адв. П., САК, моли присъдата на
районния съд да бъде отменена, като за това според него е достатъчно само
обстоятелството, че първият съд е сезиран с частна тъжба с обвинение за
престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, а е признал подзащитния му за виновен в
извършване на престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК. Освен това, изтъква
противоречия в свидетелските показания и поддържа изложените в жалбата
съображения, досежно наличие на провокация от страна на частния тъжител и съпричиняване на
инкриминираните телесни увреди, както и досежно неправилно отмереното наказание
и неправилно присъдените разноски. Моли съда за отмяна на присъдата на
първоинстанционния съд и за признаване на подс. З. за невинен.
Повереникът на частния тъжител –
адв. И.Б., САК, моли съда за потвърждаване на обжалваната присъда, включително
и в гражданско – осъдителната и част. Сочи, че същата е законосъобразна и
правилна, като изнесеното от защитника на подсъдимото лице е защитна версия,
която не кореспондира с доказателствата по делото.
Частният тъжител В. И. – З. поддържа
казаното от повереника и и моли също за потвърждаване на присъдата.
Подс. З., в правото си на лична
защита, поддържа изнесеното от защитника му и твърди, че е невинен. Посочва, че
винаги се е стремял да се грижи за семейството си, за къщата и за работата, но
през последните 32 години все той е виновен. Бил работлив човек, работил с
хора, правил добро и към никой не е имал агресивни действия. Не бил нападал
никой, но дъщеря му и зет му, заедно с частния тъжител, така правели, че да не
съществува.
В последната си дума подсъдимото
лице иска да бъде отменена присъдата, защото не е сторил нищо нередно. Нямал
лоши чувства, винаги с каквото можел помагал. Вече не бил там, не им пречел.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства, изложените от страните доводи и възражения и
след като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна
служебна проверка на обжалвания съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност,
обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира,
че същият страда от съществен процесуален порок, по смисъла на чл. 348, ал. 3,
т. 1 от НПК, който не може да бъде отстранен от въззивната инстанция, но е
отстраним при ново разглеждане на делото. Този порок се състои в съществено
нарушение на процесуалните правила в хода на съдебното производство по делото,
чрез произнасяне от съда по непредявено обвинение, което е довело до
ограничаване на процесуалните права на подсъдимото лице, в частност на правото
му на защита. Констатирането на горното обуславя отмяна на първоинстанционната
присъда и връщане на делото на СРС, за ново разглеждане от друг състав.
Доколкото въззивният съд намира, че е
допуснато неотстранимо на въззивната инстанция процесуално нарушение от
категорията на съществените, обуславящо отмяна на постановената
първоинстанционна присъда и връщане на делото на СРС на това основание, то в
настоящото решение е безпредметно излагане на фактическа обстановка и обсъждане
на въпросите по съществото на делото.
С депозирана в СРС частна тъжба, В. И.
- З. е повдигнала фактическо обвинение срещу Т.И.З., което съдът, в изпълнение
на правомощията си, с разпореждането за насрочване на делото в открито съдебно
заседание, е подвел под правната квалификация на чл. 130, ал. 2 от НК. Същата
правна квалификация, която разбира се не е обвързваща за съда, е посочена и в
частната тъжба.
По така квалифицираното обвинение по
чл. 130, ал. 2 от НК е проведено цялото първоинстанционно съдебно следствие.
Това е видно и от протокола от съдебно заседание от 07.11.2014 г., в който
съдът отново посочва, че престъплението, за което подсъдимият е предаден на съд
е по чл. 130, ал. 2 от НК (л. 32 от съдебното производство на СРС), с оглед на
което е допуснал и назначил съдебно – медицинска експертиза (СМЕ).
След приемане на заключението на
СМЕ, в което е посочено, че от медико – биологична гледна точка нанесените на
частния тъжител травматични увреждания са и причинили временно разстройство на
здравето, неопасно за живота (л. 41 от съдебното производство на СРС), не е
последвало изменение на обвинението от страна на частния тъжител. Нещо повече,
в пледоарията си повереника на частния тъжител отново неколкократно застъпва
становището, че подсъдимият е извършил престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК,
като освен цифровото изражение на правната квалификация изрично посочва и
частните съставомерни признаци на инкриминирания състав на чл. 130, ал. 2 от НК
– причиняване на болка и страдание без разстройство на здравето (л. 52 гръб –
л. 53 от съдебното производство на СРС). Независимо от това, с присъдата си от
20.05.2015 г. първоинстанционният съд е осъдил подс. З. за престъпление по чл.
130, ал. 1 от НК, за което не е имал обвинение, предявено с частната тъжба или
изменено в последствие, в хода на съдебното следствие, по реда на чл. 287, ал.
6 от НПК, срещу което не се е защитавал и което се явява по-тежко наказуемо престъпление
от това, за което е бил предаден на съд.
Осъждането по непредявено обвинение
винаги съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, гарантиращи
правото на защита на подсъдимото лице. В случая, освен нов частен съставомерен
елемент – временно разстройство на здравето, неопасно за живота,
престъплението, за което е осъден подсъдимият, е и по по-тежко наказуема правна
квалификация. Не би могло да се приеме, че фактическите обстоятелства,
изпълващи състава на престъплението, за което е осъдено подс. З., се
припокриват с тези, за които му е предявено първоначално фактическото обвинение
с частната тъжба. Причиняването на разстройство на здравето, извън случаите на
чл. 128 и чл. 129 от НК, е фактическо обстоятелство, изнесено за първи път в първоинстанционното
съдебно следствие, съгласно заключението на приетата СМЕ, което съществено се
различава от първоначално инкриминираните болка и страдание, без разстройство
на здравето. И доктрината, и практиката на върховната съдебна инстанция (ВС и
ВКС) са константни и еднопосочни в разбирането си, че при наличието на
съществено изменение на фактическите обстоятелства, обосноваващи повдигнатото
обвинение, ако не е извършено съответното изменение на обвинението от
държавното или частното обвинение, в зависимост от процесуалния ред, по който
се разглежда наказателното дело, подсъдимият не може да бъде осъдено по
неинкриминираните нови обстоятелства. Обратното би го поставило в условията на
процесуална изненада и би довело до нарушаване на забраната подсъдимото лице да
бъде осъдено по непредявено обвинение. Неинкриминирането по надлежния
процесуален ред, предвиден в разпоредбата на чл. 287, ал. 1 или ал. 6 от НПК,
на основни елементи от състава на обвинението, прави невъзможно организирането
на пълноценна защита, доколкото за подсъдимия съществува неяснота, относно това
срещу какви факти следва да се защитава. Естествено, няма пречка, ако решаващият
съд приеме, че първоначално погрешно е квалифицирал фактическото обвинение,
изложено в частната тъжба, да запознае подсъдимия с изменението на правната
квалификация и с оглед осигуряване безпрепятствено осъществяване на
гарантираното му от закона право на защита да му даде възможност за събиране на
доказателства и за излагане на доводи по новата квалификация (в този смисъл и определение № 108/19.01.2015 г. по ВНЧД № 108/2015 г. на СГС – НО, 11-ти въззивен
с-в). В никакъв случай, обаче, съдът не може да изненадва подсъдимото лице с
новата, по-тежко наказуема правна квалификация, базираща се и на съществена
промяна във фактическото обвинение, направо с присъдата. Във всички положения
на съществена промяна в обвинението, която изменя или утежнява положението на
подсъдимия, съдът е задължен да даде възможност, чрез евентуално отлагане на
делото, ако такова се поиска, на подсъдимия и евентуална му защита за
запознаване и подготовка. Това задължение на съда, кореспондиращо с
процесуалното право за адекватна защита на подсъдимото лице, е изрично
закрепено в разпоредбата на чл. 287, ал. 3 или ал. 6, изр. 2 от НПК. В този
смисъл следва да се отбележи, че и императивните норми на чл. 55, ал. 1 и чл.
276, ал. 3 от НПК безусловно осигуряват правото на подсъдимия да разбере в
какво се обвинява. При делата от частен характер това право се реализира чрез връчване
на подсъдимия, по реда на чл. 254, ал. 2 от НПК, на преписи от частната тъжба и
от разпореждането на съда, с което е квалифицирано съответното фактическо
обвинение и е насрочено съдебното заседание, прочитане в началото на съдебното
следствие на предявеното с частната тъжба обвинение от частния тъжител и, при
изменение на обвинението по реда на чл. 287, ал. 6 от НПК, изрично запитване и
при изразено желание за това, даване на подсъдимия и евентуалната му защита на
възможност за запознаване с измененото обвинение и подготовка по него. Всяко
неспазване на някое от тези процесуални задължения на съда би могло да доведе
до съществено накърняване на правото на защита. Конкретно, в аспекта на
констатираното при обжалваната първоинстанционна присъда нарушение на
процесуалните правила, ВКС приема, че нарушение на правото защита е налице,
когато „подсъдимият е осъден по
непредявено му обвинение или когато е осъден по обвинение, за което се е
налагало да бъде изменено, но това не е сторено" (решение № 536/2010 на І н. о. на ВКС). В същия смисъл
е и решение № 86/2010 г. на III н. о. на
ВКС, в което е изтъкнато, че осъждането по непредявено обвинение е лишило
подсъдимото лице от възможност да изгради защитната си теза по това обвинение,
с което е било ограничено и правото му на защита, допуснато е особено
съществено процесуално нарушение и в крайна сметка е постановен
незаконосъобразен съдебен акт. Аналогично, в решение № 206/2002 г. на II н. о. на ВКС е посочено,
че е недопустимо съдът за първи път с присъдата да вмени на обвиняемия
фактически състав на нарушения, които не са му били предявени по съответния ред
и по които не се е защитавал.
Като пряко относимо към настоящия
казус, въззивния съдебен състав намира за удачно да посочи и указаното с
Тълкувателно решение (ТР) № 57/1984 г.
на ВС, по приложението на чл. 285 (стар, отм. ДВ, бр. 86/28.10.2005 г.) от НПК.
Същото не е изгубило значението си, доколкото в актуалния чл. 287 от НПК
смислово са възпроизведени хипотезите на тогава действащия чл. 285, ал. 1, т. 1
и ал. 2 – ал. 5 (редакция ДВ, бр. 28/1982 г.), разбира се адаптирани към правилата
на съвременната съдебна процедура. В ТР е изяснено, че изменение на обвинението
е налице, когато „на съдебното следствие
се установят обстоятелства, които имат значение за определяне фактическия
състав на престъплението, но не са посочени в обвинителния акт и по тях
подсъдимият не се е защитавал, защото не са му били предявени по надлежния
процесуален ред”. Също така, „изменението
е съществено, когато установените на съдебното следствие нови обстоятелства
изменят фактическия състав на описаното ... деяние, за което подсъдимият е бил
предаден на съд, и сочат на основание за прилагане на закон за същото, еднакво,
по-леко или по-тежко наказуемо престъпление, по което той не се е защитавал.”.
В разглеждания случай, обстоятелството на причиняване на разстройство на
здравето, извън случаите по чл. 128 и чл. 129 от НК, за което е бил осъден
подс. З., се явява ново обстоятелство, което не е посочено в частната тъжба и изменя
фактическия състав на описаното в нея престъпление и спрямо което подсъдимият
не се е защитавал, защото не му е било предявено по надлежния процесуален ред.
Освен това, то е станало и основание за приложението от първия съд на закон за
по-тежко наказуемо престъпление, срещу което подсъдимото лице също не се е
защитавало. Изложеното допълнително обосновава извода на настоящия съдебен
състав за допуснато съществено процесуално нарушение от първата инстанция,
изразяващо се в ограничаване на правото на защита на подсъдимия, чрез
осъждането му за по-тежко наказуемо престъпление, което не му е било предявено
по предвидения за това процесуален ред и срещу което не се е защитавал. В този
смисъл са и две решения на ВКС от 2015 г. - № 250 и 378, и двете на III-то н.
о. на ВКС, в които е посочено, че иницииращият съдебното производство акт
определя рамките на обвинението и съдът е длъжен да се произнесе с присъдата си
дали подсъдимото лице е извършило посоченото в него престъпление. Произнасяне
по други фактически и юридически параметри на престъпление, невъзпроизведени в
сезиращия съда акт, е възможно само когато е направено изменение на обвинението
по реда на чл. 287 от НПК. В противен случай, при надлежно непредявяване на
същите на подсъдимия, е ограничено съществено процесуалното му право на защита,
тъй като е лишен от възможността да даде обяснения, да посочи и изиска
доказателства или да предприеме друго процесуално поведение.
По същия начин е третиран въпросът и
в практиката на ВС – в решение №
230/1990 г. на I н. о. на ВС е посочено, че без пълното фактическо и юридическо
формулиране на обвинението в съответните стадии на наказателното производство,
правото на защита на обвиняемия не е гарантирано съобразно изискванията на НПК ;
в решение № 115/1991 г. на I н. о. на ВС
също се защитава становището, че „Никой
не може да бъде признат за виновен, че е извършил престъпление, за което не му
е повдигнато обвинение" ; в решение
№ 480/1979 г. на ІІ н. о. на ВС изрично е изтъкнато, че в института на
изменение на обвинението лежи общата концепция, според която, „докато на подсъдимия не е предявено
обвинение… и не е посочен текстът от НК, по който му се търси наказателна
отговорност, не може да бъде признат за виновен и осъден" ; в решение № 53/1993 г. на I н. о. на ВС се изтъква, че
когато съдът направо с присъдата промени правната квалификация на престъпното
деяние, дори само за квалифициращ елемент, като освен това внесе и съществено
изменение в обстоятелствената част на обвинението, без надлежно изменение на
обвинението, е налице съществено процесуално нарушение на правото на защита на
подсъдимия.
С оглед пълнотата на изложението,
въззивният състав намира за необходимо да разгледа въпроса и през призмата на
чл. 6, т. 1 и т. 3, б. „а” и б. „б” от ЕКЗПЧОС и практиката по него на Европейския
съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ).
Право на подсъдимия, съгласно чл. 6,
т 3, б „а” от ЕКЗПЧОС, е да бъде незабавно и в подробности информиран за
обвинението срещу него, като в това се включва и изискването престъплението, за
което лицето бъде осъдено, да е същото като това по повдигнатото му обвинение.
Ако съдебния процес е протекъл по обвинение по един член от съответния
национален наказателен закон, а подсъдимият е бил осъден по друг член и на
практика с това се е стигнало до съществено преквалифициране на обвинението,
без на лицето да е било предоставено достатъчно време да се защити, ЕСПЧ
постановява, че с това се нарушава изискването на Конвенцията по чл. 6, т. 3,
б. „а” и б. „б”, във връзка с т. 1. В този смисъл са решения по делото „C. and
E. v. F.”, жалба № 10959/84, решение от
29.11.1989 г., решение по делото „P. and
S. v. F.”, жалба № 25444/94, решение от
25.03.1999 г., решение по делото „Р. v. В.”, § 40 - § 44, жалба № 20494/04, решение от 07.01.2010 г.,
окончателно решение от 07.04.2010 г., решение по делото „D.M.T. and D.K.I. v. В.”,
жалба № 29476/0, решение от 24.07. 2012
г., решение по делото „Drassich v. Italy”, жалба № 25575/04, решение от 11.12.2007 г. В
посочените решения е обосновано, че когато лицата са били осъдени по надлежно
непредявено обвинение, включително и само досежно правната квалификация на
деянието, при преквалификацията на същото, при което не им е била предоставена
достатъчна възможност за защита, под формата най-вече на време, е допуснато
нарушение по горепосочените текстове от ЕКЗПЧОС, като е накърнено правото им да
бъдат информирани подробно относно характера и причините за обвинението срещу
тях, както и правото им да разполагат с достатъчно време и възможности за
подготовка на своята защита. Според ЕСПЧ, ако съответният подсъдим е бил
своевременно информиран и му е било предоставено достатъчно време, за да се
запознае с обвинението, за което впоследствие е осъден, той би имал възможност
от провеждането на друга защитна позиция („D.M.T. and D.K.I. v. В.”, § 82 -
§84, „Р. v. В.”, § 40 - § 44). Специално в делото „Р. v. В.”, § 33, ЕСПЧ
посочва, че ЕКЗПЧОС дава право на подсъдимия да бъде подробно информиран не
само за обстоятелствата по фактическото обвинението срещу него, но също и за
правното квалифициране на тези деяния, като в този смисъл съдът се позовава и
на предишни свои решения - „P. а. S. v. F.”, § 51, и „ D. v. I.”, § 34. Също
така, в § 34 от същото решение, ЕСПЧ приема, че обхватът на разпоредбата на чл.
6, т. 3, б. „а” трябва да бъде разглеждан в контекста на по-общото право на
справедливо гледане на делото, гарантирано от член 6, т. 1 от ЕКЗПЧОС. Съдът
приема, че при наказателни въпроси разпоредбата за пълна, подробна информация
за обвиненията срещу подсъдимото лице и впоследствие правното квалифициране,
което вътрешните съдилища биха могли да приемат по въпроса, е съществено
предварително условие за гарантиране на справедливо съдебно производство. В §
35 е изложено разбирането на ЕСПЧ, че букви „а” и „б” от т. 3 на чл. 6 са
свързани и правото подсъдимият да бъде информиран за характера и причината за
обвинението трябва да бъде разглеждано в контекста на правото за подготовка на
защитата на обвиняемия. 42. Съдът подчертава, че Конвенцията изисква подсъдимият
да бъде информиран подробно не само за действията, за които се твърди, че е
извършил, т.е. фактите на които се основават обвиненията, но и за правното
квалифициране, което им се дава (§ 42). В обобщение ЕСПЧ заключава, че подсъдимият
не е бил информиран подробно за характера и причината за обвинението срещу него
и че не му е било осигурено адекватно време и място за подготовка на защитата,
следователно не е получил справедлив процес, поради което е допуснато нарушение
на чл. 6, т. 3, б. „а” и б. „б”, вр. т. 1 от същия член (§ 44).
С оглед изрично наведеното
съображение в пледоарията на защитата на подс. З., касаещо преквалифицирането
на деянието от съда едва с присъдата, от такова по чл. 130, ал. 2 от НК в
такова по чл. 130, ал. 1 от НК, като основание, достатъчно за отмяната на
обжалваната присъда, настоящият съд намира, че следва да посочи разбирането по
този въпрос на ЕСПЧ.
В решението си по делото „P.a. S. v. F.”,
ЕСПЧ изрично подчертава, че задължението по чл. 6, т. 3, б. „а” и б. „б”
изискват гарантиране на едно по-широко право да се уведомява подсъдимия за
евентуалната правна квалификация на обвинението и по-подробна фактическа
информация по нея (§ 45 - §63). За нарушения на това право за уведомяване за
обвинение, се счита преквалификация на обвинението от решаващия съд, без да бъде
отложено заседанието и ако по-горните инстанции откажат да разгледат
дискрецията на решаващия съд да преквалифицира обвинението. Съдът посочва, също
така че към момента на повдигане на обвинението официално биват съобщавани не
само фактическите, но и правните основания за това.
Изложените съображения мотивират
въззивния съд да приеме, че констатираното от него, допуснато от първоинстанционния
съд процесуално нарушение е съществено, доколкото ограничава в сериозна степен
правото на защита на подсъдимото лице. Това нарушение е отстранимо единствено
чрез отмяна на постановената присъда и връщане на делото на първия съд за
повторно му разглеждане по същество, от друг съдебен състав.
Присъдата следва да бъде отменена
изцяло – и в гражданско-осъдителната и част, тъй като с отмяната на
наказателната и част се засягат положения, които обосновават гражданската
отговорност на подсъдимия (в този смисъл и решение № 53/1993 г. на I н. о. на ВКС).
При този изход на делото, съдебният
състав намира, че не следва да бъдат обсъждани другите наведени възраженията на
защита, които биха могли да бъдат разгледани в случай, че въззивният съд се
занимае с въпросите по съществото на делото, което се явява безпредметно, на
настоящия етап от развитието на процеса, с оглед отмяната на
първоинстанционната присъда.
Воден от гореизложеното и на
основание чл. 334, т. 1, вр. чл. 335, ал. 2, вр. чл. 348, 1, т. 2, вр. ал. 3,
т. 1 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
присъда от 20.05.2015 г. по НЧХД № 10592/2013
г. на СРС – НО, 99-ти състав.
ВРЪЩА
делото за ново разглеждане от друг състав на СРС – НО.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.