Решение по дело №292/2021 на Окръжен съд - Силистра

Номер на акта: 94
Дата: 14 декември 2021 г. (в сила от 14 декември 2021 г.)
Съдия: Пламен Неделчев Димитров
Дело: 20213400500292
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 26 август 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 94
гр. Силистра, 14.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на втори ноември
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Пламен Н. Димитров
Членове:Теодора В. Василева

Кремена Ив. Краева
при участието на секретаря Галина Н. Йовчева
като разгледа докладваното от Пламен Н. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20213400500292 по описа за 2021 година
Производството е образувано по две въззивни жалби подадени чрез процесуален
представител от “ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, с ЕИК *********, ПЪРВАТА
против Решение № 284/23.06.2021г. постановено по гр.д. № 325/2021г. по описа на РС –
Силистра, с което първоинстанционният съд е отхвърлил, като неоснователни и недоказани
исковете с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД,
предявени от “ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, с ЕИК *********, да се признае за
установено, че Р. Х. ИСМ. с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Тутракан, ул. „Мусала“
№ 16, му дължи следните суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ № 474 / 21. 10. 2011г. постановена по ч.гр.д.№ 554 /
2011г. по описа на ТРС, произтичащи от Договор за издаване и обслужване на кредитни
карти с револвиращ кредит на БДСК от 27.8.2008 г. сумата от 3 000.00 /три хиляди/ лева,
представляваща главница по Договор за издаване и обслужване на кредитни карти с
револвиращ кредит на БДСК от 27.8.2008г., заедно със законната лихва, считано от 21. 10.
2011г. и 363.93 / триста шестдесет и три лв. и 93 ст. / лева - разноски за производството по
ч.гр.д.№ 554 / 2011 г. по описа на ТРС. Със същото решение съдът осъдил “ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, да заплати на Р. Х. ИСМ. с ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. Тутракан, ул. „Мусала“ № 16 сумата от 550.00 / петстотин и петдесет / лева -
разноски по гр.д.№ 325 / 2021 г. по описа на СРС.
ВТОРАТА въззивна жалба е срещу Решение № 260018 от 18.11.2020г. постановено
по гр.д. № 220/2019г. на РС – Тутракан, в частта с която е отхвърлен, като неоснователен
иска съда да осъди ответника РЕЙФАДИН ХАЙРИ И., ЕГН **********, да заплати
равностойността на заета сума (главница) по Договор за издаване на кредитна карта с
1
револвиращ кредит от 27.08.2008 г. в размер на 3 000 лв. (три хиляди лева); както и
законната лихва върху главницата от момента на подаването на исковата молба пред
Районен съд – гр. Русе (31.12.2018 г.) до окончателното изплащане на задължението.
Именно вторият, отхвърлен иск е предмет на настоящата жалба.
Въззивника – “ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, с ЕИК *********, не е доволен
от атакуваните решения считайки същите за неправилни, необосновани и
незаконосъобразни. Моли въззивния съдебен състав да отмени обжалваните решения, а
вместо тях да постанови други, с които да уважи поне единият от двата предявени в
условията на евентуалност срещу Р. Х. ИСМ. с ЕГН **********, искове.
Претендира деловодни разноски.
Въззиваемият – Р. Х. ИСМ. с ЕГН **********, уведомен за жалбите чрез
процесуален представител, не изразява становище по нея.
След, като се запозна с жалбата и приложенията съдът прие за установено следното
от фактическа и правна страна.
Първоинстанционното производство е било образувано пред РС – Тутракан по искова
молба подадена от „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ" ЕАД, с ЕИК *********, и съдържаща
два предявени в условията на евентуалност различни иска
Първият по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД,
от страна на ищеца „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД (правоприемник на „ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ" ЕООД), в качеството му на цесионер, за установяване на
вземането на ищеца, предмет на Заповед № 474/21.10.2011г. за изпълнение на парично
задължение чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 554/2011 г. на Районен съд - гр.
Тутракан (ТнРС), в полза на цедента "БАНКА ДСК" ЕАД, с която на ответника е
разпредено да заплати - равностойността на заета сума (главница), дължима на основание
чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, по Договор за издаване на кредитна карта с револвиращ кредит от
27.08.2008 г., сключен между "Банка ДСК" ЕАД, в качеството и на кредитодател и
ответника, в качеството му на кредитополучател, в размер на 3 000 лв. и законната лихва чл.
86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, върху главницата от момента на подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение (21.10.2011 г.) до окончателното изплащане на
задължението. В условията на евентуалност са предявени искове за осъждането на
ответника да заплати на ищеца - равностойността на заета сума (главница), дължима на
основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, по Договор за издаване на кредитна карта с револвиращ
кредит от 27.08.2008 г. в размер на 3 000 лв. и законната лихва по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД,
върху главницата от момента на подаването на исковата молба пред Районен съд – гр. Русе
(31.12.2018 г.) до окончателното изплащане на задължението.
Състав на РС – Тутракан разгледал делото и се произнесъл с Решение №
260018/18.11.2020г. постановено по г.д. № 220/2019г., с което приел първия – основен иск за
недопустим и прекратил производството по него, а втория евентуален иск отхвърлил, като
неоснователен пак със същото решение. Срещу двете части на решението са постъпили две
жалби - частна жалба срещу частта, с която е прекратено производството по основния иск и
въззивна жалба срещу частта, с която е отхвърлена евентуалната искова претенция. По
частната жалба е образувано ч.гр.д. № 27/2020г. на СОС, в производството по което
въззивния съд е приел жалбата за основателна и е отменил първоинстанционното решение в
частта, с която основният – установителен иск е оставен без разглеждане. По въззивната
жалба срещу първоинстанционното решение в частта, му с която е отхвърлен осъдителния
иск е образувано в.гр.д. № 26/2021г. на РС – Силистра, което с Определение № 260066 от
17.02.20212г. е спряно до постановяване на решение по предявения по гр.д.№ 220/2019г. на
РС – Тутракан основен, установителен иск.
Такова решение е постановено под № 284 от 21.06.2021г. по гр.д. № 325/2021г. на РС
– Силистра и точно то е предмет на атакуване с първата от двете настоящи въззивни жалби.
2
Съобразявайки изложеното съдът приел за целесъобразно да обедини двете
производства едното срещу атакуваното първоинстанционно решение, с което е отхвърлена
евентуалната осъдителна претенция и второто срещу първоинстанционното решение, с
което основният установителна иск е отхвърлен като неоснователен.
Разгледани по същество съдът намира и двете въззивни жалби за неоснователни по
следните съображения.
По жалбата срещу Решение № 284 от 21.06.2021г. по гр.д. № 325/2021г. на РС –
Силистра.
За да постанови атакуваното решение първостепенният съд приел, че ищецът не
можал да докаже реалното физическо предаване на договорената между кредитодателя и
кредитополучателя банкова карта /пластика/, което препятствало реалното усвояване на
суми по кредита от страна на кредитополучателя. Това мотивирало съда да приеме, че
фактическият състав на правоотношението – предоставяне на револвиращ банков кредит
между „Банка ДСК“ АД и Р.И. не бил осъществен, което го довело до извода за липса на
основание в подкрепа на исковите претенции. В тази връзка първоинстанционният съд
отхвърлил иска. Другият аргумент мотивирал съда да отхвърли исковите претенции е
установеното по делото обстоятелство, че предпоставките за настъпване на предсрочната
изискуемост на задължението по кредита според договорените между страните Общи
условия са настъпили преди иницииране на заповедното производство без обаче кредитора
да уведоми длъжника за намерението си да обяви предсрочната изискуемост на вземанията
си. В мотивите към атакуваното решение се коментира, че за такова уведомяване не може да
се приеме подаденото по чл. 410 от ГПК, заявление, тъй като то не се връчва на длъжника,
нито пък исковата молба инциирала установителното производство по чл. 422 от ГПК, тъй
като според изискването на ТР № 4 от 18.06.2014г. постановено по т.д. № 4/2013г. на
ОСГТК на ВКС, за да е редовно това уведомяване следва да е извършено преди образуване
на заповедното производство. По тези съображения районният съд приел претенциите за
неоснователни и отхвърлил исковете.
Въззивникът не споделя така изложените аргументи досежно изводът на
първостепенния съд относно липсата на доказателства установяващи редовно сключен
договор за кредит в частност наличието у кредотополучателя на кредитна карта /пластика/,
чрез която да усвоява суми по кредита. В подкрепа на тезата си въззивникът се позовава на
представеното по заповедното дело извлечение от сметки, от които било видно, че
кредитополучателя И. е теглил парични суми от средствата по кредита. Като допълнително
доказателство в тази насока се сочи и приемо - предавателен протокол според, който картата
била получена от кредитополучателя срещу подпис. /такъв протокол не бе открит сред
доказателствата по делото/. В тази връзка се твърди реално възникване на кредитното
правоотношение, на което се претендират настоящите парични суми. В жалбата се
коментира и доводът на районния съд за недължимост на претенцията предвид липсата на
данни за уведомяване на длъжника за намерението на кредитодателя да обяви предсрочната
изискуемост на всички задължения по кредита преди образуване на заповедното
производство. Жалбоподателят се позовава на т. 1.2 от ТР № 8 от 02.04.2019г. постановено
по т.д. № 8/2017г. като се твърди, че текстове от решението задължават съда да се произнесе
по спорното материално право и не може да пренебрегне факта, че между страните е била на
лице валидна облигационна връзка и длъжникът дължи изпълнение за онази част от дълга,
за която е настъпил падежът договорен между страните. Сочи се още, че следва исковите
претенции да бъдат уважени за вноските с настъпил падеж, към датата на формиране на
сила на присъдено нещо.
По жалбата срещу Решение № 260018 от 18.11.2020г. по гр.д. № 220/2020г. на РС –
Тутракан, с което са отхвърлени, като неоснователни предявените в условията на
евентуалност осъдителни искове.
За да постанови атакуваното решение първостепенният съд приел, че липсват
доказателства за реалното предаване и получаване от кредитополучателя на издадена във
връзка с договора за кредит кредитна карта /пластика/. Сочи се също, че в Раздел III на
3
процесният договор, изрично е предвидено номерът на картата да бъде попълнен в нарочна
графа, което не е сторено и предвид реалния характер на договора за кредит липсата на
предаване на картата води до неговата недействителност. В допълнение районният съдия
сочи други нередовности на процесния договор за кредит, а именно липсата на
предварително уведомление до кредитополучателя за всички условия на потребителския
кредит, цялата информация свързана с начина на усвояването на кредита не е предвидена в
договора, а в отделни – други документи, като например ОУ, не посочване в ОУ към
договора на конкретна минимална сума, с която кредита следва да се револвира, нито
методика за определянето й. Първоинстанционният съдебен състав сочи, че съгласно ОУ
към договора, тази сума се определя с месечните извлечения, които кредитодателя изготвя
липсата на такива представени по делото допълнително мотивирала извода за
недействителност на договорното правоотношение поради, което съдът приел осъдителната
претенция за лишена от основание и я отхвърлил.
Въззивникът не споделя доводите на съда, като се позовава на изготвената по
първоинстанционното дело ССЕ, според заключението на която сумата по кредита е била
налична по банковата сметка на ответника с № 16064089. Твърди се движение на сумите по
сметката, многократно теглене от нея от банкомат, както и получаване на пластиката от
кредитополучателя, което било видно от саморъчния му подпис положен на приемо –
предавателен протокол обективиран в Раздел IIIот договора за кредит. Оспорват се и
останалите доводи на съда, като се твърди, че кредитополучатилят потвърдил с подписа си
обстоятелството, че е запознат с всички договорни условия при сключването на самият
договор. Относно липсата на данни за минималната сума за револвиране съгласно чл. 43 от
ОС към договора въззивникът коментира, че тя се изчислява ежемесечно, като процент от
натрупаните задължения за лихви и такси съобразно извършените за периода транзакции
поради, което няма как предварително да се определи и съобщи на кредитополучателя. Като
допълнителен довод се изтъква и тезата, че съобразно чл. 14, ал. 2 от ЗПК, когато договорът
за потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят следва да върне само
чистата стойност по кредита без да дължи лихви или други суми, поради, което неправилно
първостепенния съд отхвърлил изцяло исковата претенция.
ОС споделя аргументите изложени в подкрепа на първоинстанционните решения.
След обстоен преглед на делото и всички приложени, към него дела включително и това по
заповедното производство съдът не откри нито едно доказателство, от които да се установи,
че коментираната кредитна карта за издаването на която е сключен нарочен договор с
ответника му е била предадена. Налице са единствено косвени данни за това, като например
сключеният договор. Установеното движение по банковата сметка на ответника И. също не
може да докаже наличието на получена от кредитополучателя кредитна карта. В този смисъл
ОС споделя аргументите на първоинстанционния съд, и препраща към тях по реда на чл. 272
от ГПК.
По отношение на установителния иск по чл. 422 от ГПК, с пълна мяра важи
установеното в съдебната практика разбиране за не дължимост на задължението по договор
за банков кредит чиято предсрчна изискуемост е настъпила преди инцииране на заповедното
производство и волеизявлението на кредитната институция не е доведено до знанието на
длъжника преди подаването на заявлението за образуването му. Няма спор между страните,
че настоящият случай попада именно в коментираната хипотеза, което представлява
допълнителен мотив обусловил отхвърлянето на установителната искова претенция.
Изложените до тук аргументи са валидни и по отношение на жалбата срещу
осъдителното Решение № 260018 от 18.11.2020г. по гр.д. № 220/2020г. на РС – Тутракан,
като обуславят неоснователността на исковите претенции за претендираните с осъдителния
петитум суми. За пълното следва да се коментира въззивния аргумент основан на чл. 14, ал.
2 от ЗПК, според който текст когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за
недействителен, потребителят следва да върне само чистата стойност по кредита без да
дължи лихви или други суми, поради, което неправилно първостепенния съд отхвърлил
изцяло исковата претенция. ОС приема, че това искане за присъждане на договорната сума
4
от предоставения на кредитополучателя кредитен лимит от 3000 /три хиляди/ лева, би било
основателно, ако сумата бе реално постъпила в патримониума на кредитополучателя и не бе
върната на кредитодателя. В случая обаче се касае за револвиращ кредит, по който
кредитополучателят има възможност да ползва кредитен лимит до този определен размер
без обаче парите реално да са налични по неговата банкова сметка и кредитодателят да няма
възможност да си ги получи обратно. По делото не се събраха доказателства от които да се
установи, че коментираната сума изцяло е изтеглена от длъжника и последният се е
разпоредил с нея без да я върне на кредитодателя си. По тези съображения съдът намира и
този въззивен аргумент за неоснователен.
Съобразявайки изложеното до тук съдът намира и двете въззивни жалби за
неоснователни, а атакуваните с тях първоинстанционни съдебни решения за правилни,
което го мотивира да ги потвърди.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 284/23.06.2021г. постановено по гр.д. № 325/2021г. по
описа на РС – Силистра.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260018 от 18.11.2020г. по гр.д. № 220/2020г. на РС –
Тутракан.
Решението е окончателно.
Препис от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5