Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 15.03. 2021 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, V въззивен състав, в открито съдебно
заседание на деветнадесети февруари, две хиляди двадесета и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРА
ЧОЧКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОНИ ГЕТОВ
АДРИАНА АТАНАСОВА
При участието на
секретаря Пенка Цанкова , след като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ в.н.ч.х.д
№ 4518 по описа за 2020 година, намери за установено следното:
С присъда от 22.07.2020 г.,
постановена по н.ч.х.д. №20504/2018г. на СРС, НО, 96-ти състав е признал
подсъдимия Е.К.М. за невиновен в извършването на престъпление по чл.148 ал.1
т.2 пр.2 вр.чл.146 ал.1 от НК, поради което го е оправдал по повдигнатото за
това обвинение. Със същата присъда е отхвърлен предявения от тъжителя Г.Т.
граждански иск за сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за
претърпените неимуществени вреди. В тежест на тъжителя са възложени направените
по делото разноски.
Против присъдата в законоустановения
срок е постъпила жалба от тъжителя Г.Д.Т., с която се оспорва правилността на
първоинстанционния съдебен акт в неговата цялост.
В открито съдебно
заседание повереникът на частния тъжител, пледира атакуваният първоинстанционен
съдебен акт да бъде отменен и да бъде поставена присъда, с която подсъдимият Е.М.
да бъде признат за виновен в извършването на деянието, за което е предаден на
съд. Препраща към изложените в допълнението към въззивната жалба съображения за
това.
Защитникът на подсъдимия моли присъдата да бъде потвърдена като
правилна. Намира, че въз основа на събрания и проверен в първоинстанционното
съдебно следствие доказателствен материал, районният съд е направил обосновани
и законосъобразни изводи.
В правото си на последна
дума подсъдимият М. моли първоинстанционната присъда да бъде потвърдена.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства, обжалвания съдебен акт,
изложеното в жалбата, както и доводите и възраженията, направени в съдебното
заседание и след като извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционната
присъда, по отношение на нейната законосъобразност, обоснованост и
справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено
следното:
За да признае подсъдимия М.
за невиновен по подигнатото му обвинение, първоинстанционният съд
е приел следната фактическа обстановка:
Подсъдимият Е.К.М. е
роден на *** ***, българин, български гражданин, със средно образование, неосъждан,
неженен, собственик на различни дружества, живущ ***, с ЕГН **********.
Подсъдимият Е.М. използвал
платформата „Фейсбук“, като се регистрирал с неговото име, изписано на латиница
– „E.M.L.”. Той се познавал с частната тъжителка Г.Т., с която били във влошени
отношения.
На 24.10.2018 г.
подсъдимият М. организирал парти в обитаваното от него жилище, находящо се в
гр. София, бул. „*****. Празненството започнало около 19.00 часа, на което
присъствал и свидетелят Ц.А.Х.. Свидетелят Х.през процесната вечер пускал
музика от личния компютър на подсъдимия Е.М.. Поради употребеното количество
алкохол, между 21.00-22.30 часа на 24.10.2018 г., свидетелят Х.по погрешка влязъл
в профила на подсъдимия М. във Фейсбук – „E.M.L.“. Той написал и качил в
профила на подсъдимия М. следния текст: „**** на нотариусите...Комунизмът не си
е отишъл, както К., Т., Т., З.и Н.... **** в дебелите, дебилни трътки. Нямам
търпение за вас. Лош човешки материал.Лека.“.
Още същата вечерта на 24.10.2018
г., малко след като свидетелят Х.качил във Фейсбук от профила на подсъдимия М.
горепосоченото съобщение, то било видяно от свидетелката Д.А., която направила скрийншот
на същото и го изпратила на частния тъжител Г.Т.. Последната се почувствала
обидена от поста, качен в профила на подсъдимия М., поради което впоследствие
подала тъжба до съда.
Междувременно на
следващия ден, след като разбрал какво е написал от профила на подсъдимия М.,
свидетелят Х.изтрил написаното в социалната мрежа „Фейсбук“.
До гореизложената
фактическа обстановка първоинстанционният съд е достигнал след проведено пълно,
всестранно и обективно съдебно следствие. Първата инстанция е събрала
доказателствен материал достатъчен за разкриване на обективната истина, при
анализа на който не са допуснати съществени процесуални нарушения.
Доказателствата и доказателствените средства са обсъдени, както по отделно,
така и в тяхната съвкупност. Доказателственият материал не е тълкуван
превратно, нито едностранчиво, а според действителното му съдържание. Първата
инстанция е изпълнила и задължението си по чл. 305, ал. 3, изр. 2 от НПК при
противоречиви доказателства да отговори на въпросите, защо дава вярна на едни
от тях, а други отхвърля. В тази връзка контролът за достоверност на свидетелските
показания е осъществен на базата на обективна съпоставка помежду им и с оглед
цялостната доказателствена съвкупност. Първоинстанционният съд е дал отговор и
на наведените в съдебните пледоарии възражения, както на частното обвинение,
така и на защитата. В заключение може да се обобщи, че СРС е извършил
самостоятелен и внимателен анализ на събрания доказателствен материал,
интерпретирал го е според действителното му съдържание, достигайки до
обосновани изводи за недоказаност на повдигнатото с тъжбата обвинение. Споделяйки
доказателствения анализ на първостепенния съд, въззивният е задължен да
отговори изчерпателно на наведените доводи и възражения, изложени във
въззивната жалба, както и на тези наведени в съдебното заседание.
Първоинстанционният съд
правилно е оценил фактическите отношения въз основа на събрания доказателствен
материал, като първоначално е отделил безспорните от спорните обстоятелства и е
съсредоточил анализа върху съществените противоречия. Както правилно е
отбелязал, по един категоричен и безспорен начин, както от гласните, така и от
писмените доказателства, се установява съдържанието на инкриминирания текст и
датата и часа, когато е бил публикуван от профила на подсъдимия М. в социалната
мрежа „Фейсбук“.
Спорен е въпросът относно
авторството, по отношение на което са част и от наведените доводи във
въззивната жалба и допълнението към нея. Спрямо
авторството на деянието в лицето на подсъдимия М. са налице единствено косвени
доказателства, които не са достатъчни, за да бъде постановена осъдителна
присъда, до какъвто законосъобразен и обоснован извод е достигнал и районният
съд. Това е така, тъй като в показанията на свидетелите Д.А., П.Т., М.К.и А.Л.се
съдържат единствено предположения, че автор на инкриминирания текст е подсъдимия
М., които са базирани на стилистично сходство при сравнение на езиковите
особености с други публикации на подсъдимия М.. Наличието на подобно сходство
може да бъде индиция за авторството на текста, но не и пряко доказателство, въз
основа на което по категоричен начин да се установи, че именно подсъдимият М. е
автор на същия. По-нататък твърденията на свидетелите, че подсъдимият М. искал
да се извини за написаното в профила му в социалната мрежа „Фейсбук“ също
представлява косвено доказателство. В тази връзка районният съд задълбочено е
анализирал обстоятелството, че в профила на М. са налични и други публикации с
адресат частната тъжителка, публикувани след инкриминираната, поради което
абстрактно изразеното желание за извинение, без да се посочва за коя конкретно
публикация, не може по един еднозначен начин да обуслови авторството на
процесния текст. В действителност част от свидетелите твърдят, че подсъдимият М.
е искал да се извини конкретно за инкриминирания пост, но в тази част
показанията им са с производен характер, поради което не могат еднозначно да
докажат тезата за авторство в лицето на подсъдимия М.. Не може да се възприеме
и доводът на обвинението, че подсъдимият е направил признание пред свидетеля Л.,
заявявайки че ще го опише така, както е описал неговите приятелки, сред които и
частната тъжителка и визирайки именно инкриминирания пост. Свидетелят Л. е
категоричен, че срещата с подсъдимия М., когато последният е отправил подобна
закана, се провела около половин година след публикуване на този пост. По
делото се съдържат данни /в писмените доказателства и в свидетелските
показанията на А., Т.и К./ относно множество публикации с адресат тъжителката Т.,
като част от тях са след инкриминираната. Поради това, както и с оглед
обстоятелството, че свидетелят Л. изразява предположение, че подсъдимият е имал
предвид именно процесния текст, не може с категоричност да се твърди, че М. е
визирал инкриминирания пост.
С оглед гореизложеното и
въззивният съд намира, че по отношение авторството на инкриминираното деяние в
лицето на подсъдимия М. са събрани единствено косвени доказателства – сходството
в начина на изразяване и желание за извинение, които не образуват необходимата
верига от улики, водещи до единствен възможен извод, че именно подсъдимият М. е
написал процесния текст. Същевременно по делото са събрани доказателства,
изводими от показанията на свидетеля Ц.Х., оборващи версията за авторството в
лицето на подсъдимия М.. Напълно обосновано първоинстанционният съд е
кредитирал неговите показания в цялост, тъй като са вътрешно последователни, логични
и намират подкрепа в останалия доказателствен материал. В тази връзка
неоснователни са възраженията на частния тъжител, че показанията на свидетеля Х.са
недостоверни, неотговарящи на обективната истина и изграждащи защитна версия на
подсъдимия М.. В действителност двамата са в приятелски отношения, но както
районният, така и въззивният съд не констатираха основания, въз основа на които
да дискредитират неговите показания. Същият нетенденциозно споделя
обстоятелствата от инкриминираната вечер, като съобщеното от него взаимно се
допълва и подкрепя от показанията на
свидетеля Т.И. – също присъствал на въпросното парти у подсъдимия М..
Показанията и на двамата свидетели са еднопосочни, че именно свидетелят Х.е
пускал музика от личния лаптоп на М.. Следователно Х.през цялата вечер,
включително в интервала 21.00-22.30 е имал свободен достъп до личния компютър
на подсъдимия, през който е могъл свободно да влиза и в профила му в социалната
мрежа „Фейсбук“. Съобщеното от него, че той е написал инкриминирания текст, се
явява пряко и първично доказателство, което не се оборва от останалия събран и
проверен по делото доказателствен материал. В този ред на мисли въззивният съд
намира за необходимо да отбележи, че свидетелите на частния тъжител не са
присъствали на процесното парти, провеждано в дома на подсъдимия М., поради
което техните показания досежно авторството се явяват източник на косвени и
производни доказателства. А в съдебната практика и теория константно е
разбирането, че косвени и производни доказателства не могат да заместят
първичните, респективно преките, когато такива са събрани по делото. Ето защо,
въззивният съд намира за напълно обосновано и законосъобразно, съответстващо на
доказателствените правила, решението на районният съд да кредитира показанията
на свидетеля Х., като възраженията на частния тъжител в тази насока следва да се
разглеждат като неоснователни.
Не на последно място,
въззивният съд споделя анализа на първата инстанция на обясненията на подсъдимото
лице, при който тя е съобразила тяхната двойствена природа като средство за
защита и доказателствено средство. Съгласно правилата за доказателствената тежест по чл.
103, ал. 1 – ал. 3 НПК, за да бъдат приети за достоверни обясненията поначало
не се изисква те да намират подкрепа, а да не се опровергават от несъмнено
установени доказателства или да не се дискредитират на собствено основание
поради неясноти, необясними празноти или тъй като съдържат обективно невъзможна
версия. В процесния случай споделеното от М. е вътрешно последователно, логично
и не се опровергава от събрания и проверен по делото доказателствен материал.
В заключение въззивната
инстанция намира възраженията на частния тъжител срещу доказателствения анализ
на първоинстанционния съд за изцяло неоснователни и неподкрепени от
доказателствената съвкупност по делото.
Въззивният съд счита, че
при правилно установена фактическа обстановка и верен анализ на събрания по
делото доказателствен материал, СРС е достигнал до обосновани и законосъобразни
изводи относно недоказаност на повдигнатото с тъжбата обвинение за извършено от
подсъдимия М. престъпление по чл.148 ал.1 т.2 пр.2 вр.чл.146 ал.1 от НК.
Авторството в лицето на
подсъдимия М. на описаното в частната тъжба деяние остава недоказано. По делото
са налице единствено косвени доказателства, които не само че не образуват
единна верига, водеща до единствен възможен извод, но и се опровергават от
останалия събран и проверен по делото доказателствен материал. От показанията
на свидетеля Х.се установява, че именно той е написал процесния текст. Съгласно
чл. 304 от НПК съдът признава подсъдимият за невинен, когато не се установи, че
деянието е извършено от подсъдимия. В този смисъл напълно обосновано и
законосъобразно районният съд е оправдал подсъдимия М..
Доколкото не се доказва
авторството на вмененото с тъжбата деяние в лицето на подсъдимия М.
безпредметно се явява обсъждането от обективна и субективна страна на деянието.
С оглед наведените
възражения във въззивната жалба и за пълнота на изложението въззивният съд намира
за необходимо да отбележи, че СРС не е отрекъл обидния характер на
инкриминираните думи и изрази „дебелите, дебилни трътки“ и „Лош човешки
материал“. Въззивният съд не може да сподели виждането, че изразът „****“ не е
обиден. Следва да се отбележи, че при словесната обида думите и изразите или
имат изначално унизително значение, или обидният им характер се извежда от
контекста, в който са употребени. В конкретния случая следва да се разглежда
цялото изречение – „**** в дебелите, дебилни трътки“, което е натоварено с
изключително негативно значение. Използваният глагол в словосъчетание с
обидните епитети и обръщения в своята съвкупност са цинични, вулгарни и
неморални изрази, поради което по своето естество са обидни.
На следващо място, въззивният
съд намира за неоснователни възраженията, че изразът „****“ е обиден. Така
изписаната сложна дума не се употребява в книжовния език, нито в ежедневието
ни, което обстоятелство изисква сложен и задълбочен граматичен, етимологичен и
семантичен анализ, след който евентуално би могло да се достигне до извод
относно действително вложения в израза смисъл. От друга страна, изразът,
изписан по този начин, не може да се възприеме, че означава „****“, тъй като
подобно тълкуване би било превратно, основаващо се на предположение. Поради
тези съображения не би могло еднозначно да се приеме, че те посоченият израз
представлява обида по смисъла на чл. 146 от НК.
За неоснователни
настоящият съдебен състав счита и доводите изложени от частната тъжителка
относно обиден характер на израза „Комунизмът не си е отишъл, както … Т.“. В
допълнението към жалбата се прави анализ на комунизма като исторически период,
но както и обвинението посочва – хората го възприемат по различен начин.
Субективното възприятие от страна на тъжителката, която твърди, че се чувства обидена
от използвания израз, правейки анализ на този исторически период и свързвайки
го с негативни последици, не може да се вмени във вина нито на подсъдимия, нито
на което и да е друго лице. Практиката в тази насока е константа, че критерият,
въз основа на който се извършва преценка, дали употребените изрази са с обидно
съдържание, е обективен и не зависи от субективните възприятия и интерпретации
на техния адресат. В конкретния случай нито са включени вулгарни, цинични или
неприемливи епитети в посоченото изречение, нито от контекста може да се
извлече твърденият обиден характер.
По-нататък, неоснователно
се твърди, че частната тъжителка е конкретният адресат на инкриминирания текст.
Същата се припознава в него, което отново е субективно измерение, а за
съставомерността на деянието по чл. 146 от НК е необходимо обективно, без
наличието на каквито и да е съмнения, изразът да е насочен към нея.
Обстоятелството, че текстът е качен в профила на подсъдимия, а не е отправен в
присъствието на частната тъжителка, изисква конкретното ѝ назоваване в
текста, за да бъде съставомерно деянието. Факт е, че подсъдимият М. и частната
тъжителка Т. са имали предходни взаимоотношения, но от контекста на самата
публикация, в която е използвана единствено фамилията „Т.“, която сама по себе
си не е уникална, а широко разпространена българска фамилия, не може да се
направи категоричен извод относно личността на адресата. В тази връзка правилно
районният съд е отбелязал, че за съставомерността на деянието е ирелевантно
дали частната тъжителка или друго лице субективно е свързало процесния текст с
тъжителката Т..
В допълнението към
въззивната жалба частният тъжител подробно е обсъдил свободата на изразяване на
мнение, закрепена както в ЕКЗПЧОС, така и в КРБ, ограничена от правата и
доброто име на останалите членове в
обществото. Принципно изложените постановки са верни, но неприложими в
процесния случай. Това е така, тъй като за да се анализира дали конкретно лице
е прекрачило границите на свободата на словото и по този начин е накърнило
честта и достойнството на друг гражданин, е необходимо да се установи по
категоричен начин, че подсъдимият е автор на сочения като обиден текст, какъвто
настоящият случай не е.
Настоящата инстанция
споделя и съображенията на първоинстанционния съд за липсата на основания за ангажиране
гражданската отговорност на подсъдимия М. за нанесени неимуществени вреди. Фактическият
състав на гражданската отговорност по чл. 45 от ЗЗД включва освен противоправно
деяние, реално настъпили и претърпени вреди, причинно-следствена връзка между
двете и вина, но и установяване на лицето, което е причинило съответните вреди.
При недоказаност на авторството в лицето на подсъдимия М. не може да се ангажира
и неговата гражданска отговорност, поради което правилно гражданският иск за сумата от 20 000 лева,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от извършване на
инкриминираното с тъжбата деяние, ведно със законната лихва от датата на
увреждането, е отхвърлен изцяло като неоснователен.
СРС обосновано предвид
изхода на делото е възложил разноските в тежест на частната тъжителка Г.Т. на
осн. чл. 190, ал. 1 от НПК. Относно разноските, направени пред въззивната
инстанция, компетентен да се произнесе отново е районният съд, пред който
следва да се направи съответно искане, с оглед осигуряване на инстанционен
контрол на решението, респективно осигуряване на възможност страните да
упражнят правото си на жалба.
Предвид изложеното дотук
и с оглед извършената цялостна служебна проверка на правилността на атакуваната
присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на основания, налагащи
изменението или отмяната ѝ, поради което и въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение като неоснователна, а първоинстанционната присъда – потвърдена като законосъобразна и обоснована.
Така мотивиран и на
основание чл.334, т.6 вр. чл.338 от НПК Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 22.07.2020 г., постановена по н.ч.х.д.
№20504/2018г.по описа на СРС, НО, 96-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.