Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 19.11.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесети октомври
през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №3025 по описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 25.11.2019
год., постановено по гр.дело №56168/2018 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „С.в.“
АД срещу С.М.М. искове с правно основание чл. 198о, ал. 1 ЗВ вр. с чл. 79, ал.
1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 3 363.52 лв.,
представляваща цена на доставена и потребена вода през периода от 07.03.2012
год. до 06.09.2017 год. в имот, находящ се в гр.София, ж.к.“********, клиентски
№**********, по договор за доставка на ВиК услуги при Общи условия, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 01.12.2017 год. до окончателното й
изплащане и сумата от 848.31 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 07.04.2012
год. до 06.09.2017 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №84462/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 50 с-в и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК направените разноски по делото и в заповедното производство в общ размер
от 234.54 лв.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника
С.М.М.. Жалбоподателят поддържа, че голяма част от претендираните от ищеца
вземания, които имат периодичен характер, са погасени поради изтичането на
тригодишна погасителна давност.
Ответникът по
жалбата „С.в.“ АД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 198о,
ал. 1 ЗВ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Както вече бе посочено,
според чл. 269 ГПК по отношение на правилността на обжалваното решение,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или
когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън
тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция
проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба
процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на
посочените негови фактически констатации. В този смисъл са задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по
тълк.дело № 1/2013 г., ОСГТК. В т. 2 от посоченото Тълкувателно решение е
прието, че предвид съдържащата се в ГПК правна уредба на второинстанционното
производство като ограничено въззивно обжалване въззивният съд е длъжен да реши
спора по същество, като може да потвърди или отмени решението, като обект на
въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването
на материалноправния спор. Посочено е, че дейността на въззивния съд не е
повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение и ако са налице
опорочени извършени от първата инстанция процесуални действия, въззивният съд
следва да отстрани пороците чрез собствени действия по установяване на фактите
и прилагане на правото, включително да даде указания до страните относно
възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими
за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция
поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Изложени са и съображения, че в изпълнение на основополагащия принцип на
законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение
на императивния материален закон, дори във въззивната жалба да липсва оплакване
за неговото нарушаване по аргумент от чл. 262, ал. 1 вр. с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК. Поради това се налага изводът, че и при бланкетна въззивна жалба, в която
жалбоподателят е направил довод за неправилност на решението, без да
конкретизира отделни оплаквания за неправилността на акта, въззивният съд дължи
произнасяне по съществото на делото, като формира собствени изводи по
съществото на материалноправния спор въз основа на установените от
първоинстанционния съд факти и обстоятелства, независимо дали потвърждава или
отменя решението /арг. от чл. 271, ал. 1 ГПК/.
В разглеждания
случай във въззивната жалба на ответника е наведено само оплакването за
неправилно приложение на института на погасителната давност. Недопустимо е оплакванията в жалбата да се разширяват извън срока за
обжалване, с изключение на тези, които се
отнасят до валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и
неговата неправилност поради нарушение на императивна материалноправна норма,
поради което СГС не би могъл да обсъжда направените от жалбоподателя за първи
път в уточняващата му молба от 24.01.2020 год. /на л. 8 от настоящото дело/
конкретни оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради
необоснованост на формираните от СРС изводи, довели и до нарушение на
материалния закон – същата е била подадена във връзка с указанията на СРС за
привеждане на въззивната жалба в съответствие с чл. 261, т. 1 и 4 ГПК /за
представяне на препис от въззивната жалба и внасяне на следващата се държавна
такса/, а същевременно при проверката на редовността на въззивната жалба, няма
основание за оставянето й без движение, респ. за връщането й, ако същата не
съдържа указание в какво се състои порочността на обжалваното решение съобразно
чл. 260, т. 3 ГПК, който извод следва от разпоредбата на чл. 262, ал. 1 ГПК
/виж Решение № 216 от 19.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2008/2014
г., I г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК/.
Следователно при установените по делото фактически положения –
че през процесния период между страните е съществувало
облигационно правоотношение по договор за доставка на ВиК услуги с включените в
него права и задължения на страните, съгласно Наредба № 4 от 14.09.2004
г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи /обн., ДВ, бр. 88
от 08.10.2004
г./, както и Общите условия за
предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор „С.в.” АД, като на името
на ответника за процесния имот е била открита клиентска партида №**********, че
стойността на доставените ВиК услуги през исковия период от 07.03.2012 год. до
06.09.2017 год. възлиза общо на 3 363.52 лв., които задължения не са били
платени, като същите са възникнали като срочни и длъжникът е в забава през
периода от 07.04.2012 год. до 06.09.2017 год. и дължи обезщетение за забава в
размер на 848.31 лв., то предявените искове се явяват изцяло основателни, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/, както по същество е приел и
първоинстанционният съд, чиито правни изводи настоящият съдебен състав също
споделя.
Релевираното от
жалбоподателя възражение за погасителна давност на процесните вземания се явява
преклудирано и не може да бъде обсъждано, поради следните съображения:
Видно е от
данните по делото, че след като е приел исковата молба на „С.в.” АД, СРС е
изпратил преписи от нея, заедно с приложенията на ответника С.М.М., като на последния е било указано да подаде писмен отговор в
едномесечен срок и са му били разяснени задължителното съдържание на отговора и
последиците от неподаването на отговор или неупражняването на права.
Съобщенията, ведно със съдебните книжа, са били надлежно връчени на ответника,
като в срока по чл. 131 ГПК той е подал писмен отговор, в който обаче не е
наведено възражение за погасителна давност. Отделно от това СГС констатира, че
във възражението си по чл. 414 ГПК, подадено срещу издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №84462/2017 год.
по описа на СРС, ГО, 50 с-в, ответникът не се е позовал на последиците от
изтичане на давностния срок на
вземанията на „С.в.“ АД /виж т. 11а от Тълкувателно решение № 4/2013
год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, а и съгласно разпоредбата на чл.
120 ЗЗД, давността не се прилагат служебно от съда/.
Възражението за
погасителна давност е релевирано за първи път във въззивната жалба. Съгласно задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2013 год.
на ВКС по тълк.дело №1/2013 год. на ОСГТК, възраженията на ответника срещу предявения иск
поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.
131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред
въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна
давност. Същите могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция,
само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила /например
нарушаване на правото й на участие в първоинстанционното производство/ не е
могла да ги заяви пред първата инстанция /какъвто не е настоящия случай/.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 25.11.2019 год.,
постановено по гр.дело №56168/2018 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/