Р Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 12.01.2023 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на десети декември две хиляди двадесет и първа година
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия СИЛВИЯ
ТАЧЕВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши
съдия Силвия Тачева в.гр.дело № 4059 по описа
за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20267231
от 03.12.2020 г., постановено по гр.д. № 9801/2020 г. по описа на СРС, Гражданско
отделение, 127 състав, е
отхвърлен предявеният от А.Г.А. - П. срещу „У.Б.“ АД осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сумата от 7 169,43 лева, ведно със законната лихва от
21.02.2020г. до окончателноти плащане, представляваща разликата между
заплатената от ищцата без основание възнаградителна лихва и действително
дължимата възнаградителна лихва по договор за ипотечен кредит № TR70668688 от 10.10.2007 г., за
периода 01.03.2015г. – 01.07.2018г.
В жалбата въззвницата
твърди, че районният съд неправилно е установил фактическата обстановка по
делото, като не е съобразил задължителната практика на ЕС и ВКС. Наведени са
оплаквания, че по делото безспорно се установявала волята на страните годишният
лихвен процент да е променлива /а не фиксирана/ величина, т.е. във всеки един
момент да е възможно точно и прецизно да се изчисли тази стойност. В случая
обаче липсвала формула, което означавало, че каквато и стойност да бъде
определена, тя нямало да съответства на волята на страните. Позовават се и на
решението по дело С-269/19 СЕС.
По така изложените
подробни доводи е заявено искане за отмяна на решението и постановяване на
ново, с което ответникът „У.Б.“ АД да бъде осъден да заплати на ищцата А.Г.А. –
П. сумата от 7 169,43 лв., представляваща разликата между заплатената от
последната възнаградителна лихва за предоставения й ипотечен кредит за периода
01.03.2015г. – 01.07.2018г. и действително дължимата възнаградителна лихва,
ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане.
Постъпил е отговор на
въззивната жалба от ответника „У.Б.“ АД, с който жалбата се оспорва. Излагат се
съображения за правилност и законосъобразност на решението, като при
постановяването му, според въззиваемия, първият съд взел предвид всички
релевантни обстоятелства и правилно преценил същите. С договора за кредит страните
уговорили лихвения процент и при липса на последваща уговорка за неговата
промяна следвало да се прилага именно този размер. Искането е за потвърждаване
на решението в обжалваната част и за присъждане на разноски за въззивното
производство.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно, а също е допустимо в обжалваната
от ищците част. При постановяването му първоинстанционният съд не е допуснал
нарушение на императивни материалноправни норми, нито на процесуалните правила.
По същество решението е правилно и следва да бъде потвърдено, като на основание
чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на обжалваното решение. Във
връзка с доводите, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна
жалба, съдът следва да посочи още и следното:
Не се спори по делото,
че на 10.10.2007г. между страните е бил сключен договор за банков кредит, по
силата на който ответникът е предоставил на ищцата ипотечен кредит при
първоначално уговорен годишен лихвен процент 7,5 %, представляващ сбор от базов
лихвен процент и надбавка в размер на 2,4 %.
Съгласно договора, кредитът
е предоставен с цел покупка на недвижим имот, а също и вписване на законна
ипотека в полза на Банката върху посочения в договора недвижим имот. Договора
предвижда, че крайният срок за погасяване (издължаване) на кредита, включително
на дължимите лихви, е до 20.10.2027 г., като кредитополучателят погасява
кредита на месечни вноски (240 на брой), съобразно подписан от страните
погасителен план.
Видно е от съдържанието
т. 4 от
договора за кредит, че годишният лихвен процент по кредита се формира от базов
лихвен процент плюс надбавка, като съгласно клаузата на т. 4.1.а по редовен
дълг по т. 11.1.1. за кредите, изплащани чрез анюитетни вноски, за периода от
10.10.2007 г. до 20.10.2017 г. е предвидена лихва в размер на 7,5 %, формиран
като сбор от БЛП 5,1 + надбавка 2,4 пункта, а за периода след 04.11.2008 г. е
предвидено лихвата да се формира като сбор от БЛП + надбавка 5,55 пункта.
Съгласно т.11.1.3 от ОУ при кредити издължавани чрез анюитетни вноски годишният
лихвен процент за съответния лихвен период се фиксира в размер по т.4.1.а и не
се променя, освен когато пазарните цени водят до необходимост от увеличаването
му най – малко с един пункт, като кредитополучателят дава съгласието си
кредиторът едностранно да променя размера на годишния лихвен процент по посочения
начин при нарастване на базисния лихвен процент с повече от един пункт, без за
това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните.
Не се спори по делото,
че сумата по кредита е преведа от банката по сметка на ищеца.
Клаузите от общите
условия, приложими към процесния договор и предвиждащи възможност за
едностранно увеличение на БЛП от страна на банката и автоматичното изменение на
лихвата по кредита без да е необходимо съгласие на кредитополучателя за тази
промяна, са приети за нищожни поради тяхната неравноправност с
първоинстанционното решение, като в тази насока страните не са ангажирали
доводи във въззивното производство.
По данни на
счетоводството на ответника и документите, приети като доказателства по делото,
анализирани в приетото по делото пред първия съд заключение на
съдебно-счетоводната експертиза, се установява, че през процесния период
01.03.2015г. – 01.07.2018г. по отношение на кредита е бил прилаган годишен
лихвен процент в размер на 7,5 %, като за този период ищцата е заплатила
възнаградителна лихва в размер на 10 727,94лв. При използване на базисен
лихвен процент, равняващ се на стойността на месечния SOFIBOR с отчитане праг промяна
от 1 % за едно с твърда надбавка от 2,4 %, размерът на възнаградителната лихва
за същия период би бол 3 854,48 лв., а без да се отчита праг промяна –
3 558,51 лв. Вещото е посочило, а и в съдебно заседание е потвърдило, че
през процесния период няма увеличаване на лихвения процент спрямо размера му,
опреде;лен в договора за кредит и възнаградителната лихва е била изчислявана
при посочения в договора годишен лихвен процент от 7,5 %.
При
така установеното от фактическа страна, въззивният съд према от правна страна
следното:
Съдът приема, че от
съдържанието на договора и приложените към същия общи условия става ясно,
съответно потребителят кредитополучател е бил информиран, че към момента на
сключване на договора БЛП на банката за кредити за покупка на недвижими имоти в
лева е в размер на 7,5 %.
По оспорените клаузи от
договора, регламентиращи дължимата от потребителя като цена на договора за
кредит възнаградителна лихва, а именно клаузите на чл. 4.1.а от договора за
кредит, въззивният съдебен състав намира, че същите не са неравноправни, като в
тази връзка споделя трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която
уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално
договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и
разбираеми – чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя
е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и
разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от
граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието ѝ може точно да бъде
разбран обхватът на поетото задължението и средният потребител, относително
осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере
икономическите последици от сключването на договора, каквато въззивният съд
намира да е процесната хипотеза (в този смисъл: решение № 87/06.11.2019 г. по
т. д. 848/2017 г., ТК, I отд. на ВКС и др.). За да стигне до този извод, съдът
взе предвид и разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗЗППТ (отм.);, приложима към
договора за кредит.
За приложими по делото
въззивният съд намира и разясненията, дадени в решение № 92/09.09.2019 г. по т.
д. № 2481/17 г. на ІІ т. о. на ВКС, съгласно които при клауза в договор за
банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя
цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента -
БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и
договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от
промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена
до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10
и т. 12 ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на
банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в
частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва,
включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер.
При конкретна преценка
на съдържанието на клаузата на чл. 4.1.а от договора, в които са изразени като
абсолютна стойност компонентите, образуващи размера на годишната лихва – базов
лихвен процент и надбавка, въззивният съд намира, че не се внася неяснота
относно цената на кредита, тъй като за средния потребител е разбираемо, че
общият размер на лихвата представлява сбор от двата елемента и се изисква само
прилагане на едно аритметично действие за изчисляването ѝ. В тази връзка
е необходимо да бъде взет предвид и възмездният по дефиниция характер на
договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 1 във връзка с ал. 2 ТЗ, при
който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на
кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Въведеното
изискване в относимата нормативна уредба относно посочването на метода на
изчисляване на лихвата, от една страна, е изпълнено с посочването на двата
лихвообразуващи компонента, а от друга страна, евентуалната промяна на базовия
лихвен процент е предмет на регламентация в други оспорени клаузи, а не в
обсъжданите.
Ето защо правилен е
изводът на първата инстанция, че годишният лихвен процент, посочен в договора в
размер на 7,5 % е минимално приложимият по кредита, тъй като страните не са
предвидили задължителното му намаляване при намаляване на базисния лихвен
процент.
Не могат да бъдат
споделени и оплакванията на въззивниците, че решаващият състав на първия съд се
е произнесъл в противоречие с възприетото с мотивите на Решението по дело
С-618/2010 СЕС, като подменил/допълнил волята на страните, както и с практиката
на ВКС /решение № 77/22.04.2014 г. по гр.д. № 4452/2014 г./. Волята на страните
е тълкувана от съда, като е търсен действително вложеният в клаузите на
договора смисъл, а не е подменена, както неоснователно се твърди с въззивната
жалба. Не се установява основателност на оплакванията, че съдът е фаворизирал
ответника като икономически по-силната в правоотношението страна, само за да
„запази“ договора за кредит като действителен, като с оглед обстоятелството, че
въззивният състав на съда достигна до изводи за правилност на решението в тази
част, то и тези оплаквания на страната не следва да бъдат по-подробно
обсъждани.
В отговор на доводите,
наведени във въззивното производство, че решението на първия съд не съответства
на разрешението, дадено с решението по дело С-269/19 СЕС въззивният състав
намира за необходимо да посочи следното:
Със същото решение е
прието, че чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993
година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се
тълкува в смисъл, че след констатирането на неравноправния характер на
клаузите, установяващи механизма за определяне на променливия лихвен процент в
договор за кредит като разглеждания в главното производство, и когато този
договор не може да се изпълнява след премахването на съответните неравноправни
клаузи, обявяването на посочения договор за недействителен би имало особено
неблагоприятни последици за потребителя и не съществува никаква диспозитивна
разпоредба от националното право, националният съд трябва, като вземе предвид
цялото вътрешно право, да вземе всички необходими мерки, за да защити
потребителя от особено неблагоприятните последици, които би могло да породи
обявяването на посочения договор за недействителен. При обстоятелства като
разглежданите в производството според СЕС няма никаква пречка националният съд
да прикани страните да водят преговори за определянето на условията за
изчисляване на лихвения процент, стига да определи рамката за тези преговори и
те да имат за цел установяването на действително равновесие между правата и
задълженията на съдоговорителите, при което се взема по-специално предвид целта
за защита на потребителя, залегнала в основата на Директива 93/13.
Посоченото разрешение
съставът на въззивния съд намира за неприложимо в конкретния случай. С
първоинстанционното решение, след като съдът е приел, че клаузи от общите
условия, въз основа на които банката е увеличавала лихвения процент през срока
на действие на договора, са неравноправни, е приложен уговореният с
действителната клауза от договора механизъм за определяне на лихвения процент,
т.е. не е налице хипотеза, в която договорът вече не може да изпълнява след
премахването на неравноправните клаузи, поради обявяването му за
недействителен. Ето защо и в конкретния случай разрешението, дадено с
посоченото решение на СЕС, според въззивния състав на съда е неприложимо,
доколкото договорът може да продължи да се изпълнява след премахване на
неравноправните клаузи от общите условия към същия /чл. 11.1.1./.
В обобщение на
изложеното, с оглед правилото на чл. 269 ГПК и при съвпадение на изводите на
съда за неоснователност на предявената от ищцата претенция, намираща правното
си основание в разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, то и решението следва
да бъде потвърдено.
По разноските:
За въззивното
производство разноски се следват само на въззиваемия. По делото са представени
документи, от съдържанието на които се установява, че разходите, извършени от
страната, са за адвокатско възнаграждение в размер на 680 лева, без ДДС,
заплатено съобразно предвидения в договора за правна защита и съдействие начин
– по банков път. Сума в посочения размер на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва
да се възложи в тежест на въззивниците.
Мотивиран от
изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20267231 от 03.12.2020
г., постановено по гр.д. № 9801/2020 г. по описа на СРС, Гражданско отделение,
127 състав, с което е отхвърлен предявеният от А.Г.А. – П., ЕГН **********
срещу „У.Б.“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
за сумата от 7 169,43 лева, ведно със законната лихва от 21.02.2020г. до
окончателноти плащане, представляваща разликата между заплатената от ищцата без
основание възнаградителна лихва и действително дължимата възнаградителна лихва
по договор за ипотечен кредит № TR70668688
от 10.10.2007 г., за периода 01.03.2015г. – 01.07.2018г.
ОСЪЖДА
А.Г.А. – П., ЕГН **********,
да заплати на „У.Б.“ АД, ЕИК ********, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 816 лева, представляваща разноски за настоящото
производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред
Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.
