№
гр. София, 10.05.2019 г.
Софийски градски съд, Гражданско отделение,
ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание на двадесет и втори февруари през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
участието на секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия
Илчева в. гр. д. № 6863 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение
№ 194863 от 16.08.2017 г., постановено по гр. д. № 76032/2015 г. на СРС, 67
състав, е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че Ж.М.Г. дължи на „Т.С.“
ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата 3600,06 лева, представляваща дължима главница за потребена топлинна
енергия за периода 04.2012 г. – 04.2014 г., сумата 503,43 лева, представляваща
обезщетение за забавено плащане за периода 31.05.2012 г. – 11.05.2015 г., както
и сумата 4,08 лева, представлявща главница за предоставена услуга „дялово
разпределение“ за периода 04.2012 г. – 04.2014 г. за топлоснабден имот в гр.
София, ж. к. „Сердика“, ******, ателие 1. Искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
отхвърлен за разликата над 503,43 лева до 633,23 лева, както и в размер на
сумата от 0,97 лева за дялово разпределение, касаещо периода 31.05.2012 г. –
11.05.2015 г.
Недоволен
от постановеното решение е останал ищецът „Т.С.“ ЕАД, който в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в
отхвърлителната част, което счита за неправилно, неоснователно,
незаконосъобразно и постановено при нарушение на материалния закон. В жалбата
не са изложени конкретни оплаквания, а бланкетно е посочено, че ответникът е
длъжен да заплаща месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят, като с изтичането на последния
ден от месеца същият изпада в забава. Претендира разноски.
В срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба и от ответника Ж.М.Г. срещу
първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените искове, като
същото се счита за незаконосъобразно, неоснователно и постановено при липса на
доказателства. В жалбата се излагат съображения, че не са предоставени
доказателства, от които да е видно на какво основание „Т.С.“ ЕООД е извършвало
дялово разпределение, след като за процесното жилище за топлинен счетоводител е
избрано „ТАЕС Нелбо инженеринг“ ООД и приетото от съда, че е без значение кое
дружество извършва услугата „дялово разпределение“ към момента на
производството, представлява съществена грешка. Сочи, че липсват представени
отчети от страна на дяловия разпределител. Излага, че преминаващите през
ателието разпределителни линии са елемент от сградната инсталация и неправилно
са третирани като отоплителни тела, за които е начислена цена за подадената по
тях енергия. Твърди, че в процесния имот никога не е имало отоплителни тела,
поради което на „Т.С.“ ЕАД се дължат само суми за сградна инсталация и битово
горещо водоснабдяване.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори на въззивните жалби.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Жалбите
са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирани страни в
процеса, поради което са допустими. Разгледана по същество жалбата на „Т.С.“
ЕАД е основателна, а тази на Ж.Г. - неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания в жалбата. Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Не са допуснати и нарушения на императивни
материалноправни норми.
СРС, 67
състав, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150
ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По общите
правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да
установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154,
ал. 1 ГПК). Ищецът е следвало да установи при условията на пълно и главно
доказване следните правопораждащи факти: 1) по иска за главницата - че спорното
право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със
съществуването на договорни отношения между страните за доставка на
топлоенергия, както и качеството на ответника на потребител на топлоенергия, обема
на реално доставената топлоенергия за процесния период, както и че нейната
стойност възлиза именно на претендираната сума; 2) по иска за обезщетение за
забава в размер на законната лихва - че главното парично задължение е
възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размерът на
обезщетението възлиза именно на спорната сума.
По делото
се установява, че сградата-етажна собственост, в която се намира процесния
имот, е топлоснабдена, тъй като е представен договор на етажната собственост с дружество
за извършване на услугата „топлинно счетоводство“ от 08.01.2002 г. и протокол
от ОС от 23.11.2001 г. за сключване на такъв договор.
Първата
предпоставка, за да бъде уважен предявеният иск, е съществуването на договорно
правоотношение за доставка на топлинна енергия между ищеца и ответника.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Съобразно
легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 41б, б. „а“ от ДР на ЗЕ в редакцията,
релевантна за процесния период, "потребител на енергийни услуги" е
краен клиент, който купува енергия или природен газ от доставчик, предоставящ
услуги от обществен интерес. Следователно, по изрично разпореждане на закона,
по договора за доставка на топлинна енергия за процесния имот потребител на
топлинна енергия е неговият собственик или физическо лице, на което е учредено
вещно право на ползване. Именно такова лице е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Този договор за търговска
продажба се счита за сключен с конклудентни действия, като топлопреносното
предприятие публикува общите условия най-малко в един централен и един местен
всекидневник, които влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без
изрично писмено приемане. В срок до 30 дни след влизането в сила на общите
условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат при
съответния краен снабдител на електрическа енергия заявление, в което да
предложат специални условия (чл. 150, ал. 3, 4, 5 ЗЕ). Съдържанието на договора
за доставка на топлинна енергия е уредено в представените Общи условия, които
обвързват ответника, дори и без да ги е приел изрично, съгласно разпоредбата на
чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото не се твърди и не се установява
изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ ответникът да е упражнил правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
От н. а.
№ 186 от 26.04.2002 г. по н. д. № 155/2002 г. се установява, че Ж.М.Г. е
придобил собствеността върху недвижим имот в гр. София, ж. к. ******, ателие 1,
чрез покупко-продажба.
С н. а. №
30 от 11.02.2008 г. по н. д. № 24/2008 г. Ж.М.Г. дарява на сина си М.Ж.Г. своят
недвижим имот в гр. София, ж. к. ******, ателие 1, като запазва за себе си
правото на ползване върху имота до края на живота си.
От
изложеното следва, че ответникът Ж.М.Г. е потребител на топлинна енергия, за
което е достатъчно единствено качеството му на вещен ползвател на процесния
имот.
По делото
са приети две СТЕ, според които дължимата сума за процесния период е в размер
на 3708,94 лева, докато претендираната сума е в размер на 3604,14 лева, до който и размер следва
да се уважи заявената претенция. Експертизите са посочили, че поради
демонтиране на отоплителните тела от имота топлинна енергия за отопление от
радиатори не е начислявана. Повторната СТЕ е посочила, че има налична 1 брой
щранг лира и транзитно преминаващи неизолирани тръби от сградната инсталация на
високата зона, като няма монтирани водомери за топла вода. И двете експертизи
са посочили, че за процесния период дялово разпределение за имота е извършвано
както от „Н.“ ЕАД, така и от „Т.С.“ ЕООД. При разпит в съдебно заседания вещото
лице по първоначално изготвената експертиза е посочило, че преминаващите през
имота тръби би трябвало да се смятат за отоплителни тела. Така съдът намира, че
отдаденото и отчетено количество топлинна енергия подлежи на заплащане, тъй
като същото представлява потребена енергия. Изготвената ССчЕ е установила, че няма
данни за извършени от ответника плащания за процесния период.
Експертизите
са посочили, че дяловото разпределение през м. 04.2012 г. е извършпвано от „Н.“
ЕАД, а за периода 05.2012 г. – 04.2014 г. – от „Т.С.“ ЕООД, като същото е
извършвано съгласно законовите изисквания за това, поради което и съдът намира
за правилен изводът на районния съд, че не е от съществено значение
обстоятелството, че ищецът е посочил единствено „Н.“ ЕАД като лице, извършващо
дяловото разпределение за процесния имот.
По отношение
на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД съдът намира следното: за част от исковия период,
а именно 01.04.2012 г. – 12.03.2014 г. (на която дата влизат в сила новите Общи
условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия за битови нужди, одобрени
с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР), изискуемостта на задълженията за
лихви се определя по стария ред, а именно след изтичане на 30 дни от периода, за който се
отнасят. Само за част от исковия период, а именно 12.03.2014 г. – 30.04.2014 г.
ще се прилагат новите Общи условия на „Т.С.“ ЕАД, приложени по делото.
За този период ищецът не е доказал настъпването на изискуемостта на
претендираните като лихви суми, което е в негова доказателствена тежест, тъй
като съгласно чл. 33, ал. 2 от тези Общи условия, клиентите са длъжни да
заплащат стойността на фактурата за потребено количество топлинна енергия за
отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет
страницата на продавача. Въпреки че настоящата инстанция намери, че ищецът е
установил основанието, от което произтича вземането му, по делото няма данни за
установяване на втората материално-правна предпоставка, необходима за уважаване
на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода 01.05.2014 г. – 11.05.2015 г., а
именно момента на изискуемост на главното вземане. Пред съда не са представени
доказателства за публикуване на фактурите за процесния период в който смисъл и
не е установен началният момент, от който настъпва изискуемостта на вземането,
поради което и правилно искът е бил отхвърлен в тази част. ССчЕ е определила
общият размер на обезщетението за забава, включвайки и това върху таксата за
дялово разпределение, в размер на 658,45 лева. В частта относно периода 31.05.2012
г. – 01.05.2014 г. искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде
уважен, чиито размер, имайки предвид гореизложенотто и на основание чл. 162 ГПК
съдът определя на 633 лева.
Поради частично
несъвпадане на изводите на въззивния и първоинстанционния съд по отношение на
акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД решението в частта, в която същата е
отхвърлена над 503,43 лева до 633 лева следва да бъде отменено и искът уважен.
При този
изход на правния спор, предмет на въззивното производство, разноски за
производството следва да се присъдят на въззивника „Т.С.“ ЕАД, съразмерно
уважената част от предявените искове и въззивната му жалба. Пред въззивната
инстанция са направени разноски за държавна такса в размер на 50 лева, като се
претендира и юрисконсултско възнаграждение, което съгласно чл. 78, ал. 8, вр.
чл. 273 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП настоящата инстанция
определя в размер на 100 лева с оглед подаването на въззивна жалба. Съобразно
уважаването на част от предявените искове на въззивника следва да се присъдят
разноски в размер на 148,88 лева за въззивната инстанция. Съобразно уважената
част от исковете на ищеца следва да се присъдят разноски и за първата
инстанция, където същият е заплатил 109,39 лева държавна такса, 290 лева за
депозити за вещи лица и е поискал присъждане на юрисконсултско възнаграждение,
което съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП
настоящата инстанция определя в размер също на 100 лева с оглед подаването на
искова молба и неучастие на процесуални представители на страната в съдебните
заседания в първоинстанционното производство. Съобразно уважаването на част от
предявените искове на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на още 199,13
лева за първата инстанция.
С оглед
цената на иска на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на
касационно обжалване.
Воден от горното, Софийски градски съд, ІІ-Г
въззивен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 194863 от 16.08.2017
г., постановено по гр. д. № 76032/2015 г. на СРС, 67 състав, в частта, в която е
отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******срещу Ж.М.Г., ЕГН ********** иск
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД над 503,43 лева до 633 лева, която сума представлява
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 31.05.2012 г. – 11.05.2015
г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявения от „Т.С.“ ЕАД иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Ж.М.Г., ЕГН **********
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******сумата от още 129,57 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 31.07.2012 г. – 11.05.2015
г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 194863 от
16.08.2017 г., постановено по гр. д. № 76032/2015 г. на СРС, 67 състав, в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Ж.М.Г., ЕГН ********** да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК сумата
от 148,88 лева, представляваща разноски за въззивното производство, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от още 199,13 лева, представляваща разноски
за първоинстанционното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.