Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

                                                           

                                                                        №.......

                        

                                           гр.ЛОВЕЧ ..........................2020 г.

                                               

                                    В    И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А

 

ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, граждански състав в публично съдебно заседание на тринадесети октомври две хиляди и двадесета година в състав:    

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

                                                          ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА

                                                                                ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА

 

секретар Марина Филипова, като разгледа докладваното от съдия Константинова в.гр. дело № 411 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид:

 

Производство с правно основание чл.258 и сл. от ГПК.

 

С решение № 531/17.12.2019 година, постановено по гр.дело № 387 по описа за 2019 година, Троянският районен съд е отхвърлил, като неоснователни, предявените от „K. И.” ООД, ЕИК 17******, седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”Ц. Б.ІІІ”№ 19, вх.В, ет,1, ап.6, искове за признаване за установено, че М.Н.М., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на ищеца следните суми по Договор за потребителски кредит „Е.” № 75259/27.02.2018 г.: 666.67 лева, представляваща главница, ведно със законната лихва, считано от 08.03.2019 г. до окончателното плащане на вземането; 118.38 лева- договорна лихва за периода от 27.02.2018 г. до 07.03.2019 г.; 372.54 лева- договорна такса „Гарант”; 10.86 лева- лихва за забава за периода от 28.11.2018 г. до 07.03.2019 година. Осъдил е ищеца да заплати на ответника разноски по делото, общо в размер на 911.00 лева.

 С определение № 89 от 20.02.2020 г. съдът е оставил без уважение искането на „K. И.” ООД за изменение на решението в частта му за разноските.

 Срещу решението е подадена въззивна жалба от „K. И.” ООД, с която обжалва решението като неправилно и незаконосъобразно.

Излага съображения, че съдът неправилно е тълкувал разпоредбите на чл.18, ал.1 и ал.2 ЗПФУР във вр. с чл.2, ал.1 и 2 ЗЕДЕУУ, отнасящи се до валидността на електронното заявление на ответника за сключване на процесния договор. Счита изводите на съда за противоречащи на съдебната практика на ВКС (р.№ 70/19.02.2014 г.по гр.д.№ 868/2012 г.) според която електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ (чл.3, ал.1 ЗЕДЕП). Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация (чл.2,ал.1 и 2 ЗЕДЕП), същото се счита за подписано при условията на чл.13, ал.1 ЗЕДЕП,чл.3,т.10 Регламент (ЕС)№ 910/2014 г. Подчертава, че в данните, посочени в  заявката на ответника, фигурира информация, която логически е свързана само и единствено с М. и ищецът няма откъде да я получи, освен ако не е предоставена лично. Затова поддържа, че ответникът с попълването на данните си в заявката за кредит автоматично следва да се счита, че е неин автор и никое друго лице не би следвало да притежава тези данни. Акцентира, че въвеждането на лични данни от страна на ответника в системата на ищеца, съгласяването му с условията на същия, потвърждаване на издадения му договор чрез предоставен e-mail адрес и телефонен номер, е равнозначно на подписване на това цифрово създадено словесно изявление с електронен подпис по смисъла на чл.13, ал.1 ЗЕДЕП ( ЗЕДЕУУ).

На следващо място оспорва изводите на съда, че ищецът, в качеството му на доставчик, не е предоставил на ответника съответна информация по глава ІІІ от ЗПФУР. В тази връзка развива доводи в обратна насока и се позовава на чл.18, ал.2 ЗПФУР и чл.293 ТЗ. Аргументира се, че от приетите и неоспорени от ответника доказателства, се установява, че той е усвоил сумата по процесния договор за кредит, потвърдено и с писмо вх.№ 5957 от 24.10.2019 г., че преводът на сумата от 800 лева е изплатен в офис на представител на „И.”АД в гр.Т** (Кооперация „П**”).

Въззивникът изразява несъгласие и с мотивите на съда за нищожност на клаузите за договорна лихва и такса „Гарант” и счита че те са правилно отразени в счетоводството му към датата на възникването им, а не месец за месец. Според него договорът е съобразен с действащите към момента на сключването му изисквания в ЗПК относно годишния процент на разходите по кредита и е резултат на съзнателния и свободен избор на договарящите.

Моли да бъде постановено решение, с което да се отмени решението на РС Троян по гр.д.№ 387/2019 г. и да се признае за установено, че ответникът М.Н.М. дължи пълния размер на всички описани суми в издадената Заповед за изпълнение и депозираната въз основа на нея искова молба, както и всички разноски по делото.

Подадена е и частна жалба срещу определението по чл.248 ГПК.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от М.Н.М., чрез нейния пълномощник- адвокат В.Г. ***, в който излага становище, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие със закона и константната съдебна практика.

Оспорва съществуването на сключен договор за потребителски кредит при условията на ЗЕДЕУУ и ЗПФУР. Като евентуално въвежда възражение, че дори да е подписан такъв договор, то той е недействителен. Оспорва размера на дължимата договорна лихва, като счита, че с оглед посочения процент - 36%, нейният размер би следвало да бъде 84 лева, а не 144, както е посочил ищецът. Счита, че ищецът е олихвявал и погасената главница в погасителния план Приложение 1, като не му е ясна по каква методика е станало това и на какво основание. Като неравноправни определя договорните разпоредби за възнаградителна лихва и поради това –нищожни, на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, тъй като в подписания между страните договор за кредит не се конкретизира какво точно се включва в размера на месечната вноска като части от главницата и лихвата, липсва информация относно възможностите за промяна на лихвения процент и начина на определянето му, а тази информация се съдържа в приложените общи условия.С оглед на това приема, че липсва индивидуално договаряне на процесните договорни клаузи. Поддържа, че е налице и неравноправност на насрещните задължения по договора, което обуславя нищожност, поради противоречие с добрите нрави- чл.26, ал.1 ЗЗД. В тази връзка сочи, че размерът на уговорената възнаградителна лихва от 36% надхвърля трикратния размер на законната лихва, както и че процесният договор не отговаря на изискванията на чл.11 от ЗПК.

На следващо място оспорва и вписванията в счетоводните книги на ищеца, поради тяхната нередовност, като се позовава на заключението на експертизата и на чл.55 ТЗ. Оспорва твърдението на ищеца, че срокът на договора е удължен със седем месеца и крайният срок за погасяване на кредита е 27.03.2019 година, а поддържа, че е изтекъл на 27.08.2018 година.

Като аргумент за недействителност на договора изтъква и основанията на чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1,т.10 ЗПК. Излага и конкретни доводи за нищожност на клаузата за плащане на сумата, представляваща такса „Гарант”, тъй като предоставянето на тази гаранция е въведена като задължително условие за отпускане на кредита. Позовава се и на чл.21, ал.1 вр. с чл.19, ал.4 ЗПК и счита, че таксата „Гарант”, посочена като глобална сума от 456 лева се кумулира към погасителните вноска, което води до скрито оскъпяване на кредита и дава възможност за неоснователно обогатяване на търговеца за сметка на потребителя. Тази такса в размер на 57% от размера на главницата заобикаля изискването на чл.19, ал.4 ЗПК и установените максимално допустими размери на годишния процент на разходите по потребителски кредити. Като недопустимо страната определя начисляването на лихва върху лихва, както и лихва върху таксите.

В заключение счита, че съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита, а в случая ответницата е платила в полза на ищеца сумата от 950 лева, която се явява със 150 лева в повече от неполучената от нея сума от 800 лева.

Моли да бъде оставена без уважение подадената въззивна жалба. Претендира и за разноски по делото. Моли да бъде потвърдено и определението на съда, постановено по реда на чл.248 ГПК.

В съдебно заседание въззивникът „K. И.”АД (правоприемник на „K. И.”ООД), не се представлява, а въззиваемата страна се представлява от адвокат Н.Г. ***, който моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

Въззивното производство е допустимо, тъй като срокът по чл.259, ал.1 ГПК за обжалване е спазен.

 Решението на Троянския районен съд е валидно, тъй като не страда от пороци, водещи до неговата нищожност и е допустимо, поради което съдът следва да се произнесе по правилността му.

Ищецът „K. И.” ООД, ЕИК 17******, чийто правоприемник е „K. И.”АД, ЕИК 20*******, е предявил срещу ответника М.Н.М., установителен иск по реда на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415 ал.1,т.3 от ГПК и с правно основание чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД, за вземане, общо в размер на 1168.45 лв., включващо: главница в размер на 666.67 лева; 118.38 лв. договорна лихва за периода от 27.02.2018 г. до 06.03.2019 година; 372.54 лева договорна такса „Гарант” за периода от 27.02.2018 г. до 06.03.2019 г.; 10.86 лева законна лихва за забава за периода от 28.11.2018 г. до 06.03.2019 година, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на Заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл.гр.д.№ 191/2019 г. и до окончателното ѝ изплащане. В отговора на исковата молба пълномощникът на ответницата е оспорил наличието на такъв договор и сключването му при условията на ЗЕДЕУУ и ЗПФУР. Позовава се и на съществуването на неравноправни клаузи в него.

От събраните по делото писмени доказателства, от преценката на становището на страните, в съответствие със задължението си по чл.235 от ГПК, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Между „K. И.”ООД- кредитодател и М.Н.М.- кредитополучател, е сключен Договор № 75259/27.02.2018 г. за потребителски кредит „Е.”, по силата на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 800 лева за задоволяване на потребителски нужди, със срок за погасяване 6 месеца от датата на подписване на договора, съгласно погасителен план. Крайният срок за издължаване е 26.08.2018 г., според т.2.2. от договора, а според Погасителния план последната вноска е с падеж 27.08.2018 година. Дългът се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36%, а ГПР е 49.7%.В т.4 е посочено, че кредитополучателят е избрал кредитодателят да ангажира дружество гарант, за връщане на вноските му по кредита, за което се е съгласил да заплати в полза на кредитодателя „такса Гарант”, разсрочена към месечните му вноски, съгласно погасителния план. Според т.4.1 дължимата вноска включва главница, лихви и „такса Гарант”, като размерът им се определя от размера на отпуснатия кредит, срока, за който е отпуснат и лихвения процент, по който е отпуснат, съгласно погасителен план- Приложение 1, неразделна част от договора. От този погасителен план е видно, че общият размер на всяка от 6-те месечни вноски е 233.33 лева и включва: 133.33 лв. главница, 24 лева договорна лихва и 76 лева „такса Гарант”.

Ищецът е приложил и разписки за извършени от ответника плащания, чрез системата за електронни разплащания ePay.bg, през периода от 27.04.2018 г. до 21.12.2018 г., общо в размер на 950 лева.

На 11.03.2019 г. ищецът е подал до Троянския районен съд Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу ответницата. Сезираният съд е издал Заповед № 87 от 13.03.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 191 по описа за 2019 година, с която разпоредил  длъжникът М.Н.М. да заплати на кредитора „K. И.” ООД исковите суми, както и разноски по делото, включващи 25.00 лева държавна такса и 300 лева адвокатско възнаграждение. На основание чл.414 ГПК длъжникът е подал възражение, че не дължи сумите и с Разпореждане № 444 от 03.04.2019 г. РС е указал на заявителя, че може да предяви иск за вземането си. Съобщението е връчено на заявителя на 15.04.2019 година, а на 10.05.2019 г.  г., в едномесечния срок по чл.415, ал.4 ГПК, е подадена исковата молба пред РС Троян.

По делото е приета съдебно-икономическа експертиза. Експертът е констатирал, че с разписка за извършено плащане № 2000000146481242 от 27.02.2018 г. е извършен превод в полза на М.Н.М. с основание „Договор № 75259/27.02.29018 г.” в размер на 800 лева. Сумата е преведена чрез системата за електронни плащания ePay.bg. При преглед на предоставените хронологични регистри на сметка 531 „Краткосрочни вземания и заеми от нефинансови предприятия” с аналитична партида М.Н.М. е констатирано, че редовно е водено хронологично отчитане, като са спазвани изискванията на ЗСч. Отразявани са начисленията за главница, лихви и такси, както и извършените от длъжника плащания.  Първичните документи, обаче не са представени на вещото лице, което е дало основание да счита, че липсва документална обоснованост съгласно ЗСч. Установено е също, че посочените в исковата молба суми са намерили счетоводно отразяване в счетоводството на „K. И.”ООД, като на 06.03.2019 г. салдото по главницата е в размер на: 666.67 лева, договорната лихва е  118.38 лв., такса гарант е 372.54 лева и законна лихва 10.86 лева и са записани като вземане по дебита на счетоводна сметка 443 „Вземания по съдебни спорове” и по кредита на сметка 531 „Краткосрочни вземания и заеми от нефинансови предприятия” с аналитична партида М.Н.М.. Посочено е, че с платените от ответницата суми са покрити следните пера от дълга: главница- 133.33 лв., ; договорна лихва- 193.62 лева; такса гарант- 608 лева и законна лихва 15.05 лева. По този начин е определен и размерът на общия дълг според исковата претенция.

При така изложените факти съдът приема, че е сезиран с иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.415,ал.1 ГПК – иск за съществуване на вземането, предмет на ч.гр.дело 191/2019 година на Троянския районен съд, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.

В производството по чл.422 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже наличието на правен интерес от предявяване на иска и факта, от който произтича вземането му. В исковия процес съдът не е обвързан от констатациите и правните изводи на заповедния съд, тъй като противното би означавало обезсмисляне на производството за установяване съществуване на изискуемо вземане.

Правният интерес на ищеца от предявяване на иска се установява от доказателствата, приложени към ч.гр.дело № 191/2019 година на Троянския районен съд, от които е видно, че длъжникът е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, т.е. оспорил е вземането на заявителя, а последният е предявил иска си в едномесечния срок по чл.415 ал.1 от ГПК, поради което искът е допустим.

Според разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения.Ищецът, твърдейки изгодни за себе си правни последици, следва да проведе главно и пълно доказване на тези факти- за тяхното несъмнено осъществяване в обективната действителност, т.е. в негова тежест е да докаже, че вземането му съществува и е в размера, за който е издадена заповедта за изпълнение.Ответникът следва да докаже фактите, които погасяват, изключват или унищожават вземането.

Ищецът основава претенцията си на Договор № 75259/27.02.2018 г. за потребителски кредит „Е.”. Настоящият въззивен състав приема, че между страните е сключен договор за потребителски кредит при условията на ЗЕДЕУУ и ЗПФУР.  Към исковата молба е приложено заявлението – Заявка № 75259 от 26.02.2018 г. с клиент М.Н.М., с ЕГН **********, съдържащо необходимата информация за установяване на авторството му. Съдът споделя изложеното от въззивника, че въвеждането на лични данни от страна на ответника в системата на ищеца, съгласяването му с условията на същия, потвърждаване на издадения му договор чрез предоставен e-mail адрес и телефонен номер, е равнозначно на подписване на това цифрово създадено словесно изявление с електронен подпис по смисъла на чл.13, ал.1 ЗЕДЕП ( ЗЕДЕУУ). Преписът има значението на носител, обективиращ частни документи, подписани от страните и същите се ползват с формална доказателствена сила с оглед авторството им, съгласно чл.180 ГПК В този смисъл е постановеното решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС, ІV г.о., по гр.дело № 868/2012 г. Установява се от приложената разписка за извършено плащане с № 2000000146481242/27.02.2018 г., както и от експертизата, че сумата от 800 лева е усвоена от ответницата, тъй като ѝ е изплатена в офис на представител на „И.”АД в гр.Троян (Кооперация „Панда”). Този факт е потвърден и с писмо вх.№ 5957 от 24.10.2019 г.

Тъй като договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени от съда служебно. В чл.33, ал.1 е уредено, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а в ал.2 е предвидено, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В определение № 974 от 7.12.2011 г. на ВКС по ч.т.д. № 797/2010 г., ІІ т.о.,ТК , е акцентирано на това задължение на съда и изрично е прието, че щом вземането на заявителя е станало предсрочно изискуемо, на кредитора се следва единствено наказателна лихва, но не и възнаградителна такава, тъй като последната е обвързана с продължителността на ползване на дадените в заем суми. Подчертава се, че изпадането на длъжника по потребителския кредит в забава, обуславя правото на кредитора да търси единствено мораторна лихва за периода на същата, съизмерима с лимитирания размер на законната лихва, по аргумент от чл.33 Закона за потребителския кредит. В случая искането на заявителя да получи възнаградителна лихва и след прекратяването на договора не намира правно основание и противоречи на добрите нрави. Съдът приема, че срокът на договора е изтекъл на посочената в него дата- 27.08.2018 година, поради което след тази дата кредитополучателят не дължи възнаградителна лихва. Не са представени доказателства от ищеца за продължаване срока на договора в хипотезата на чл.5 от договора.

Наред с това, съдебният състав намира за основателно твърдението на пълномощника на ответницата за нищожност на клаузата в договора за потребителски кредит за начисляване такса „Гарант”, тъй като с нея се целѝ преодоляване на ограниченията, които императивната разпоредба на чл.33, ал.1 ЗПК поставя пред кредиторите.Нищожността ѝ произтича от нормата на чл.21, ал.1 ЗПК.

Основателно е възражението на ответницата, че предоставянето на гаранция е въведено като задължително условие за отпускане на кредита, което е видно от клаузите на договора. Това противоречи на чл.10а,ал.2 ЗПК, забраняващ заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Тази такса е начислена едновременно с отпускане на кредита и е включена като част от месечната вноска по кредита. Същата е в размер на 57% от размера на главницата и представлява неравноправна клауза. В тази връзка следва да бъде съобразено тълкуването в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, дадено по дело С-618/10 СЕС, предвид неговия задължителен характер за националните съдилища в ЕС. Според чл.3 Директивата счита за неравноправна дадена клауза, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Българският законодател е транспонирал тази директива в разпоредбите на ЗЗП (чл.143) и ЗПК, цитирани по-горе, поради което претендираното от заявителя вземане за такса „Гарант” не се дължи от заемателя поради противоречие със закона. В потвърждение на изложеното следва да се посочи и фактът, че според погасителния план общият размер на таксата е 456 лева, а от заключението на вещото лице е видно, че с извършеното от ответницата плащане ищецът е извършил погасяване на „такса „Гарант” в размер на 608 лева, което е в несъответствие и с договора.

Приемайки нищожността на тази част от клаузите на договора, съдът счита, че целият договор не може да се счита за нищожен, с оглед разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД. Ответницата дължи на ищеца връщане на заетата сума, уговорената възнаградителна лихва и законната лихва за забава.

Като съобрази, че ищцата е върнала сума в размер на 950 лева (при главница в размер на 800 лева и възнаградителна лихва 144 лева), съдът приема, че с тези плащания кредитополучателят е погасил задължението си към кредитодателя. Последният не доказа какъв е размерът на лихвата за забава, а претенциите му за плащане на договорна лихва и такса „Гарант” по изложените по-горе съображения са неоснователни.

С оглед горното, искът следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан. Решението на Троянския районен съд следва да бъде потвърдено, поради съвпадане на крайния извод, но по изложените по-горе мотиви.

По отношение на разноските:

Въззивникът е подал и частна жалба срещу Определение № 89 от 29.02.2020 година, с което районният съд е оставил без уважение молбата по чл.248 ГПК на ищеца за изменение на решението в частта за разноски. Поддържа, че адвокатското възнаграждение, което ответницата М. е заплатила за осъществената ѝ правна помощ, е завишено. Според приложения по гр.д.№ 387/2019 г. на РС списък по чл.80 ГПК разноските са общо в размер на 911.00 лева, включващи адвокатски възнаграждения са заповедното и за исковото производство (300 + 611 лв.).

Въззивният състав намира за основателно възражението. В настоящия случай интересът се определя от цената на предявения иск (аргумент от чл.72 ГПК), която съгласно чл.69, ал.1,т.1 ГПК е в размер на 1168.45 лева. С оглед разпоредбата на чл.7, ал.2,т.2 от Наредбата за минималния размер на адвокатските възнаграждения, минималният размер на възнаграждението е 311.79 лева и в този размер следва да бъде присъдено на ответника за производството пред районния съд. Възнаграждението в заповедното производство е 300 лева и е в минимален размер- чл.7, ал.7 Наредбата.

Във въззивното заседание въззиваемата страна е представила списък по чл.80 ГПК за сторени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 650.00 лева, което също с оглед наведеното възражение за прекомерност, следва да бъде намалено до 311.79 лева.

Воден от гореизложените мотиви, Ловешкият окръжен съд

                           

                                            Р   Е   Ш   И :

           

ОТМЕНЯ ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 89 от 20.02.2020 година, постановено по гр.дело № 387 по описа за 2019 година на Троянския районен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ РЕШЕНИЕ  № 531 от 17.12.2019 година, постановено по гр.дело № 387 по описа за 2019 година на Троянския районен съд В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, които „K. И.”ООД е  осъдено да заплати на М.Н.М., като ги намалява до размера от 611.79 лева (шестстотин и единадесет лева и 0.79 стотинки).

ОСЪЖДА „K. И.” ООД, ЕИК 17****** (сега „K. И.”АД, ЕИК 20*******) седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”Ц. Б.ІІІ”№ 19, вх.В, ет,1, ап.6, да заплати, на основание чл.78, ал.3 ГПК на М.Н.М., ЕГН **********, с адрес: ***, разноски за въззивната инстанция в размер на 311.79 лева (триста и единадесет лева и 0.79 стотинки).

ПОТВЪРЖДАВА  РЕШЕНИЕ  № 531 от 17.12.2019 година по гр.дело № 387 по описа за 2019 година на Троянския районен съд в останалата част.

 Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.

 

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: