№ 1090
гр. София, 22.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20241110123049 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от Д. В. Ц. срещу /ФИРМА/, искове, както
следва: главен установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146,
ал.1 от ЗЗП, за установяване нищожността на сключения между страните Договор за паричен
заем № 4167329/07.06.2021г., като сключен в противоречие със закона и съдържащ
неравноправни клаузи, уговорени във вреда на потребителя, съединен при условията на
евентуалност с иск с правно основание чл. 26, ал.1, пред.2 и пред.3 от ЗЗД, вр. чл. 19, ал.4 от
ЗПК, вр. чл. 21, ал.1 от ЗПК, за установява нищожност на процесния договор, като сключен
при заобикаляне императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 от ЗПК и като сключен в
противоречие с добрите нрави, съединени с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1,
пред.1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 22,60 лева,
представляваща недължима платена сума по нищожен Договор за паричен заем №
4167329/07.06.2021г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда – 18.04.2024г. до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 07.06.2021 г.
е сключил с ответника горепосочения договор в размер на 600,00 лв., при определена
седмична вноска и без посочен лихвен процент. Сочи се, че в чл. 4 от твърдения договор
било уговорено лично обезпечение с две физически лица, поръчители или банкова гаранция
в полза на институцията, отпуснала кредита. Посочва още, че на същата дата бил сключен
договор за предоставяне на гаранция № 4167329, чрез който /ФИРМА/ е поело задълженията
да обезпечи пред /ФИРМА/ задълженията на ищеца. Твърди, че по силата на процесния
договор, ищецът следвало да предоставя дължимите парични суми на /ФИРМА/,
упълномощено от /ФИРМА/ да събира същите. Твърди се, че съгласно чл. 3 ал. 1 от договора
за поръчителство, възнаграждението се дължи в полза на поръчителя /ФИРМА/, като
/ФИРМА/ било единствено овластено да приеме плащане. Предвид това, именно ответникът
бил материално легитимиран да отговоря по процесната претенция. Твърди, че погасил
изцяло сумата по сключения договор заем, в това число и задължението по договора за
1
поръчителство. Излагат се аргументи, че не е налично сключено валидно правоотношение за
потребителски кредит. Навежда множество доводи за нищожност. Позовава се на Решение
№ 7 от 28.04.2020 г. по т.д. 562/2017 г. на Върховен касационен съд, 2-ро търг. отделение в
подкрепа на доводите за нищожност на твърдения договор, както и на Решение №
165/02.12.2016 г. на ВКС по т.д. 1777/2015 г., I т.д., ТК по отношение на принципа на
добросъвестност и справедливост.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът представя отговор на исковата молба, с който
оспорва исковете като недопустими и неоснователни. Счита, че предявеният установителен
иск е недопустим поради липса на правен интерес. Твърди, че ищцовата страна е предявявал
няколкократно искове за едно и също нещо, посредством различни начини на защита, с цел
да се обогати с допълнителни разноски за сметка на ответника. Счита, че искането за
съединяването на установителния иск с осъдителни искове е недопустимо, поради
идентичност на предмета на спора, като излага подробни доводи за това. Позовава се на
множество съдебни решения на Върховния касационен съд във връзка с недопустимостта на
кумулативно предявяване на осъдителен и установителен иск. Твърди че процесуалният
представител на ищеца цели да се обогати с допълнителни разноски по всеки иск за сметка
на ищеца и ответника и действията му представляват злоупотреба с правото. Счита, че
процесния договор за поръчителство отговаря на изискванията на закона, като не води до
накърняване на добрите нрави на основание чл. 9 ЗЗД.
В съдебно заседание, ищецът Д. В. Ц., редовно призован, не се явява, не се
представлява. С молба с вх. № 361876/11.11.2024г. поддържа исковата молба и моли за
уважаване на исковете.
В съдебно заседание, ответникът /ФИРМА/, редовно призован, не изпраща
представител.
Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по
свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Установява се по делото, че между страните е сключен договор за паричен заем №
4167329/07.06.2021г., по силата на който на ответника е отпуснат заем в размер на 600,00
лева, като за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на Банката договорна лихва в
размер на 35 % годишно и при ГПР от 39,99%., платим на 11 двуседмични вноски, всяка в
размер на 59,05 лева. В чл. 4 от договора страните договорили, че заемателят се задължава в
срок от три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя
следните обезпечения: две физически лица гаранти, отговарящи на определени изисквания,
както и банкова гаранция с бенефициер – Заемодател за сумата по чл. 2, т.7 от договора, със
срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задължението по договора. Не е
спорно също така, че в деня на сключване на договора за кредит между /ФИРМА/, като
гарант и ищцата, като потребител бил сключен договор за предоставяне на поръчителство, с
който страните договорили, че ищцата възлага на гаранта да издаде гаранция за плащане на
задължението по процесния договор за кредит, като според уговореното в чл. 3 от договора,
за гарантиране на задължението потребителят заплаща на гаранта възнаграждение в размер
на 241,45 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 21,95 лева,
съгласно погасителния план договорен с договора за паричен заем, за което е добавено, че
/ФИРМА/ е овластено от гаранта да приема вместо него изпълнение задължението на
потребителя по договора за предоставяне на гаранция.
Изслушаната ССчЕ, която съдът възприема, като компетентно изготвена установява, че
2
Д. Ц. е изплатила по двата договора общо сума в размер на 732,73 лева. Към /ФИРМА/ е
изплатена сума в размер на 622,60 лева, от които сумата от 600,00 лева главница и 22,60 лева
възнаградителна лихва, а към /ФИРМА/ сумата в размер на 110,13 лева. Вещото лице е
установило, че единственият разход включен при формиране на ГПР по договора за паричен
заем към датата на сключването му е този за възнаградителна лихва, като ГПР е установено
е посочено като величина от 39,99%. Също така е посочено, че ако се вземе предвид общата
сума, подлежаща на връщане от 891,00 лева, включваща главница от 600,00 лева и
възнаградителна лихва от 49,55 лева и възнаграждение за поръчител от 241,45 лева и срока
на кредита от 11 двуседмични вноски, изчисленият ГПР ще възлиза на сумата от 1 349,40%.
Настоящият съдебен състав намира за основателни наведените в исковата молба
твърдения за нищожност на процесния договор на първото заявено основание по чл.26, ал.1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал.1 от ЗЗП, за установяване нищожността на сключения между
страните Договор за паричен заем № 4167329/07.06.2021г., като сключен в противоречие със
закона.
Изхождайки от предмета на договора - предоставяне на кредит под формата на заем,
както и страните по него - ответник юридическо лице което е небанкова финансова
институция, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, ищецът -
физическо лице, което при сключване на договора действа извън рамките на своята
професионална компетентност, налага извод, че процесният заем има характер на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК. При това положение, при решаване
на настоящия спор следва да намерят приложение правилата за действителността на
договора за кредит залегнали в действащия ЗПК, в глава трета, в който са уредени
изискванията за форма и съдържание на договора и във вр. с чл. 22 от цитирания ЗПК, който
определя кои нарушения на формата и съдържанието на договора водят до извод за
недействителност /нищожност/ на същия. За да бъде валидно сключен договорът за
потребителски кредит е необходимо да отговоря кумулативно на всички предвидени в
разпоредбите на чл. 10, ал.1 от ЗПК, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК и чл. 12, ал. 1,
т. 7-9 от ЗПК изисквания. Неспазването на което и да е от изискванията залегнали в
посочените разпоредби, според цитираната императивна норма на чл. 22 от ЗПК води до
извод за недействителност на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 19, ал.4 от ЗПК / в сила от 23.07.2014 г. / максималният размер на ГПР не
може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва, дължима за просрочени
задължения. В случая договорът за заем е сключен на 07.06.2021, с оглед на което спрямо
него е приложима горепосочената редакция на чл. 19, ал.4 от ЗПК.
Съдът намира, че в ГПР неправилно не е включено и възнаграждението за
поръчителство. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, включително тези дължими на посредниците
за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В случая възнаграждението за поръчителство представлява също
разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР. В случая към датата на сключване
на договора за заем възнаграждението за поръчителство е начислено и за него също е
изготвен погасителен план. Съдът намира, че ако бъде включено в ГПР възнаграждението за
поръчителство ще бъде надвишен петкратния размер на законната лихва от 50%, което
обстоятелство се установи от изслушаната по делото ССчЕ. Кредитирайки заключението на
ССЕ съдът приема, че в този случай с включването на възнаграждението за гаранция ГПР
ще възлиза на 1349. 40 %. Невключването на възнаграждението за поръчителство в ГПР
представлява заобикаляне на закона с оглед постигане на съответствие с ограничението по
3
чл. 19, ал.1 от ЗПК. Възнаграждението за поръчителство представлява допълнителна скрита
печалба за сметка на потребителя, която е извън договорната лихва. Възнаграждението за
поръчителство води до оскъпяване на кредита. Съгласно чл. 11, т.10 от ЗПК договорът за
кредит съдържа ГПР и общата сума дължима от потребителя. Съгласно чл. 22 от ЗПК ако не
са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.7-12 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съдът намира, че невключването на възнаграждението за поръчителство в
ГПР, което представлява неправилно посочване на ГПР, съставлява неспазване на
изискването на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, което обосновава извод, че процесният договор е
нищожен поради противоречието му със закона. Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, а предоставеното по
нищожен договор е дадено без основание.
Следователно предявеният иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
146, ал.1 от ЗЗП е основателен и следва да бъде уважен, а при уважаване на главния иск
съдът не дължи произнасяне по евентуално предявения такъв.
По иска с правно основание чл. 55, ал.1, пред.1 от ЗЗД за сумата от 22,60 лева, като
дадена без основание.
За успешното провеждане на този иск, ищецът следва да докаже, че е заплатил на
ответника твърдяната от него сума от 22,60 лева при изначална липса на основание,
съответно ответникът следва да докаже основание за задържането й. След като договора е
недействителен, се дължи само чистата стойност на кредита, поради и което се установи в
производството, че сумата над тази стойност, която ССчЕ изчисли на 132,73 лева да е дадена
без основание. По изложеното съдът намира, че така предявен иска за сумата от 22,60 лева,
следва да бъде уважен. По делото се установи, че за останалата сума, заплатена без
основание над чистата стойност по кредита има постановено решение в полза на ищеца на
СРС, 125-ти състав по гр.д. № 57467/2023г., постановено по предявен от Д. Ц. срещу
/ФИРМА/ осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пред.1 от ЗЗД.
При този изход на спора право на разноски на основание чл. 78, ал.1 от ГПК се
поражда в полза на ищеца. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 100,00 лева,
както и сумата в размер на 350,00 лева за изслушване на експертиза, които следва да му
бъдат присъдени. Процесуалният представител на ищеца – ЕАД „Д. М.“ БУЛСТАТ
***********, представлявано от адвокат Д. М. М., с адрес на упражняване на дейността в
**************************** претендира присъждане на възнаграждение в хипотезата на
чл. 38, ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата, за което по делото е представен договор за правна
защита и съдействие, с който страните са договорили представителство в горепосочената
хипотеза. Ответникът с отговора на исковата молба прави възражение за прекомерност на
възнаграждението. Съдът намира с оглед правната и фактическа сложност на делото, цената
на исковете, извършената работа от адвокат М. /без явяване в единственото о.с.з./, че следва
да определи следващото се за присъждане на ЕАД „Д. М.“ възнаграждение под минимума,
определен с Наредбата, съгласно дадените най-нови постановките с практиката на СЕС.
Намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение и падането му под минимума
определен с Наредбата е допустимо, съгласно най-новата практика на СЕС, обективирана в
постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз, като
съдът намира, че за да се падне под определения от Наредбата минимум, следва да са налице
такива обстоятелства по делото, от които да се изведе несправедливост дори и на
минималния адвокатски хонорар. Съдът, както посочи по-горе намира, че такива
обстоятелства са налице, поради което по двата предявени иска присъжда от по 200,00 лева
възнаграждение, под минимума определен с чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004г. за
4
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Върху определеното за присъждане
възнаграждение следва да се присъди ДДС. При присъждане на възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС,
дължимото възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004
г. следва да включва ДДС /относно дължимостта на ДДС - определение № 988/18.04.2024 г.
по т. д. № 1775/2023 г. по описа на ВКС, I ТО, определение № 4120/15.12.2023 г. по гр. д. №
1440/2023 г. по описа на ВКС, III ГО и др./, доколкото определеното вече възнаграждение
добива облагаем характер. Така на процесуалния представител на ищеца следва да бъде
определено възнаграждение в размер общо на 480,00 лева.
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за паричен заем № 4167329/07.06.2021г, сключен
между /ФИРМА/, като заемодател и Д. В. Ц., като заемател, като сключен при противоречие
със закона на основание чл. 26, ал.1,пред.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ************* ДА ЗАПЛАТИ на Д. В. Ц., ЕГН **********,
сумата в размер на 22,60 лева, представляваща недължимо платена сума по нищожен
Договор за паричен заем № 4167329/07.06.2021г., сключен между /ФИРМА/, като заемодател
и Д. В. Ц., като заемател, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 18.04.2024г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ************* ДА ЗАПЛАТИ на Д. В. Ц., ЕГН **********,
сумата в размер на 450,00 лева, деловодни разноски на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ************* ДА ЗАПЛАТИ на ЕАД „Д. М.“ БУЛСТАТ
***********, представлявано от адвокат Д. М. М., с адрес на упражняване на дейността в
****************************, сумата в размер на 480,00 лева, представляваща
възнаграждение за безплатно процесуално представителство в производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5