Р Е Ш Е Н И Е
№ 341
Велико Търново, 15.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – гр. Велико Търново, VII-ми административен състав, в открито съдебно
заседание на четиринадесети октомври две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНКА
ДАБКОВА
при участието на секретаря - С.Ф.
и прокурора от ОП-Велико Търново – в.к.
разгледа докладваното от съдия Дабкова адм.
дело № 385/2021 г. по описа на съда. При това, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производство с правно основание
чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, по реда на Глава XI от АПК, във вр. с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по Искова молба/ИМ/
с вх. № 2956/29.06.2021г. в АСВТ, подадена от С.Л.Б., понастоящем лишен от
свобода в Затвора Ловеч, което местопребиваване се счита за негов настоящ адрес.
Предявен е иск срещу Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“/ГДИН/ гр. София. За присъждане на парично
обезщетение в размер на 5 000,00лв. За причинени от ответника неимуществени
вреди на ищеца за времето на престоя му в Следствения арест на гр. Велико
Търново. За задържането му с мярка за неотклонение в периода от 12.07.2016г. до
25.08.2016г. – в килия №8; от 20.07.2018г. до 19.11.2018г. – в килия №3 и от
12.08.2020г. до 23.12.2020г. – в килия №7.
Искът е основан на твърдения, че
ищецът е бил настанен в килии, в Следствения арест на Велико Търново/мястото на
увреждането/, в които нямало достатъчно площ, дневна светлина – от което се
увредили очите му. Нямало течаща вода и постоянен достъп до тоалетна и получил
болки в слабините. Поради това бил принуден да удовлетворява физиологичните си
нужди в бутилка и да се храни при тези условия. Бил настанен в килия с пушачи,
поради което получил увреждане на белите дробове, с постоянна кашлица с
отделяне на храчки. Хапали го дървеници и хлебарки, а дюшеците и спалното бельо
били стари и мръсни. Спели по 5 човека в килия, като петият задържан спял на
пода. Не му бил осигурени и престой на открито. Поради това получил травми в
мускулите и болки в ставите от обездвижване. Телефонните му разговори се
подслушвали от надзирателите.
Всичко така посочено рефлектирало
отрицателно върху човешкото му достойнство, почувствал се унижен, отхвърлен и
незащитен. Изпитал яд, безпокойство, стрес, липса на желание за живот. Твърди,
че дори се стигнало до непоправимо засягане на физическото и психическото му
здраве, което и понастоящем се проявява. Имал обриви и алергии.
Петитумът на ИМ включва искане да
бъде осъден ответникът да заплати парично обезщетение на ищеца за претърпените
неимущетвени вреди, причинени от неизпълнението на произтичащи от закона
задължения от страна на ГДИН да осигури благоприятна среда и условия за
съхраняване на физическото и психическо здраве на ищеца по време на задържането
му.
Искът за обезщетение е съединен с
такъв за присъждане на мораторна лихва
за забава, върху сумата на обезщетението, считано от преустановяване на
задържането/23.12.2020г./ до депозиране на ИМ. Периодът уточнен изрично в
о.с.з. на 16.09.2021г. по искане на назначения по ЗПП процесуален представител
на ищеца.
В о.с.з. ищецът участва чрез
видеоконферентна връзка и се представлява от ПП, назначен по реда на ЗПП.
Последният в заседанието и в представената писмена защита пледира искът да бъде
уважен, т.к. твърденията на ищеца са доказани. Подкрепят се от представените от
ответника справки и показанията на свидетелите.
Ответникът по иска - Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр. София/ГДИН/, действащ чрез упълномощения юрисконсулт, в
представения Отговор и пледоарията в о.с.з. оспорва ИМ като неоснователна и
недоказана. Излага подробни съображения по всяко едно от твърденията в ИМ и
аргументира липсата на незаконосъобразни действия и бездействия на
администрацията. Моли
за отхвърляне на исковите претенции и присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Прокурорът дава мотивирано
заключение за частична основателност на предявения иск, но счита същия за
завишен по размер. Изтъква, че не са
доказани твърденията за увреждане на здравето и тези за нарушаване на
тайната на разговор с ***.
По въпроса за правното основание на предявения иск и неговата допустимост
съдът прие следното:
ИМ
е редовна и допустима по отношение на иска с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС/особен с оглед статута на ЛС/ насочен срещу ГДИН. Производството е за обезщетение за вреди, причинени от администрацията при изпълнение на наказание, наложено с
влязла в сила присъда. Същото следва да
изпълнява ролята на вътрешноправно средство за защита, по смисъла на чл.13 от
КЗПЧОС, срещу изтезания, жестоко, нечовешко
или унизително отношение, в случая спрямо
лишените от свобода
в България. Доколкото ЕСПЧ констатира, че производството по чл.1 от ЗОДОВ не
изпълнява успешно тази функция, това специално производство е внедрено в
правната ни система по законодателен път, в изпълнение на препоръките на ЕСПЧ
по пилотното Решение от 27.01.2015г., по делото Н. и др. срещу България/съединени
Жалби № 36925/10, 21487/12, 72893/12, 73196/12,
77718/12 и 9717/13/. Промените в националната правна рамка/вж. Глава 18, част
шеста и седма от ЗИНЗС - нови, обнародвани в ДВ бр.13 от 2017г, са в сила от
07.02.2017г.
В непосредствена връзка с горното
се установява, че първият сочен в ИМ период на задържане е от 12.07.2016г. до
25.08.2016г., т.е. касае факти, осъществили се преди влизане в сила на посочените
промени в ЗИНЗС. Независимо от това и въпреки пропускането на 6-месечния срок
по §47 от ПЗР на ЗИД ЗИНЗС ДВ бр.13 от 2017г., настоящият състав намира иска за
допустим и в тази му част поради следното:
С нормата на § 47 от ПЗР на
ЗИДЗИНЗС се разширява приложното поле на иска по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС и спрямо
факти и обстоятелства, възникнали преди нормативното регламентиране на този
иск, Предвиденият в посочената разпоредба 6-месечен срок не може да се
разглежда като преклузивен такъв за предявяването на иска. Отделно от това
ограничаването на лишените от свобода и задържаните под стража лица, които са
били освободени преди повече от 6 месеца преди влизането в сила на ЗИД на ЗИНЗС
/ДВ бр.13/ 2017г., в сила от 07.02.2017г./ и които не са подали иск до този
момент пред ЕСПЧ или пред национален съд, да предявят иск по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, е в противоречие с чл. 13 от Конвенцията за защита на правата на човека
и основните свободи, тъй като въвежда пречка за ефективното упражняване на
правото на компенсаторна защита пред националния съд за допуснати нарушения на
чл. 3 от ЕКПЧ от органите по изпълнение на наказанията. Това, както и
препоръките, дадени от Европейския съд по правата на човека в § 289 на
пилотното решение „Н. и други срещу България“ /във връзка с които препоръки е
приет и ЗИДЗИНЗС - ДВ бр.13/ 2017г./, обуславя извод, че предявяването на
исковата претенция извън 6 месечния срок по § 47 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС, не може да
бъде разглеждано като процесуална пречка, релевираща недопустимост на иска по
чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Съгласно Определение № 189/ 08.01.2018г. по адм. дело №
10 037/ 2017г. по описа на ВАС, на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република
България, § 47 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС (ДВ, бр. 13/2017) не следва да бъде
прилаган в частта си „до 6 месеца“, като вътрешно законодателство, което
противоречи на чл. 13 от ЕКПЧ.
Според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, Държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Норма,
която в националното право, в изпълнение на чл.29, ал.1 от КРБ, въвежда забрана осъдените и задържаните под стража да бъдат подлагани на изтезания,
на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Искът по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,
на основание чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, се разглежда по реда на Глава XI от АПК-
„Производство за обезщетения”. Разпоредбата на
чл.203, ал.2
от АПК предвижда субсидиарното приложение на ЗИНЗС за неуредените
въпроси за имуществената отговорност, т.е. като
материален закон.
Видно от изложеното, съгласно ЗИНЗС/специален закон/ такъв иск/особен по отношение на лицето ищец, предвид
статута му на лишен от свобода, който го поставя в уязвимо положение/ се разглежда по реда установен в АПК. Претенцията е подсъдна по рода
си на административните съдилища. Местната подсъдност се определя по правилото
на чл.285, ал.2 от ЗИНЗС, като ищецът е избрал в случая тази по мястото на увреждането – Сл. Арест в гр.
В. Търново.
Във връзка с горното, съдът приема, че
предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди срещу ГДИН е подадени от
лице с надлежна активна процесуална легитимация. Ищец твърди да е накърнена
правната му сфера. Същият е правоспособен и дееспособен субект на гражданското
право, носител на правото на иск. Разполага с правен интерес да води процеса,
т.к. спорът не е разрешен от съд със сила на пресъдено нещо. Искът е
насочен против ответник, с надлежна пасивна процесуална легитимация,
удовлетворяваща специалната норма на чл.285, ал.2 от ЗИНЗС - срещу органите по
чл. 284, ал. 1, от чиито актове, действия или бездействия са причинени вредите,
вр.чл.205 от АПК. Според чл.12, ал.2 от ЗИНЗС, Главна дирекция "Изпълнение
на наказанията" е юридическо лице към министъра на правосъдието със
седалище София, според ал.3 затворите и областните служби "Изпълнение на
наказанията" са териториални служби на Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията". В този смисъл вж. Определение по адм. дело № 10 037/2017г.
по описа на ВАС. В заключение съдът прие, че са налице положителните
процесуални предпоставки за разглеждане на иска, като липсват процесуални
пречки за това.
Разгледана по същество ИМ е частично ОСНОВАТЕЛНА, при следните
съображения по фактите и правото:
С Определение от 01.07.2021г. при насрочване на делото съдът направи
предварителен доклад. В тази връзка, с оглед чл.146, ал.1, т.5 от ГПК и чл.140 от с.к. даде указания по разпределение на доказателствената тежест между страните.
На ищеца
указа, на основание чл. 171, ал. 4 от АПК, че в
производството за присъждане на обезщетение за вреди, на основание чл.154, ал.1
от ГПК е длъжен да установи фактите, на които основава своите искания. Негова е
тежестта да докаже твърденията в ИМ, че е
бил в Следствения арест на Велико Търново за посочените периоди, че е бил
поставен в неблагоприятни условия на задържане,
унизителни за човешко същество. При доказано нарушение на чл.3 от ЗИНЗС,
неимуществената вреда в правната сфера на ищеца се предполага до доказване на
противното /чл. 284, ал.5 от ЗИНЗС/. Указа на
ответника,
че при доказване от ищеца на презумпционната
предпоставка по чл.284, ал.5 от ЗИНЗС /неблагоприятни условия в нарушение на
чл.3 от ЗИНЗС/ неимуществените вредите се предполагат/както впрочем и
причинната връзка/, до доказване на противното. Това обратно доказване е в тежест на ответната страна.
По
принцип в общото исково производство на основание чл.154 от ГПК, всяка страна е
длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения.
Това означава ищецът да докаже твърденията си, посочени в ИМ. Предвид особения
статут на ищеца като лишен от свобода специалният ЗИНЗС обаче, в разпоредбата
на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС въвежда оборима
презумпция за настъпването на неимуществени вреди, щом бъде доказана
презумпционната предпоставка по ал.1 на чл.284 от ЗИНЗС/нарушение на
забраната за нечовешко и унизително отношение по чл.3 от ЗИНЗС/. Следователно ищецът има за процесуална задача да докаже, че е бил поставен в условията, които сочи в
ИМ, които не кореспондират с нормата на
чл.3 от ЗИНЗС – забраната за нечовешко и унизително отношение, при престоя му в
Следствения арест на В. Търново зн процесните периоди. Доколкото същият обаче
твърди отрицателни факти, то ответникът,
ако оспорва иска по основание и размер следва да докаже, че са се осъществили
онези положителни факти, които изключват твърдяното от ищеца да се е случило в
действителност. Освен това, по силата на специалния закон/вж. чл.284, ал.3 от ЗИНЗС/, специализираните органи по изпълнение на наказанията са длъжни в
процеса като този да предоставят информация от значение за правилното
установяване на фактите по делото. В случай на неизпълнение на това задължение
съдът може да приеме за доказани съответните факти.
Откритите съдебни
заседания по делото бяха проведени чрез видеоконферентна
връзка между сградата на АСВТ и ОЗ-Ловеч, предвид извънредната епидемична
обстановка, свързана с пандемията от КОВИД-19.
Във връзка с горните
указания, в хода съдебното следствие бяха събрани писмени и гласни
доказателствени средства. От ответника бяха представени Справка за условията
в Ареста в гр. Велико Търново/вж. л.40/,
за настаняването на ищеца, Заповед за вътрешния ред в арестите/л.44 и сл./, Месечен
график за провеждане на престой на открито; дневник за извършена дератизация и
дезинсекция; Амбулаторна книга на задържаните лица; Дневник за проведените
телефонни разговори на задържаните лица/л.84/.
Изслушани бяха непосредствено
свидетелските показания на Г. Г.- началник на Ареста в гр. В. Търново, за
условията в същия /вж. л. 97 и сл./. По искане на ищеца бяха разпитани чрез
видеоконференция и двама свидетели, лишени от свобода. Съответно А.В. *** и М.П.
от ЗО-Троян. Показанията на свидетелите съдът цени като достоверни, въпреки
възможната заинтересованост на всеки от тях. На основание чл.172 от ГПК, съдът
ги кредитира с доверие, като ги прецени във връзка с вс. др. доказателства и
установи, че кореспондират помежду си и с писмените справки. Логични и
последователни са и са резултат на непосредствени възприятия на свидетелите,
които са предупредени за наказателната отговорност по чл.290 от НК.
В открито с.з.,
проведено на 16.09.2021г., предвид необходимите противоепидемични мерки и с
оглед процесуална икономия, съдът чете нарочно определение, с което обяви на
страните служебно известни нему факти, които не се нуждаят от доказване/вж.
л.95-гръб/, на основание чл.155 от ГПК. За служебно известни на съда
докладчикът обяви обстоятелствата, свързани с битовите и санитарно-хигиенните
условия в Следствения арест в гр. Велико Търново. При това с показанията на св.
Г. Г. бе уточнено изрично, че промяна в същите не е настъпила нито към момента
на пребиваване на ищеца в ареста, нито понастоящем. Бе указано настраните, че
за същите обстоятелства има представена справка от ответника, поради което ищецът следва да съсредоточи
доказателствената си дейност върху въпросите, свързани с емоционалното му
състояние и физическо здраве за посочените периоди.
Съдържанието на посочените доказателствени
средства, връзката им с подлежащите на доказване факти, както и тяхната
доказателствена стойност ще бъде коментирано по-долу в настоящото.
Като взе предвид твърденията на страните и
събраните по делото доказателства, които прецени поотделно и в тяхната взаимна
връзка, по свободно вътрешно убеждение съгласно чл.12 от ГПК, съдът прие за
установено следното от фактическа страна:
1. Видно от
представената Справка, а не се и оспорва, че ищецът е пребивавал в Ареста в гр.
В. Търново за периодите както следва:
1.1. задържан на 12.07.2016г. с Постановление на РП за
срок до 72 ч. по ДП № ЗМ-635/2016г. по описа на РУ на МВР към ОДМВР В. Търново. Обвиняем по чл.196 от НК. С
Определение от 14.07.2016г. на РС В. Търново по ЧНД № 1319/20156г. му е взета
мярка за неотклонение „задържане под стража”. По разпореждане № Р-142/24.08.2016г. на прокурор в РП В. Търново е изпратен в
Затвора в Ловеч за привеждане в изпълнение на присъда от 9 месеца лишаване от
свобода, наложена с Определение за одобряванеан споразумение №161/17.08.2016г.
по НОХД №1543/2016г. На 19.11.2018г. е освободен.
1.2. задържан на 20.07.2018г. за 72 ч. С Постановление
на РП-В. Търново №1723/2018г. по ДП № ЗМ 629/2018г. Обвиняем по чл.196 от НК. С Определение от 20.03.2018г. на РС В. Търново по ЧНД № 1352/2018г. е задържан под стража. С
Определение от 19.11.2018г. на ВТОС
по ВЧНД № 425/2018г. е потвърдено Определение №906/13.11.2018г. на ВТРС, с
което мярката за неотклонение на обв. Б. е изменена от „задържане под стража”
на „домашен арест”.
1.3. задържан на 12.08.2020г. с Постановление №
2407/2019г. на прокурор в РП-В. Търново за 72ч. По ДП№ ЗМ-868/2019г. Обвиняем по чл.196, ал.1, т.2,
пр.1, вр. чл.195, ал.1, т.3, пр.2 и т.4, пр.2, вр. с чл.194, ал.1, вр. чл.29,
ал.1, б”а” и „б”, вр. с чл.26, ал.1 от НК. С Определение на ВТРС по ЧНД №
1236/2020г. му е взета мярка за
неотклонение „задържане под стража”. По Разпореждане № 2407/22.12.2020г. на РП-В. Търново е
преведен в Затвора в гр. Ловеч.
2. В обобщение съдът
приема за доказано, че за периода от 12.07.2016г. до 24.08.2016г. ищецът е бил
задържан в Следствения арест на В. Търново в килия № 8; от 20.07.2018г. до
19.11.2018г. в килия № 3, а от 12.08.2020г. до 23.12.2020г. в килия №7. Или
общо времетраене на задържането в Следствения арест в гр. В. Търново - 9месеца и 22 дни, като най-продължителен е
периодът на задържането през 2020г.
2.1. Видно е от
Справката, че във първите два от тези три периода обвиняемият е съжителствал в
килията с повече от едно лице. Поради това съдът приема за достоверни показанията на свидетеля П. за
пренаселеност в килиите, макар да не е доказано да е пребивавал с ищеца в една
килия в ареста. Така например от 12.07. 2016г. до 20.07.2016г. е пребивавал с
още 3 лица в килия от 8 кв.м. През м.08/2018г. също е съжителствал в килия № 3
с още двама задържани, както и няколко дни през м.11 /2018г. За периода на
12.08.2020г. до 23.12.2020г. такова явление не се наблюдава. Б. е настанен само
с още един задържан в килия № 7. Не се потвърждават твърденията на Б., че са
били настанявани в килия по 5 човека и единият от тях е спал на земята.
3. Условията в Следствения
арест в гр.Велико Търново, според представената Справка от ответника с рег. №
2375/19.07.2021г./ вж. л.40 и сл. от делото/ и показанията на св. Г./ вж. л.97
и сл./ са следните:
3.1. Арестът се намира
на третия етаж в сградата на ОД „Полиция” Велико Търново. В експлоатация е от
1982г. и според изискванията към този момент килиите са без външни прозорци.
Над вратата на всяка килия има прозорец. Самите врати са масивни и дублирани с
решетка, което което позволява да бъде отваряна масивната врата при
заключена решетка. Светлина се осигурява от луминисцентни лампи и чрез
отваряне на плътните врати на килиите към коридора. Помещенията
се проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към
коридора. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана с 4 бр. легла на
два етажа, маса, два стола и шкаф. Масичка и две столчета, неподвижно закрепени
към земята, на които задържаните се хранят. Осветлението във вс. спални помещения се осигурява от
луминисцентни лампи, разположени над вратите, а пряк достъп на дневна светлина
от прозорците в арестния коридор, чрез отваряне на вратите на килиите.
3.2. В спалните
помещения няма тоалетна и течаща вода, но достъпът на задържаните до тях са
осъществява денонощно. Налице е един общ санитарен възел с течаща вода,
ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. През 2012г. са поставени допълнително
тоалетна чиния и писоар. Извеждането до санитарния възел се извършва по сигнал
на задържаните лица покилийно с цел запазване сигурността в ареста. Задържаните
се извеждат до санитарен възел при заявено тяхно желание по всяко време на
денонощието. Няма практика да се ползват пластмасови бутилки, но такива
задържаните имат право да държат при себе си по др. причини. Спалното бельо се сменя всяка садмица,
одеалата се изпират периодично, а дюшеците и възглавниците редовно се
дезинфекцират.
3.3. В Ареста се
извършват ежедневни дезинфекционни мероприятия под надзора на медицинското
лице. Дезинсекцията и дератизацията се извършва съгласно договор от фирма по
график и извънредно при възникнала необходимост.
3.4. Б. е провеждал
телефонни разговори както със свои близки, така и с ***. Редът за порвеждането
им е съгласно чл.79 от ППЗИНЗС, като постовият застава максимално далеч, за да
не чува разговорите, но да има визуален контрол с цел гарантиране на
сигурността в ареста.
3.5. Мястото на престой
на свеж въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с
два прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където
задържаните се раздвижват и разхождат по график в рамките на работния ден. Б.
не е декларирал отказ от престой на мястото за свеж въздух.
3.6. На С.Б. са
извършвани медицински прегледи по повод нанесени побои от служители на МВР/24.08.2020г./.
това обстоятелство не е заявено като ФО на ИМ и поради това не се обсъжда,
извън преценката на кумулативния ефект
на условията на задържането върху личността на ищеца. По повод възпаление след
направена татуировка преди задържането му, хрема и болки в гърлото. На
27.08.2018г. според АК се е оплакал от безсъние и получил медикаментозна
терапия. При прегледа на 12.08.2020г. е отразено, че е клинично здрав, няма
оплаквания и отрича минали заболявания. В посочените периоди не е търсил
медицинска помощ по повод увреждане на зрението, болка в слабините, задух,
сълзене на очите или увреждане на белите дробове. Въпреки дадените конкретни
указания от съда в о.с.з. на 16.09.2021г./л.98-гръб/делото не се попълни с
медицинска документация, която да потвърди сочените от ищеца увреждания на
физическото му здраве, които да се свързват с пребиваването му в условията на
Ареста в гр. В. Търново в посочените периоди.
4. Установи се от
горепосочената Справка, че ищецът и разпитаните свидетели, лишени от свобода
понастоящем, не са пребивавали в една и съща килия. Но твърдят да са общували
по време на престой на мястото за свеж въздух. При тази комуникация са
наблюдавали, че бил умислен и тъжен. Оплаквал се от лошите условия в ареста,
особено от чакането за тоалетна. Споделял, че има постоянно главоболие, че
очите го болели, че кръстът го болял, имал обриви и сърбеж.
4.1. Съдът приема за
недоказан показанията на св. П., че е виждал ищеца да пикае в туби, т.к.
извеждането до тоалетна е ставало покилийно, а те не са пребивавали в едно
спално помещение. Недоказани са и твърденията за това, че Б. бил много болен,
но не му обръщали внимание. Видно от представената амбулаторна книга /л.65 и
сл./оплаквания като посочените в ИМ не се откриват.
5. Макар да не е заявено
като основание на ИМ, с оглед задължението
на съда да прецени кумулативния ефект на въздействието на неблагоприятните
условия на задържането върху психиката на ищеца, съдът приема за доказано от
справките и свидетелските показания, че осветлението в килията е слабо и не е
възможно да се чете без затруднения за очите на задържания. Наличието на
постоянно осветление в килията пък се
свързва с необходимостта
надзорно-охранителния състав да изпълнява задълженията си по всяко време на
денонощието.
6. При тази стара и
амортизирана сграда на Ареста/служебно известно обстоятелство/ съдът кредитира
с доверие показанията на свидетеля П., че дървеници са хапели Б.. Усилията на
администрацията по дезинсекция на помещенията са били необходими, което сочи от
тяхната регулярност по представения дневник – на всеки два месеца. Няма
медицински данни обаче в тази връзка за причинени алергии или засягане на
здравето извън причинените сърбеж и неудобство от самите ухапвания.
7. Съдът приема за
доказано, че Св. Б. за посочените в ИМ периоди е заявил, че не е пушач, което
обстоятелство е съобразено от администрацията на Ареста при подбора на
съжителстващите в килиите при възможност. Но категорично по време на карето на
4 ет. е бил изложен на тютюнев дим като пасивен пушач.
При тези фактически констатации съдът формира следните правни изводи:
Относно приложимото право следва да се
съобрази, че предявеният иск е с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС/нова ДВ
бр.13 от 2017г, в сила от 07.02.2017г./, като на основание чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, се разглежда по реда на Глава XI от АПК- „Производство за обезщетения”.
Разпоредбата на чл.203, ал.2 от АПК предвижда субсидиарното приложение на ЗИНЗС
за неуредените въпроси за имуществената отговорност, т.е. като специален материален
закон.
Производството е за обезщетение за неимуществени
вреди, причинени от администрацията на
лице, лишено от свобода при изпълнение на наказание, наложено с влязла в сила
присъда. Това производство следва да изпълнява ролята на вътрешноправно
средство за защита, по смисъла на чл.13 от КЗПЧОС, срещу изтезания, жестоко,
нечовешко или унизително отношение, в случая спрямо лишените от свобода в
България. Доколкото ЕСПЧ констатира, че производството по чл.1 от ЗОДОВ не
изпълнява успешно тази функция, това специално производство по ЗИНЗС е внедрено
в правната ни система по законодателен път, в изпълнение на препоръките на ЕСПЧ
по пилотното Решение от 27.01.2015г., по делото Н. и др. срещу България.
Съобразно посочения в същото Решение принцип на субсидиарност при прилагане на
Конвенцията, България като държава по Конвенцията, следва чрез националните
съдилища да улесни най-бързото и най-ефективното разрешаване на дисфункция,
засягаща защитата на правата по Конвенцията в националния правен ред. В този
ред на мисли, на основание чл.46, вр. с чл.19 от Конвенцията доколкото
решенията на Европейския съд по правата на човека/ЕСПЧ/ са задължителни за
държавата страна по Конвенцията, националният съд следва да съобрази и
принципите, утвърдени в практиката на ЕСПЧ, вклч. по дела срещу България, по тълкуване и прилагане на нормите на
Конвенцията, т.к. съгласно чл.5, ал.4 от КРБ тези норми са част от вътрешното
ни право. Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи/КЗПЧОС от
04.11.1950г./ е ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр.
66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г.
Искът, с който е сезиран понастоящем АСВТ е
предявен в петгодишния давностен срок от прекратяване на незаконосъобразното
бездействие, за всеки от посочените периоди. Съответно – 25.08.2016г.;
19.11.2018г. и 23.12.2020г./ИМ е с вх. № 2956 от 29.06.2021г. в АСВТ/.
Съгласно чл.1 ал.1 ЗОДОВ държавата и
общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Това е материален
закон, уреждащ деликтната отговорност на държавата по принцип. Специалната разпоредба
на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени
на лишението от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, като ал.5
на същата въвежда оборима презупция за наличие на неимуществена вреда за лице,
което е преживяло нарушение по чл.3 от ЗИНЗС.
За да бъде приета основателността на иска за вреди с
правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС следва кумулативно да бъдат доказани:
акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на
наказанията, с което се нарушава чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и настъпила в резултат
на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се
предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на
чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция.
В случая не се твърдят действия на длъжностни лица от вида на визираните
в чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, а поставяне на ищеца в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода, които неблагоприятни условия са резултат от бездействието на
администрацията на следствения арест. За да бъде едно бездействие квалифицирано като
незаконосъобразно, е необходимо да бъде установено неизпълнение на регламентирано
в нормативен акт задължение за фактическо действие от страна на административен
орган или на длъжностно лице от администрацията.
Неимуществените вреди в случая са резултат на незаконосъобразна административна
дейност - незаконосъобразни действия и бездействия на органи и длъжностни лица
на държавата - служители на следствения арест в гр. Велико Търново, част от
структурата на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - гр. София -
юридическо лице към Министъра на правосъдието, осъществяващо прякото
ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби
„Изпълнение на наказанията“, съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. Твърдените
като незаконосъобразни действия и бездействия на служители от администрацията
на ареста във Велико Търново представляват административна
дейност, доколкото осъществяваната от тези органи и длъжностни лица дейност
обхваща освен дейността по изпълнение на наказанията, която е специфична и
дейността по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от лишените от
свобода и изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и
статут.
Деликтната отговорност на държавата не се
презюмира от закона, поради което в тежест на ищеца /по аргумент от чл. 154,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 144 АПК/ е да проведе главно и пълно доказване на
осъществено нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС от страна на органите по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС. Доказването на
настъпването на неимуществени вреди, за които нормата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е
въвела оборима презумпция, не подлежи на главно доказване от ищеца, а на
оборване от ответника по пътя на обратното доказване, което също следва да бъде
пълно. Тази оборима презумпция според настоящия състав се простира и върху
третия елемент на фактическия състав на деликтната отговорност – причинна
връзка между нарушението на чл. 3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. Това
е така, доколкото нормата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС изисква доказване единствено
на нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, за да се приеме настъпването на неимуществени
вреди от това нарушение.
Нормата
на чл.3, ал. 1 от ЗИНЗС съдържа забрана за подлагане на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение на
лишените от свобода и задържаните под стража. В същото време алинея 2 от
същата разпоредба съдържа законова презумпция за наличие на нарушение на чл.3,
ал.1 от ЗИНЗС, когато липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло,
отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Следователно специалният закон съдържа различни правила както за установяване на
незаконосъобразно бездействие на администрацията – тежестта да докаже
изпълнението на изискванията на закона е за ответника, така и за наличието на
неимуществени вреди от нарушението – те се предполагат до доказване на
противното, като отново именно ответника следва да установи липсата на
въздействие върху психиката на ищеца. Като краен извод следва, че за уважаване
на иск с правно основание чл.284 от ЗИНЗС, е достатъчно да се установи
поставянето на задържаното лице в условия, при които липсва достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства и др.
Съдът намира, че в конкретния случай
такива неблагоприятни условия на задържането на ищеца в Следствения ареста в
гр. В. Търново са доказани в преобладаващата им част, а именно:
1. Основателни са оплакванията на ищеца,
че не му е осигурена минималната жилищна площ в килиите, както и достъп до
пряка слънчева светлина и до свеж
въздух. В чл. 43, ал. 3 от ЗИНС (в
действалата към 2016г. редакция на нормата, сега ал.4), минималната жилищна
площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода, не може да бъде по-малка
от 4 кв.м. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила от
1.01.2019 г. Възражението на ответника,
че към момента на пребиваване на ищеца в следствения арест, тази норма не е
била част от националното законодателство, тъй като е било отложено
изпълнението й е неоснователно. Независимо,че тази норма започва да действа от
2019г., на основание чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и
основните свободи /ЕКПЧ/, администрацията е длъжна да осигури нормални условия
за пребиваване в местата, където се изтърпяват наказания, наложени с влезли в
сила присъди. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република България, поради което, и на
основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част
от националното право. Следователно, спазването на чл. 3 от Конвенцията
представлява задължение, пряко произтичащо от нормативен акт. В този смисъл
неоснователни са касационните доводи на Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" за недоказани противоправни действия и бездействия на негови
длъжностни лица. Съдебната практика на националните съдилища и на Европейския
съд по правата на човека в последните години е константна в смисъл, че
недостатъчната площ на спалните помещения, лошото осветление, недостатъчният
приток на чист въздух, липсата на санитарен възел и достъп до течаща вода
кореспондират на понятието "нечовешко" и "унизително"
отношение, като превишават целите на изтърпяване на наказанието.
В конкретния случай за повече от
половината от периода на задържането Б. е пребивавал в условия на пренаселеност
на спалното помещение. Само за периода на 2020г. се очертава настаняването му с
още един задържан, което е в границите на изискването за 4кв.м. минимална
жилищна площ.
2. От писмената справка на ответника,
показанията на началника на ареста се установява липсата на естествена светлина и чист въздух в
килията на ареста. Съгласно чл.20,ал. 2 от ППЗИНЗС в спалните помещения се
осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено
проветряване. В решението Н. срещу България се посочва, че последните са
основни елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп. Отсъствието
на тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално
на туберкулоза. Следователно това нарушение толкова съществено накърнява
правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за
нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията. Твърденията на
ответника, че проветрение се извършва чрез отваряне на прозорци над вратите и
плътни врати на килиите, не води до извод за липса на нарушение, тъй като
описаният начин не осигурява достъп до чист въздух – проветрението е чрез
коридора. Липсата на дневна светлина и наличието на слабо осветление в килията
препятстват възможността на задържаното лице да се занимава със смислени
занимания като четене или писане, което обстоятелство терзае психиката и
създава отрицателни мисли и чувства, още повече съчетано с липсата на същински престой
на открито, поради което също представлява нарушение на забраната за нечовешко
отношение, предвидено изрично в чл.3, ал.2 от ЗИНЗС.
3. Оплакването за неосигуряване на престой на открито съдът намери за
основателно:
Описаните от свидетелите условия за
престой на открито – стая на друг етаж с прозорци с решетки за проветрение, не
отговаря на изискванията на закона. Разпоредбата на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС
предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от
един час на ден. По аргумент на чл.240 и чл.256, ал.1, т.1 от ЗИНЗС, такова
право имат и задържаните лица. Престоят на открито означава възможност за
задържаните лице да бъдат извън сградата, под естествени атмосферни условия, с
възможност за подслон, ако същите са неблагоприятни. Освен това съгласно ал.3 и
4 от текста, по време на престоя на открито администрацията на затвора
осигурява подходящи условия – съоръжения, екипировка и организирани дейности,
насърчаващи поддържането на добро физическо здраве, като лишените от свобода
могат да се обединяват за участие във физически упражнения или спортни игри.
Законодателят е предвидил, че при неблагоприятно време се осигуряват алтернативни
условия за упражнения на затворниците (ал.7). Редът за провеждане на престоя се
определя с правилника за вътрешния ред по смисъла на чл.71, ал.8 от ППЗИНЗС.
Следователно съдът приема, че правото за престой на открито на лишените от
свобода, минималната му продължителност и местата за провеждането му са
законово регламентирани, а конкретния ред за осъществяването му се урежда в
съответния правилник за вътрешния ред. Безспорно е по делото, че престоят се е осъществявал в помещение от
около 20 кв.м. с отваряеми прозорци на четвърти етаж на сградата, което
определено не може да покрие законовото изискване. Представената от ответника
Заповед № 1-1321/10.2.2020г. на ГД на ГДИН е неотносима към процесния период на
престой, няма доказателства същата да има същото съдържание като отменената от
Заповед № Л -4102/6.10.2016г. Привеждането от една стая в друга, с разликата че
последната има отварящи се прозорци не е престой на открито. В решението Н.
срещу България ЕСПЧ приема, че за упражненията на открито трябва да бъде
осигурено достатъчно пространство, като физическите характеристики на външните
съоръжения за упражнения също имат значение. Стая с прозорци също не
представлява място за раздвижване и упражнения на открито, което ответника е
длъжен да осигури по силата на българското законодателство и международните
стандарти. Действително, разпоредбата на чл.55.1 от посочената Заповед
предвижда, че в арестите, където няма възможност за изграждане на места за
престой на открито, провеждането се извършва в изградени за целта закрити
помещения с осигурен достъп на свеж въздух или вентилация. Тази разпоредба не
следва да се прилага от съда, тъй като от една страна е в противоречие с
нормативен акт от по-висока степен – чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. От друга страна
е издадена без законова делегация за това – разпоредбата на чл.256, ал.5 от ЗИНЗС предвижда вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой
на открито се определят със заповед на главния директор на Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията", т.е. административният орган може да
определя времето за престой на открито, но не и да предвижда провеждането му в
закрити помещения.
Няма спор по делото, че ищецът се е
възползвал от възможността да се качи на каре на 4 ет. на сградата. Но липсата
на същински престой на открито с физическа активност, преценена съвкупно с
неблагоприятните условия в самата килия категорично сочи на поставянето му в
нечовешки условия на задържането, т.е. за нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, т.к. не
са му осигурени условия за двигателна активност.
4. Основателни са оплакванията за липса на постоянен достъп до санитарен възел и
течаща вода в спалните помещения. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС /в
съотв. редакция/ на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип ползването на
санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Според
становището на ответника и справката на началник сектор „Арести“ при ОС „ИН“ гр.
В. Търново и свидетелските показания, в килиите не са изградени тоалетни, но
достъп до такива, както и до течаща вода се осигурявало през цялото денонощие,
след сигнализиране на охранителния състав.
Липсата на санитарен възел в килията и
течаща вода не е посочена в разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС изрично, поради
което липсва законова презумпция за наличие на нарушение и съдът следва да
извърши самостоятелна преценка дали това представлява нечовешко или унизително
отношение към задържаното лице. От показанията на свидетелите се установява, че
има случаи, в които сигнал се подава едновременно от няколко килии и се налага
да се изчаква. Необходимостта от извеждането на арестантите във всеки отделен
случай до тоалетната и то само при обективна възможност за това, несъобразена с
физиологичните нужди на всеки арестант, беззспорно нарушава нормативно
посоченото изискване.
Твърденията на ответника за липса на отказ за извеждане до санитарния възел
са ирелевантни за наличието на нарушение
на чл.3 от Конвенцията. Те обективират усилията на служителите на ответника да
минимализират вредните въздействия на помещенията, които е извън правомощията
им дали да бъдат експлоатирани като арест или не. При липсата на течаща вода в помещението
основателно се явява и оплакването на ищеца за невъзможност за поддържане на
лична хигиена и най-елементарното измиване на ръцете преди храна.
Съгласно трайната практика на ЕСПЧ,
„достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от
изключително значение за запазване на чувството на затворниците за лично
достойнство. Не само че хигиената е неразделна част от уважението, което тези
лица дължат на телата си и на другите, с които те споделят помещения, особено
за дълги периоди от време, но тя също представлява предпоставка за запазване на
здравето. Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до
тоалетни помещения и на възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” –
вж. §175 от Раздел V от решението по делото Н.
срещу България. След като компетентния съд/ЕСПЧ/ приема за нарушение на чл.3 от
Конвенцията липсата на санитарни помещения в килиите, то това обстоятелство
представлява забраненото и от чл.29 на Конституцията на Република България и на
чл.3 от ЗИНЗС нечовешко и унизително отношение към задържания, т.е. нарушение
на чл.3 от ЗИНЗС.
5. Оплакването на ищеца, че е бил настанен
в килия заедно с пушачи съдът намери за недоказано. Видно от представената
Справка/неоспорена - л.41/ при
настаняването си Б. е декларирал, че е непушач и това обстоятелство винаги е
съобразявано. Липсват и жалби до администрацията в тази връзка. При разходката
на каре обаче, се събират пушачи и непушачи/вж. показанията на св. В./, при
което ищецът е бил пасивен пушач. Положение, което не е могъл да избегне или
промени, въпреки отворените прозорци. В тази част обаче, при престой на открито ГДИН няма задължение да му осигури
свободна от цигарен дим среда. По аргумент от обратното на чл.56, ал.1 от
Закона за здравето. Поради това и доколкото не
е сред предвидените в чл.3, ал.2 от ЗИНЗС нарушения, съдът в тази му
част намери оплакването за неоснователно.
Нормативно
регламентираното изискване за осигуряване на спални помещения за непушачи е
въведено с нормата на чл. 21, ал. 4 от ППЗИНЗС, съгласно който във всяка затворническа
група се обособяват спални помещения за настаняване на непушачи. В случая
следва да се има предвид, че това нормативно изискване е въведено с изменение
на ППЗИНЗС – ДВ, бр. 14 от 10.02.2017 г., т. е. за претендирания от ищеца
период – 12.07.2016г.-25.08.2016г. е липсвало нормативно изискване за
осигуряване на спални помещения за непушачи. В този смисъл, съда приема че
липсва незаконосъобразно бездействия от страна на органите и длъжностните лица
на ГДИН, поради липсата на изрично нормативно изискване за осъществяване на
конкретни действия.
6. Съдът намира за доказано наличието на дървеници в килиите, доколкото за
същите говорят изслушаните свидетели. Предприемани са мерки по обработване на помещенията в ареста
против паразити, насекоми и всякакви други вредители, за което има договорни
взаимоотношения със специализирана компания, която е ангажирана с регулярна
дезинсекция и дератизация и с извънредна такава – при нужда. Необходимостта от
честа дератизация и дезинсекция навежда на мисълта, че действително в арестантските помещения е имало дървеници и
хлебарки, което е служебно известно на съда и е обстоятелство/предизвикателство
пред пенетенциарните заведения/, което определено е довело до дискомфорт на
ищеца. Ухапването от дървеници въздейства върху физическото тяло и психиката на
ищеца. Доколкото последният не може да промени това и е принуден да го търпи, а
същото не е част от самото наказание, то
е налице нарушение по чл.3, ал.1 от ЗИНЗС – унизително отношение.
7. Недоказано остава оплакването, че е
нарушена тайната на разговорите на ищеца
с близките и *** по телефона. Според приложимата разпоредба на чл. 256,
ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС обвиняемите и подсъдимите имат право на телефонна връзка с
роднини, близки, защитници и повереници по ред, установен от главния директор
на ГДИН. От представения от ответника Дневник за проведените телефонни
разговори на задържаните лица на ищеца е осигурено правото на телефонна връзка,
но липсват, каквито и да било доказателства , че е възпрепятстван разговор с ***,
доколкото тези разговори попадат под
особена защита с оглед принципа за професионална привилегированост и изключват
всякакъв вид слушане и записване от други лица по смисъла на чл. 254, ал. 3,
изр. второ от ЗИНЗС.
Действително по делото е доказано, че по
време на провеждане на телефонни разговори в ареста в гр. Велико Търново през
цялото време лице от надзорно-охранителния състав стои в непосредствена близост
с цел да наблюдава задържания, но поради ограничение в мястото, няма възможност
да застане така, че да не чува разговора. Присъствието обаче на служители на
ответника по време на провеждане на телефонни разговори с лица от другите
категории по чл. 256, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС – извън защитници и повереници, не
може да се приеме като неправомерно поведение. В ЗИНЗС и в правилника за неговото
приложение липсва разпоредба, регламентираща неприкосновеност на тези
разговори, подобно на разговорите със защитник или повереник. Поведението на
охранителния състав в тази хипотеза не е довело до унижаване на човешкото
достойнство на ищеца. Няма данни да е нарушена тайната на разговорите между
ищеца и негов защитник, като не му е позволено да упражни правото си на
неприкосновеност на тези разговори. Освен това, презумпцията за доказаност на
претърпените неимуществени вреди по смисъла на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС не се
отнася за такива вследствие на наблюдение при провеждане на телефонни
разговори, видно от чл.3 от ЗИНЗС.
8.
Изследването на доказателствената съвкупност не установи по време на
престоя си в Следствения арест на В. Търново ищецът да е бил лишен от
медицински грижи, което да е нарушение на условията на задържането, предвидено
изрично в чл.3, ал.2 от ЗИНЗС. Става въпрос за експертна оценка, основана на
изследвания и медицинска документация, каквато ищецът не представи, въпреки
указанията. В тази връзка съдът некредитира показанията на св. П., че Б. бил
много болен, най-болен в килията. Документиран случай на главоболие и безсъние
в амбулаторната книга е единичен/ на
27.08.2020г., вж. т.3.6. по-горе от настоящото/ и е логично да е свързан с резултата
от развитието на наказателния процес, където повдигнатото обвинение при третото задържане е в условията на
рецидив и продължавано престъпление, което рефлектира и върху срока на наказанието.
Категорично не се установиха трайна увреда на здравето, в т.ч. на очите, белите дробове и отделителната
система, които да са причинени от условията, в които е бил задържан ищецът в
Сл. Арест В. Търново.
С оглед на гореизложеното съдът приема за
доказани фактите досежно описаните в исковата молба битови и санитарно-хигиенни
условия, при които е бил поставен ищецът при пребиваването му в Ареста гр. В. Търново, а именно: липса на достатъчно жилищна площ, на дневна светлина и свеж въздух в
спалното помещение, липса на течаща вода и постоянен достъп до тоалетна в
килията, удовлетворявал е физиологичните си нужди в бутилки, хапали го дървеници, не
му е осигурен престой на открито.
Поради това, съдът приема, че при престоя
си за посочените в ИМ три периода в Ареста на В. Търново, ищецът Св. Б. е
поставен в нечовешки и унизителни условия, изразяващи се в липса на естествена
светлина, чист въздух, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода,
и липса на престой на открито, т.е. в
условия, представляващи нарушение на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията
за защита на правата на човека. По
делото няма данни и не се установява конкретно увреждане на здравето /физическо
или психическо заболяване/ на ищеца, което би могло да бъде разглеждано като
последица от условията, при които е бил поставен при пребиваването си в Ареста
– гр. В. Търново. В контекста на съдебната практика на ЕСПЧ обаче, изложеното
по-горе от фактическа страна не може да не доведе до неблагоприятно засягане на
личността/при лице с нормално развита психика/, до накърняване на човешкото
достойнство и до психически болки и страдания. В тази връзка и при съобразяване
с посочените по-горе законови презумпции при наличието на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС се предполага до доказване на противното претърпени неимуществени вреди,
които се явяват следствие на незаконосъобразните бездействия на администрацията
на ареста, респективно на държавата, доколкото именно Държавата, като страна по
КЗПЧОС има задължението да спазва разпоредбите на Конвенцията, като част от
международното право.
Независимо от приетото, не се установи да
е налице нарушение, при което ищецът да е бил настанен в килия с пушачи, поради
което да е получил увреждане на белите дробове, с постоянна кашлица с отделяне
на храчки. Недоказано е и оплакването, че телефонните му разговори се
подслушвали от надзирателите.
По делото няма данни за извършени умишлени
действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне
на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва
човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, т.е.
нарушения по чл.3, ал.1 от ЗИНЗС. Но липсата на подобна цел не може категорично
да изключи нарушението на чл.3 от ЕКЗПЧОС, според практиката на ЕСПЧ.
Липсата на осигурени елементарни хигиенни
и битови стандарти неминуемо водят до
потискане, унижаване, и неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на
кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при
които е поставен ищецът в следствения арест през заявения период, съдът приема,
че те действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и
морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението
на мярката за неотклонение "задържане под стража" и не са част от
режима на изтърпяване на мярката. Разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС по
императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с
необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и
психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.
Обстоятелството, изтъкнато от свидетеля на
ответника, че се касае за рецидивист с устойчива психика не изключва
приложението на посочената в чл.284,
ал.5 от ЗИНЗС презумпция, доколкото не се подкрепя от психологически профил и
данни за тежка степен на социопатия.
В непосредствена връзка с горното, по
силата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, при наличие на доказателства, че Б. е бил поставен
в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката "задържане под
стража", изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление,
проветряване, условия за двигателна активност, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност, то настъпването на
неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.
За
ангажиране отговорността на държавата по чл.284 от ЗИНЗС е ирелевантно
обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на
арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти
за условията в арестите. Необходимо и достатъчно е да бъде установено
настъпване на вреди (неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на
защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и
основни ценности), което засягане следва закономерно от обективния факт на
наличие на незаконосъобразна административна дейност. Липсата на ресурси или
други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват
отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира
своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените
от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство
условия, независимо от финансовите или логистични затруднения / вж. § 205 от Решение
на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото "Н. и други срещу България"/.
По изложените съображения, съдът приема
иска за доказан в своето основание на почти всички заявени фактически
основания, с изклч. на две от тях. По отношение размера на обезщетението е
необходимо да бъде съобразено следното:
Конкретният размер на следващото се
обезщетение за претърпените неимуществени вреди следва да бъде определен при
съблюдаване изискванията на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с §1 от ЗР на ЗОДОВ и
чл.203, ал.2 от АПК и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Съгласно разпоредбата на чл. 52
от ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се
определя по справедливост. Съгласно чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС в случаите по чл.
3, ал. 2 съдът взема предвид кумулативното
въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и
други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.
Понятието „справедливост” е морално-етична
категория и включва съотношението между деянието и възмездието, между достойнството
на хората и неговото възнаграждаване. Всъщност самият факт на осъждането има характер на
овъзмездяване, а размерът на обезщетението като паричен еквивалент на
причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване
характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици,
ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане
икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че
обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на
принципа на справедливостта, като законово въведен критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера на обезщетението за
претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички конкретно
установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който
незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.
В случая исковата претенция е за период от
9 м. и 22дни, разделен в три части, като особено в първата една трета е налице
тежка пренаселеност в спалното помещение. Липсата на престой на свеж въздух под
открито небе с възможност за физическа активност е обстоятелство влияещо
негативно както върху психиката, така и върху физическото здраве и
самочувствие, т.е. съдът приема предвид характера на нарушението за висока
неговата интензивност. Съпоставимо като тежест е и нарушението, при което
лицето няма свободен достъп до тоалетна и течаща вода. При това липсват данни за конкретно физическо или
психическо увреждане на здравето. Не се установиха две от твърдените в ИМ
нарушения, които са със сравнително по-нисък интензитет на въздействие върху
емоционалното състояние на ищеца/пушачите в спалното помещение и подслушването
на телефонните разговори/. Освен това, съдът съобрази и обстоятелството, че
началникът на следствения арест има ясен спомен, че ищецът е с устойчива
психика, а не лесно раним. Видно е от данните по делото, че същият е упорит в
девиантното си поведение, което ескалира в рецидив. Следва да се има предвид,
че за посочените периоди на 2016г., 2018г. и 2020г. МРЗ е съответно 420,00лв.,
510,00лв. и 610,00лв., т.е. един работещ социално слаб разполага със средно 17
лв. на ден. Съдът съобрази и практиката
на Европейския съд по правата на човека относно справедливото обезщетение на осъдени лица за
лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен
съвпадат и с условията в ареста в гр.Велико Търново. Така например в пилотното
решение Н. и други срещу България е
присъдено обезщетение от 6 750 евро / 13 230лв. / за период от 3 години и 10
дни или 11,97лв. на ден. Съдът съобрази и обстоятелството, че актуалната
практика на ЕСПЧ сочи, че размерът на присъжданото от националните съдилища
обезщетение е важен критерий за преценката дали вътрешноправното средство за
защита на задържаните лица е ефективно,
като не следва да пада под 30% от присъжданото от ЕСПЧ. Така по жалба
№31820/28.06.2018г. на В. Стоянов за престой в Сл. Арест на гр. Пазарджик ЕСПЧ
е присъдил обезщетение в пъти по-високо от националния съд. В този ред на мисли
и като съобрази кумулативното въздействие на множество неблагоприятни фактори
за относително продължителен период от време сумарно, с продължителност от по 4
месеца непрекъснато в два от периодите, при прилагането на чл. 284, ал.2 от ЗИНЗС,
съдът приема, че справедливото обезщетение, което следва да се присъди на ищеца
за 292 дни, възлиза общо на 2 400,00лв.
В този размер съдът на мери иска за основателен и доказан. За разликата над тази
сума до пълния предявен размер от 5 000,00лв. искът следва да бъде
отхвърлен.
Основателна е и претенцията на ищеца за
присъждане на законна лихва за забава върху сумата, считано от 23.12.2020г./датата
на прекратяване на бездействието/ до депозиране на исковата молба – 29.06.2021г.
В т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по гр.д. № 3/2004г.
на ОСГК е прието, че началният момент на забавата и съответно дължимостта на
законната лихва върху сумата на обезщетението при незаконни действия и
бездействия на администрацията е моментът на преустановяването им. Следователно
законна лихва следва да бъде присъдена от датата, на която незаконните действия
и бездействия са били преустановени – 23.12.2020г. и същата възлиза на 126,00лв. Дължима е и законната лихва върху сумата на
обезщетението от датата на ИМ до окончателното й изплащане.
В заключение, съдът достигна до следният решаващ правен извод:
Съдът приема за доказано, че е извършено
от органи на ГДИН нарушение на забраната по чл.3 от ЗИНЗС, вр. с чл.3 от КЗПЧОС,
като последната разпоредба гласи, че никой не може да бъде подложен на
изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Установи се по
делото, че условията, при които е бил задържан ищеца в Ареста на гр. В. Търново
за посочените в ИМ три периода са неблагоприятни за неговото физическо и
психическо здраве. При това, в своето кумулативно въздействие всички
неблагоприятни фактори на средата, описани в ИМ, коментирано по-горе и доказани
по делото, са причинили неблагоприятно засягане на емоционалната сфера на
ищеца. Преживял е страдания, които съдебната практика определя като
неимуществени вреди. Преживял е страх, гняв, чувство на безсилие. Почувствал се
е унижен, защото е бил принуден да търпи против волята си тези нечовешки битови
условия. Нещо повече, следва да се отбележи, че липсата на свеж въздух и дневна
светлина, на престой на открито е постоянен достъп до тоалетна и течаща вода за
поддържане на личната хигиена са проявления, които не са присъщи на режима на
изтърпяване на наказанието, независимо от наложената присъда. Освен това,
преценени конкретно при задържането му в случая тези проявления надвишават
минималния праг на сериозност, необходим по естеството на правния му статут на
лишен от свобода.
По силата на специалния ЗИНЗС щом бъдат доказани
неблагоприятните условия на задържането, в случая попадащи по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, което изброяване не е изчерпателно, се презюмира неблагоприятното
въздействие върху психиката на задържания, т.е. настъпването на неимуществени
вреди и наличието на причинна връзка между тях и бездействието на администрацията да преустанови това
неблагоприятно въздействие, което с оглед разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС и
практиката на ЕСПЧ по приложението на чл.3 от КЗПЧОС следва да се квалифицира
като нечовешко и унизително отнасяне към лишения от свобода, т.е. налице е
нечовешко и унизително отношение към лишения от свобода, което съставлява
нарушение на забраната по чл.3 от КЗПЧОС.
При доказано засягане на личността на
лишения от свобода ищец на същия се следва компенсация в парична форма,
доколкото естеството на наказанието му не предполага друг механизъм за
обезщетяване. Искът е доказан в своето основание, но завишен по размер.
Исковата молба следва да се отхвърли като неоснователна и недоказана за размер
на претенцията над 2 400,00лв., която съдът определя като справедлив размер на
действително претърпените неудобства и страдания от ищеца в Ареста в гр. Велико
Търново. Дължима е и мораторна лихва върху размера на обезщетението за периода,
както е поискана, от 23.12.2020г. до 29.06.2021г., както и законната лихва
върху сумата от 29.06.2021г. до окончателното й изплащане.
От ответника е направено искане за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Същото е неоснователно. Съгласно
чл.286, ал.2 от ЗИНЗС, когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда ищеца да
заплати разноските по производството, като разноските се заплащат от ищеца и
при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Нормите на чл.286,
ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, са специални и дерогират общото правило на чл.78, ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените
от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки
частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.
Воден от горните мотиви, на основание чл.285,
ал.1 от ЗИНЗС, във вр. с чл.284, ал.1 от ЗИНЗС и чл.203 от АПК, VII-ми адм. състав на АСВТ
РЕШИ:
ОСЪЖДА,
на основание чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС,
Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр.София да заплати на С.Л.Б. с ЕГН **********,
изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора в град Ловеч, сума в
размер на 2 400,00лв. (две хиляди и
четиристотин лева), представляваща обезщетение за причинени му неимуществени
вреди при престоя му в следствения арест в гр. Велико Търново за периодите от
12.07.2016г. до 25.08.2016г.; от 20.07.2018г. до 19.11.2018г. и от 12.08.2020г.
до 23.12.2020г., в нечовешки и унизителни условия, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, на достъп до дневна
светлина и свеж въздух в спалното помещение,
липса на течаща вода и постоянен
достъп до тоалетна в килията, удовлетворявал е физиологичните си нужди в
бутилки, хапали го дървеници, не му е осигурен престой на открито, ведно с лихва за забава в размер на 126,00лв./сто двадесет и шест лева/,
изчислена върху сумата на обезщетението за периода от 23.12.2020г. до 29.06.2021г.,
както и законната лихва върху сумата на обезщетението от датата на исковата
молба/29.06.2021г./ до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ така предявения от С.Л.Б. с ЕГН ********** иск срещу Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията" за неимуществени вреди, причинени му при
престоя му в следствения арест в гр. Велико Търново за същите периоди в
нечовешки и унизителни условия, В ЧАСТТА, за разликата над 2 400,00лв. до
пълния предявен размер от 5 000,00лв., като недоказан.
Решението подлежи на обжалване пред тричленен състав
на АСВТ, в 14-дневен срок от съобщаването му на страните, съгласно чл.285,
ал.1, изреч 2-ро от ЗИНЗС.
Решението, на основание чл.138 от АПК, да се съобщи на
страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: