Решение по дело №575/2021 на Районен съд - Ямбол

Р Е Ш Е Н И Е

№260319/13.7.2021г.                     13.07.2021 година                                     град Ямбол

 

                                                 В    И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Ямболският районен съд,                                                         XVI-ти граждански състав

На двадесет и пети юни                                               две хиляди двадесет и първа година

В публично заседание в състав

                                                                                            Председател: Георги Г.

 

при секретаря Елена Влаева,

като разгледа докладваното от съдията Г.

гражданско дело № 575 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

  

          Производството по делото е образувано по искова молба, предявена от „ СИ ЕМ ЕЛ БЪЛГАРИЯ” АД с ЕИК ***,със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Панчарево“, ул. „Околовръстен път“ № 438, представлявано от Г. И. Р., редовно упълномощен от К. Т. Н. в качеството му на изп. директор, чрез пълномощник адвокат,със съдебен адрес ***, п. / ***/, чрез адв. Л. П. - САК,  против »  ТОП КЪМПАНИ ИНВЕСТ»  ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Ямбол, ж. к. » Граф Игнатиев» бл.76, вх.Б, ет.5, ап.37, представлявано от Д. А. П., в качеството й на управител и едноличен собственик на капитала, с която се иска да се приеме за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № *** г. по описа на ЯРС, а именно: сумата от 6600,00 лв.- главница, представляваща незаплатени суми за доставка на стока, за което е издадена фактура № *** г., сумата от 3460, 00 лв.-лихва за забава, считано от падежа на задължението за плащане- 15.09.2015 г.,  ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба – 22.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че страните са били в  търговски взаимоотношения по повод сключен договор за покупко-продажба от 10.09.2015 г. , по силата на който ищцовото дружество продало на ответното дружество кофа„*** на стойност 6600,00 лв. с ДДС. За извършената доставка продавача издал фактура № *** г. на посочената по- горе стойност. Видно от посочената фактура, падежът на плащането бил конкретизиран за дата 15.09.2015 г., но същата не била заплатена. С писмо с изх.№ *** г., както и по електронната поща ищцовото дружество поканило и напомнило на ответното дружество да изпълни задължението си, но и до настоящия момент посочената по-горе сума не била платена. С оглед на това ответното дружество дължало и лихва за забава в размер на 3 460,00 лв. за периода 15.09.2015 г.-16.11.2020 г. 

Поради липсата на доброволно плащане от страна на ответника, ищецът подал за дължимата сума заявление по реда на чл. 410 от ГПК и било образувано ч.гр.д. № *** г. на ЯРС, по което съдът издал заповед за изпълнение срещу длъжника. Последния възразил,че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение поради преклузиране на задължението, съобразно предвидения вчл.110 ЗЗД срок , поради което се предявява настоящият установителен иск. Иска се от съда уважаване на иска и присъждане на съдебно-деловодни разноски.

В с.з. ищцовото дружество не изпраща законен или процесуален представител. С молба заявяват, че желаят делото да се гледа в тяхно отсъствие, поддържат предявените искове, сочат доказателства и искат тяхното уважаване .

            Правното основание на предявените обективно съединени искове е чл. 422 ГПК,вр. чл. 327, ал.1  ТЗ,  вр.чл.79 ЗЗД и чл 86 ЗЗД.

Ответникът чрез пълномощника си оспорва предявените обективно съединени искове. Сочи се,че сделката била търговска по смисъла на чл.327, ал.1 ТЗ, в кръга на тяхната дейност и за които важали сроковете по чл.110 ЗЗД. Твърди се , че кредитора предявил претенцията си пред ЯРС, два месеца след изтичането на предвидения в чл.110 ЗЗД, общ пет годишен преклузивен срок, което преграждало пътя на ищеца да предявява претенцията си по реда на общия исков процес. По смисъла на чл.114 ЗЗД, давността започвала да тече от деня, в който вземането било станало изискуемо. В представената фактура било уговорено, че дължимата сума ставала изискуема на 15.09.2015 г. От представените разпечатки не можело да се направи извод, че ищеца бил извършил предвидените с разпоредбата на чл.116 ЗЗД действия за прекъсване на погасителната давност, като последната се прекъсвала чрез предявяване на иск, първоначален, насрещен или обратен, или чрез възражение срещу предявен иск. В тази връзка се твърди, че давността не се прилагала служебно, а само след направено изрично възражение от страна на ответника пред съда.Иска се прекратяване на делото и присъждане на съдебно- деловодни разноски.  

В с.з. ответното дружество не изпраща законен представител, като се представлява от процесуален такъв, чрез който поддържа отговора на исковата молба, като се иска отхвърляне на иска като неоснователен и недопустим с оглед погасяването му по давност и присъждане на съдебно-деловодни разноски.  

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Не е спорно по делото, че по заявление на ищеца е образувано ч.гр.д. № ***  год. на ЯРС, по което съдът е издал заповед за изпълнение, с която е разпоредено длъжникът да заплати на заявителя сумата от сумата от 6 600,00 лв.-главница, представляваща неизплатени суми за доставка на стока, за което е идадена фактура № *** г., сумата от 3 460, 00 лв.-лихва за забава, считано от падежа на задължението за плащане- 15.09.2015 г., както и съдебни разноски общо в размер на 701, 20 лв., от които 201, 20 лв.-платена държавна такса и 500, 00 лв.- процесуално представителство.

Заповедта за изпълнение била връчена на длъжника,като в законоустановения срок същия е подал възражение ,че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение, поради преклудиране на задължението, съобрано предвидения в чл.110 ЗЗД срок. С разпореждане от 23.12.2020 г. на ищеца било указано да предяви иск по чл. 422 от ГПК съгласно чл. 415, ал.1, т.1 от ГПК,с оглед на което се предявява настоящия иск по чл. 422 ГПК.

                        По делото от страна на ищцовото дружество е представено заверено копие за вярно с оригинала от фактура № *** г. по която „Си Ем Ел България“ АД в качеството им на продавач, продали на купувача „Топ Къпани Инвест“ ЕООД 1 бр.кофа„*** на стойност 5500 лв. без ДДС или 6600 лв. с ДДС.

До ответното дружество е изпратено писмо с изх. № *** г., с което ги уведомяват, че по две фактури, едната от които е процесната и е предмет на настоящия спор, като ги поканват в най кратък срок от получаване на настоящото писмо да извършат съответното плащане, като при непогасяване на задължението в двуседмичен срок щял да бъде анулиран договорът за сервизно обслужване на машини, съответно щели да паднат отстъпките, които получавали. Също така от ищцовото дружество са представени писмени доказателства относно уведомяването на ответното дружество, че има незаплатено задължение по процесната фактура.   

По делото е назначена и изготвена съдебно-икономическа експертиза  от вещо лице С.Д., което съдът не намира основание да не кредитира, се установява,че процесната фактура била осчетоводена в счетоводните регистри на ответното дружество, като били дебатирани счетоводни сметки 601 „разходи за материали“ и сметка 453/1 „ начислен данък на покупките“, срещу кредита по сметка 401 „доставчици“, контрагент ищовото дружество. Процесната фактура била въведена в дневника на покупките за данъчен период м. 09. 2015 г., на ред 47, с данъчна основа 5500 лв. и ДДС-1100 лв. След като фактурата била въведена в „Дневниците за покупки“ по ЗДДС на „Топ Къмпани Инвест“ ЕООД, тя участвала във формирането на резултата, отразен в справка- декларация за данъчен период м. 09. 2015 г. и правото за ползване на данъчен кредит било упражнено. В счетоводните регистри на ответното дружество не били установени данни за извършени плащания по процесната фактура и задължението по нея било в размер на 6600 лв. Вещото лице изчислило и размерът на законната лихва, изчислен върху главницата от 6600 лв., считано от падежа на задължението- 15.09.2015 г., до депозиране на заявлението по чл.410 ГПК- 16.11.2020 г. и същия бил в размер на 3465,99 лв.

 Съдът кредитира експертизата с доверие, като изготвена от лице разполагащо със съответните специални знания и неоспорена от страните.    

 При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Правното основание на предявеният иск  е чл.  422 от ГПК,вр. чл. 327, ал.1 от ТЗ,  вр.чл.79 ЗЗД и чл 86 ЗЗД.

Предявеният иск е с правно основание чл.422 вр. чл.415 от ГПК има за предмет да се установи съществуване на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 и сл. от ГПК. За успешното провеждане на установителен иск в тежест на ищеца е да докаже твърдението си, че ответника му дължи сумите за които е издадена заповедта за изпълнение. В това исково производство задължение на ищеца е да установи основанието и размера на вземането, за което се е снабдил със заповед за изпълнение срещу ответника – длъжник, който следва да докаже възраженията си срещу вземането. В случая вземането на ищеца произтича от сключен между страните договор за покупко- продажба на 1 бр.кофа„*** . Същият е валиден и поражда правни последици. В настоящия случай, се касае за сключен договор между страните, касаещ тяхната автономна воля, като същия следва да се изпълнява точно и съобразно уговореното в него. Страните не спорят, че ищцовото дружество е доставило на ответното дружество посочената1 бр.кофа„***,  за която е издадена съответната фактура. Постигнатото между страните съгласие е необходимото и достатъчно условие, за да се счита договорът за сключен, като не е предвидена задължителна форма за неговата валидност.

От съвкупната преценка на събраните доказателства,настоящия съдебен състав приема,че безспорно се установява наличието на валидно облигационно отношение  между страните, по повод сключен неформален договор за покупко- продажба. В случая за удостоверяване на постигнатите договорености е била издадена процесната фактура. С осчетоводяването и и включването и в дневника за покупки по ДДС на „Топ Къмпани Инвест“ ЕООД е доказано предаването на стоката от ищеца, както и приемането й от ответника, поради което на основание чл.327, ал.1 ТЗ, той дължи заплащането на цената й.

С оглед изложеното, съдът намира, че по делото са доказани всички кумулативни предпоставки, обосноваващи наличието на облигационни отношения между страните, изправността на ищеца и възникналото задължение за насрещна престация в тежест на ответника. Не са релевирани твърдения, респ. ангажирани доказателства за извършено плащане.

Относно възражението на пълномощника на ищеца за настъпила погасителна давност. Искът по чл. 422 ГПК, предвид особения си характер се счита предявен с депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в процесния случай – 16.11.2020 год. В случая следва да се има предвид, че по време на течението на давностния срок е бил приет Закон за мерките и действията в извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020 год.  – чл. 3, т.2, според който давностния срок е спрял да тече.  Нормата на § 13 от ПЗР на ЗЗдравето /ДВ бр. 44 от 13.5.2020 г. / предвижда, че сроковете, спрели да текат по силата на ЗМДВИП, продължават да текат от изтичане на 7 дни от обнародване на този закон, т.е. започват да текат на 21.05.2020 г. Съобразявайки датата на склюване на договора и определената в процесната фактура като падеж за плащане на задължението – 10.09.2015 год. и датата на завеждане на иска, и предвид законовоуреденото спиране на давностния срок, съдът приема, че претенцията не е погасена по давност. Това е така защото вземанията по договор за продажба  се погасяват с пет годишна давност  съгласно чл. 110 ЗЗД. Както беше посочено по горе давностния срок е спрял да тече в периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. В тази насока ако не беше спирането на давностния рок по силата на ЗМДВИП същия щеше да изтече на 10.09.2020 г., т.е. преди подаването на заявлението по чл.410 ГПК. Но с оглед спирането на давностните срокове, пет годишния давностен срок изтича на 18.11.2020 г., като заявлението по чл.410 е подадено на 16.11.2020 г., т.е петгодишния давностен срок не е изтекъл.

Относно исковете за мораторна лихва и възражението за изтекла погасителна давност, съдът намира следното: съгласно разпоредбата на чл. 303а, ал.3 ТЗ "Ако не е уговорен срок за плащане, паричното задължение трябва да бъде изпълнено в 14-дневен срок от получаване на фактура или на друга покана за плащане. Когато денят на получаване на фактурата или поканата за плащане не може да се установи или когато фактурата или поканата са получени преди получаване на стоката или услугата, срокът започва да тече от деня, следващ деня на получаване на стоката или услугата, независимо че фактурата или поканата за плащане са отпреди това". Това означава, че падежът на всяко от задълженията е на петнадесетия ден от получаване на стоката, като датата на получаване на стоката е отразен в процесната фактура.

Съгласно разпоредбата на чл.111, ал.1, б.“в“ ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се погасяват: вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания.

Поради това при вземания с периодичен характер, каквото е и вземането за лихви, погасени следва да се считат онези от тях, които са извън тригодишния период преди датата на исковата молба /в този смисъл са решения на Търговска колегия- Решение № 72 от 30.04.2009 г. на т.д. № 475/2008 г., II т. О.; Решение № 175 от 28.10.2010г. по т.д. № 54/2010 г., II т. о.; Решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/ 2008 г./. В настоящия случай с оглед фикцията на чл. 422, ал.1 ГПК, искът се смята предявен от датата на подаване на заявлението - 16.11.2020 г. С оглед падежа на задължението, по процесната фактура тече тригодишна давност.

По процесната фактура № *** г. падежът на задължението е на 24.09.2015 г. Считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда - 16.11.2020 г., три годишната погасителна давност е изтекла за задължението за лихва, натрупано за периода от падежа до 16.11.2017 г., т.е. ответникът дължи мораторна лихва върху задължението по фактурата за периода от 16.11.2017 г. до 16.11.2020 г. Съгласно ЗМДВИП в периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. не текат лихви, като този период следва да бъде икючен от задължението на ответника за мораторна лихва. Съдът на основание  чл.162 ГПК, чрез електронен калкулатор изчисли размера на законната лихва за забава върху главницата от 6600,00 лв., като в периода 16.11.2017 г.- 13.03.2020 г. същата възлиза на 1556, 49 лв. и за периода от 21.05.2020 г.- 16.11.2020 г. същата възлиза на 330, 00 лв., като общото задължение за мораторна лихва възлиза на 1886, 49 лв., като до този размер съдът следва да уважи предявения иск, а за остатъка до претендираните 3 460, 00 лв. искът следва да бъде отхвърлен.

Ето защо, съдът намира, че предявените искове са частично основателни и следва да се уважат частично, като се приеме за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца частично сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № *** г. по описа на ЯРС, а именно: сумата от 6600,00 лв.-главница , представляваща неизплатени суми за доставка на стока, за което е издадена фактура № *** г., сумата от 1886, 49 лв.- лихва за забава, от която за периода 16.11.2017г.-13.03.2020 г. в размер на 1556,49 лв. и за периода от 21.05. 2020 г. до 16.11.2020 г., в размер на 330, 00 лв. В заповедното производство няма начислена законна лихва върху главницата, като такава е поискана с исковата молба, като същата следва да се присъди от него момент, в едно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на настоящия иск-22.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането.   

            Искането на ищеца за присъждане на разноските е основателно и следва да се уважи съгласно чл. 78 ал.1 от ГПК,като на ищеца следва да се присъдят съдебно-деловодни разноски съразмерно на уважената част от исковете. 

            Съгласно Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да присъди разноските по заповедното производство в исковото производство, като намали същите съразмерно на уважената им част.

            На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника следва да се присъдят разноки, съразмерно на отхвърлената част от искоете.   

      Водим от горното ЯРС

                            

                                                     Р Е Ш И:

 

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че «Топ Къмпани Инвест » ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Ямбол, ж. к. »Граф Игнатиев» бл.76, вх. Б, ет.5, ап. 37, представлявано от Д. А. П., в качеството и на управител и едноличен собственик на капитала, със съдебен адрес ***«***» № ***, кант. № ***, чрез адв. С.И.- ЯАК , дължи на „Си Ем Ел България“ ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Панчарево“, ул.“Околовръстен път“ № 438, представлявано от Г. И. Р., редовно упълномощен от Изп. диретор К. Т. Н. , със съдебен адрес гр.С., ж. к. “*** чрез адв. Л. П.- САК, сумата от 6600,00 лв.-главница , представляваща неизплатени суми за доставка на стока, за което е издадена фактура № *** г., сумата от 1886, 49 лв.- лихва за забава, от която за периода 16.11.2017г.-13.03.2020 г. в размер на 1556,49 лв. и за периода от 21.05. 2020 г. до 16.11.2020 г., в размер на 330, 00 лв., в едно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на настоящия иск-22.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането , за които е издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № *** г. на ЯРС, като иска за мораторна лихва над размера от 1886, 49 лв. до предявения размер от 3460,00 лв. и за периода от 15.09.2015 г.-15.11.2017 г. и за 14.03.2020г.-20.05.2020 г. следва да се отхвърли, като неоснователен и погасен по давност. 

ОСЪЖДА  «Топ Къмпани Инвест » ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Ямбол, да заплати на „Си Ем Ел България“ ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София , направените по делото разноски в размер на 1249,52 лв. както и разноски по заповедното производство в размер на 591,52 лв., съразмерно на уважената част от исковете.

ОСЪЖДА„Си Ем Ел България“ ЕАД с ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр. София, да заплати на «Топ Къмпани Инвест » ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Ямбол, сумата от 172.05 лв. разноски за настоящата инстанция, съразмерно на отхърлената част от исковете. 

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ЯОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                        

                                   РАЙОНЕН СЪДИЯ: