Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …………….
гр. София, 20.08.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно отделение, X-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание, проведено на шести юни две хиляди и осемнадесета
година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АТАНАС АТАНАСОВ
ЧЛЕНОВЕ : РУСИ АЛЕКСИЕВ,
мл. с.: АНДРЕЙ Г.,
при секретаря Таня
Митова и в присъствието на прокурора Нина Янева, като разгледа докладваното от съдия Алексиев ВНОХД № 229 по описа за 2018
г., за да се произнесе, взе предвид
следното :
Производството
е по реда на глава XXI от НПК.
С присъда от 17.10.2017 г. по
НОХД № 20071/2015 г., Софийски районен
съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 98-ми състав, е признал подс. А.Ш.И. за
виновен в извършване на престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, поради
което и на основание чл. 54, ал. 1 и ал. 2 от НК го е осъдил на наказание
„лишаване от свобода“, в размер на шест месеца, чието изпълнение, на основание
чл. 66, ал. 1 от НК, е отложил за срок от три години. Осъдил е подсъдимото
лице, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, да заплати по сметка на СДВР направените
по делото разноски, в размер на 104.88 лева, сторените от СРС, по негова
сметка, в размер на 300 лева, както и на частния обвинител (ЧО) Ю.Ц. сумата от
100 лева, представляваща направените от нея разноски за повереник в настоящото
производство, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, а също и пет лева,
представляващи държавна такса за служебно издаването на изпълнителен лист, на основание
чл. 190, ал. 2 от НПК.
Недоволен от така постановената
присъда е останал подс. И., който, чрез упълномощения си защитник – адв. В.К.,
САК, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, подава въззивна жалба с допълнение. В
тях се твърди, че присъдата е неправилна, постановена при съществено нарушение
на процесуалните правила, конкретно на принципа за обективно, всестранно и
пълно изследване на обстоятелствата по делото. Прави се подробен анализ на
свидетелските показания по делото, като се сочат противоречия в и между тях. Поради
това, според защитата неправилно някои от показанията са били кредитирани от
съда – в частност на свидетелите Ц. и М., като безпротиворечиви, подробни,
обективни, логически свързани и подкрепящи се от други показания, а други –
необосновано са били пренебрегнати и не са ценени, конкретно депозираните на
досъдебното производство и приобщени чрез прочитане показания на св. М.П..
Отделно, изтъква се превратно тълкуване на показанията на друг свидетел – св. Х.В..
Желае се отмяна на осъдителната присъда и постановяване на нова, оправдателна.
С подадената въззивна жалба с
допълнение не се правят искания за събиране на доказателства от въззивния съд.
В
разпоредително заседание от 26.02.2018 г., въззивният съд, по реда на чл. 327
от НПК, след като се запозна с въззивната жалба с допълнение и с приложените
материали по делото, прецени, че за правилното изясняване на обстоятелствата по
делото не се налага разпит на подсъдимия И.. Намери, също така, че не се налага
провеждането на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на
въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на
делото.
С
оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 2 от НПК и повдигнатото срещу подсъдимото
лице обвинение за престъпление, което се явява тежко, по смисъла на чл. 93, т.
7 от НК, а именно наказуемо с наказание „лишаване от свобода” повече от пет
години, въззивният съд намери, че присъствието му в съдебното заседание е
задължително.
В откритото съдебно
заседание пред въззивната инстанция, упълномощеният защитник на подс. И. - адв.
К., САК, посочва, че първият съд е изградил изводите си по фактите, а оттам и
правните си изводи, въз основа на показанията на ЧО Ц. и св. М., като не е
отчел, че подсъдимият и св. М. са в силно влошени взаимоотношения от години,
тъй като помежду им е имало спречкване, във връзка със съставен от св. М.,
докато е бил служител на 06 РУ – СДВР, акт за установяване на административно
нарушение срещу подсъдимия, а по-късно последният се е явил свидетел срещу св. М.
по дело за изнудване. Изтъква многобройни противоречия в показанията на св. Ц.,
включително и лъжливи показания относно предходната ѝ съдимост. Посочва,
че св. Ц. също е проявила агресия спрямо подсъдимия, а развитието на
взаимоотношенията помежду им поставя под съмнение, дали същата е изпитала страх
за живота си. Акцентира, че първият съд е игнорирал показанията на свидетелките
– очевидци Х.В.и М.П., въпреки че същите опровергават обвинителната теза и
налагат извода, че от обективна страна изпълнителното деяние не е осъществено. Желае
от въззивния съд да произнесе нова, оправдателна присъда, по отношение на
доверителя му И., с която да го оправдае по повдигнатото му обвинение.
Подсъдимият И., при упражняване
правото си на лична защита, поддържа тезата на защитника си. Посочва, че между
него и св. Ц. са били разменени обиди, но никога не я е заплашвал с убийство.
Представителят на държавното
обвинение намира присъдата на СРС за правилна и законосъобразна, като
постановена след изчерпателен доказателствен анализ, а жалбата срещу
постановения съдебен акт за несъстоятелна. Пледира за потвърждаване на
първоинстанционния съдебен акт.
Повереникът на частния обвинител
(ЧО) – адв. П.С., САК, намира, че по делото са събрани безспорни доказателства
за това, че между подс. И. и доверителката ѝ Ц. са възникнали отношения,
в резултат на което той отправил към нея обиди, заплахи и удари. Желае
потвърждаване на първоинстанционната присъда, като законосъобразна.
Частният обвинител Ю.Ц., моли
присъдата да бъде потвърдена, като сочи, че не е единствена, пострадала от
подсъдимия.
Софийски градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства, обжалвания съдебен акт, изложеното във въззивната
жалба с допълнение, както и доводите и възражения, направени в съдебното
заседание и след като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши
цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт, по отношение на
неговата законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно
изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното :
Въззивната жалба е подадена в срока
по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 320
от НПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана.
За да постанови
обжалваната присъда, СРС е провел съдебно следствие по общия ред. Приобщил е по
реда на чл. 283 от НПК, а именно чрез прочитане, събраните на досъдебното
производство писмени доказателствени средства. При постановяване на присъдата,
първоинстанционният съд е обсъдил подробно събраните пред него и на досъдебното
производство относими гласни и писмени доказателства и доказателствени
средства, заключение на способи за доказване - експертизи, а именно : гласни доказателствени средства - показанията на свидетелите Ю.В.Ц. (л. 33 – л. 36 от съдебното
производство), К.Р.М. (л. 65 – л. 67 от съдебното производство), М.Б.П.(л. 87 –
л. 87/гръб от съдебното производство и приобщените, на основание чл. 281, ал.
5, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, чрез прочитане, показания на свидетелката,
депозирани в хода на досъдебното производство – л. 57), Х.С.В.(л. 89 – л.
89/гръб от съдебното производство и приобщените, на основание чл. 281, ал. 5,
вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, чрез прочитане, показания на свидетелката,
депозирани в хода на досъдебното производство – л. 32) и обясненията на
подсъдимия (л. 89/гръб – л. 90/гръб от съдебното производство) ; писмените доказателствени средства и писмени
доказателства – съдебномедицинско удостоверение № 10/2015 г. (л. 9 от досъдебното
производство), медицинско направление, издадено на св. Ц. (л. 16 от досъдебното
производство), епикриза на св. Ц., издадена от УМБАЛ „Александровска“ ЕАД –
Психиатрична клиника (л. 17 – л. 18 от досъдебното производство), справка за
съдимост на подсъдимия (л. 20 – л. 21 от съдебното производство), справка от ГД
„ИН“ – МП относно изтърпяно наказание „Пробация“ на подсъдимия (л. 46 от
съдебното производство), свидетелство за свето кръщене на същия (л. 50 от
съдебното производство), призовка за свидетел по НОХД № 1746/2015 г. по описа на СпНС (л. 51 от
съдебното производство), епикриза на подсъдимия, издадена от МБАЛ „Света
Богородица“ (л. 52 – л. 53 от съдебното производство) ; способи на доказване –
комплексна съдебно – психиатрична и психологична експертиза, по отношение на
св. Ц. (л. 34 – л. 41 от досъдебното производство), комплексна съдебно - психиатрична
и психологична експертиза, по отношение на подс. И. (л. 43 – л. 48 от
досъдебното производство) и комплексна съдебно - психиатрична и психологична
експертиза, по отношение на св. П.(л. 50 – л. 54 от досъдебното производство).
Пред настоящата съдебна инстанция не
бе проведено съдебно следствие, респективно не бяха представени и събрани нови
доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд изгради своите
фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствата, събрани и
проверени в хода на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция, които
намери за достатъчни по своя обем и категоричност, за да позволят формиране на
еднозначни изводи по фактите .
Въззивният съд намира, че вътрешното
убеждение на районния съд по съставомерните факти е формирано въз основата на
правилен анализ на събраните по делото доказателствени материали, като споделя
доводите и съображенията му относно показанията на разпитаните свидетели, приложените
писмени доказателствени средства и писмени доказателства и използваните способи
на доказване - експертизи. Първостепенният съд е кредитирал изцяло показанията
на свидетелите Ц., М. и В.и частично – тези на св. П.и обясненията на
подсъдимия. Районният съд не е дал вяра на обясненията на подсъдимия в частта
им, в която същият е посочил, че св. П.му е казала да не влиза в съседната
закусвалня, тъй като там била св. Ц., както и че е носел чанти в ръцете си.
Съдът не е дал вяра на показанията на св. П., депозирани в хода на досъдебното
производство и приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния
процесуален ред, като е преценил, че свидетелката в съдебно заседание се е
отрекла от тях и добре е обяснила на какво се дължи противоречието в
показанията ѝ. Съдът е кредитирал и посочените по-горе писмени
доказателствени средства и заключения на способи за доказване - експертизи,
като на базата на така събраните и проверени доказателства от визираните
доказателствени средства е изградил своето вътрешно убеждение, относно
фактическата обстановка по делото, която се споделя напълно и от настоящия
съдебен състав.
С
оглед горното, въззивният съдебен състав намира, че не са налице основания за съществена
промяна на установената от районния съд фактическа обстановка, тъй като, от
една страна, пред настоящата инстанция не се установиха нови факти и
обстоятелства, а от друга, същата е правилно установена, на база вярна и точна
преценка на доказателствения материал.
Настоящата инстанция не установи
възможност, въз основа на наличните доказателства, да се стигне до различни по
съществото си изводи относно фактологията, приета от първоинстанционния съд,
която се изразява в следното :
На 09.01.2015 г., малко след 10.00
ч., св. Ю.Ц. отишла до закусвалня, находяща се в гр. София, ж. к. „Овча купел
2“, бул. „Президент Линкълн“, до предпоследната спирка на МГТ в посока ж. к.
„Овча купел“. Свидетелката Ц. отишла да закусва, като с нея там бил и нейния познат - св. М.. В магазина била и св. Х.В.–
продавач, и св. М.П.. Свидетелите Ц. и М. си купили закуски и застанали до
входа на закусвалнята. Докато закусвали възприели, че около 10.30 ч.,
подсъдимия спрял автомобила си отпред и влезнал в съседното магазинче за
алкохол и цигари. В същото време, св. П.отишла до същото, за си купи вода и
дъвки. Малко след това, подсъдимия излязъл от магазинчето и превъзбуден се
насочил към закусвалнята. Подсъдимият И. отворил вратата на закусвалнята,
изплюл се в лицето на св. Ц. и ѝ нанесъл удар в областта на главата, като
след това започнал да ѝ крещи : „Ще те убия, ще ти счупя краката, няма да
те оставя на мира, няма да те оставя жива, **********, ще ти избия зъбите хвана
ли те някъде сама, боклук“. Свидетелите М. и В.се намесили, като избутали
подсъдимия навън, след което св. Ц. и св. М. отишли до 06 РУ – СДВР, за да
подаде свидетелката жалба срещу подсъдимия.
Подс. А.Ш.И. е роден на *** г., в
гр. П., българин, български гражданин, със средно образование, неженен, работи,
живущ ***, ЕГН **********.
Същият е неосъждан (реабилитиран).
Така възприетата от въззивния съд
фактическа обстановка по делото по съществото кореспондира изцяло с
установената и от първата инстанция. Фактическите констатации на първоинстанционния
съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на доказателствения
материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и от въззивния
състав. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите
обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от
обвинителния акт рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната
логика. В мотивите на постановената присъда решаващият съд по ясен и убедителен
начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение, като е
извършил правилен анализ на доказателствата и средствата за тяхното
установяване. Обсъдени са противоречията в доказателствените материали и са
изложени убедителни доводи относно това кои доказателства съдът кредитира и кои
– не. Настоящият въззивен състав, като напълно се солидаризира с
доказателствения анализ на първата инстанция, счете, че се явява безпредметно
той да бъде преповтарян в настоящото изложение. В тази връзка е необходимо да
се посочи, че когато изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от
предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно
доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за
да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста
(решение № 181/2012 г. на ВКС, І н. о.,
решение № 372/2012 г. на ВКС, III н. о.,
решение № 513/2013 г. на ВКС, І н. о.,
решение № 371/2016 г. на ВКС, ІІІ н.
о.).
Без да бъдат преповтаряни изводите
на СРС, настоящият съдебен състав намира за необходимо, с оглед на доводите и
възраженията, изложени във въззивната жалба и в съдебното заседание, както и в
съответствие със законово вмененото му задължение за служебна проверка на
правилността на присъдата в цялост, настоящият съдебен състав намира за
необходимо да посочи следното :
Правилно при формиране на
фактическите си изводи първоинстанционният съд е дал вяра на показанията на
пострадалото лице - св. Ц., конституирала се в хода на производството и като частен
обвинител, на показанията на св. В.– служител в заведението, и на св. М. –
клиент в заведението и познат на св. Ц.. Това той е сторил не произволно, а след
задълбочена преценка на тяхната надеждност и достоверност, както с оглед
собственото им информационно съдържание, така и при съпоставянето помежду им и
с другите налични по делото доказателствени източници. Районният съд е
аргументирал по ясен и убедителен начин защо кредитира показанията на
горепосочените свидетели и как точно ги оценява при формирането на фактическите
си изводи.
Показанията на св. Ц., преценени
внимателно, с оглед процесуалната роля на свидетелката като ЧО, независимо от
последното, се характеризират с обективност, логичност, последователност и
липса на вътрешна противоречивост. Довод за тяхната достоверност е
обстоятелството, че те изцяло си кореспондират и се подкрепят от останалия
събран и проверен доказателствен материал, в частност от показанията на
свидетелите М. и В., както и с писмените доказателствени средства -
представената медицинска документация, а също и със заключението на КСППЕ, по
отношение на тази свидетелка.
Въззивният съд намира за удачно при
коментара на показанията на ЧО да обсъди и възражението на защитата, която
оспорва тези показания, включително и наличието на възбуден в свидетелката
основателен страх от отправената ѝ от подсъдимия спрямо нея закана. На
първо място, въззивната инстанция намира, че по делото по категоричен начин е
установено, че подсъдимият се е заканил на свидетелката с убийство с думите „Ще те убия! Ще ти счупя краката! Няма да те
оставя на мира! Няма да те оставя жива! **********! Ще ти избия зъбите, хвана
ли те някъде сама! Боклук“, същевременно и осъществявайки спрямо нея
физическо насилие – нанасяйки удар в областта на главата на свидетелката.
Доказателства за това се съдържат не само в показанията на св. Ц., а и в
показанията на свидетелите М. и В., които съобщават, че са възприел подсъдимия
да нанася удар в областта на главата на свидетелката, като св. М. уточнява, че
ударът е бил в дясната скула на лицето на пострадалата. Показанията на тези
свидетели кореспондират и с отразеното в приложеното и прието като писмено
доказателствено средство по делото съдебномедицинско удостоверение № 10/09.01.2015 г., издадено на св. Ц. от КСМД
при УМБАЛ „Александровска“ ЕАД. Видно от него, при прегледа на св. Ц. са
установени оток на горния и долен клепач на дясното око, кръвонасядане
странично на дясното око и кръвонасядане в дясната скулна област.
Констатираните наранявания добре съответстват да са получени именно по начина,
съобщен от св. Ц..
. Съобщеното
от свидетелите Ц. и М., относно отправените към първата закани от страна на подсъдимия, намира опора и
в заключението на приетата и приобщена по делото комплексна съдебно - психиатрични
и психологична експертиза, по отношение на св. Ц., видно от което възприетото
от свидетелката е породило у нея преживяване на интензивен (основателен) страх
за живота. Ситуацията е причинила на свидетелката стрес, свързан с
преживяването на непосредствена витална застрашеност и се е отразило на
ежедневното й функциониране. Поради изложените аргументи, настоящата съдебна
инстанция намира възражението на защитата в тази насока за неоснователни и
необосновани.
Вярно е, че между показанията на
свидетелите Ц., М. и В.се констатират известни противоречия и несъответствия.
Така например, св. Ц. сочи, че когато е отишла в заведението, там са били
свидетелите М. и П.; св. М. сочи, че в заведението са били той, св. Ц. и св. В.,
а св. В.дава показания, че и тримата останали свидетели са били в заведението,
но дошли в различна от съобщената от св. Ц. поредност. Свидетелките Ц. и В.съобщават,
че подсъдимият е нанесъл един удар в областта на главата на свидетелката, а св.
М. сочи, че И. е нанесъл бърза поредица от удари. Свидетелката В.сочи да е
възприела св. Ц. също да е отправяла обидни думи по отношение на подсъдимия и
да се е опитала да го удари, докато свидетелите Ц. и М. отричат подобно
поведение от страна на ЧО. Тези несъответствия добре се обясняват, от една
страна, с изминалия продължителен период от време между датата на възприемане
на фактите и обстоятелствата, за които свидетелите дават показания – 09.01.2015
г. и датата на разпита им пред съда, при което е естествено да не могат да
възпроизведат в цялост и пълнота възприетите от тях факти и обстоятелства, а от
друга – с внезапно и неочаквано развилата се ситуация за свидетелите, всеки от
които е имал собствен зрителен ъгъл, с оглед на което е напълно логично и
житейски убедително да се приеме, че не са били в състояние да възприемат
обстановката, свързана с извършване на деянието, в нейната цялост и динамика,
за да я възпроизведат пред съд. По отношение на фактите и обстоятелствата,
относими към предмета на доказване обаче – отправените по адрес на св. Ц.
заплахи от подсъдимия и упражнената сила спрямо същата, показанията на тези
свидетели са напълно единни, еднопосочни, взаимнодопълващи се и
безпротиворечиви. Кореспондират както помежду си, така и с показанията на св. П.,
относно психичното състояние на пострадалата след спречкването ѝ с
подсъдимия и с отразеното в съдебномедицинското удостоверение и заключението на
изготвената КСППЕ, по отношение на св. Ц.. Поради това и за съда не възникна
съмнение, че са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно и като
такива следва да бъдат кредитирани. Конкретно по отношение на обстоятелството,
дали св. Ц. е направила опит да удари подсъдимия, съдът кредитира съобщеното от
нея и от св. М., като напълно еднопосочно и безпротиворечиво, а възприятията на
свидетелите В.и П.в противния смисъл не възприема, но не по съображения, че
показанията им са депозирани едностранчиво и необективно, а предвид това, че е
напълно възможно да са възприели защитната реакция на Ц. като опит да удари
подсъдимия.
Вярно е, че св. Ц. е конституирана в
процесуалното качество на ЧО в производството и ката такава е безспорно
заинтересована от изхода на делото. Тази заинтересованост обаче, според съда,
не предполага изначално необективност на показанията на свидетеля. Такава
необективност или пристрастност следва да се докаже на база анализа на
показанията с оглед тяхното информативно съдържание и при съпоставка с другите
доказателствени източници. В конкретния по делото случай, анализът на
показанията на св. Ц. сочи, че същите, освен вътрешно непротиворечиви, логични
и житейски убедителни, намират категорична доказателствена опора и в изнесеното
от свидетелите М. и В., както и в събраните писмени доказателствени средства и
способ на доказване – експертиза. Тези
обстоятелства мотивира съда не прояви съмнение досежно обективността,
безпристрастността и добросъвестността на свидетелката. В тази връзка, следва
да се посочи, че дори подсъдимият, в обясненията си, не отрича за възникнал
конфликт и размяна на обидни реплики между него и свидетелката на
инкриминираната дата, с което подкрепя изложеното от свидетелката, в тази част.
Защитата акцентира на
обстоятелството, че св. М. е бил в трайно влошени взаимоотношения с подсъдимия.
Това обстоятелство действително се установява от обясненията на подсъдимия и от
показанията на свидетеля, както и от приложеното писмено доказателствено
средство – призовка от СпНС. Въпреки това, въззивният съд не констатира
съществени противоречия между показанията на св. М. и останалите, събрани по
делото гласни и писмени доказателствени средства, въз основа на които да приеме
заинтересованост и субективизъм в показанията на този свидетел.
Настоящата инстанция не намира
основания да ревизира изводите на решаващия първоинстанционен съд, досежно
пълната кредитируемост на показанията на св. В., снети в хода на съдебното
следствие и тези, депозирани пред водещия разследването на досъдебната фаза на
производството и приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния
процесуален ред. Прецени, че същите намират сигурна доказателствена опора и в изтъкнатото
от свидетелите Ц. и М.. Действително, между показанията ѝ, депозирани на
двете фази на производството, се наблюдават известни несъответствия, но, от
една страна, същите са преодолени надлежно от първия съд, чрез приобщаване на
показанията на свидетелката от досъдебната фаза, а от друга – в основната си
част не касаят факти и обстоятелства от предмета на доказване. Съдът
констатира, че св. В.не е възприела подсъдимият да отправя закани по отношение
на св. Ц. - „…не съм чула да я заплашва с
някакви действия“. Показанията на тази свидетелка, обаче, не разколебават
извода за пълна кредитируемост на показанията на свидетелите Ц. и М., които
описват отправени закани от подсъдимия. Това е така, защото по същото време св.
В.е била заета със служебните си задължения и не е концентрирала вниманието си
върху развитието на взаимоотношенията между подсъдимия и св. Ц. (св. В.сочи : „В първия момент не разбрах, че е толкова
сериозен инцидента, тъй като бях заета със служебните си задължения и чак като
видях, че е сериозно, се намесих.“).
Обосновани са и изводите на
решаващия първоинстанционен съд, че показанията, депозирани от св. П., в открито
съдебно заседание (о.с.з.) на 17.10.2017 г., също в основни линии следва да
бъдат кредитирани с доверие – в частта им относно времето и мястото на
възникване на инцидента, лицата, намиращи се в заведението за закуски,
отиването на св. П.до съседен магазин и срещата ѝ там с подсъдимия, както
и относно спречкването между подсъдимия и пострадалата, на което е била
свидетел, докато се е намирала извън магазина и състоянието на св. Ц. след
това. По отношение на тези факти и обстоятелства, показанията на тази
свидетелка намират категорична доказателствена опора в останалите, събрани по
делото гласни доказателствени средства, поради което и следва да се приеме, че
са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно. Правилно СРС е
приобщил към доказателствената съвкупност показанията на св. П., депозирани на
досъдебната фаза, като не е дал вяра на онези от тях, в които свидетелката
изнася, че ѝ е било заръчано от св. Ц. да предаде на подсъдимия да не
влиза в заведението и че е възприела свидетелката да е нанасяла удар в областта
на кръста на подсъдимия, като прецени, че св. П.освен, че се отрича от тези си
показания пред съда, още и съобщава за обективна и логична причини да преиначи
показанията си пред водещия разследването.
Правилен е и анализът, направен от
първия съд, на обясненията на подс. И., депозирани в о.с.з. на 17.10.2017 г.
Въззивният съд изцяло се съгласява с първата инстанция, че няма пречка
обясненията на подсъдимия да бъдат кредитирани, досежно приблизителната дата и
мястото на развитие на инцидента между подсъдимия и пострадалата, отправените
от него по неин адрес обидни думи, както и контактът му със св. П.в съседния
магазин, предхождащ инцидента. По отношение на тези факти и обстоятелства,
обясненията на подсъдимия изцяло кореспондират със изнесеното от свидетелите,
поради което и следва да се приеме, че са обективно, безпристрастно и
добросъвестно депозирани. Инстанциите по същество, обаче, нямат основания да
кредитират съобщеното от подсъдимия, че към момента, в който е отишъл в
заведението, където се е намирала пострадалата, ръцете му са били заети с чанти
с покупки, поради което и не е имал обективната възможност да нанесе удар/и в
областта на главата на Ц.. Обясненията на подсъдимия в този смисъл са напълно
изолирани и не намират доказателствена опора в нито един друго доказателствен
източник, в частност в показанията на разпитаните по делото свидетели, които
депозират показания в противния смисъл. Няма основание да бъдат кредитиран и
обясненията на подсъдимия, че не е нанасял удар/и на пострадалата, тъй като
същите се оборват по категоричен начин, освен от съобщеното от свидетелите Ц., М.
и В., още и от приложеното по делото съдебномедицинско удостоверение.
Последното обективира възприятието на освидетелстващото медицинско лице кратко
време след инкриминирания инцидент – в 11.15 ч. на 09.01.2015 г., като в
периода от 10.30 ч. до 11.15 ч. св. Ц. е била заедно със св. М. и двамата не
съобщават за претърпян друг инцидент, в резултат на който свидетелката да е
получила констатираните при прегледа травматични увреждания. Въззивният съд,
също както и първоинстанционния, не се доверява и на съобщеното от подсъдимия,
че не е отправял закани с убийство спрямо пострадалата, като съобрази, че
същите се оборват от показанията на свидетелите Ц. и М., като последните, от
своя страна, добре обясняват обективно констатираното от вещите лица, изготвили
КСППЕ по отношение на пострадалата, посттравматично стресово разстройство. По
тези съображения, настоящата инстанция намира, че в обсъжданата част
обясненията на подсъдимия се явяват негова защитна версия по повдигнатото
обвинение, което е елемент на признатото от Конституцията и законите на
страната право на защита, но не могат да бъдат поставени в основата на изводите
на инстанциите по същество по фактите.
Настоящият съдебен състав, подобно на
първоинстанционния, кредитира изцяло заключенията на съдебно психиатричните и
психологични експертизи за психическото състояние на пострадалата, подсъдимия и
св. П.. Същите са изготвени от вещи в съответната област на науката (медицината
и психологията), въз основа на научен подход, отговарят в пълнота и точна на
всички поставени им задачи и са защитени по убедителен начин пред съда. По
делото не са налице каквито и да е обстоятелства, които да провокират във
въззивния съд съмнение в обективността и професионализма на експертите,
изготвили заключенията, тяхната безпристрастност и обективност.
Правилно първият съд се е доверил и
на събраните по делото писмени доказателствени средства, като е преценил, че
същите кореспондират изцяло с останалите, събрани по делото, гласни
доказателствени източници.
Като цяло, за установяването на
обективната фактическа обстановка, първоинстанционният съд е положил всички
възможни и необходими в случая процесуални усилия. Разпитани са установените по
делото свидетели, които пряко или косвено са възприели факти от обективната
действителност, имащи връзка с инкриминирания случай, при условията на чл. 12,
ал. 1, чл. 18 и чл. 19 от НПК, а именно при спазване на принципите на
непосредственост, устност и състезателност (последния нерядко посочван в
практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 3, б. „Д“ от КЗПЧОС и като право на „ефективно
участие“ и „равенство на оръжията“ – Garcia Alva v Germany, Станфорд срещу
Обединеното кралство и др.), като, съобразно разпоредбата на чл. 283 от НПК,
съдът законосъобразно се е ползвал и от събраните в рамките на досъдебна фаза
на процеса писмени доказателствени средства.
Въззивният състав служебно
констатира, че правото на защита на подс. И. не е било нарушено в нито един
етап от първоинстанционното съдебно производство. Спазени са всички изисквания
на процесуалния закон, гарантиращи законосъобразното упражняване на правото на
защита от страна на подсъдимия – редовно връчване на обвинителния акт,
гарантиране на участието му в процеса, на правото му да дава обяснения, да
представя доказателства и да прави доказателствени искания, да се ползва от
адвокатска помощ, каквато лично е ангажирал, както и възможност да се изказва
последен и да обжалва актовете на съда, накърняващи законните му права и
интереси, от които права подсъдимият в пълна степен се е възползвал.
Събраните на
двете фази на процеса писмени и гласни доказателствени средства, писмени
доказателства и заключенията на приетите експертизи очертават една константна
логична верига от обективни и субективни факти, от които безспорно и по
несъмнен начин се установява както самото деяние, неговия механизъм, предмет и
начин на извършване, така и съпричастността към същото на подс. И., обратно на
въведените във въззивната жалба твърдения за липса на достатъчно доказателства,
от които да се изведе категоричен извод за извършване от подсъдимия на
инкриминираното деяние.
Настоящият съдебен състав намира, че
изводите на първоинстанционния съд, досежно изложената фактическа обстановка и
установените факти, се явяват правилни и обосновани, в съответствие с
императивите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Извършеният от състава на СРС
доказателствен анализ на доказателствените средства по делото и изводимите от
тях доказателства е задълбочен, професионален, прецизен и кореспондиращ на
техния смисъл и значение, при стриктно придържане към правилата на формалната
логика. При оценка на доказателствените материали не е извършено тяхно
превратно тълкуване и/или игнориране, а е съобразено действителното им информационно
съдържание и относимост към предмета на доказване по делото. Не се отчита и не
се установява по отношение на доказателствата и доказателствените средства да
им е придадено съдържание, каквото те нямат.
Предвид всичко изложено, въз основа
на така направения анализ на доказателствата и въз основа на установената
фактическа обстановка, първостепенният съд е направил правилни правни изводи, в
съгласие със закона и постоянната практика на ВКС на РБ, досежно
съставомерността на инкриминираното деяние, като напълно законосъобразно и
обосновано го е подвел под състава на престъплението по чл. 144, ал. 3, вр. ал.
1 от НК, доколкото събраните по делото доказателства сочат на това, че
извършеното на инкриминираната дата и място от подсъдимото лице осъществява, от
обективна и субективна страна, състава именно на това престъпление.
От обективна и
субективна страна са налице всички признаци на този престъпен състав.
Престъплението „закана с убийство“ е
квалифициран състав на престъплението „закана“, което, с оглед систематичното
му място в раздел V – „Принуда“ от глава втора от Особената част НК, е с
непосредствен обект на защита не живота на гражданите, а на личната им свобода.
Заканването другиму с престъпление, в частност с убийство, е от естеството да окаже
въздействие върху поведението на заплашвания и създава опасност да бъде
засегнато свободно проявление на
неговата дейност. За разлика от
принудата по чл. 143, ал. 1 от НК, тук деецът не цели непосредствено да
мотивира засегнатия към конкретно действие или бездействие. За осъществяване на
това престъпление, от обективна страна се изисква обективиране чрез думи или
действия на закана с убийство спрямо определено лице, която да е възприета от
него и да е в състояние да възбуди основателен страх за осъществяването
ѝ, като изпитването на такъв не е съставомерен елемент на обективната
страна на престъплението. Заканата с престъпление, или както е в случая с
убийство, би могла да възбуди основателен страх тогава, когато, с оглед
цялостната обстановка на извършването ѝ и сложилите се между дееца и
пострадалия отношения, сочи на такова състояние на дееца, при което пораждането
на решение за извършване на престъплението се явява сигурно или вероятно.
От субективна страна деецът следва
да съзнава съдържанието на заканата и че тя е възприета от заплашения като
действителна заплаха. В тази насока е ТР
№ 53/18.09.1989 г. на ОСНК, както и решение № 10/22.01.1985 г. на ВКС, І н. о., решение № 368/28.07.1986 на ВКС, II н. о.,
решение № 37.01.1991 г. на ВКС, I н. о.,
решение № 368/09.10.2012 на ВСС, III н.
о. и други.
В конкретния по делото случай, от
обективна страна, на посочените в обвинителния акт време и място, подсъдимият
се заканил с убийство на св. Ю.Ц., като сторил това вербално – „Ще те убия! Няма
да те оставя жива!“, съпроводено с физическо насилие. Последното се изразявало
в нанасяне на удар в областта на главата ѝ. По този начин, вербализирано
и с поведението си, подсъдимият е обективирал закана с убийство. Тази закана е
била пряко насочена конкретно към св. Ц. и е била от такова естество, че е
могла да възбуди, дори нещо повече, възбудила е, основателен страх от
осъществяването ѝ. За постигане на този, дори надминаващ необходимото за
инкриминирането на деятелността на подсъдимия като съставомерна, ефект е
способствала осъществената едновременно с изричането на заканата физическа
агресия. От значение за съставомерния резултат са били и цялостната обстановка,
начина на обективиране на заканата, предхождащите отношения между подсъдимия и пострадалата,
което несъмнено е обусловило висока степен на вероятност за осъществяване на
заканата. От своя страна, това е изпълнило изискването на материалния закон за
създаване на обективна възможност за възбуждане на основателен страх от
изпълнението ѝ.
От субективна страна, подс. И.
е осъществил деянието при „пряк“ умисъл. Същият е съзнавал, че отправя закана с
убийство спрямо св. Ц. и отправените думи и извършените действия обективно
притежават потенциала да възбудят основателен страх у нея. Съзнавал е
общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е настъпването на
общественоопасните последици и е целял настъпването им, като е искал да възбуди
именно страх у пострадалата.
Мотивиран от горното, настоящият
съдебен състав намира, че районният съд е направил правилни, обосновани и
доказателствено обезпечени правни изводи за съставомерността, от обективна и
субективна страна, на вмененото на подс. И. инкриминирано деяние.
На плоскостта на изложеното,
чрез очертаването на относимите по случая факти и приложимият наказателен закон
и собствения анализ на доказателствената съвкупност, въззивният съд приема, че
е отговорил пряко на твърденията и доводите на защитника на подсъдимия,
наведени от същия и във въззивното съдебно заседание. Неоснователни и
неубедителни се явяват съображенията на защитата на подсъдимия, че
постановената присъда е необоснована и незаконосъобразна. Както бе отбелязано и
по-горе, въззивната инстанция не установи съществено или дори несъществено
нарушение на процесуалният закон от първия съд, нито се установи неправилно
приложение на материалния закон.
По изтъкнатите съображения, правилно
и в съответствие с разпоредбата на чл. 303, ал. 2 от НПК, подс. А.Ш.И. е
признат за виновен за извършеното от него престъпление по чл. 144, ал. 3, вр.
ал. 1 от НК.
При
правилна правна оценка на събрания доказателствен материал и на установената по
делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд е индивидуализирал
наказанието на подсъдимия, като е приел, че следва да го определи при условията
на чл. 54 от НК, поради отсъствието на многобройни или изключителни смекчаващи
отговорността на подсъдимия обстоятелства, които да обусловят приложение на чл.
55 от НК.
Тези изводи се споделят и от
въззивния съд, като следва да се посочи, че в случая не са налице многобройни
смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, нито такива, които да
имат изключителен характер. Такива конкретни не са посочени от защитата, нито
във въззивната ѝ жалба, нито в откритото съдебно заседание пред въззивния
съд, а и настоящият състав не констатира наличието им при извършената служебна
проверка.
При тези обстоятелства, правилно
районният съд е отмерил и вида и размера на наказателната санкция, която е
„лишаване от свобода”, в размер, близо до минимума, предвиден за извършеното
престъпление, а именно шест месеца, с която преценка настоящият въззивен състав
изцяло се солидаризира. Отреденото наказание не се явява нито несъразмерно
тежко и завишено, нито явно несправедливо, с оглед степента на обществена
опасност на конкретното деяние и дееца. Размерът и видът на наказателната
санкция е съобразен с обществената опасност на дееца и самото деяние.
При индивидуализацията на
наказателната отговорност, районният съд обосновано е приел, че като смекчаващо
отговорността на подсъдимия обстоятелства следва да бъде отчетено чистото му
съдебно минало. Първият съд не е отчел отегчаващи отговорността на подсъдимия
обстоятелства. СГС споделя изводите на районния съд, относно смекчаващите
отговорността на подсъдимия обстоятелства, като дължи да добави, че като такива
отчита влошеното му здравословно състояние и дадените обяснения, които частично
се кредитират от инстанциите по същество, с които допринася за изясняване на
обективната фактическа обстановка. Тези обстоятелства, обаче, не са основание
да се приеме наличието на многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия
обстоятелства, тъй като отегчаващи такива се явяват обстоятелството, че
подсъдимият, наред с вербалната агресия, е упражнил и физическа такава спрямо
св. Ц., която е несъставомерна при така очертаното от представителя на СРП
обвинение и обстоятелството, че у св. Ц. действително е бил възбуден
основателен страх от осъществяване на деянието, в резултат на което същата е
развила посттравматично стресово разстройство.
Вземайки предвид всички посочени
по-горе обстоятелства, въззивният съд намира, че така определеното наказание е
справедливо и съответно на обществената опасност на конкретните деяние и деец,
отговаря в най - пълна степен на изискванията на наказателната репресия и на
принципите на българското наказателно законодателство, както и в пълна степен
би изпълнило визираните в чл. 36 от НК цели на генералната и на специална
превенция, като същевременно определянето му в рамките, посочени в закона, не
се явява несъразмерно тежко и се явява достатъчно за осигуряване поправянето и
превъзпитанието на подсъдимия и оказване на предупредително въздействие върху
него и върху останалите членове на обществото.
Правилно, на основание чл. 66, ал. 1
от НК е било отложено реалното изпълнение на така определеното едно общо
най-тежко наказание на подсъдимия, за срок от три години. Въззивният съд,
подобно на първоинстанционния, приема, че в конкретния случай са налице
предпоставките за приложение на института на отлагане на изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода”, съобразно разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Размерът на наказанието, наложено на подс. И., и това, че същият не е бил
осъждан на наказание лишаване от свобода към датата на извършване на деянието,
очертават формалните предпоставки, визирани в посочената правна норма. Съдът се
съгласява с изводите на първата инстанция, че за поправянето и превъзпитанието
на подсъдимото лице не се налага същото да бъде изолирано от обществото, чрез
постановяване на ефективно изтърпяване на така определеното наказание „лишаване
от свобода“. За да се изпълнят целите на специалната и генералната превенция в
този случай, не е необходимо оказване на въздействие от по-интензивен тип, чрез
въдворяването на подсъдимия в място за лишаване от свобода. Визираните в
разпоредбата на чл. 36, ал. 1 от НК цели на наказанието сочат, че същото следва
да осигури, по възможно най-балансиран, ефективен и приемлив за обществото и
личността на осъдения начин, едновременно поправително, превъзпитателно и
предупредително действие върху осъденото лице и превантивно и предупредително
въздействие върху останалите членове на обществото. Въпреки липсата на протест,
целящ влошаване на наказателно –
правното положение на подсъдимия, въззивният съд намира за необходимо да
отбележи, че напълно споделя вярната и точна преценка на първият съд, че не се
налага изолирането му от обществото в местата за лишаване от свобода и
откъсването от обичайната му социална среда. Евентуално такава би се явило
разрешение, непропорционално на извършените престъпления, което би излязло
извън законноустановените цели на наказанието, би ги надхвърлило и изопачило.
Подсъдимият не е с трайни престъпни навици (чисто съдебно минало). При това
законоустановените цели на наказателната репресия са постижими и без
ефективното изтърпяване на наказанието. Предоставеният изпитателен срок на
условно осъждане притежава и силно възпиращо - превантивна функция, изразяваща
се в потенциалната възможност за привеждане в изпълнение на наложеното
наказание в случай, че подсъдимият, в рамките на определения му изпитателният
срок, извърши ново престъпление. Съдът намира това обстоятелство за достатъчно
обвързващо за подсъдимото лице, в контекста на наложеното му наказание, както и
силно мотивиращо бъдещото му законосъобразно поведение, в аспекта на
необходимостта от спазване на законите.
Воден от изложените съображения,
въззивната инстанция намира за вярно и точно решенето на първоинстанционния съд
да отложи за срок от три години изпълнението на така определеното наказание
„лишаване от свобода“, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, считано от влизане на
присъдата в сила. При определяне на размера на изпитателния срок, районният съд
е съобразил личността на подсъдимия, като едновременно с това отчел и
обстоятелството, че законодателят изрично свързва ролята на условното осъждане
с преобладаващото му значение за поправяне на подсъдимия, като въз основа на
това законосъобразно е приел, че именно такъв размер отлагателен срок, ще окаже
максимално поправително и продължително възпитателно - превантивно въздействие
върху подсъдимото лице и останалите членове на обществото.
С оглед изхода на делото, правилно и
законосъобразно, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, районният съд е осъдил
подс. И. да заплати и сторените по делото разноски. Същите са правилно
изчислени. В настоящата инстанция разноски не бяха направени и такива не следва
да бъдат присъждани в тежест на подсъдимия.
При
извършената, на основание чл. 314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на
правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция не констатира
наличието на основания, налагащи нейното изменение или отмяна, поради което и с
оглед изложените съображения същата следва да
бъде потвърдена, а въззивната жалба - да бъде оставена без уважение, като
неоснователна.
Воден от
гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 17.10.2017
г. по НОХД № 20071/2015 г. по описа на
СРС - НО, 98-ми състав.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.