Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр.
Сливен, 05.06.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на пети
юни през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 254 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против първоинстанционно
решение № 249/28.02.2019г. по гр.д. № 4237/18г. на СлРС, с което са отхвърлени като
неоснователни и недоказани предявените от „Кредитреформ България“ ЕООД, гр.
София против С.Ю.И. осъдителни искове за заплащане на сумата 350 лв.,
представляваща неизплатена главница по договор за кредит от 15.07.2015г.,
заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на
исковата молба на 16.08.18г. до окончателното изплащане и за заплащане на
обезщетение за забава върху главницата за периода от 15.08.15г. до 31.01.2018г.
в размер на 87, 77 лв.
Против това решение е
постъпила въззивна жалба
от ищеца в
първоинстанционното производство.
Въззивникът обжалва изцяло
решението, като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно.
Заявява, че съдът неоснователно е приел, че не е доказано валидното сключване с
ответника на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по
смисъла на чл. 6 от ЗПФУР – договор за кредит от 15.07.2015г., от страна на
неговия праводател “4финанс“ ЕООД, гр. София, развива подробни доводи в тази
насока, анализирайки приложимите законови разпоредби. Също така се оплаква, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че няма представени доказателства
за предоставяне на преддоговорна информация и потвърждаване на договора от
страна на кредитора на посочения от ответника имейл. Твърди, че всички тези
действия се извършват, предложенията и ОУ се приемат и потвърждават в хода на
регистрацията и съсздаването на профил от страна на потребителя на сайта на
доставчика - www.vivus.bg, което е гарантирано чрез електронната система за кандидатстване и
сключване на договори от разстояние на „Вивус“. По аналогични съображения
въззивникът счита, че необосновано решаващият съд е приел, че не е доказано
съгласието на кредитополучателя за сключването на договора. Твърди, че са
представени доказателства в съответствие с разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР,
излага аргументация относно начина на сключване на договора и неговото съзвучие
с правилата на ЗПФУР и ТЗ. Счита, че е налице отправяне на предложение за
сключване на договор, което е било прието от доставчика, който е превел
незабавно сумата по сметката на ответника и това представлява реална престация,
доказваща възникването на заемно правоотношение по смисъла на чл. 240 от ЗЗД.
Поради това моли въззивния
съд да отмени решението на СлРС и да постанови ново, с което да уважи изцяло
предявените осъдителни искове . Претендира разноските за двете инстанции,
включително 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Във въззивната жалба няма
направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва като
неоснователна въззивната жалба, твърди че атакуваното решение е правилно и
законосъобразно, преповтаря доводите, изложени в отговора на исковата молба и
съображенията си за недължимост на претендираните суми. Подчертава и че
първостепенният съд правилно е приел като причина за неоснователността на иска
и липсата на надлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия. Поради това
моли въззивния съд да остави без уважение жалбата и потвърди атакувания акт.
Няма направени нови
доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на
производството.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з., за въззивното
дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или
пълномощие, с писмено становище, подадено от процесуален представител по
пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и
иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което предявените осъдителни
искове бъдат уважени като основателни и доказани. Развива подробни съображения,
аналогични на изложените във въззивната жалба и пред РС. Претендира разноски за
двете инстанции, представя списък.
В с.з. въззиваемият,
редовно призован, не се явява лично, за него се явява особен процесуален
представител по пълномощие, назначен по реда на чл. 47 ал. 6 от ГПК, който,
поддържайки отговора си, оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли
съда да я отхвърли и потвърди обжалваното решение, което счита за правилно и
законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно,
поради което следва да бъде отменено.
Инвокираните във въззивната
жалба оплаквания са изцяло основателни.
От изложените в исковата молба
факти е видно, че се касае за парични вземания, произтичащи от търговски
ненаименован смесен договор с елементи на заем, като с обективно кумулативно
съединените осъдителни искове се претендира реалното изпълнение на парично задължение
по сключен договор за предоставяне на финансова услуга от разстояние,
изразяваща се в даване на паричен кредит, с цена на иска 350 лв. и заплащане на
обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от
предявяване на исковата молба до окончателното изплащане, както и за периода от
падежа на задължението на 15.08.2015г. до 31.01.2018г., с цена на иска 87,77
лв.
Едната страна по договора е
търговец и в предмета му на дейност влиза предоставянето на такива услуги, недискутируемо
е и сключването на 01.02.2018г.на договор за прехвърляне на вземането между
него и ищцовото търговско дружество, в чийто предмет на дейност се включва
събирането на парични вземания. По този начин цесионерът е встъпил в правата на
цедента срещу длъжника-ответник и разполага с материална и процесуална
легитимация в настоящото производство.
Въззивният съд счита, че
цесията е породила своето действие и е противопоставима на ответника, тъй като той,
като длъжник, е бил своевременно и надлежно уведомен от страна на цедента,
независимо, че и цесионерът е бил изрично упълномощен да стори това от
цедента-кредитор. Уведомлението е изпратено на 13.03.2018г. на постоянния му и
настоящ адрес по пощата с обратна разписка, получено в гр. Сливен на
04.04.2018г., като е отразен статус „непотърсен“, което за съда е достатъчно да
приеме редовността на уведомяването по следните съображения:
По правната си същност
договорът за цесия /прехвърляне на вземане/ представлява съглашение, при което
носителят на едно вземане го отстъпва на едно трето лице. В този договор не
участва само длъжникът, спрямо когото се прехвърля вземането, необходимо за
валидността му обаче е съгласието на първоначалния и новия кредитор. От своя
страна длъжникът следва да е уведомен за прехвърлянето от предишния кредитор,
за да има то действие за него. Устойчивата практика допуска дори кредиторът-цедент
да упълномощи кредитора-цесионер да извърши от негово име уведомяването и в
случая такова нарочно упълномощаване е налице, но в действителност цедентът „4финанс“
ЕООД, гр. София е отправил до длъжника „уведомление за прехвърляне на вземане“
на 13.03.18г., в което е посочил новия кредитор и банковата сметка на
последния, на която може да се извършват занапред плащания за погасяване на
задължението. Уведомлението е изпратено
/самото предаване на пратката е от името н аищцовото дружество/ с обратна
разписка на постоянния адрес на длъжника, посочен от самия него в договора, като
съобщението е с пощенско клеймо от
04.04.18г. в гр. Сливен и пратката е „непотърсена“. Така е видно, че първоначалният
кредитор-цедент
е положил достатъчно усилия за уведомяването на длъжника за
цедиране на вземането си към него. От цитираното отбелязване е видно, че
дори да са
били предприети
последващи опити за връчване на уведомление, включително чрез други
способи, не
би се постигнало
лично връчване на адресата. Въз основа на това може да се изведе едно
явно недобросъвестно поведение на длъжника по заема,
доколкото са налице достатъчно данни, че същият не е сменил постоянния си адрес и на него е бил
търсен многократно и от длъжностното лице по връчванията при СлРС.
С исковата молба ищецът е представил за
връчване и уведомлението за цесията
на длъжника,
което съгласно препотвърдената съдебна практика,
следва да се зачете съгласно чл.
235, ал. 3 от ГПК като нов факт настъпил в хода на делото. Ответникът отново не е намерен на
същия си постоянен адрес и е приет за редовно призован по реда на чл. 46 ал 5
от ГПК. Назначен му е особен представител по чл. 46 ал. 7 от ГПК на разноски на
ищеца, с оглед охрана на интересите му, на когото са връчени всички книжа.
Връчването на всички
книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици. Това
категорично се отнася и до уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД за извършеното
прехвърляне на вземането и то поражда последиците по чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В
тази връзка е налице също последователна практика на ВКС /Р. № 148/02.12.2016 г. по т. д. №
2072/2015 г. на ВКС, I т. о., Р. № 25/03.05.2017 г. по гр. д.
№ 60208/2016 г. на ВКС, II г. о. и др./, приложими в случая по аналогия, в която
се застъпва най-общо
становището,
че кредиторът, ако не е уговорено друго, може да избере начин
за връчване на своите изявления на длъжника, включително
и чрез нотариална покана, и той ще е редовно осъществен, ако е била
проведена процедура по чл. 50 ЗННД вр. чл.
47, ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени,
т. е. и без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното
производство.
Това виждане неотвратимо
сочи на заключението, че и в настоящата хипотеза, при която е необходимо
изявление на кредитор да достигне до длъжник, което е допустимо да се извърши в
рамките на исковото производство, щом в
исковата молба е обективирано изявление на кредитора-ищец, че уведомява от името на праводателя си –
цедент, първоначален кредитор по договора за заем, прехвърлянето на вземането
му, връчването на особения
представител представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник.
На последно място в тази
връзка следва да се посочи и, че доколкото в
настоящото производство безспорно се установи, че задължението на длъжника,
произтичащо от договора
за паричен кредит,
не е погасено, то получаването на уведомлението за извършена
цесия лично от ответника-кредитополучател е ирелевантно за основателността на предявените
искове. Уведомлението по реда на чл.
99, ал. 4 ЗЗД е предвидено в полза на длъжника с цел да го
предпази от двойното плащане на едно и също задължение. Длъжникът
може да възрази за липсата на уведомяване за извършена цесия само ако
едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на
овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението. В случая обаче не се установява претендираните с исковата молба
задължения да са погасени чрез плащане.
Така, след като и
суброгиралият се ищец, и праводателят му са търговци, и сделките са свързани с упражняваното
от тях занятие, то процесните взаимоотношения между страните следва да се
регулират освен от специалните закони уреждащи специфичния вид правоотношения,
и от разпоредбите на ТЗ, при субсидиарно приложение на общите норми на
гражданското законодателство.
Така правното основание на предявените искове е чл. 79 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 286 и чл. 287 от ТЗ, вр. чл.
6 от ЗПФУР, вр. чл. 240 и сл. от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Точката на противопоставяне
между страните е дали е действително сключен договорът за кредит, който
представлява правопораждащият юридически факт, от осъществяването на който
ищецът извлича основателността на претенциите си.
Ключовите правопрепятстващи
и правоизключващи аргументи на ответника чрез особения му представител са, че липсват
представени доказателства за валидно сключен договор за потребителски кредит.
Този въззивен състав счита,
че по отношение на формата и начина на сключване на договора не са приложими
правилата на чл. 10 и сл. от ЗПК, тъй като е налице специален закон, регламентиращ
ползването на специфичен способ за сключване на договор, който може да има
същия предмет – предоставяне на потребителя на паричен кредит – ЗПФУР, и за проверката
на валидността на процесния договор следва да се прецени спазването на неговите
изисквания.
Съгласно разпоредбата на чл. 6 от ЗПФУР, „договор
за предоставяне на финансови услуги от
разстояние“ /за какъвто се твърди, че е сключен от цедента с ответника/, е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно дефинитивната
разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, "средство за комуникация от
разстояние" е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на
услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на
доставчика и на потребителя, като несъмнено използването на електронни
формуляри в интернет, провеждането на разговори по телефон и изпращането на
писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние.
Предвид изложените от ищеца твърдения за ползваната процедура за сключване на процесния
договор, правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения
нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при
договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен
да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията по чл.
8 от ЗП, както и че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора /чл. 18 ал. 1, т. 1 и т. 3/,
като за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл.
293 от ТЗ, а в случаите на
електронни изявления – ЗЕДЕП
/сега – ЗЕДЕУУ/.
Тези правила, приведени към настоящия
случай, намират своето обективно проявление – ищецът е представил заверени
копия от договор
за кредит № **********/15.07.2015 г., Общи условия на договора за кредит и разписка за
извършено плащане по сметката на ответника на 350 лв. от 15.07.15г. към EasyPay. За първите два документа заявява, че са потвърдени от ответника с натискането на бутон на интернет страницата на кредитора-цедент /“4финанс“ ЕООД, гр. София/
- www.vivus.bg.
Настоящият въззивен състав намира, че
тези документи в своята цялост представляват годни доказателствени средства,
установяващи валидното сключване на договор за кредит по реда на чл. 6 от ЗПФУР
и предаването на договорената сума от кредитодателя, в чиито права е встъпил
ищцовият търговец.
Естествено е на представения физически
носител – хартия, да не се намира материално положен параф /подпис/ на
ответника-потребител, но това не отнема действителността на договора и не
отрича съществуването му в правния мир.
Както бе посочено вече, страните са
сключили договора за предоставяне на финансова услуга от разстояние,
използвайки изключително средство за комуникация от разстояние – интернет
страница на доставчика.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 ал. 1 от ЗЕДЕУУ, „електронен документ“
представлява всяко електронно изявление, записано на магнитен, оптичен или друг
носител с възможност да бъде възпроизведено. Според чл.
2 ал. 1 от ЗЕДЕУУ „електронно изявление“ е словесно изявление, представено в цифрова форма
чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на
информацията. Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл.
13, ал. 1 ЗЕДЕУУ,
според който
за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или
логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото
авторство, като законът въвежда три форми на електронния подпис – обикновен,
усъвършенстван и квалифициран.
Несъмнено представеният върху хартиен
носител договор обективира електронен документ, тъй като той съдържа електронно изявление /каквото е изпълнението на протокола на
уеб сайта чрез попълване на електронни формуляри/, запазено
в архивните файлове в базата данни на съответния сървър на доставчика, с възможност за неговото възпроизвеждане, т.е. визуализира електронен документ. Доколкото същият не съдържа характеристиките на
усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по смисъла на чл. 13 ал. 2 и
ал. 3 от ЗЕДЕУУ, следва да се приеме, че документът е подписан с
обикновен електронен подпис – част от електронните изявления са свързани и с
установяване на авторството на документа, като съдържат информация за
самоличността на лицето, от което изхождат изявленията - съгласно чл. 3 т. 10 от Р/ЕС №
910/14г. - три
имена на ответника,
адрес, телефон, ЕГН,
сметка и
други.
Нормотворецът
придава
значение на подписан саморъчно документ само на този електронен документ, към
който е добавен квалифициран електронен подпис, но допуска страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността
на саморъчен, което
е закрепено изрично в чл. 13 ал. 4 от ЗЕДЕУУ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато
законът признава на подписания писмен документ, като ако се касае за частен
документ
/какъвто е процесният/, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението, съгл. чл. 180 ГПК, а в случай че това авторство бъде
оспорено, тежестта за доказване истинността на документа се разпределя съобразно
специалното правило на чл. 193 ГПК. В тази насока се е установила последователната актуална съдебна практика на
ВКС. Представеното хартиено копие на договора не е оспорвано от процесуалния
представител на ответника касателно неговата автентичност.
Въззивната инстанция приема, че в
настоящия случай непререкаемо е налице уговорка между страните, с която на обикновения
електронен подпис е придадена стойността на саморъчен, която се съдържа в точната, подробна и
ясна формулировка на чл. 1.8 от Общите условия за кредит, станали неразделна
част от договора между доставчика и ответника с приемането им.
Безусловно на посочения от ищеца сайт -
www.vivus.bg на доставчика “4финанс“ ЕООД, гр. София, са предоставени приложимите общи
условия, преддоговорна информация и проект за договор, като от първите е видно,
че е спазено изискването на чл. 10 ал. 1 от ЗПФУР, както и на чл. 18 ал. 1 т. 1
от ЗПФУР. Страницата е активна, общодостъпна и позволява извършването на
информативна справка от всяко лице. Електронната система за кандидатстване и
сключване на договори от разстояние на vivus.bg, съдържа алгоритъм, който е и описан в
общите условия, и съдържа задължителна възможност за изрично съгласие на всеки
етап от регистрацията, запознаването с условията, приемането им и сключването
на договора от разстояние, който изключва преминаването към всяка следваща фаза
/от
отправянето на поканата,
отправянето на предложението,
приемането му, приемането на ОУ, предоставянето на преддоговорната информация и
т.н., до
сключването на договора/
без даване на съответното съгласие в предходната и съответно - приключването на
процедурата по сключване на договора без полагането на обикновен електронен
подпис съгласно чл. 1.8 от ОУ на всяка страница чрез натискане на бутон
„подпиши“.
В тази светлина е обяснимо и
закономерно ищецът да не може да представи документи, проследяващи хронологията
на развитие на процедурата по създаването на договорното правоотношение – от
включването на ответника-потребител в сайта до завършването й с подписан
електронен договор. Динамиката на развитие и популяризирането на
кибертехнологиите в ежедневния живот повишават стандарта на общата елементарна
култура и правят ноторни, а не специфични знанията, свързани с функционирането
на подобни електронни услуги. Така е ясно, че различните етапи от регистрацията
се визуализират само за потребителя, ползващ съответното средство за
комуникация от разстояние и единствено той може да ги отпечата като изображение
върху хартиен носител, но фактически те не биха имали необходимата доказателствена
стойност по смисъла на ГПК. При доставчика се генерира еиднствено подписаното /по см. на чл. 13 ал. 4 от ЗЕДЕУУ/
крайно електронно изявление, от което биха могли да произтекат някакви
последици – права и задължения, каквото в случая е договорът за кредит.
Видно е, че ответникът е предоставил
всички изискуеми данни – три имена, ЕГН, адрес, телефон, имейл и банкова
сметка, ***а отправяне на предложение на доставчика, разпространена надлежно по
реда на чл. 290 и чл. 291 от ТЗ, отправил му е предложение за сключване на
договор и такова е последвало в предписаната от закона форма. Както вече се
посочи по-горе ответната страна не е оспорвала авторството на изявленията.
Следователно, при спазването на изискванията на чл. 18 ал. 1 от
ЗПФУР и при наличието на предпоставките на чл. 13 ал. 4 от ЗЕДЕУУ следва да се приеме, че представеният по делото
електронен документ –
договор за кредит, възпроизведен на хартиен носител, е саморъчно подписан
документ и се ползва с формална доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК.
Това, от своя страна, безспорно
доказва
възникването на заемно правоотношение между цедента /праводател на ищеца/ и
ответника, чиято разновидност представлява договорът за кредит.
Тъй като, най-общо, договорът за заем е реален и едностранен /по него задължения възникват само за
заемателя/, за сключването на процесния договор е индиция и категорично
доказаното от ищеца реално плащане от страна на кредитодателя на уговорената
сума от 350 лв. чрез превеждането й по посочената от потребителя сметка.
Понеже в предвидения срок –
14.08.2015г. последният не е изпълнил основното си задължение – да върне
получената сума /такова правопогасяващо възражение нито е заявявано, нито е
доказано надлежно, тъй като тежестта на доказване на този положителен факт лежи
върху ответника, черпещ изгодни за себе си правни последици от реализирането
му/, то за кредитора-ищец /по силата на договора за цесия с доставчика, даващ
му материалната легитимация да встъпи в правата му/, се поражда правото да
ангажира отговорността за забавено изпълнение на ответника на паричното му
задължение, като поиска реално изпълнение на същото и обезщетение за забава
/доколкото при паричните задължения не може да има пълно неизпълнение/.
Поради това главният иск се явява изцяло основателен и
доказан и следва да бъде уважен в пълния претендиран размер от 350 лв.
Основателността на главната претенция
обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорната такава за
заплащане на обезщетение за забава, каквото се претендира от ищеца в размер на
законовата лихва. Такава следва да бъде присъдена върху главницата от
завеждането на исковата молба на 16.08.2018г. до окончателното й изплащане.
Ищецът претендира и обезщетение за забава в размер на законовата лихва от
датата, на която вземането е станало изискуемо – 15.08.2015г., до 31.01.2018г.
в размер на 87, 77 лв. и сумата следва да му бъде присъдена в пълния размер, с
оглед изчисленията посредством БГ калкулатор.
Така, като краен резутат – въззивната
жалба е изцяло основателна и атакуваното решение е незаконосъобразно, поради
което следва да бъде отменено изцяло, включително по отношение на присъдените
разноски. Вместо това въззивният съд следва да постанови ново решение, с което уважи
предявените искове в пълния им размер и присъди разноските на ищеца в размер
общо на 760 лв. за държавна такса, адвокатско възнаграждение и особен
представител.
С оглед изхода на процеса,
отговорността за разноски и за тази инстанция следва да се възложи на
въззиваемия, който следва да понесе своите и заплати на въззивника направените
такива за държавна такса, юрисконсултско възнаграждение и особен представител в
размер общо на 450 лв.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 249/28.02.2019г. по гр.д. № 4237/18г. на СлРС
като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А :
ОСЪЖДА С.Ю.И.,
ЕГН ********** *** да заплати на основание чл. 79 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 286 и чл. 287
от ТЗ, вр. чл. 6 от ЗПФУР, вр. чл. 240 и сл. от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, на „КРЕДИТРЕФОРМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление на
дейността ******** сумата 350 лв., представляваща невърната главница,
получена по договор за кредит № **********/15.07.2015 г., сключен по реда на чл. 6 от ЗПФУР с
“4финанс“ ЕООД, гр. София, заедно с обезщетение за забава в размер на
законовата лихва от завеждането на исковата молба на 16.08.2018г. до
окончателното й изплащане, както и сумата 87, 77 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху присъдената главница
за периода 15.08.2015г. - 31.01.2018г.
ОСЪЖДА С.Ю.И. да заплати на
„Кредитреформ България“ ЕООД, гр. София направените разноски по делото за първата
инстанция в размер на 760 лв. и за въззивната инстанция в размер на 450 лв.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: