РЕШЕНИЕ
№ 742
гр. Силистра, 25.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на двадесет и
трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Мария Н. Петрова
при участието на секретаря Т. В. Д.
като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело №
20243420100033 по описа за 2024 година
Ищецът “ЕОС Матрикс” ЕООД твърди, че на основание сключен между “Ти Би Ай
Банк“ ЕАД и ответника договор за банков кредит от 19.07.2019 г. кредиторът предоставил
на кредитополучателя кредит в размер от 1381,31 лв. (включващ застрахователна премия в
размер на 233,31 лв. и еднократна такса в размер на 148 лв.), който последният се задължил
да му върне заедно с уговорената възнаградителна лихва от 31,75 % на 35 месечни вноски,
считано от 25.08.2019 г. Чрез анекс № 1 от 18.01.2021 г. задълженията на длъжника били
разсрочени на 41 месечни вноски, считано от 25.01.2021 г., но тъй като той преустановил
обслужването на задълженията си, на 25.12.2022 г. кредиторът обявил предсрочната им
изискуемост. Последният се снабдил със заповед за незабавно изпълнение срещу
ответницата, издадена по ч.гр.д. № 117 по описа на СРС за 2023 г., за следните суми:
главница по договора за кредит в размер на 834,53 лв., договорна лихва за периода от
25.10.2021 г. до 25.12.2022 г. в размер на 208,37 лв., обезщетение за забава за периода от
25.09.2021 г. до 10.01.2023 г. в размер на 252,08 лв. и за законната лихва върху главницата от
25.01.2023 г. до окончателното плащане. Въз основа на издадената в негова полза
изпълнителен лист кредиторът образувал изп. д. № 1027 по описа на ЧСИ Г. Г. за 2023 г., по
което заповедта за изпълнение била връчена на ответницата и тя възразила срещу нея;
междувременно чрез договор за цесия от 29.05.2023 г. вземанията по договора за кредит
били прехвърлени в полза на ищцовото дружество, поради което ищецът моли съда да
признае за установено, че ответницата му дължи посочените по – горе суми по заповед за
изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 117 по описа на СРС за 2023 г. Претендира разноските,
направени по настоящото съдебно производство, както и по заповедното такова.
1
Ответникът К. И. Г. оспорва иска и моли съда да го отхвърли като неоснователен.
Счита, че договорът за кредит е нищожен поради обстоятелството, че уговорената в него
възнаградителна лихва е в особено висок размер (надвишаващ трикратно размера на
законната лихва), поради което клаузата за неговото начисляване се явява нищожна поради
накърняване на добрите нрави. Поради възмездния характер на договора за кредит,
нищожността на клаузата за възнаградителна лихва обуславяла нищожност на целия
договор.
Счита също така, че договорът за кредит е недействителен поради несъответствието
на посочения в него ГПР с действителните разходи по кредита, което водело до неточното
информиране на потребителя за реалния размер на неговото оскъпяване. Счита, че
сключването на договор за застраховка се явява задължително условие за предоставяне на
кредита при съответните условия, поради което застрахователната премия по него е
следвало да се вземе предвид при определянето на ГПР. Последното не било сторено, още
повече че включването на застраховката като разход би довело до увеличаването му над
допустимия по закон размер. Счита, че и самият договор за застраховка също е сключен в
нарушение на добрите нрави, тъй като застрахователната полица е изписана с особен дребен
шрифт, който не позволява на кредитополучателя да се запознае с нейното съдържание, а
освен това застрахователната премия била несъразмерна с покрития застрахователен риск.
Прави възражение, че първоначалната такса по кредита е начислена в нарушение на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Твърди също така, че при подписването на договора за кредит и на анекса
към него не е била предоставена преддоговорна информация.
Счита, че поради недействителността на договора за кредит тя дължи връщане
единствено на предоставената главница; твърди, че към настоящия момент е извършила
плащания по кредита, възлизащи на сумата от 5351,58 лв., които са достатъчни за
погасяване на задълженията . Чрез възражението си срещу издадената заповед за
изпълнение възразява, че размерите на отделните задължения не са правилно определени.
Претендира направените по делото разноски, включително и разноски за адвокатски хонорар
по заповедното производство.
След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено
следното:
Предявените искове са с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл.
92 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, чл. 99 ЗЗД.
Въз основа на постъпило на 25.01.2023 г. заявление за издаване на заповед за
изпълнение СРС е издал такава заповед под № 53 от 27.01.2023 г. по ч.гр.д. № 117 по описа
за 2023 г., чрез която е разпоредил заплащането на задълженията на ответницата по договор
за кредит, така както са дефинирани чрез настоящата искова молба. Нейното влизане в сила
е препятствано от подадено в срок възражение на длъжника, в резултат на което по указание
на съда и в срока по чл. 415 ГПК заявителят е инициирал настоящото исково производство.
По делото е представен договор за потребителски кредит от 19.07.2019 г., сключен
2
между ответницата в качеството на кредитополучател и “Ти Би Ай Банк“ ЕАД в качеството
на кредитор, чрез който банката предоставила на клиента си потребителски кредит в размер
на 1000 лв., а последният се задължил да му възстанови тази сума заедно с уговорената
възнаградителна лихва от 31,75 % на 35 месечни погасителни вноски в срок до 25.06.2022 г.
При сключването на договора потребителят се задължил да заплати еднократна такса за
оценка на риска в размер на 148 лв., дължима в деня на неговото подписване, но
финансирана от кредитора и подлежаща на възстановяване като част от главницата в
погасителните вноски. Отделно от това кредитополучателят се включил в две
застрахователни програми Bank Комбо Живот и Bank Комбо Безработица с общ размер на
застрахователната премия от 233,31 лв., която по същия начин била първоначално заплатена
на застрахователя от кредитора и прибавена към размера на общия кредит, който достигнал
сумата от 1381,31 лв. Чрез анекс № 1 от 18.01.2021 г. плащанията по договора били
отсрочени за периода 25.01.2021 г. до 25.06.2021 г., а срокът на договора бил удължен до
25.12.2022 г. След изтичане на този срок банката се снабдила с заповед за изпълнение за
вземанията си по реда на чл. 417 ГПК, чието незабавно изпълнение е отменено с
определение № 598 от 21.12.2023 г. по в.ч.гр.д. № 447 по описа на СОС за 2023 г. след жалба
на длъжника. Междувременно чрез договор за прехвърляне на вземания от 29.05.2023 г. “Ти
Би Ай Банк“ ЕАД прехвърлило на ищцовото дружество вземанията си по конкретно
упоменати в документа договори, всред които попада и вземането спрямо ответника по
процесния договор за кредит. Цесията е осъществена в съответствие с чл. 26, ал. 1 ЗПК, тъй
като в чл. 25, ал. 5 от договора е регламентирано правото на банката да прехвърли вземането
си на трети лица. Чрез пълномощно от 29.05.2023 г. цедентът упълномощил конкретно
посочени лица, всред които и цесионера, да уведомят длъжниците за промяната на техния
кредитор, което следва да се приеме, че в конкретния случай е сторено чрез връчването на
исковата молба и приложенията към нея.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. С оглед съдържанието на
тази разпоредба съдът не споделя довода на ищцата за нищожност на договора за кредит
поради уговарянето на възнаградителна лихва в размер, надвишаващ трикратния размер на
законната такава. В конкретния случай размерът на договорната лихва (31,75 % на годишна
база) е съобразен със законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което клаузата за
нейното начисляване не би могла да противоречи на общоприети етични и морални норми,
тъй като същите са съобразени от законодателя при създаването на правната норма и не
могат да служат като основание за неприлагането на последната. Конкретната стойност на
възнаградителната лихва е въпрос на индивидуално договаряне между страните в рамките
на предписания от закона предел на морална допустимост, който не би могъл да се стеснява
допълнително от съда по нравствени критерии, които законодателят при приемането на
закона вече е съобразил.
В договора за кредит е отбелязано, че ГПР по кредита е 48,79 %, докато от
3
изготвената по делото ССЕ е видно, че при съобразяване чистата стойност на
предоставената сума (т.е. ако основата за изчисляването е сумата от 1000 лв., а не 1381,31
лв.) ГПР достига 79,41 %. Чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а според §1, т. 1 ДР към ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. В конкретния случай в чл. 19 от договора за кредит е декларирана свободата на
кредитополучателя да сключи договор за застраховка или да се присъедини към
застрахователните програми, предлагани от кредитора, като изрично е отбелязано, че той не
е длъжен да стори това. Въпреки тази клауза съдът счита, че нейното съдържание не
отразява действителното състояние на отношенията между страните, тъй като е видно, че за
длъжник, който се нуждае от паричен ресурс в размер на 1000 лв., не е икономически
нецелесъобразно да се включи в две застрахователни програми, чиито премии не е в
състояние да заплати към момента на сключването на застраховките, а за тази цел се налага
да тегли допълнителен кредит. От служебно известната на съда практика на банката -
кредитор става ясно, че за обезпечаване на кредитите си голям процент от неговите клиенти
(приближаващ 100 %) са сключили застрахователни договори, премиите по които са
финансирани от кредитора, което явление не се наблюдава при договорите за кредит,
сключени с останалите банкови институции, чиито клиенти безспорно също разполагат със
свободата да ползват застрахователни услуги със същото застрахователно покритие.
Казаното дава основание на съда да приеме, че сключването на договорите за застраховка от
страна на ответницата е представлявало задължително условие за предоставянето на
кредита, поради което дължимите по тях застрахователни премии следва да бъдат включени
като разходи по него и да участват на общо основание при формирането на ГПР.
Включването на тези разходи в ГРП обосновава превишение на максималната му
граница, регламентирана в чл. 19, ал 4 ЗПК, като чл. 19, ал. 5 ЗПК определя като нищожни
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 максимални размери на ГПР, а чл. 21,
ал. 1 ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, а съгласно чл. 22
4
ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Ищцата обосновава
становището си за недействителност на договора за кредит именно с неспазването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК поради посочването в договора на ГПР от 48,79 %, който не съответства на
действителния такъв (79,41 %), тъй като последният го надвишава. Съдът счита, че това
превишение на ГПР не представлява основание за недействителност на целия договор с
оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, според който клаузите, които увеличават ГПР над
нормата по ал. 4 се явяват нищожни, без тази нищожност да се отразява на валидността на
останалата част от договора. В конкретния случай условието по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за
посочване на ГПР по договора за заем е спазено, а дължимите суми за лихва, такса за оценка
на риска и застрахователни племии са ясно посочени в договора и са включени в размера на
месечната погасителна вноска, която заемателят следва да заплаща на своя съконтрахент.
При тези данни става ясно, че правото на потребителя да бъде отнапред осведомен за
плащанията по кредита не е нарушено, така че защитата му срещу коментираните по – горе
незаконосъобразни клаузи следва да се осъществи чрез съобразяване на тяхната нищожност,
а не чрез обявяване недействителността на целия договор за кредит заради един реквизит,
чието некоректно отразяване се компенсира от наличието на достатъчно информация за
плащанията, които длъжникът следва да предприеме. Всъщност процентът на ГПР не е този,
с който се олихвява главницата по кредита, поради което неговата стойност има
ориентировъчно значение, тя първоначално се изчислява въз основа на допускания, които е
възможно да не се реализират, докато конкретните, реални задължения на потребителя се
определят от отделните уговорени плащания (лихва, такси, застраховки, допълнителни
услуги и т.н.).
Ако се приеме, че неправилното посочване на ГПР в договора за кредит представлява
основание за неговата недействителност, биха останали без приложение разпоредбите на чл.
19, ал. 5 и 6 от ЗПК, които регламентират нищожността на клаузите, с които се надвишава
максималния ГПР, и последиците от тази нищожност, която не се отразява върху
валидността на самия договор и той продължава да се прилага без тях. В подобен смисъл е
и решение на СЕС по дело № С-453/10, в което е прието, че целта, която законодателят на
Съюза иска да постигне с Директива 93/13 (транспонирана в ЗЗП), е да се възстанови
равновесието между страните по потребителските договори, като същевременно по принцип
се запази валидността на договора като цяло, а не да бъдат обявени за недействителни
всички договори, които съдържат неравноправни клаузи. В решението е прието, че правната
сигурност на стопанската дейност е основание за обективен подход при тълкуването на
разпоредбите за неприлагането на неравноправните клаузи, вместо критерий за тяхното
тълкуване да бъде по – благоприятното положение на потребителя. В същото решение е
прието, че търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък
от действителния ГПР, трябва да се окачестви като „заблуждаваща" по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29, доколкото подтиква или е възможно да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Установяването
5
на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от елементите, на
които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе
преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на
отпуснатия на потребителя кредит, но тази констатация не се отразява непосредствено на
преценката от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 на действителността на
сключения договор за кредит.
Следва да се отбележи, че самият ЗЗП не обвързва констатирането на нелоялни
търговски практики с невалидност на сключените въз основа на тях потребителски
договори, вместо което чл. 68м ЗЗП предвижда, че когато по заповед за забрана на
прилагането на нелоялна търговска практика на председателя на Комисията за защита на
потребителите има влязло в сила решение на Върховния административен съд, което я
потвърждава, заповед, която не е обжалвана в законовия срок или жалбата срещу нея е
оттеглена, потребителят има право на намаляване на цената или да развали договора с
търговеца, сключен в резултат на използваната нелоялна търговска практика, и да
претендира обезщетение за претърпени вреди по общия ред. Отделно от това от решението
на СЕС по дело № С-453/10 става ясно, че констатирането на нелоялна търговска практика е
един от елементите, въз основа на който да се извърши преценка за неравноправния
характер на конкретна договорна клауза, а не за недействителността на целия потребителски
договор. Целта на потребителската защита е да се възстанови равновесието в правата и
възможностите на по – силната и по – слабата страна в правоотношението, без да се засяга
правната сигурност на стопанската дейност и да се допуска дисбаланс в обратната посока,
което именно би се получило ако почти всички потребители на бързи кредити в страната ги
ползват безвъзмездно поради недействителността на договорите им за кредит. Поради
изложените аргументи съдът намира, че липсват причини, поради които неправилното
посочване на ГПК в договора за кредит да се квалифицира като основание за неговата
нищожност, тъй като то представлява нелоялна търговска практика (когато посоченият в
договора ГПР е по – нисък от действителния такъв), която се обвързва от закона в правни
последици, различни от недействителност на договора за потребителски кредит. Според
решението на СЕС нелоялната търговска практика е критерий за установяване на
неравноправни договорни клаузи, каквито според чл. 145, ал. 2 ЗЗП не могат да бъдат
клаузите, определящи цената на стоката (в случая възнаградителната лихва), при условие че
тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. В конкретния случай плащанията по кредита
са дефинирани по ясен начин и няма причина кредиторът да търпи санкция, че е посочил
неточно в договора разходите на своя клиент.
Тук е мястото да се отбележи, че ГПР не представлява договорна клауза,
обективираща насрещната престация на длъжника по договора за кредит, а единствено
предварително изчисление на общите разходи по кредита на база на конкретните договорни
клаузи, които предвиждат такива. Поради тази причина не би могла да се коментира
валидност или невалидност на ГПР в смисъла на чл. 19, ал. 5 ЗПК и точно затова тази
законова норма обявява за нищожни клаузите в договор, надвишаващи определените нива
6
по чл. 19, ал. 4 ЗПК, а не самото изчисление на тези разходи, сборът на разходите, а също
така не и всички клаузи, предвиждащи разходите, от които този сбор е формиран, или пък
на целия договор. Чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК не придават на ГПР естеството на математическа
задача, чието неправилно решаване да се санкционира с невалидност на договора за кредит,
а единствено представляват средство за установяване на равновесие в правата и
задълженията на страните по кредитното правоотношение, така че кредитополучателят да
получи кредит при сравнително поносими лихвени условия, а кредиторът – възнаграждение
за временното предоставяне в заем на финансовия си ресурс.
С оглед на казаното съдът намира, че клаузите за начисляване на такса за оценка на
риска и за заплащане на застрахователни премии се явяват нищожни на основание чл. 19, ал.
5 ЗПК поради което произтичащите от тях вземания не се дължат и следва да се приспаднат
от общата сума на задълженията на ответницата. В тази ситуация първоначалната главница
следва да се фиксира на сумата от 1000 лв., а общият размер на възнаградителната лихва –
на сумата от 645,18 лв., изчислена по съразмерност с реалната сума на кредита, тъй като
според условията на договора таксата и застрахователните премии също са включени като
част от главницата и подлежат на олихвяване с договорения лихвен процент. От ССЕ става
ясно, че общият размер на заплатените от ответницата суми възлиза на 1234,92 лв., с които
съдът приема, че тя е заплатила лихвата по кредита, поради което искът за установяване на
това вземане следва да се отхвърли, както и част от главницата в размер на 589,74 лв., като
неизплатената част от нея остава 410,26 лв., до който размер предявеният иск следва да се
уважи, а за горницата – да се отхвърли като неоснователен. При тези условия искът за
установяване вземането за обезщетение за забава, дължимо на основание чл. 9.4 от договора,
следва да се фиксира на сумата от 2 лв., определена от съда по реда на чл. 162 ГПК и чрез
използването на онлайн калкулатор, а за горницата искът следва да се остави без уважение,
като на същото основание следва да се признае и вземането на ищеца за законна лихва върху
главницата от 25.01.2023 г. до окончателното плащане. По делото не бяха представени
доказателства за предоставяне на преддоговорна информация на потребителя съгласно
изискването на чл. 5 и следващите от ЗПК, но последното не представлява основание за
нищожност на договора за кредит, а следва да се разглежда като критерий за преценка на
основанията по чл. 143 ЗПК, в случай че са налице съмнения относно тяхното
осъществяване.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва се присъдят и направените
по делото разноски съразмерно на уважената част от исковете в размер на 9,35 лв. за
държавна такса и 142,63 лв. за експертиза, както и разноски по заповедното производство в
размер на 8,20 лв. за държавна такса и 15,85 лв. за юрисконсултско възнаграждение. На
основание чл. 38, ал. 2 ЗА във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на процесуалния представител на
ответницата следва да се присъди адвокатски хонорар съразмерно на отхвърлената част от
исковете в размер на 293,43 лв., както и хонорар по заповедното производство в размер на
273,27 лв. Поради изложените аргументи и на основание чл. 235 ГПК, Силистренски
районен съд
7
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че К. И. Г. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „Д.“ №
...., ет. ........, ап. ........дължи на “ЕОС Матрикс” ЕООД с ЕИК ............ и адрес на управление:
гр. С., район В., ж.к. М. д., ул. „Р. П. – К.“ № ..., представлявано от Р. И. М. – Т., главница по
договор за банков кредит от 19.07.2019 г., сключен с “Ти Би Ай Банк“ ЕАД, и анекс № 1 към
него от 18.01.2021 г. в размер на 410,26 лв. (четиристотин и десет лв. и 26 ст.), обезщетение
за забава за периода от 25.09.2021 г. до 10.01.2023 г. в размер на 2 лв. (два лв.) и законната
лихва върху главницата от 25.01.2023 г. до окончателното плащане, които суми е придобил
чрез договор за цесия от 29.05.2023 г., като ОТХВЪРЛЯ като неоснователни исковете за
установяване вземането на ищеца за главница по договор за банков кредит от 19.07.2019 г.,
сключен с “Ти Би Ай Банк“ ЕАД, и анекс № 1 към него от 18.01.2021 г. за сумата над 410,26
лв., договорна лихва за периода от 25.10.2021 г. до 25.12.2022 г. в размер на 208,37 лв., за
обезщетение за забава за периода от 25.09.2021 г. до 10.01.2023 г. за сумата над 2 лв. (два
лв.), както и за законна лихва върху отхвърлената главница от 25.01.2023 г. до окончателното
плащане.
За посочените суми ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 117
по описа на СРС за 2023 г., издадена в полза на “Ти Би Ай Банк“ ЕАД.
ОСЪЖДА К. И. Г. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „Д.“ № ...., ет. ......, ап. .....да
заплати на “ЕОС Матрикс” ЕООД с ЕИК ....... и адрес на управление: гр. С., район В., ж.к.
М. д., ул. „Р. П. – К.“ № ...., представлявано от Р. И. М. – Т., направените по делото разноски
съразмерно на уважената част от исковете в размер на 9,35 лв. (девет лв. и 35 ст.) за
държавна такса и 142,63 лв. (сто четиридесет и два лв. и 63 ст.) за експертиза, както и
разноски по заповедното производство в размер на 8,20 лв. (осем лв. и 20 ст.) за държавна
такса и 15,85 лв. (петнадесет лв. и 85 ст.) за юрисконсултско възнаграждение, като
ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на разноски над така посочените суми.
ОСЪЖДА “ЕОС Матрикс” ЕООД с ЕИК .......и адрес на управление: гр. С., район В.,
ж.к. М. д., ул. „Р. П. – К.“ № ...., представлявано от Р. И. М. – Т., да заплати на адв. П. Й. Н. с
ЕГН ********** от АК – В. адвокатско възнаграждение да осъществено процесуално
представителство по отношение на К. И. Г. по гр.д. № 33 по описа на СРС за 2024 г. в размер
на 293,43 лв. (двеста деветдесет и три лв. и 43 ст.) и по ч.гр.д. № 117 по описа на СРС за
2023 г. в размер на 273,27 лв. (двеста седемдесет и три лв. и 27 ст.), като ОТХВЪРЛЯ
искането за присъждане на адвокатско възнаграждение над така посочения размер.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Силистренски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Районен съд – Силистра: _______________________
8