Р Е Ш Е Н И
Е № 217
В ИМЕТО НА
НАРОДА
гр. ПЛОВДИВ
14. 07. 2017 г .
Пловдивският апелативен съд, търговско отделение в открито
заседание от 16. 06. 2017 г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР КОЛАРОВ
ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН БОЖИКОВ
НЕСТОР СПАСОВ
като разгледа докладваното от съдия СПАСОВ
т. дело № 114 по описа на ПАС за 2017 г., установи следното:
Производство по чл. 258 и сл. ГПК.
Повод за образуване на настоящето
дело е постановено от ВКС по т. дело № 60147/2016 г. решение по чл. 293, ал.3
от ГПК, с което е отменено изцяло въззивно решение от 15.04.2016 г. постановено по в.т. дело № 793/2015 г. на ПАС
и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда.
Предмет на разглеждане по споменатото
дело на Пловдивския апелативен съд пък е била въззивна жалба на „У. Б.“ ЕООД,
гр. Б. със сегашно наименование съобразно вписванията в ТР, „Т.Е.К.“ ЕООД
против постановено по т. дело № 206/2014 г. по описа на Пловдивския окръжен съд
решение, с което са отхвърлени предявените от „У. Б.“ ЕООД, гр. Б. против
М.М.С. частични осъдителни искове за заплащане на следните суми:
- 330 000 лв. от общо дължима по фактури сума в размер на 550 112, 29 лв., представляваща
стойността на получени стоки или ползвани услуги от „Е.т.” ООД за периода от
25.02.2013 г. до 24.02.2014 г. по предоставени на основание договор за ползване на услугата У.К.с № ******* от **.**.****
г. карти, ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска до
окончателното плащане,
- 20 000 лв., представляваща частичен иск от общо дължимата на
основание чл.7.5. договора от **.**.**** г. неустойка в от 414 000 лв. и
„У. Б.“ ЕООД е осъдено да заплати на М.М.С. 15 400 лв. направени
разноски пред първата инстанция.
Предмет на разглеждане по делото
е била и частна
жалба на „У. Б.“ ЕООД против определение № 2062 от 19.10.2015 г. по същото
дело, с което е било отказано да се
измени описаното по-горе решение в частта за разноските.
В жалбите са изложени подробни
съображения за неправилност и незаконосъборазност на обжалваните актове,
поискана е отмяната им и постановянае на дурги, с което частичните искове да
бъдат уважени, а решението в частта за разноските изменено.
Въззиваемата страна е изразила
становище за неоснователност на жалбите.
Подобно е становщите и на „Е.т.”
ООД, ***, ЕИК ********* и Д.Б.А.,ЕГН **********, които са конституирани по
делото като трети лица помагаци на ответника.
Съдът след като се запозна са акта предмет на обжалване и
доказателствата по делото намери за установено следното:
На 20.03.2014 г. в Пловдивския окръжен съд е постъпила изходяща от „У. Б.“ ЕООД, гр. Б.
против М.М.С. искова молба.
В обстоятелсвената част на същата
се говори за сключен на **.**.**** г.
договор за ползване на услугата „У.К.” от **.**.**** г. Споменава се, че в изпъленние
задълежнията по този договор в периода 15.02.2013 г. до 15.01.2014 г. ищецът е
издал и предоставил на „Е.т.” ООД карти У.К.с правото да ги ползва. Сочи се, че смите карти са пластмасови с
магнитна лента, индивидуален номер и срещу предстовянето им ползувателят може
да получава доставки на стоки и услуги свързани с горива, масла, ремонт,
сервиз, пътни, тунелни, мостови такси и др.
от търговци участници в системата У.К.посочени в приложение №2 към договора.
От страна на ищеца се заявава, че
предаването на картите ведно с ПИН кодовете е удостоверено писмено чрез
потвърждения за получаване.
По- надолу в исковата молба се
говори, че за получените от „Е.Т.” ООД при ползване на картите стоки и услуги
били издадани фактури. По повод на това твървдение в исковата молба е направено
подробно описание по номера, данъчна основа, размер на ДДС и страна на издаване
на 34 групи фактури издадени в периода 15.02.2013 г.-15.01.2014 г.
По отношение на всяка от
отделните групи е посочено, че фактурите
попадащи в тях са приети и подписани от представител на дружеството ползвало
стоките и услугите .
Неплатените задълженията по тях
след приспадане на частичните плащания и направени прихващания на бързо възстановен ДДС съгласно чл.7 от
споменатия по- горе договор достигнали общия размер от 550 112, 29 лв. Той представлявал
стойността на ползваните от „Е.т.” ООД стоки и услуги при представяне на
предадените му в изпъленние на договора карти У.К.. Твърди се, че тази сума не била платена и до момента на
предявяване на иска от получателя на стоките респ. ползвател на услугите.
По повод на така описаното
задължение за плащане е споменато, че съгласно чл. 7.6 от сключения на
**.**.**** г. договор ответникът по настоящето дело се е задължил солидарно с
дружеството-клиент да отговаря пред дружеството-ищец и/или „Ю.Т.Е. Г.К. **./ за
изпълнение на всички задължения спрямо него произтичащи от договора в това
число и заплащане на дължимата цена, а така също и неустойките по договора при
възникване на основание за плащането им.
По повод на това задължаване и
разпоредбата на чл. 122 от ЗЗД е казано, че кредиторът може да иска от всеки от
солидарните длъжници изпъленние на цялото задължение. На тази база е посочено,
че в случая ищецът има интерес да поиска плащане на цялята дължима сума от 550 112,29 лв. от длъжника физическо
лице.
Посочено е също така, че в
чл.7.5. от договора има постигната уговорка, че неплащането на която и да е от
издадените фактури в срок води до неизпълнение на договора и кредиторът има право да претендира плащане на неустйка в
размер на 414 000 лв. Тази договорка съотнесена с фактите за
твърдяното неизпъление от страна ползвателя на услугите дава основание на ищеца
да направи извод, че той му дължи и уговорената неустойка. Задължение за
плащане на същата с оглед разпоредбата на чл. 7.6 от договора според ищеца
възниква и за солидарно отговорното физическо лице.
На база на всичко изложено от
страна на „У. Б.” ЕООД, гр.Б. е отправено искане за осъждането на М.М.С. да му
заплати следните суми:
- 330 000 лв. представляващи част от общо дължимата по
фактурите сума от 550 112, 29 лв. и
- 20 000 лв., представляваща част от общо дължимата на
основание чл.7.5. от процесния договор от **.**.**** г. неустойка в размер
на 414 000 лв.
В отговора на исковата молба ответникът е заявил, че исковете са
неоснователни. Това му становище се гради на няколко основни съображения.
На първо место се говори за
нищожност на процесиня договор поради липса на съгласие или по-точно изразена
от ответника воля да отговаря солидарно за задълженията на „Е.т.” ООД. В тази
връзка се говори за липса на нотариално удостоверяване на подписите и
съдържанието на самия договор. Спомеинава се и за липса на подписи под всяка страница
от същия. Конкретизира, че такъв от негова страна не бил полаган на страницата,
в която той бил посочен за участник в сделката- стр. 3. Споменава се за липса
на подпис и на стр. 10 от договора, която съдържала разпоредбата на чл. 7.6 за
солидранта отговорност на ответника.
На тази база е изразено становище
за липса на изразена от негова страна воля за поемане на такива задължени, като
са изложени аргументи, че липсата на подписи дава възможност страниците от
договора да се подменят с други вменяващи задължения на страните, за които те
не са изразявали съгласие. В подкрвепа на тези си твърдения ответникът сочи, че
договорът завършва със страница 17, която съдържала единствено подпис на
ответника и изписан под него текст СОЛИДАРЕН ДЛЪЖНИК. В тази връзка е развита
тезата, че този подис може да се ползва за различни нужди било за алонж, било
за завършек на друг договор с подобен брой страници. Отново се изразявт
аргументи, че няма основание да се твърди, че по силата на описания в исковата
молба договор ответникът е изразил воля да отговоря солидарно за задълженията
на „Е.т.” ООД.
В подкрепа на твърденията, че не
е давал съгласие за поемане на твърдяното в исковата молба задължение е
посочено изявление на самия ответник направено на проведено общо събрание на
съдружниците на ищцовото дружество. В същото той е излагал доводи за сключен с
„Е.т.” ООД договор без никакви обезпечения. В тази връзка е изразено и мнение,
че пасивната солидарност е вид лично обезпечение. Казано е че възникване на
същата следва от самия закон или може да бъде уговорена. Извод за налачието на
уговорка в тази насока според ищеца следвало да се прави от наличието на ЯСНО И
НЕДВУСМИСЛЕНО изявление на задължаващата се страна, а в слуая такова липсвало.
Изводът, че от процесния договор
не може да се направи извод за изразена воля респ. съгласие от страна на
ответника да отговаря солидарно за задълженията на „Е.т.”ООД е подкрепен и с
проследяване на практиката на дружеството ищец при сключване на договори от
процесния тип. Посочено е че всички останали са или с нотариална заверка на
съдържание и подпис или пък съдържат подписи на
страните на всяка една от страниците.
Твърденията, че ответникът не е
изразил воля за сключване на договора респ. не е страна по същия са подкрепени
и с направено граматическо и смислово тълкуване на същия.
В тази връзка е казано, че в
началото на процесиня договор било посочено, че той е сключен между три страни
- „У. Б.”ЕООД, гр.Б., „Ю.Т.Е. Г.К. ** и
„Е.т.” ООД. Изведнъж на стр. 3 от същия се сочели и нови две страни физически
лица, които били наименувани „КЛИЕНТИ“, както „Е.т.” ООД. Независимо от това
изброяване в края на договора било споменато, че същият се изготвя в три
еднообразни екземпляра, което несъотвествало на факта, че в един монет според
стр. 3 от него страните били ПЕТ.
По повод на двете новопоявили се
страни е проследна връзката им с „Е.т.”
ООД и е казано, че другото физическо лице притежава 75 % от капитала на това
дружество, а останалите 25 % се притежавали от неговата съпруга. Посочено е че
това второ физическо лице е един от съдружниците в дружеството ищец, а и негов
управител.
За себе си в отговора С. е казал,
че щом не е съдружник в „Е.т.” ООД няма
как да се явява и клиент в процесния договор защото не можел лично да ползва
услугите, а и на него не може да му бъдат предоставени процесните карти. В
подкрепа на тези си твърдения той сочи, че по всички останали договори от
процесния тип освен търговското дружество реален ползвател на предоставяните
чрез картата стоки и услуги за клиенти се посочвали съдружниците в дружествата.
На тази база е направен и извод,
че щом С. не е съдружник в „Е.т.”ООД няма как да бъде клиент и да се задължава,
като физическо лице да обезпечава дълг на дружество, в което не е участва. Това
се свързва с липса на основание да се задължи да отговаря солидарно по
настоящия договор за задълженията на релания ползувател на картите.
В отговора е направено и
проследяване на лицата представляващи посочените на стр. 3 страни. В тази
връзка е казано, че „У. Б.” ЕООД, гр.Б. се е представлявало от управителя му
М.С.. Това лице е представлявало в качеството си на пълномощник и „Ю.Т.Е. Г.К. **. За „Е.т.” ООД е казано, че
се е представлявало от управителя си Д.А., като за С. и А. е споменато, че са
посочени като участници в договора и на лично основание. По отношение на
пълномощното дало основание на С. да представлява „Ю.Т.Е. Г.К. **. е казано, че
с него органният представител на това дружество е упълномощил А. и С. да
представляват същото поотделно, като в него липсвала уговорка упълномощените
лица да договарят от името на представлавания със себе си или с друго лице,
което представляват.
Това съотнесено с факта, че
насрещни старни по процесния договор са
С. и А. като физически лица и представлавно от А. търговско дружество са дали
основание на ответника да тъврди за нищожност на процесиня договор.
Следващата група възражения за
неоснователност на исковете се базират на довода, че процесинят договор не е
породил действие между страните. В тази връзка се споменава, че съгласно т.
12.1 от същия той влиза в сила от датата на получаване от „У. Б.”ЕООД, гр.
Б. и/ или „Ю.Т.Е. Г.К. ** на предвидените в т.11.2 обезпечения, а доказателства за
представяне на такива липсвали, което сочело, че договорът не е породил
действие и не може по него да възникват права и задължения.
По повод на така споменатите обезпечения е
заявено, че съгласно чл. 11.4 от договора „У. Б.”ЕООД, гр. Б. и/ или
„Ю.Т.Е. Г.К. ** има право да използва същите за удовлетворяване на
изискуеми задължения. Това съотнесено с липсата на обезпечения е дало основание
на ответника да тъврди, че ищецът
умишлено е създал условия за натпурване на задължения т.е. за ползване на стоки
и услуги по договора без основание за това, тъй като е свързано с „Е.т.”ООД .
Тези действия пък дават основание на ответника да направи извод за налачие на
уговорка между представител и лицето, с което се договоря във вреда на
представлявания т.е. за приложимост на чл. 40 от ЗЗД. На тази база е направен
извод, че договорът не произвежда действие спрямо Ю.Т.Е. Г.К. ** респективно
спрямо „У. Б.“ ООД и последното не може да черпи права от него и да търси
изпълнението му от ответника.
Следващото възражение за
неоснователност на исковете се базира на разпоредбата на чл. 7.2 от договора,
където се предвиждало, че ако клиентът не заплати в пълен размер сумите по
издадени фактури по сметката на „У.“ то това дружесдтво на основание чл. 74 от ЗЗД имало право да встъпи в правата на „Ю.Т.Е. “ Гмбх срещу задълженото лице.
Посочено е, че в чл. 74 от ЗЗД се казва, че този който изпълни едно чуждо
задължение като е има правен интерес да стори това встъпва в правата на
кредтора. В тази връзка е нправен извод, че ищецът може да търси плащане по
процесните фактури само при налачие на доказателства за извършено плащане на
чуждото задължение, а такива по делото липсвали.
С отговора на последно место е
направено и възражение за нищожност на уговорката за неустойка поради
противоречието й с добрите нрави. Посочено е че така както тя е уговорена се превръщала в средство за
неосонавтелно обогатяване. В тази връзка е посочено, че размерът й е по- голям
от стойнсотта на дължимото по всяка издадена фактура.
В ДИМ
ищецът е изложил фактически и правни аргументи за неоснователност на
направените в отговора възражения.
Споменато,
че няма изискване за подписване на всяка страница от договорите или такова за
нотариална заверка на същите.
Казано
е, че ответникът удобно премълчава факта, че при подписване на договора е бил
управител на дружеството ползвател на стоките и услугите, а и че чл. 38 и 40 от ЗЗД не намират приложение при органното представителство.
Посочено
е че дори да е налице нарушение на чл. 38, ал.1 от ЗЗД то не води до абсолютна
нищожност на договора, а прави същия относително недействителен, тъй като
действията могат да се потвърдят. В тази връзка е споменато, че има
конклудентно потвърждаване с извършените в последстие действия по предаване на
картите и приемане на плащанията по тях.
Изразено
е и менние, че дори да се приеме, че няма потвърждение на действията от страна
на представлявания то може да се говори само за частична нищожност на договора.
Посочено е, че между „У. Б.”и „Ю.Т.Е. Г.К. ** има сключен
договор за франчайз. Съгласно същия услегите и картите могат да се предлагат и
само от българското дружество т.е. задълженията в случая са възникнали дори да
се приеме, че процесиня договор е нищожен по отношение на „Ю.Т.Е. “ Гмбх.
По повод на това, че договърт не
бил влезъл в сила поради недаване на обезпечение е казано, че такова било
дадено лично от двете физически лица чрез помеане на солидарна отговорност.
В отговора на ДИМ пък ответникът
е отговорил на изложените в същата съображения за неоснователност на
първоначално направените възражения.
Така съдът след събиране на
поисканите от страните и относими по спора доказателства е постановил решението
предмет на обжалване.
С него исковата претенция е била
отхвърлена, тъй като съдът е намерил за основателно възражението за нищожност
на договора поради липса на съгласие. Изрично е посочено, че същото касае само
С. т.е. нищожността е факт за частта уреждаща относими към ответника права и
задължения, но не и относно останалите участващи по договора правни субекти.
Съответно ищецът е бил осъден да заплати и направените от ответника разноски.
По отношение на тази част от
решението е била подадена молба по чл. 248 ог ГПК за нейното изменение. Същата
с определние от 19.10.2015 г. е оставена без уважение.
Недоволен от решението и
определението по чл. 248 от ГПК е останал ищецът по настоящия правен спор.
С въззивната жалба се оспорват
изводите на съда, че от страна на ответника не е изразено съгласие за сключване
на договора и на това основание същият е нищожен по отношение на него.
В тази връзка на първо место е
посочена липсата на законово изискване за преподписване на сделките на всяка
една страница от страните по същите. Споменава се за липса на законов тескт
изискващ и специална форма за
действителност на договори от процесния тип респ. такава за доказване на тяхното
съществуване.
Посочено е също, че съдът не се
се е съобразил с изискването на чл. 20 от ЗЗД за тълкуване на договорите, при
което следвало да се търси общата воля на страните, като отделните уговрки се
тълкуват в тяхната връзка помежду им. В хода на тези твърединя е казано, че
съдът при направа на изводите за липса на съгласие не е взел предвид, че
процесният договор се състои от повече от 17 страници. Казано е че той има 25
отделни номерирани листа. Тези след № 17 съставлявали приложения към договора и
от тях можело да се достигне до заключение за изразено съгласие от страна на
ответника. Необсъждането на тези приложения се счита за допуснато от съда
процесуално нарушение.
Изложени са доводи и за липсата
на основание за назначаване на допуснатата от ПОС повторна счетоводна
експертиза. С жалбата са отправени и доказателствени искания.
По повод на същата първоначално е
образувано т. дело № 793/2015 г. По него събирането на доказателства е
отказано и е постановено решение, с което обжалваните актове на Пловдивския
окръжен съд /решение и определение по чл. 248 от ГПК/ са потвърдени, а „У. Б.“
ЕООД е осъдено да заплати на С. направените за въззивното производство от него
разноски в размер 11 000 лв.
Този акт е бил обжалван пред ВКС,
който по т. дело №
60147/2016 г. е постановил решение по чл. 293, ал.3 от ГПК, с което е отменено
изцяло въззивното решение от 15.04.2016 г.
и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. Дадени са и указания за
извършване на нови процесуални действия изразяващи се в произнасяне по
автентичността на договора за ползване на услугата У.К.с № ******* от **.**.**** г. чрез
откриване прозиводство по чл. 193 от ГПК, даване на указания за събиране на
доказателства за спорните факти и разпределение на доказателсвената тежест
съобразно правилата на чл. 193, ал.3 от ГПК.
От своя страна новия въззивен
състав изпълни тези указания и събра поисканите във връзка с оспорването
доказателства.
Така той следва да даде отговор
за валидността, допустимостта и правилността на обжалваните два акта на
ПОС-решение и определение.
Те са валидни при
условие, че по
делото липсват данни да са постановени от
ненадлежен орган или от ненадлежен състав. Подписани са от съдията и са в
предвидената от закона писмена форма. Не може да говори за неразбираемост или,
че са постановени от съда извън пределите на неговата компетентност т.е. срещу
лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.
Допустимостта
им е обусловена от това дали е налице спор между правоспособни лица, дали
е налице интерес да се иска той да бъде
разрешен със СПН, дали е подсъден на съответния съд и дали съдът се е
произнесъл по предявения пред него иск.
В случая отговорът на така
поставените въпроси по повод на процесния иск е положителен и не може да се
говори за недопустимост на постановения от ПОС акт, с който е разрешен
повдигнатия него правен спор. Подобно е положението и по отношение акта по чл.
248 от ГПК.
Това
налага с оглед чл. 271 от ГПК въззивният съд да разгледа повдигнатия пред него
спор за несъществуване на вземането по същество и респективно на тази база да
формира извод за правилност или неправилност на обжалваното решение на
първоинстанционния съд.
Пред съда са предявени обективно
съединени частични осъдителни искове с основание чл. 79 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД.
С първия се претендира изпълнение
на поето от ответника с договор за ползване на услугата У.К.с № ******* от **.**.**** г.
задължение.
В тази връзка следва да се
посочи, че според нормата на чл. 8 от ЗЗД договорът е съглашение между две
или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между
тях.
Договорът от своя страна е вид
сделка, т.е. представлява юридически факт, който има за съществена съставна
част волеизявление на две или повече лица целящи да породят гражданско правно
действие.
В обобщение следва да се приеме,
че договорът представлява съвпадение на две насрещни волеизявления, от което се
пораждат определени права и задължения за авторите им.
Самите волеизявление при липса на
специални изисквания не следва да са в определена форма, но по принцип няма
пречка същите да се материализират чрез писмени знаци на хартиен носител т.е.
върху вещ. Така възниква писмен документ, като при условие, че волята е
материализирана върху няколко страници следва да се говори за N на брой документа. Връзката
между тях най - лесно следва от наличието на изрично посочване в края на всеки,
че продължава на следваща страница и респективно с полагане на подпис или параф
на лицата автори на материализираното изявление. В действащото законодателство
липсват такива специални изисквания и е логично връзката между отделните
страници т.е. извода, че в същите е материализирано едно общо и неделимо
волеизявелине да може да се направи на база смислово, езиково и логическо
тълкуване на съдържанието на всяка отделна страница.
По процесния казус от ищеца с
исковата молба е представен писмен документ наименуван договор за ползване на услугата У.К.с № ******* от **.**.****
г. Страниците, от които той се състои не съдържат изрично изявление за
продължение на материализираната в тях воля на следваша такава. Не съдържат и
подписи в края на всяка на лицата посочени за участници в договора.
При обобщаване
съдържание на самия договор може да се достигне до извод, че основния му
предмет /раздел 2-7/ касае действия по предостяване на специална пластмасова карта/и/ с магнитна
лента, индивидуален номер и ПИН код на едно дружество, което при представяне на
същата пред определена група търговци и въвеждане на кода може да получи предлагани от тях стоки и
услуги без да е необходимо заплащане на същите в момента. Самото плащане на
стоките и таксите за ползване е уговорено да е отложено във времето и да се
извършва срещу обобщаващи фактури
съдържащи информация за извършваните транзакции с картата -ползваните стоки и
услуги. Стойнстта им е дължима на издателя и собственник на карта видно от
съвместното тълкуване на чл. 7.2 и чл. 7.1 от процесния дговор.
На стр. 1 от
документацията представена за удостоверяване същестувването на договор от
твъдрения тип е казано, че той се сключва между „У. Б.“ ООД, „Ю.Т.Е. “ ГмбХ и
Ко.КГ и „Е.т.”ООД.
Това води до извод, че страни по
него следва да са ТРИТЕ ДРУЖЕСТВА.
На стр. 3 от същия реално е посочено качеството, което
всяко от тези дружества има в процесния договор.
Под № 1 и № 2 са посочени имената
„У. Б.“ ООД,
„Ю.Т.Е. “ ГмбХ и Ко.КГ и е казано, че те участват в договора от една страна.
Под № 3 е изписано името на „Е.т.”ООД , като
за него е посочено, че участва в сделката „от друга страна“ и ще се нарича за
по-накратко в останалите клаузи от договора „КЛИЕНТ“.
С оглед на съдържанието на стр. 1
би следвало да се достигне до извод, че изброяването на страните по договора е
приключило. Това в случая не е така, защото същото продължава и под № 4 е
изписано името на Д.Б.А., а под № 5 това на М.
М. С. За тях двамата също е изписано, че участват в сделката „от друга
страна“ и че за по-накратко в останалите клаузи от договора ще се наричат
„КЛИЕНТ“. Споменато е също, че участието им е в качеството им на физически
лица, което за ПАС е сторено, тъй като същите
се посочени и за представляващи на споменатите до тук търговски дружества.
При така използваните езикови
изрази и съобразно даденото по- горе определение за „ договор“ за ПАС следва
логичен извод, че правните субекти по №№ 1 и 2 следва да са авторите на едното
насрещно „волеиязвление“, а тези под №№ 3, 4 и 5 на другото. При съвпадение на
същите би следвало да се достигне и до извод за налачие на сделка т.е. за
сключване на договора.
При така описаното разпределние
между правните субекти би следвало да се достигне и до извод, че едната група
права и задължения съгласно постигнатите съвпадения на волеиязвления следва да
възникват в патримониума на тези посочени след №№ 1 и 2, а другата в
патримониума на тези посочени след №№ 3, 4 и 5.
Интересното е обаче, че върху
останалите страници, на които е извършено материализиране на волеизявленията на
участниците в сделката за правата и задълженията на т.н друга страна винаги се
говори в единствено число и навсякъде същата се свързва единствено с „Е.т.”ООД. Само за него е предвидено и да е
реален ползвател на получаваните при представяне на картата и въвеждане на ПИН
кода стоки и услуги. От така описаното съдържание реално не може да се направи
извод, че оприличените на „клиенти“ в стр. 3 от договора физически лица са
изразители на воля по въпроси касаещи съществуни клаузи от самия договор, а и
участници във възникналото по-силата на сделката правоотношение.
За субектите посочени под № № 3 и
4 единствено става реч в т. 7.6 от договора материализирана на стр. 10 от
същия. В нея се споменава, че физическите лица Д.А. и М.С. се задължават солидарно с дружеството
КЛИЕНТ да отговарят пред „У. Б.“ ООД и
„Ю.Т.Е. “ ГмбХ и Ко.КГ за изпълнение на задълженията му изразващи се в
заплащане на дължимите суми, както и на неустойките по договора при възникване
на основание за това.
По повод на тази разпоредба на
първо место следва да се посочи, че с оглед посоченото в стр. 3 разпределение
на страните в договора от **.**.**** г. двете физически лица са „клиенти“ и в
това им качество би следвало да бъдат изписани и в клаузата на т. 7.6 от договора. В нея обаче
въобще не става реч , че двете физически лица имат качество на „КЛИЕНТ“ по
процесния договор, а за такъв е посочено
единствено дружеството „Е.т.”ООД. Това навежда ПАС до извод, че не би могло да
се направи връзка между материализирания на тази страница текст от договора и
този материализиран на стр. 3. По тази
причина следва извод, че липсва връзка между този тескт и останалите уговорки
предмет на договора. Това от своя страна води до заключение, че е налице едно
самостоятелно съвпадение на насрещни волеизявления авторството, на което следва
да бъде потвърдено с полагане на подписи под същото. Такива обаче в случая с
оглед казаното по- горе липсват.
В хода на тези разъсждения следва
да се има предвид и това, че на стр. 16 от представения с исковата молба
договор изрично е посочено, че той е изготвен в три екземпляра . Това обаче не
кореспондира с факта, че задължените по него лица според стр. 3 са 5 на брой и
екземплярите би следвало да са с два повече.
Така описаното смислово
разминаване, противоречията между съдържанията на стр.1, 3, 10 и 16 досежно
страните по сделката и тяхното качество, странното разположение на положените
за потвърждавне автороството на писмения документ подписи, липсата на такива
под всяка страница и изавления за връзка между всяка една от тях дават
основание на съда да достигне до извод, че не може да се приеме, че от страна
на М.С. е изразена воля за приемане на изходящите от насрещната страна волеизявлеиня
т.е. за постигане на договор с нея и то с твърдения в исковата молба предмет.
В случая за ПАС са без значение
констатациите в приетото от настоящата инстанция заключение.
Това на първо место е така по
простата причина, че изводът за СМИСЛОВА връзка между текста на всяка от
страниците е ПРАВЕН въпрос и по тази причина съдън не кредитира заключението на
експерта. От друга страна установените от ПАС неясноти за броя на страните по
договора и липсата на потвърждения досежно авторството на отделни изявления не
може да бъдат игнорирани за сметка на липсата на различия в размера на
наборното поле, идентичността на шрифтовете на всяка страница, липсата на
разлики в опткико-физичните свойства на всяка страница и т.н.
Този извод не може да бъде
игнориран и от факта, че подписите на стр. 16 са оставили отпечатък и върху
страница 17 от документа по простата причина, че това установява единствено
връзка между тези две страници, но и не и такава между стр. 10 от договар и
стр. 17 или между стр. 1 и стр. 3 и стр. 3 и стр. 10.
Извод за изразена от ответника
воля за поемане на солидарна отговорност не може да се направи на база
положените от последния подписи в приложенията към договора по простатата
причина, че в нито едно от тях не се съдържа информация за характера на
задълженията, за които С. се е задължил да отговаря солидарно. До такъв извод
не може да се достигне и от изписването на номера и датата на сключване на
договора по простата причина, че същите са изписани и на стр. 1 от същия, а там
името на С. въобще не фигурира.
Липсата на изразена от С. воля да
отговаря солидарно за задълженията на „Е.т.” ООД води до извод за липса на
съвпадение на две насрещни волеизявления т.е. до такъв за липса на твърдения от
страна на ищеца договор, който да е правопораждащ по отношение на
претнедираното от ищеца право респ. задължение в патримониума на ответника.
Това налага извод за
неоснователност на исковата претенеция за изпъленние на главното задължение.
Липсата на главно задължение е
пречка да се формира извод и за възникване на задължение за плащане на
неустойка поради неговото забавено изпълнение.
Независимо от изложевото до тук
становище ПАС намира за нужно да посочи, че така предявените искове са
неоснователни дори да се приеме, че от страна на С. е изразена воля да се
задължи солидарно с дружеството КЛИЕНТ
да отговарят пред „У. Б.“ ООД и „Ю.Т.Е. “ ГмбХ и Ко.КГ за изпълнение на
задълженията му изразващи се в заплащане на дължимите суми, както и на
неустойките по договора при възникване на основание за това.
В тази връзка следва да се
посочи, че от съдържанието на процесния договор е БЕЗСПОРНО, че страната поела
задължение да предостави картата/ите и да осигури възможност на насрещната
страна „клиент“ да ползва без първоначално заплащане при представянето им
предоставяни от трети лица стоки и услуги е „Ю.Т.Е. “ ГмбХ и Ко.КГ. Участието
на „У. Б.“ ООД в процесния договор независимо от налачието на договор за
франчайз е единсвено с оглед на това, че то в определени случаи може да
извършва респ. приема действия от името и за сметка на чуждестранното
дружество. Така в т.2.2 от договора изрично е посочено, че КАРТИТЕ са
собственост на „Ю.Т.Е. “ ГмбХ и Ко.КГ, а
българското дружество по силата на договор за франчайз има право да ползва
търговската му марка. В т.2.4 се говори, че изработването на картите се
извършва от чуждестранното дружество, като единствено поръчката за тях става
чрез българското и т.н.
Самото фактуриране на ползваните
стоки и услуги се извършва от „Ю.Т.Е. “ ГмбХ и Ко.КГ. /чл. 6.3./ от договора, а
плащането съгласно постигната договореност може да се извърши по сметка на
българското дружество, но в полза на чуждестранното такова. Това следва и от
разпоредбата на чл. 7.2. от договора, където е казано, че българското дружество
ВСТЪПВА в правата на „Ю.Т.Е. “ ГмбХ и Ко.КГ.
срещу задълженото лице при условията на чл. 74 от ЗЗД. В този текст се предвижда, че този, който е изпълнил едно
чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това встъпва в правата на
кредитора. Анализът му ведно с уговорката на чл. 7.2. от договора сочи, че
страните са постигнали съгласие, че „У. Б.“ има интерес да плати задължението
към „Ю.Т.Е. “ ГмбХ и Ко.КГ и респективно, ако го стори вече може да търси
платеното от длъжника на „Ю.Т.Е. “ ГмбХ и Ко.КГ.
Изложеното води до извод, че
основателността на една такава претенция е обусловена от това е или не е налице
задължение на този длъжник към чуждестранното дружество. Наличието му пък е
обусловено от съществуването на правопораждащ юридически факт-договор между
дружеството и длъжника.
В случая тази договореност се
твърди да се съдържа в обсъждания вече договор за ползване на услугата У.К.с № ******* от **.**.****
г. От изложевото по- горе е ясно , че тя се свързва с поето в т. 7.6 от
договора задължение на С. да отговаря
солидарно с дружеството-клиент пред дружеството-ищец и/или „Ю.Т.Е. Г.К.
**./ за изпълнение на всички задължения спрямо него произтичащи от договора в
това число и заплащане на дължимата цена, а така също и неустойките по договора
при възникване на основание за плащането им.
От
съдържанието на тази разпоредба за ПАС следва извод, че в нея се материализира
съгласие между страните по процесния договор за ВСТЪПВАНЕ на двете физически лица в дълга на „Е.Т.“ ООД
т.е. сключен е ДОГОВОР ЗА ВСТЪПВАНЕ В ДЪЛГ.
Този
договор от името на „Ю.Т.Е. “ ГмбХ и Ко.КГ. е сключен от М.М.С. в качеството му на пълномощник на
дружеството, упълномощен с пълномощно № ****/***/ от **.**.**** г. Това от своя
страна сочи, че Смаулиов е договорял от името на представлявания лично със себе
си. Казаното налага да се даде отговор дали не е нарушена разпоредбата на чл.
38, ал.1 от ЗЗД още повече, че в случая има и възражение в тази насока от
страна на встъпилото в дълга лице.
В споменатия текст
от ЗЗД е казано, че представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично
със себе си, нито с друго лице, което той също представлява освен ако
представляваният е дал съгласието си за това. Пълномощното, от което С. черпи
представителната си власт е приложено на стр. 723 от делото на ПОС. От
съдържанието му е видно, че в него не е изразено съгласие представляващият да
договоря сам със себе си. По делото няма данни и за последващо съгласие от
страна на представлявания. Няма доказателства и за потвърждаване на
извършените от представителя действия в нарушение нормата на чл. 38, ал.1 от ЗЗД. В случая съдът не възприема доводите на ищцовото дружество, че то е
извършено с конклудентни действия свързани с издаване на самите карти, издаване
на факурите за ползваните стоки и услуги и премане на предходни плащания. Това
е така по простата причина, че тези действия касят възникналите правоотношения
по сключения договор с „Е.Т.“ ООД, но не
и такива касаещи договора за встъпавне в дълг. В тази насока следва да се
посочи, че от страна на С. в качеството му на физическо лице встъпило в дълга
на „Е.Т.“ ООД действия в изпълние на договора не са извършване респ. не са и
премани. Така изложеното навежда ПАС до извод, че договорът между „Ю.Т.Е. “
ГмбХ и Ко.КГ и М.М.С. е
сключен в нарушение на чл. 38, ал.1 от ЗЗД и при липса на доказателства за
последващо съгласие и потвърждаване на извършените действия от името на
представлявания е НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Тази нищожност е
пречка да се приеме, че в патримониума на С. е възникнало по отношение на „Ю.Т.Е. “ ГмбХ и Ко.КГ
задължение да отговоря солидарно за задълженията на „Е.Т.“ ООД. Това пък от
своя страна е пречка да се приеме, че ищецът извършвайки плащане на тези
задължения може да всътпи в права на удовлетворения кретиор, каквито същият не
притежава.
Това е
достаъчно основание да се приеме, че и двата частични обективно съединени иска
са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, без да се обсъждат останалите
възражения в отговора вкл. и въпросът дали от страна на „Е.Т.“ ООД е налице
изпълнение на поетите от него задължения по договора за ползване на услугата У.К.с № ******* от **.**.****
г. респ. дали при липса на такова ищецът е встъпил в правата на кредитора по
реда на чл. 74 от ЗЗД.
В посочения по- горе смисъл т.е. за неоснователност на исковите претенции
е и решението на ПОС, което налага то да бъде потвърдено.
По-
горе се спомена, че предмет на разглеждане в настоящето производство е и частна
жалба на „У.
Б.“ ЕООД със сегашно наименование съобразно вписванията в ТР - „Т.Е.К.“ ЕООД,
ЕИК ******** против определение № 2062 от 19.10.2015 г. по същото дело, с което
е било отказано да се измени описаното
по-горе решение в частта за разноските.
Молбата за изменение на решението в частта касаеща присъдените на ответвика
разноски е свързана с доводи за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Същото видно от данните по делото на ПОС /стр.1224/ е в размер на 14 900
лв. и то с ДДС. Това сочи, че реалният размер на същото е с 20 % по малко и се
равнява на 12 416, 67 лв. Минималният размер според чл.7, ал.2, т.4
от Наредба №
1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
е 11030 лв. т.е. договореното
възнагражедине без ДДС е само с 1386, 67 лв. по - високо и не може да се говори
за прекомерност с оглед сложността на делото. От това следва извод, че
обжалваното определение следва да се потвърди.
Съответно ищецът, който към настоящия момент е с наименование „Т.Е.К.“
ЕООД, ЕИК ******** следва да бъде осъден да заплати направените от ответника
при двете разглеждания на делото пред ПАС разноски в общ размер от 13 000
лева
Водим от това съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА постановено по т. дело № 206/2014 г. по описа на Пловдивския окръжен съд
решение, с което са отхвърлени предявените от „У. Б.“ ЕООД, гр. Б. със сегашно
наименование съобразно вписванията в ТР - „Т.Е.К.“ ЕООД, ЕИК ******** против
М.М.С. частични осъдителни искове за заплащане на следните суми:
- 330 000 лв. от общо дължима по фактури сума в размер на 550 112, 29 лв., представляваща
стойността на получени стоки или ползвани услуги от „Е.т.” ООД за периода от
25.02.2013 г. до 24.02.2014 г. по предоставени на основание договор за ползване на услугата У.К.с № ******* от **.**.****
г. карти, ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска до
окончателното плащане,
- 20 000 лв., представляваща частичен иск от общо дължимата на
основание чл.7.5. договора от **.**.**** г. неустойка в от 414 000 лв. и
„У. Б.“ ЕООД, гр. Б. със сегашно наименование
съобразно вписванията в ТР - „Т.Е.К.“ ЕООД, ЕИК ******** е осъдено да заплати
на М.М.С. 15 400 лв. направени
разноски пред първата инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА постановено по т. дело № 206/2014 г. по описа на
Пловдивския окръжен съд на 19.10.2015 г. по делото определение № 2062, с което
е отказано да се измени описаното
по-горе решение в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Т.Е.К.“ ЕООД, ***
с предишно наименование „У. Б.“ ЕООД да заплати на М.М.С., ЕГН ********** ***
направените от него при двете разглеждания на делото пред ПАС разноски в общ
размер от 13 000 лв.
Настоящето решение е постановено
с участието на „Е.т.” ООД, ***, ЕИК ********* и Д.Б.А., ЕГН ********** в
качеството им на трети лица помагачи на ответника по спора.
Решението може да се обжалва в
месечн срок от получаване на съобщението за изготвянето му пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.