РЕШЕНИЕ
№1406
гр. Пловдив, 24.07.2023
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на десети май, през две хиляди двадесет и третата
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Ваня П. и
с участието на прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив Мирослав Йосифов,
като разгледа докладваното от съдията административно дело № 416 по описа
на съда за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от А.А.С.
с ЕГН **********, депозирана чрез пълномощника му адв. Н.Д., с която искова
молба е предявен иск за обезщетение за
неимуществени вреди против ответника Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ при Министерство на правосъдието. Предявеният иск е за сума на
обезщетението от 30 000 лева, като се сочи, че вредите са причинени на ищеца
при престоя му в Затвора Пловдив по изтърпяване на наказание „Лишаване от
свобода“ в периода от 09.07.2018 г. до 13.02.2023 г. Неимуществените вреди се сочи
да са такива съставляващи болки,
страдания, обида, възмущение, огорчение, внушаване на чувство за малоценност,
като се твърди същите да са причинени в резултат от нарушения, извършени чрез
бездействие от страна на затворническата администрация, които се съотнасят към
такива на разпоредбата на чл.3 от ЗИНЗС, респ. чл.3 от ЕКПЧОС. Нарушенията са
се изразили според ищеца в следното: в
пренаселеност на затворническите килии - под 3 кв. метра на човек нетна жилищна
площ, липса на санитарен възел в определените за това задължителни места, лоша
хигиена в помещенията, изразяваща се в наличието на инсекти и гризачи - дървеници,
хлебарки, плъхове, липса на адекватно лечение и подходяща за здравословното
състояние на ищеца храна, липса на лекар,
неизвършване на изследвания, включително за СПИН и отказ от полагане на
медицински грижи, наличие на лишени от свобода с ХИВ, които не биват настанявани
на лечение, употреба на опиати за пушене от други лишени от свобода, както и
прием на други наркотици от лишени от свобода, липса на баня в коридора на
поста по настаняване на ищеца и необходимост да се преминава през двора на
затвора за достигане на обособеното помещение баня, невъзможност за ползване на
тоалетна при провеждане престоя на открито поради липса на такава, липса на пералня в затвора, което налагало
пране на ръка и сушене на дрехите в спалните помещения, което водело до
образуване на влага и мухъл. Обезщетението се претендира със законна лихва от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Претендират се и направените по делото разноски.
В съдебно заседание исковата претенция на
ищеца С. се поддържа от пълномощника му адв.Д., която излага подробно становище
по същество и моли за уважаване на иска, както и за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА. Ищецът, редовно призован, не се явява
лично в съдебното заседание и не е взел самостоятелно становище по иска си.
Ответникът ГДИН – София се представлява от
упълномощения ст. юрисконсулт Ч., който заявява в писмен отговор по исковата
молба и в съдебното заседание неоснователност и недоказаност на исковата
претенция, като моли същата да се отхвърли. В представения писмен отговор се претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор Йосифов изразява становище за частична
основателност на исковата претенция, като в този смисъл моли съдът да редуцира
драстично размера на претендираното обезщетение.
Пловдивският
административен съд, на първо място, намира, че искът е допустим. С оглед на съдържанието на исковата претенция се
касае до иск за неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по
чл.3 от ЗИНЗС. Ищецът С. претендира вреди от посочените нарушения за един непрекъснат
период на задържането му по изтърпяване на наказание лишаване от свобода. Искът
поради това е предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат
да търсят обезщетение, доколкото за ищеца са налице данни да е бил задържан в място
за лишаване от свобода. Исковата претенция е предявена и против надлежен
ответник, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда
на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/, със седалище в гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби. Затова и за вреди, причинени от незаконосъобразни
актове, действия и/или бездействия на специализираната администрация в затвора
следва да отговаря именно юридическото лице Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, което има, както процесуална, така и материалноправна легитимация
да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е само
частично основателна.
От фактическа страна, въз основа
на събраните гласни и писмени доказателства по делото се установи и следното:
Ищецът С. *** за изтърпяване на
наказание „лишаване от свобода“ на 14.09.2018 г. след престой преди това в
Ареста- Пловдив. За времето от 14.09.2018 г. до 20.09.2018 г. същият бил
настанен в приемно отделение, като за това време не се съхранявала пълна
информация за помещенията по настаняване на ищеца, предвид наличието на
утвърдена номенклатура за съхранение на дела в ГДИН само за три години. Считано
от 21.09.2018 г. до 09.07.2019 г. ищецът С. бил настанен в килия № 54 на пост
пети в Затвора Пловдив, като размерите на спалното помещение били 25,51 кв.м.
Същото разполагало със санитарен възел с течаща студена вода, като и спалното
помещение, и санитарното такова, разполагали съответно с по два и с по един
прозорец, които се отваряли за проветрение. На всеки лишен от свобода в това
помещение било осигурено легло и шкаф, като данни относно броя на лицата, които
били настанени заедно с ищеца, не били запазени предвид краткия срок на
съхранение на документацията в архив. От 09.07.2019 г. ищецът С. бил настанен в
помещение № 13, което било с площ от 27,44 кв. метра и разполагало със
санитарен възел с течаща студена вода. И спалното, и санитарното помещение
разполагали с отварями прозорци. И по отношение на това помещение не били запазени
данни относно броя настанени лица заедно с ищеца С., предвид срока на
съхранение на документацията в архив. На 20.09.2019 г. ищецът бил преместен в
стая № 16, която била с площ от 27,09 кв.м. Помещение № 16 също разполагало със
собствен санитарен възел с течаща студена вода, като и стаята, и санитарният
възел разполагали с отваряеми прозорци. В стая № 16 ищецът престоял до
05.11.2020 г. За този период била запазена информация относно броя на
настанените лица в помещението, считано от 18.12.2019 г. От тази дата до
05.11.2020 г. за различни периоди от време в стаята били настанявани най-много
деветима лишени от свобода и най-малко петима. На 06.11.2020 г. ищецът бил
настанен в помещение № 8, където пребивавал до 01.02.2021 г. Стая № 8 била с
площ от 29,66 кв.м. и разполагала със санитарен възел с течаща студена вода. В
стаята имало два отваряеми прозореца, а в санитарния възел един. В това
помещение за времето на настаняване на С. пребивавали общо най-много шестима
лишени от свобода и най-малко трима. Поради извършвани ремонтни дейности в стая
№ 8 на 02.02.2021 г. С. бил настанен отново в стая № 16, където до 08.02.2021 г.
пребивавали общо седем лица. На
09.02.2021 г. С. бил преместен в помещение № 18, което било с площ от 26,32 кв.
метра и разполагало с отделен санитарен възел с течаща студена вода. И в тази
стая, както и в санитарния възел имало отваряеми прозорци, съответно отдушник.
В това помещение ищецът престоял до 12.02.2023 г. включително, като на
13.02.2023 г. бил освободен от затвора Пловдив по изтърпяване на наказанието.
Заедно със С. в помещение № 18 пребивавал и свидетелят Ю.. Междувременно за
времето от 11.01.2022 г. до 14.01.2022 г. С. бил изведен и настанен на лечение
в Клиника по клинична токсикология при УМБАЛ „Свети Георги“ Пловдив поради
отравяне с антипсихотични и невролептични препарати, които ищецът взел сам в
повишени дози. В периода на настаняването му в помещение № 18 ищецът С. общо
най-много настанените били осем на брой, а най-малко – двама.
През целия престой на ищеца в Затвора Пловдив
всеки лишен от свобода бил снабден с легло и шкаф, като можел да ползва топла
вода в банята по утвърден график два пъти седмично, а работещите и всеки ден
след работа. За времето на престоя си ищецът многократно бил устройван на
работа и съответно спиран от работа поради свое деструктивно поведение и
наличие на наказания. За времето на престоя си С. имал изработени 291 работни
дни. В коридора на шести пост, където ищецът пребивавал най-дълго време / в стая
8,13,16 и 18/, имало изградени общ умивалник, както и обща тоалетна, които
можели да се ползват и по времето на престоя на открито. В периода на престой
на ищеца в Затвора Пловдив имало назначени лекари към медицинския център и
утвърден график за прием на лишените от свобода след предварително записване.
Единствено за периода от 17.09.2019 г. до 21.10.2019 г. медицинският център не
разполагал с назначен лекар поради пенсионирането на предходно назначения такъв
до заемане на щата от друг. При явяването им при лекаря по утвърдения график
със записване, лишените от свобода били преглеждани и при нужда им били
изписвани медикаменти. В случай на спешност, след подаден сигнал до главния
надзирател, същият се обаждал на телефон 112 за осигуряване екип на СМП. При постъпването на ищеца в Затвора Пловдив му
бил извършен преглед, при който било установено, че няма оплаквания и ищецът не
съобщил минали или хронични заболявания, но било установено, че е с хероинова зависимост
и употребява амфетамини, хероин и марихуана. Във връзка с употребата на
наркотични вещества в Затвора Пловдив, установено чрез тестове, ищецът бил
дисциплинарно наказван. По време на престоя на ищеца същият бил регистриран
като заразен с хепатит С и хепатит В и лекуван медикаментозно, като не е бил
регистриран като ХИВ позитивен. На ищеца били извършвани общи медицински
прегледи и назначавани лабораторни и други изследвания, като във връзка с
негови оплаквания му били извършвани неколкократно специализирани амбулаторни
прегледи, при което му било изписвано лечение.
В рамките на целия престой на
ищеца С. *** в същия имало служебна пералня, която по график можело да се
ползва от лишените от свобода за изпиране на спално бельо и лични дрехи при депозиране
на съответна молба, като пералнята разполагала и със сушилня и дрехите се
връщали на съответния лишен от свобода сухи. Всеки лишен от свобода имал
възможност да прецени дали да пере на ръка, дали да предостави прането си на
близките си, или да ползва пералнята при затвора Пловдив.
В помещенията по престояване на ищеца проветрението
се осъществявало чрез отваряне на прозорците
по желание на лишените от свобода, с които всяко спално помещение разполагало.
При излизане за престой на открито лишените от
свобода можели да ползват тоалетната, намираща се непосредствено преди изхода,
в някои от постовете, която можела да се ползва и по времето на самия престой
на открито, или лишените от свобода можели свободно да отидат до санитарния възел
в стаята си.
Посоченото се установява, както
от приетите по делото писмени доказателства, така и от разпита на свидетеля по
делото Юлианов, изслушан по искане на ищцовата страна, чиито показания като
цяло са логични и съответни на останалите доказателства по делото.
На базата на установените факти, от правна страна, съдът намери следното:
На първо място, предвид
определения от ищеца исков период, установено е, че ищецът е задържан в Затвора
Пловдив не от претендираната от него начална дата 09.07.2018 г., а по-късно
през същата година – на 14.09.2018 г., поради което и само на това основание
исковата претенция е неоснователна и недоказана и ще следва да се отхвърли, без
да се разглеждат оплакванията по същество за тази именно част от исковия период,
като съдът ще разгледа конкретните твърдения за неблагоприятни условия при
изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ за времето на реалния престой
на ищеца в Затвора Пловдив считано от 14.09.2018 г. и до края на заявения исков
период 13.02.2023 г., но не включително тази дата, като се има предвид, че
именно на тази дата ищецът е бил освободен от затвора. Сиреч периодът, който
следва да бъде предмет на разглеждане е от 14.09.2018 г. до 12.02.2023 г.
включително.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС, който е в сила от 01.06.2009 г., всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие
и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под
стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която
пък възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно човешко
право. Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, в редакцията ѝ вече в сила
от 07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята
и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване
от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно
жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от
свобода, респективно задържането под стража,
причинени от действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно
изброени. С оглед на прякото приложение на чл.3 от ЕКПЧОС по силата на чл.5 от
КРБ, държавата, чрез нейната администрация е задължена да гарантира, че
задържането в местата за лишаване от свобода ще е при условия, които са
съвместими с опазване на човешкото достойнство и че начинът и методът на
изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки или изпитания,
надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Поради това и
независимо от факта, дали в съответното законодателство са въведени конкретни
изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за специализираната
администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при установяване
нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко право, ще са
налице и основания за търсене отговорност от държавата. Следва да се има
предвид, че според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не може да бъде подложен на
изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В насока
тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите наказание лишаване
от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев
срещу България, както и Нешков и др. срещу България, за това, че независимо, че
желателният стандарт, а в България и вече нормативно установен такъв, е четири
квадратни метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица имат на разположение
по-малко от три квадратни метра жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да
се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други
фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията, а недостигът на пространството
може да се утежни и от липсата на достатъчно отделни места за спане и дори и
пренаселеността да не е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си
нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може да доведе до нарушение на
тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на условията на
задържане – като например липса на
уединение при използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на
естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление, или липса на
основна хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на
задържането (дело Torreggiani and Others). От това, според ЕСПЧ,
следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията
по отношение конкретно на липсата на лично пространство, трябва да се вземат
предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално
място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни
метра жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на
задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от
тези елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член.
В случая, разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, която
сочи, че минималната
жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е
по-малка от 4 кв. м., е влязла в сила при постъпването на С. в място за лишаване от свобода, а
именно през февруари 2017 г., поради което и за държавата в лицето на
специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, е съществувало
законоустановено задължение за изпълнение на стандартите, касаещи минималната
жилищна площ, които е следвало да се съблюдават впрочем и преди този момент, предвид
приложимостта по силата на Конституцията
на КЗПЧОС.
Както се каза, в рамките на частта от
заявения исков период, а именно от 14.09.2018
г. до 12.02.2023 г. вкл. се установява ищецът С. действително да е бил
задържан в Затвора Пловдив по изтърпяване на наказание, като само за три дни,
когато е бил на болнично лечение, а именно през януари 2022 г., същият е бил
извън затвора, а на 13.02.2023 г. вече е бил освободен. За част от процесния
период, както се каза и по-горе, въпреки изискването на информация от
администрацията на Затвора Пловдив по повод на изричното ѝ задължаване с
определение на съда от 29.03.2023 г. по реда на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, не е
била представена пълна информация касателно конкретни условия по настаняването
на ищеца там, а именно такава, от която да се прецени налице ли е била пренаселеност на помещенията по
задържане. Това обстоятелство се отнася за непълнотата на данните за периода от
постъпването на ищеца от 14.09.2018 г.
до 18.12.2019 г. При това положение, независимо от обстоятелството, че на
практика не се установява отказ от предоставяне на изисканата информация,
доколкото съдът е уведомен, че предвид установената номенклатура за съхранение
в архив на делата за срок от три годни, не е налице пълна такава, а при
непредоставяне на информация, съгласно чл.284, ал., пр.23 от ЗИНЗС съдът не е
длъжен, но може да приеме за доказани съответните факти, съдът намира, че в
случая следва по отношение оплакването от пренаселеност за периода, за който
няма представена конкретна информация /от 14.09.2018 г. до 18.12.2019 г. /,
който е част от исковия период, да се приложи хипотезата на посочената
разпоредба. Вярно е в тази насока, както се каза, че съдът е уведомен, че
делата за разпределение и движение на лишените от свобода не се съхраняват
поради утвърдения кратък срок за това, но факт е и че ответникът е бездействал
в хода на производството и не е ангажирал каквито и да било други доказателства,
каквито не е бил ограничен и би могъл да представи, като се има предвид, че е
юридическо лице към Министерството на правосъдието и в тази насока би следвало
да разполага дори с обобщена информация за капацитета на затвора Пловдив и
неговото запълване за посочените периоди. Прави впечатление впрочем, че все пак
информация е предоставена и за период, който е по-назад във времето от три
години, какъвто е срокът на съхранение на архивите, поради което и соченото
обстоятелство за липса на запазен архив очевидно не е изцяло коректно. В тази
насока, освен прилагане на законовата фикция по чл.284, ал.3, пр.2 от ЗИНЗС, то
съдът взема предвид и публично оповестената информация, съдържаща се в
докладите на Омбудсмана по Националния превантивен механизъм /НПМ/ от
извършвани проверки на място в места за лишаване от свобода. Такъв доклад, който
може да се вземе предвид в случая е този за 2018 г. В доклада за 2018 г. се
сочи, че „предоставената нова информация е за капацитет на
корпуса 358 лица при полагаеми 4 кв. метра. Към 18.06.2018 г. в корпуса е имало
391 лица, а към 26.09.2018 г.
– 414 лица“. Сиреч и след датата на постъпване на ищеца реално е
била установена обща пренаселеност в затвора Пловдив. С оглед на изложеното и съобразно с
нормата на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС съдът намира, че следва да приеме за
установени твърденията на ищеца касателно посочените от него неблагоприятни
условия по изтърпяване на наказание лишаване от свобода, свързани с
пренаселеност за времето, за което не е представена конкретна информация, а
именно за периода от 14.09.2018 г. до 18.12.2019 г. – 461 дни. Също така, по
отношение на част от престоя на ищеца в помещение № 16, както и № 18 се
установява ищецът да е пребивавал при разполагаема площ на един лишен от
свобода под установения в ЗИНЗС стандарт от 4 кв.м. В тази насока и макар и
конкретното оплакване на ищеца да е за пребиваване при разполагаема площ на
един лишен от свобода под три квадратни метра, което твърдение не се установява
изобщо от нито едно от събраните доказателства, все пак съдът счита, че следва
да приеме за доказано оплакването му за налична пренаселеност при част от
престоя му в посочените две помещения, предвид това, че за общо 492 дни на
престой там се установи ищецът да е пребивавал заедно с други лишени от свобода
при разполагаема площ макар и над 3, но под 4 кв. метра на човек. Посоченото се
установява както от приложените справки от администрацията на Затвора Пловдив,
така и отчасти и от показанията на свидетеля Ю., който е дал показания за
престоя си заедно с ищеца именно в помещение № 18. Сиреч, в рамките на целия
установен период на престой на ищеца в Затвора Пловдив се установява същият да
е пребивавал при условия на пренаселеност за общо за 953 дни. Следва да се има
предвид обаче казаното вече, че не се явява доказано изобщо оплакването му
пренаселеността да е била особено съществена, което е свързано с твърденията в
исковата молба, че на всеки лишен от свобода са се полагали и под 3 кв. метра
площ, доколкото това не е установено от доказателствата по делото и дори и за
времето, за което се вземат изходни данни от констатациите на Омбудсмана при проверките
му по Национален превантивен механизъм, не са налице такива, от които да се
направи извод за такова особено съществено нарушение, каквото се твърди.
Действително, според основните принципи, възведени в практиката на ЕСПЧ
по приложение разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС /конкр. пилотното Решение Нешков и
др. срещу България/, при оценката на
наличното пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе
предвид пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва
да се има предвид, че жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва
да осигурява
възможност те да сменят позата си и да извършват свободно
движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в
затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. и като особено
съществено нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС се определя от ЕСПЧ наличието на площ на един лишен от свобода
под минимално установения стандарт, съгласно и
цитираната практика на ЕСПЧ, а именно от 3 кв. м. на човек, поради което и само
по себе си, независимо от други фактори, това води до извод за нарушение и на
чл.3 от Конвенцията за правата на човека. Според
съда, посоченото обстоятелство на особено съществено нарушение не се
установява, но все пак, както се каза, установено е нарушение на изискването по
чл.43, ал.4 от ЗИНЗС за разполагаема площ на един лишен от свобода от 4 кв.
метра, което е налице, независимо от факта, че по отношение на ищеца не
се установява да не е било определено самостоятелно място за спане – отделно
легло, в каквато насока и липсват негови оплаквания.
Що се касае до възведеното
оплакване за лоша хигиена поради наличието на заразеност на спалните помещения през разглежданата част от исковия
период с инсекти и гризачи, то действително от свидетелските показания на разпитания
свидетел се установява, че в помещенията на Затвора Пловдив са налични
дървеници, макар и само през лятото, а също и хлебарки. Впрочем, свидетелят не
е потвърдил изобщо твърдението на ищеца за наличие на гризачи и по-конкретно
големи плъхове, за които е посочено в исковата молба. Следва да се има предвид,
че от доказателствата по делото се установява категорично, че от страна на
ответника са били извършвани периодично дейности по дезинсекция, а веднъж или два пъти годишно и
по дератизация на местата за лишаване от свобода, като в тази насока и са
представени и протоколи, удостоверяващи осъществените по договори дейности по
ДДД обработка на помещенията на Затвора Пловдив, както през 2018 г., така и за
2019 г., 2020 г., 2021 г., 2022 г. и 2023 г., което, впрочем, се потвърждава и
от разпита на свидетеля. Видно е, че обработките конкретно против насекоми са
провеждани периодично през всяка от годините през няколко месеца, като в част
от представените протоколи е изрично отразявана и констатация, че след
осъществяване на съответната химическа обработка няма установено наличие на
вредители. В тази насока и според съда, по
отношение на целия разглеждан период не се установява да е налице
незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация по отношение на
този въпрос, доколкото е видно, че са положени и то съществени усилия за
подобряване на средата на живот на лишените от свобода в насока недопускане
съжителството им с инсекти и/или гризачи, като в тази връзка са предприети
активни действия за справяне с иначе наличния проблем, който е трудно отстраним
и извън местата за лишаване от свобода. Затова и въпреки че принципно
наличието на инсекти в спалните помещения е от естество да води до описаните от
ищеца неприятни усещания, то същото не може да се приеме за пряка последица от
незаконосъобразно поведение на ответника, доколкото се установява същият да е
положил необходима и дължима грижа за справяне с този конкретен проблем, като
всяка от годините регулярно е извършвана съответната дейност по ДДД обработка.
Недоказано остава и твърдението на ищеца за липса на санитарен възел на определените за това места. В тази
насока категорично се установява, че към всяко от спалните помещения, в които е
бил настаняван ищецът е бил изграден самостоятелен санитарен възел, като такива
са били налични и в общите части на шести пост. Недоказано е твърдението
относно това, че липсвал санитарен възел, който да се ползва при престоя на
открито, доколкото е налице представена официална справка относно наличието на
такъв при излизането за престой на открито и липсата на забрана да бъде ползван
в рамките на определения дневен престой на открито от лишените от свобода
санитарния възел, находящ се и в съответното спално помещение, предвид
възможността на лишените от свобода свободно да влизат и излизат на мястото за
престой на открито в определеното за това време. В тази насока категоричен е и
свидетелят Ю., който изрично е заявил, че през часа за престой на открито
постоянно е отворено и свободно влизането и излизането.
Що се касае до това, че банята,
която е изградена в Затвора Пловдив и това е ноторно известно, включително и от
докладите по Националния превантивен механизъм, предполага преминаване на лишените от през
двора на затвора за достигане до обособеното помещение за къпане, то установено
е, че действително се налага такова придвижване, но по никакъв начин не се
установява това обстоятелство да причинява описаните от страна на ищеца вреди.
Следва да се има предвид, че е категорично установено, че банята се намира в
закрито оборудвано по надлежния ред помещение, в което има и съблекалня и в
което е осигурена течаща топла вода, като в тази насока не се установява
ползването ѝ да е свързано с описания от ищеца дискомфорт. Посоченото не
е потвърдено и от показанията на разпитания по искане на ищеца свидетел.
Впрочем, става ясно от приложените справки, че като работещ за известна част от
времето ищецът е имал правото да ползва всеки ден банята при затвора, а освен
това и че е било позволено ползването на нагреватели за вода и в спалните
помещения. Следва да се има предвид, че в случая не се установява изобщо неизпълнение
на задълженията на затворническата администрация по чл.151 от ЗИНЗС, поради
което и това оплакване на ищеца е неоснователно.
Неоснователно е и твърдението на ищеца относно това, че същият е следвало
да търпи неблагоприятни условия на предвид обстоятелството, че други лишени от
свобода пушат т.нар. „бонзай“
/наименование на синтетичен наркотик за пушене/ и че приемат и други видове наркотични вещества. В тази насока от
писмените доказателства по делото, както
и от показанията на разпитания свидетел, се установява, че самият ищец С. е с
установена хероинова зависимост и че и в затвора Пловдив е употребявал различни
видове наркотици, за което негово поведение е бил и наказван, като по делото
липсват каквито и да било доказателства по отношение на това ищецът да е
отправял сигнал до управата на затвора за преустановяване на такива незаконни
действия на други лишени от свобода, като се има предвид, че се касае до
държане на забранени вещества. Налице е в тази връзка оплакване от
незаконосъобразно поведение на други лишени от свобода, каквото поведение обаче
и сам ищецът е проявявал, нарушавайки въведените правила, поради което и такова
негово оплакване, освен, че е напълно несъстоятелно е и безочливо.
Напълно неоснователно е и твърдението за невъзможност от ползване на пералня при Затвора Пловдив. От
представените от Началника на Затвора Пловдив доказателства се установява, че
през целия престой на ищеца е съществувала пералня, като е въведен и график за нейното ползване
за изпиране на спално бельо на всички, както и дрехи на лишени от свобода,
които работят /лишеният от свобода С. е работел за част от времето на престоя
му в Затвора/, които имат здравословни проблеми, или са социално слаби. Налице
са данни и че освен пералня има и сушилня, като дрехите се предоставят на
лишените от свобода сухи. В тази насока и категорични са показанията и на
свидетеля Ю. за наличната възможност пералнята да се ползва по предназначение. Очевидно
от доказателствата по делото е, включително и от свидетелските показания, че
въпрос на личен избор на лишените от свобода е дали да перат на ръка, или да
депозират молба до Началника на затвора за ползване на пералнята, както и как
да перат и сушат дрехите си. В тази насока в показанията на свидетеля Ю. се
съдържа и достатъчна информация относно това, че лишените от свобода могат да
получат изсушени изпраните си в пералнята дрехи, или да използват за сушене на
същите мястото за престой на открито. Поради това и недоказани са твърденията
на С. по исковата му молба относно това, че лишените от свобода са били
принудени да простират мокро пране в килиите си и от това се получавал мухъл,
доколкото не е установено изобщо посочената последица да е била налична,
респективно да се дължи на незаконосъобразно поведение на ответната по делото
страна, а напротив, установява се, че във всяко от спалните помещения е имало
по два отваряеми прозореца, а в санитарните помещения прозорец или отдушник,
които са давали възможност за осъществяване на проветрение от самите лишени от
свобода при нужда.
Касателно оплакването на ищеца, формулирано в исковата молба като такова,
съставляващо липса на полагани адекватни
медицински грижи, съдът намира, че същото е неоснователно. Установява се,
че през целия период на престой на ищеца в Затвора Пловдив, в същия е бил
наличен медицински център със съответно назначени медицински специалисти с
изключение на кратък период от време от пенсиониране на лекаря до назначаването
на нов. Според цитирания вече доклад по НПВ на Омбудсмана на Република България
през 2018 г. е констатирано на място при проверка, че „МЦ на затвора е с добра материално - техническа база.
Кадрово обезпечен е със специалисти.“ От представената медицинска
документация, която е оформяна за ищеца именно по време на престоя му в Затвора
Пловдив, се установява, че на същия са били извършвани общи медицински прегледи
без заявени оплаквания, както и амбулаторни прегледи във връзка със заявени
оплаквания от ищеца, а също и предвид установен контакт с болен от туберкулоза.
Установява се, противно на заявеното в исковата молба, че на ищеца са правени
редица лабораторни и други видове медицински изследвания, като ЕКГ например,
както и че му е била изписвана медикаментозна терапия и че същият е бил
извеждан и настаняван в специализирана клиника за лечение във връзка с приети
от негова страна лекарства над предписаната му дозировка, а също и че му е било
издавано и направление за специалист- психиатър. От показанията на разпитания
по делото свидетел пък се установява категорично, че възможността за достъп до
лекар е била налична по време на престоя на ищеца в Затвора Пловдив, като
предвидения график за преглед е бил съобразяван и лишените от свобода са били
реално преглеждани и консултирани от лекаря в медицинския център. Не е доказано
твърдението за невъзможност за реално оказване на спешна медицинска помощ, като
в тази насока от страна на затворническата администрация е представена
информация за реда, по който спешна медицинска помощ се ползва и е видно от
медицинската документация, че настаняването на ищеца в болнично заведение е
било именно по спешност. В тази насока и твърденията на ищеца, че е бил
„оставен на произвола“, без медицинска грижа, не се потвърждават, включително и
от свидетелските показания по делото. Не се установяват от доказателствата по
делото и твърденията на ищеца относно това, че не му е била предоставяна храна,
съобразена със здравословното му състояние. Видно от медицинската документация
ищецът не е страдал от хронични заболявания, които да налагат прилагането на диетичен
режим, като в медицинската документация липсва предписание на лекар относно
диетичен хранителен режим, което да не е било спазвано. Оплакванията на С. от
здравословен характер са били свързани с установената хероинова зависимост и
произтичащото от това разстройство в адаптацията. Ето защо и съдът не намира за
установено нарушение на затворническата администрация, свързано с липса на
оказвана адекватна или навременна медицинска помощ.
По оплакването на ищеца,
свързано с това, че претърпял неимуществени вреди във връзка с обстоятелството, че в Затвора Пловдив бил пребивавал с лица, които са с диагноза ХИВ
и липсата на провеждани изследвания за това, респ. на провеждано лечение на
тези лица, респ. настаняването им в болнично заведение, както и оставянето им
на произвола, съдът намира същото за напълно неоснователно. В тази насока от
показанията на свидетеля се установява, че не е налице подобно отношение към
лишените от свобода и конкретно тези, които са диагностицирани с ХИВ, или СПИН,
като в тази връзка, както се каза, свидетелят е заявил, че всеки лишен от
свобода съобразно с утвърдения график има достъп до лекар и че му се
предоставят медикаменти при нужда, както и че редовно се правят изследвания за
СПИН и че свидетелят не е чул някой затворник да е бил болен от СПИН, а да не е
лекуван. Относно твърдението, че лишените от свобода с ХИВ/СПИН не били
настанявани в болнично заведение, то не става ясно изобщо от формулировката по
исковата молба по какъв начин посоченото обстоятелство уврежда ищеца, като се
има предвид и факта, че не винаги подобно състояние налага изобщо лечение в
болнично заведение. Следва да се има предвид, че медицинската наука е приела,
че в никой случай не се налага изолация на носителите на вируса ХИВ и те биха
могли да общуват и съжителстват с околните в ежедневието, без опасност
последните да бъдат заразени, освен по трите основни пътя – кръвен, сексуален,
от майка – на дете.
В обобщение на казаното
по-горе съдът намери, че са неоснователни оплакванията на ищеца, с изключение
единствено на отчасти доказаните му такива за пренаселеност в рамките на периода
на установено задържане на ищеца С. /от 14.09.2018 г. до 12.02.2023 г.,
включително/, включен в рамките на исковия период за общо 953 дни. Поради това
и според съда, както се каза и по-горе, ще следва отчасти искът да се отхвърли
за периода от 09.07.2018 г. до 13.09.2018 г., когато ищецът не е бил все още
постъпил в затвора, както и за датата 13.02.2023 г., на която пък е бил
освободен от затвора Пловдив и по отношение на останалите оплаквания, възведени
в исковата молба, с изключение на това за пренаселеност. В тази връзка и съдът
намира, че искът следва отчасти да се отхвърли и по отношение на претендирания
размер на обезщетение от общо 30 00 лева като недоказан по следните
съображения:
На първо място, отговорността на държавата в лицето на специализираните
органи по изпълнение на наказанията във връзка с нарушение по чл.3 от ЗИНЗС е
обективна. Редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена след 2017 г.,
вече не съдържа изискване действията/бездействията по поставяне в
неблагоприятни условия на задържаните лица да са умишлени и това е в
съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено поведение не пречи
неблагоприятните условия на задържане да съставляват нечовешко или унизително
отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС. Както се каза и по-горе, посочените като установени условия на пренаселеност за общо 953 дни в рамките на
установения действителен престой на ищеца в затвора Пловдив, съдът счита, че
съставляват нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. Като взе предвид
продължителността на времето, в което ищецът е търпял неблагоприятните условия,
които се установиха, възрастта на ищеца, а също и предвид разпоредбата на
чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, съдът намери, че в случая действително е налице доказано
причиняване на неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразно бездействие
на администрацията на затвора по осигуряване на благоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, макар и да не е установено
кумулативно въздействие на множество нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. В случая, с оглед
продължителността на търпяната пренаселеност, налице е поставяне
в неблагоприятни условия на ищеца С., над нормално присъщите на лишаването от
свобода, като в тази връзка и според съда се установява
твърдението за причинени неимуществени вреди в резултат от престоя му в
пенитеницарно заведение, защото посочените неблагоприятни условия, дори и сами
по себе си, са от естество да причинят описаните от ищеца усещания на
психологически дискомфорт, обида, възмущение, огорчение, чувство на малоценност. Пренаселеността
в помещенията, макар да не е била съществена по смисъла, вложен от ЕСПЧ, е
такова обстоятелство, което и обективно води до извод за унизително към човека
отношение, доколкото неминуемо се отразява върху човешкото достойнство. В тази
връзка и описания от ищеца цялостен психологически дискомфорт според съда е
реална последица от посочените неблагоприятни условия. Съдът тук взема предвид и факта, че съгласно пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др.
срещу България, не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на
нечовешки и/или унизителни условия на живот в ареста, като съгласно чл.284,
ал.5 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване
на противното. Установено е с оглед посоченото подробно по-горе при анализа на конкретното
оплакване нарушение на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед съдържанието на
същото, съдът намира, че то действително води до неприятните психически изживявания,
посочени от ищеца. В тази насока от страна на ответника не са ангажирани
доказателства, които да водят до противен извод.
Що се касае конкретно до интензитета на търпените неимуществени вреди, то съдът го определя като средно висок, като взема предвид, от
една страна, продължителността на установения брой дни – 953, за които се
установява в една или друга степен проявление на описаното неблагоприятно
условие на живот в място за лишаване от свобода, но от друга страна – факта, че
значителният период на престой на ищеца в затвор е предпоставен от негово
предходно поведение по осъществяване на тежко престъпление, за което същият е
получил осъдителна присъда и сериозно наказание и че в много от случаите на
установена пренаселеност същата е била минимална, като разполагаемата площ,
макар и под 4 кв.м. е била значително над минимума от 3 кв.м. на човек. При
това положение и съдът намери, че справедливо и отговарящо на действителния
интензитет на търпените от страна на ищеца С. неимуществени вреди като резултат
от незаконосъобразно бездействие, осъществило нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от
специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, ще бъде такова
в общ размер на 5800 лева. В тази насока и съдът се съобразява и с разрешението
на ЕСПЧ касателно размерите на присъжданото обезщетение, посочен в приложение
към Решение Иванов и др. срещу България, както и Йорданов и Джелебов срещу
България, Илиев срещу България и др. и взема предвид като основа за преценката
си и присъдените по тях обезщетения от ЕСПЧ, като съобразява обстоятелството,
че по отношение на лицата, за които са присъдени обезщетения от ЕСПЧ по тези
дела, са установени и значително по-голям брой и по-сериозни оплаквания от
условията в местата за лишаване от свобода, отколкото по настоящото дело, като
е преценявано и кумулативното им въздействие върху лишените от свобода. Затова
и като взе предвид и размерите на минималната пенсия и минималната работна
заплата за страната в периода, за който е установено задържане на ищеца и
предвид посоченото и от ЕСПЧ по дела с установено нарушение
по чл.3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен
размер на обезщетение се извършва като
се съобразят и съответната правна система и традиции и като се вземе предвид и
жизненият стандарт в държавата, дори ако това би довело до присъждане на суми,
които са по-ниски от определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение по дело
Domjan v. Hungary/, съдът намери, че посоченият размер на
обезщетение по иска против ГДИН, което ще присъди, ще съответства на
установения принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост.
В тази връзка и се взе предвид и че в редица решения ЕСПЧ вече е
имал възможност последователно да затвърди и становището си, че с оглед различията в жизнения стандарт в
различните държави, то присъждане на обезщетение, съставляващо 30 процента от
това, което този съд е определил, би било достатъчно и справедливо /Решение Bizjak
v. Slovenia; Решение Stella and others v. Italy и др./.
Предвид претендирането на
законна лихва от ищеца, такава ще следва да се присъди върху размера на
присъжданото обезщетение, доколкото се касае до акцесорна претенция, следваща
съдбата на главната. Според
т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, при незаконни актове на администрацията,
началният момент на дължимостта на законната лихва върху сумата на
обезщетението е влизането в сила на решението, с което се отменят унищожаемите
административни актове, а при нищожните – моментът на издаването им, а за незаконни действия или
бездействия на административните органи – от момента на преустановяването им. В случая се иска законна лихва от момента на депозиране на исковата молба,
поради което и ще следва да се присъди такава върху обезщетението, считано от
13.02.2023 г. до окончателното му изплащане.
При този изход на производството и съобразно разпоредбата
на чл.286,
ал.3 от ЗИНЗС,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата
от 10 лева – държавна такса за образуване на производството, което се претендира от страна на ищеца. В исковата
молба се моли и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който е
посочено, че правната помощ се осъществява безвъзмездно на основание чл.38,
ал.1 от ЗА. Поради това и според съда са налице основанията на чл.38,
ал.2 от Закона за адвокатурата на адв. Н.Д. да се присъди адвокатско възнаграждение в
размер, определен съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и в случая, съобразно с нормата на чл.8, ал.1, вр. с чл.7, ал.2, т.4 от
Наредбата. С оглед на това, че то следва да се присъди съразмерно на уважената част на
иска, така изчислено адвокатското възнаграждение възлиза
на 589,67 лева.
Що се
касае до искането на ответника за присъждане юрисконсултско възнаграждение, то
същото не може да бъде уважено, доколкото, независимо
от това, че е налице частично отхвърляне на исковата претенция по иска срещу ГДИН, то нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото
правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също
има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само частичната основателност на исковата претенция срещу ГДИН
искането
на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да
бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност. Разпоредбите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, тълкувани
и в тяхната взаимовръзка, се
явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл.78
от ГПК, във вр. с чл.144 и
чл.143 от АПК. Разноските по производството, по аргумент от чл.75
и чл.76 от ГПК са средствата за
възнаграждение на свидетели и вещи лица, т.е. разноските, направени по
процесуалните действия, които страната е искала да бъдат извършени. По аргумент
от горните текстове на ГПК и нормата на чл.286, ал.2 от ЗИНЗС отговорността на загубилия делото
ищец за разноски се ограничава само до разноските по производството. Обратно,
съгласно
чл.286, ал.3 от ЗИНЗС при частично или пълно уважаване на иска, ответникът заплаща на
ищеца и разноски за производството, както и заплатена от него
държавна такса и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с
уважената част от иска. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда
отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника
при пълно или частично отхвърляне на иска му, означава, че такова не се дължи.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.София да заплати на ищеца А.А.С. с ЕГН **********, сумата
от 5800 лв. /пет хиляди и осемстотин лева/, представляваща обезщетение за
причинени
неимуществени вреди при задържането му в Затвора Пловдив за времето
от 14.09.2018 г. до 12.02.2023
г., включително, в резултат от незаконосъобразно бездействие на
затворническата администрация по осигуряване на благоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, ведно със
законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 13.02.2023 г. до
окончателното ѝ изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за обезщетение на неимуществени вреди, предявена против
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ -
София по отношение на частта от заявения от ищеца общ исков
период, а именно за времето от 09.07.2018
г. до 13.09.2018 г. и за датата 13.02.2023 г., както и за разликата до
пълния предявен размер на
търсеното обезщетение от 30 000 лева, като
неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца А.А.С. с ЕГН ********** сумата от 10 лв. /десет лева/, съставляваща
заплатената от ищеца държавна такса
за образуване на делото.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр. София да заплати на адвокат Н.П.Д.,*** с персонален № ****, със служебен адрес гр. Пловдив, ****, сумата от 589,67 лв. / петстотин
осемдесет и девет лева и шестдесет и седем стотинки/, съставляваща адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата, съразмерно на уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок
от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: