Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 11.12.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети ноември през две
хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 4610 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С протоколно решение от 11.02.2020г., постановено по
гр. дело № 32532/2019 год. по описа на СРС, ГО, 32 състав, е отхвърлен
предявеният от „ДЗИ - О.З.“ ЕАД срещу ЗАД „ОЗК З.“ АД иск с правно основание
чл. 411, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата от 573, 95 лева, представляваща
остатък от дължимо застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски по щета
№ 44012131825228.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца, в която се поддържат оплаквания за
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за
нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че решението не съдържа
мотиви с излагане на исканията и възраженията на страните, преценка на
доказателствата, фактически и правни изводи. Липсата на мотиви в съдебния акт
означава според жалбоподателя, че вътрешното убеждение на решаващия орган било
формирано преди разглеждане на делото в съдебна зала, включително преди
изслушване и оспорване на експертното заключение, без преценка на доводите и
възраженията на страните, както и без да се извърши съвкупна преценка на всички
доказателства, част от които са и обясненията на вещото лице. В жалбата се
сочи, че първоинстанционният съд безкритично е възприел за действителна
стойност на процесния автомобил посочената от вещото лице по допусната
автотехническа експертиза и определена не по данни за пазарни цени на МПС със
същите качества към датата на ПТП, а по данни от 1 година и 5 месеца по-късно.
Не било съобразено и пояснението на експерта, че е ползвал данни за МПС базов
модел, а не за МПС с оборудването на конкретния автомобил. Поддържа, че съдът
не е обсъдил нито едно от събраните по делото доказателства, сред които и
комбинираната застрахователна полица за застраховка „Каско“, уведомително писмо
от 09.10.2018г. за приета от застрахователя хипотеза на „пълна загуба“ на
застрахованото МПС и ликвидационен акт от 31.10.2018г, които не били оспорени
от ответното дружество, включително и относно посочената в застрахователната
полица застрахователна сума от 4 260 лева, която е равна на действителната
стойност на МПС към датата на сключване на застрахователния договор. В жалбата
са развити аргументи, че процесното ПТП било реализирано на 31.07.2018г. – три
дни преди да изтече едногодишното действие на сключената застраховка „Каско“.
При това положение и с оглед приетия от вещото лице процент годишно овехтяване
– 10 %, то се налага извод, че действителната стойност следва да се определи
като от застрахователната сума се приспадне 10 % годишно овехтяване, т.е.
действителната стойност на автомобила към датата на процесното ПТП е в размер
на 3 834 лева. От така определената стойност, като се приспаднат и 25 %
стойност на запазените части, се получава размер на следващото се
застрахователно обезщетение от 2 875 лева, което дори е по-ниско от
претендираното от ищеца. По тези съображения прави искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се
уважи.
В срока по чл.
263, ал. 1 от КЗ е постъпил отговор на въззивната жалба от ЗАД „ОЗК - З.” АД, с
който същата се оспорва. Навеждат се съображения, че обжалваното решение е правилно,
тъй като първоинстанционният съд е отчел обстоятелството, че дължимото
застрахователно обезщетение не може да надвишава действителната стойност на
причинената вреда. В конкретния случай същата била определена от вещото лице по
приетата автотехническа експертиза при съобразяване на представените по делото
писмени доказателства относно конкретното МПС. Освен това счита, че няма
тъждество между понятията „застрахователна сума“, посочена в сключената
застрахователна полица, и действителната стойност на автомобила към датата на
ПТП. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното
решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато нарушение на
императивни материални норми.
По възражението за нарушаване на изискванията по чл.
236, ал. 2 от ГПК при постановяване на първоинстанционното решение:
Изискването за излагане на мотиви към съдебното
решение е заложено в процесуалния закон – чл. 236, ал. 2 ГПК. Постоянна е
съдебната практика на ВКС по въпроса, че нарушаването на изискването за
мотивираност, както и недостатъците на мотивите са основание за отмяна поради
неправилност на постановеното решение, но не представляват порок водещ до
неговата нищожност. Нищожността е най-тежкия порок на съдебното решение и тя е
налице, когато волята на съда изобщо не е надлежно формирана /не е постановено
от надлежен орган в надлежен състав, не е изготвено в писмена форма или е
неподписано/ или ако е формирана воля, тя е така изразена, че съдържанието му е
абсолютно неразбираемо и не може да бъде установено дори по пътя на
тълкуването. Що се отнася до пороците при формиране на правните изводи на съда,
липсата на мотиви или погрешни мотиви, тези пороци водят до неправилност на
обжалваното решение поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения, но
не до неговата недопустимост или нищожност. В този смисъл е решение №
432/26.10.2010г. по гр.дело № 826/2010 год. на ВКС, ІІ ГО; решение №
157/01.07.2011г. по гр.дело № 1125/2010 год. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 134 от
30.12.2013г. по гр.д. № 3482013г. на ВКС, ІІ ТО. Настоящият съдебен състав споделя
изцяло изразеното становище в посочените решения, както и в решение № 27 от
22.04.2019г. на ВКС, постановено по гр.д. № 1321/2018г., IV ГО, в което се приема, че когато неразбираемостта и
противоречието в мотивите е резултат на формално-невалидни умозаключения, които
не могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита
и/или научното познание, порокът на решението е необоснованост на същото. В
тези случаи – на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила
и на необоснованост, щом е ясно или установимо, какво е постановил съдът по
искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно.
Неразбираемата воля на съда, неясните и противоречиви мотиви не могат да
обусловят недопустимост на съдебния акт, защото нямат отношение към
процесуалните предпоставки относно съществуването или упражняването на правото
на иск.
В аспекта на изложеното се налага извод, че
релевираното от въззивника възражение е такова, относимо към правилността на
първоинстанционния акт и не може да обоснове извод за неговата недопустимост
или нищожност.
В конкретния случай, макар и постановено в проведеното
публично съдебно заседание /което обстоятелство само по себе си не представлява
порок на съдебното решение/, решението на СРС съдържа произнасяне по основното
спорно по делото обстоятелство относно обема на имуществената отговорност на
ответното дружество. Посочено е, че по този въпрос съдът възприема заключението
на приетата автотехническа експертиза, според което дължимото от ответника
обезщетение е в размер по-нисък от заплатения чрез прихващане на насрещни
вземания между страните в производството. По тези съображения е отхвърлил
предявения иск. Решението е постановено след приключване на съдебното дирене и
на устните състезания, поради което не се установяват процесуални нарушения на
нормата на чл. 149 от ГПК. Не се установява и поддържаното във въззивната жалба
оплакване за предубеденост на първоинстанционния съд при конкретно заявени
твърдения, че съдът е формирал извод за неоснователност на иска преди да събери
допуснатите по делото доказателства.
По същество на правния спор настоящият съдебен състав
приема следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл.
411, ал. 1 от КЗ за заплащане на сума, претендирана от ответника в качеството му на застраховател на лице, причинило увреждане на имуществото на застрахован при ищеца по договор за имуществена
застраховка. Твърди се ищецът да е изпълнил своите задължения на застраховател
по имуществена застраховка и да е встъпил в правата на увреденото лице против носещия договорна отговорност въз основа на валидно
възникнало застрахователно правоотношение с причинителя на увреждането.
Съгласно чл.
411 от КЗ в случаите, когато причинителят на вредата има сключена застраховка
"Гражданска отговорност", застрахователят по имуществената
застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или
неговия застраховател по застраховка "Гражданска отговорност" - до
размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото
определяне. Застрахователят по имуществена застраховка може да предяви
вземанията си направо към застрахователя по "Гражданска отговорност".
Когато вредата е причинена от водач на моторно превозно средство, който има
валидна задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите, застрахователят по имуществена застраховка, който е встъпил в
правата на увреденото лице, може да предяви претенцията си към причинителя само
за размера на причинените вреди, които надхвърлят размера на застрахователната
сума по договора за задължителната застраховка, както и за вредите, причинени
от водача на моторното превозно средство, за които застрахователят по
задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите
е отказал да заплати обезщетение на основание
чл. 494.
Видно от законовата разпоредба предпоставките за
предвидената суброгация са: 1) наличие на действително застрахователно
правоотношение между увредения и ищеца по договор за имуществено З., в
изпълнение на който 2)
застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение, и
3) за увредения да е възникнало право на деликтно вземане срещу причинителя на
вредата на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД т.е., вредите да са причинени от
деликвента, с негово виновно и противоправно поведение, респ. договорно вземане
срещу неговия застраховател по застраховка “Гражданска отговорност”.
Доказването на тези правопраждащи факти е в тежест на ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК.
Между страните по делото на етапа на въззивното
производство не е спорно обстоятелството, че на 31.07.2018г. около 16, 20 часа,
на първокласен път ПП – 1 Е79, км. 425+3, е реализирано ПТП с участието на лек
автомобил „Мерцедес А 170“, с рег. № ******, управляван от К.К.Х.и лек
автомобил „Фиат Мареа“, с рег. № ******,
управляван от Д.Г.К., както и че вина за настъпилия инцидент има водачът
на първия автомобил, който поради неспазване на дистанция блъснал движещият се
пред него и намалил скоростта си заради трафика лек автомобил „Фиат“, модел
„Мареа“. В пряка причинна връзка с инцидента за собственика на увредения
автомобил са произлезли имуществени вреди, довели до „пълна загуба“ на
застрахованото имущество. По делото не е спорно и съществуването на договор за
застраховка "гражданска отговорност" на автомобилистите между
ответното дружество и виновния водач, който е бил валиден към датата на
настъпване на ПТП-то. Между ищеца и собственика на увредения автобил бил
сключен договор за имуществена застраховка “Автокаско”, действащ към процесния
период. Първоинстанционният съд е приел за безспорно установено и ненуждаещо се
от доказване обстоятелството, че ищецът е заплатил на увреденото лице
застрахователно обезщетение в размер на 2 626, 54 лева. Не е спорно, че по отправена писмена покана от
ищеца, ответното дружество е погасило извънсъдебно чрез прихващане на насрещни
вземания сумата от 2 067, 59 лева.
Спорът между страните,
въведен с въззивната жалба и само по отношение на който въззивният съд следва
да се произнесе – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, се съсредоточава относно обема
на имуществената отговорност на ответното дружество.
При съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно
обезщетение съдът следва да определи застрахователното обезщетение по
действителната стойност на вредата към момента на настъпване на
застрахователното събитие. Обезщетението трябва да бъде равно на размера на
вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие, като не може да
надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична
увреда/ стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която
вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество,
съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид,
в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други.
Разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ предвижда, че
застрахователното обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към
деня на настъпване на събитието и целта е
да се стигне до пълно репариране на вредоносните последици, което обстоятелство
обуславя наличието на застрахователния интерес. Следователно, от съществено
значение е размерът на действително причинения вредоносен резултат, като е
ирелевантно обстоятелството дали причинените вреди действително са били
отстранени чрез тяхното отремонтиране. Според споделяната от настоящия състав
константна практика на ВКС /решение № 165 от
24.10.2013г. по т.д. № 469/2012г., ІІ ТО на ВКС, решение № 52/08.07.2010г. по т.д. № 652/2009г. на ВКС,
ТО, решение № 115/09.07.2009г. по т.д. № 627/2008г., ІІ ТО на ВКС/ при съдебно
предявена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение съдът следва да
определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата
към момента на настъпване на застрахователното събитие – 386, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от застрахователя методика към Наредба № 49 от 16.10.2014г. Обезщетението също така не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична
увреда/ стойност на застрахованото
имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да
се купи друго от същия вид и качество
/чл. 400, ал. 1 от КЗ/, съответно стойността, необходима за възстановяване на
имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за
доставка, строителство, монтаж и други,
без прилагане на обезценка /чл. 400, ал.
2 от КЗ/. Застрахователното обезщетение
не може да надвишава действителната стойност на имуществото към момента на
застрахователното събитие, а от своя страна действителната стойност не може да
надвишава пазарната му стойност.
Безспорно е, че при застраховка "Гражданска отговорност"
обемът на отговорността на застрахователя е идентичен с обема на отговорността
на делинквента, но е лимитиран до размера на застрахователната сума - чл. 386
1 КЗ. А според чл. 386, ал. 2 от КЗ при настъпване на застрахователно
събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е
равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. Делинквентът
отговаря за всички преки и непосредствени вреди /чл.
51, ал. 1 ЗЗД/, като целта на обезщетението е да постави увредения в
имущественото състояние, което той е бил преди деликта. Следователно, принципът
за пълна обезвреда изисква обезщетението за имуществени вреди да бъде в размер
на разходите, които са необходими за възстановяване на увреденото имущество в
състоянието от преди увреждането. При положение обаче, че разходите за поправка
са близки или надвишават стойността на цялата увредена вещ, е икономически
необосновано да се обезщетяват тези разходи, вместо да се обезщети стойността
на цялата вещ, с което увреденият би могъл да си купи вещ със същото качество.
Ето защо в подобна хипотеза размерът на обезщетението е равен на действителната
стойност на цялата увредена вещ към момента на увреждането.
Според чл.
390, ал. 2 от КЗ тотална
щета на моторно превозно средство
е увреждане, при което стойността на разходите за необходимия ремонт надвишава
70 на сто от действителната му стойност.
За установяване размера на причинените вреди, в първоинстанционното
производство е прието заключение на автотехническа експертиза, съгласно което
действителната стойност на застрахования при ответното дружество автомобил към
датата на ПТП е определена на сумата от 2 081 лева. При определяне на тази
стойност експертът е използвал метод на пазарните аналози – офертни цени за продажба
на базов модел на „Фиат Мареа“. Съдът счита за неоснователни възраженията на
въззивника за необоснованост на заключението в тази част по съображения, че
вещото лице не е отчело конкретното оборудване на автомобила. В устните
разяснения на експерта, дадени по реда на чл. 200 от ГПК в проведеното публично
съдебно заседание, изрично е посочено, че по делото няма данни за допълнително
монтирано оборудване на автомобила. Липсата на твърдения, съответно на
доказателства за технически специфики на процесното МПС, които характеристики
да имат отношение на определянето на действителната стойност на автомобила към
датата на ПТП, води до извод, че единственият възможен критерий за оценка на
превозното средство са офертните пазарни цени за базов модел. С оглед
изложеното настоящият съдебен състав кредитира заключението на вещото лице по
приетата автотехническа експертиза в частта относно определената средна пазарна
цена на процесното МПС към релевантния момент – датата на настъпване на ПТП.
Друг извод не следва от обстоятелството, че са сравнявани оферти за продажба не
към датата на застраховатателното събитие, а 1 година и 5 месеца по-късно. И
това е така, тъй като изрично е уточнено от вещото лице, че към датата на
настъпване на ПТП не са установени офертни цени за автомобил със същите
технически характеристики, а същевременно при остойностяване на автомобила към
релевантния момент е приложен коефицент за годишно овехтяване от 10 %. С оглед
изложеното е определена действителната стойност на увредения автомобил към
датата на настъпване на ПТП в размер на 2 081 лева – стойност, завишена с
10 % в сравнение със средната пазарна стойност на автомобил със същите
технически характеристики като процесния, определена към по-късна дата – датата
на изготвяне на заключението.
Друг извод не следва от обстоятелството, че в сключения договор за
имуществена застраховка „Каско“ е определена застрахователна сума в размер на
4 260 лева. Независимо, че застрахователната сума по договора за
имуществено З. следва да бъде равна на действителната стойност на имуществото
към момента на сключване на договора, тази сума съставлява една максимална
горна граница на дължимото обезщетение за срока на действие на договора, но не
винаги подлежи на изплащане в пълен размер. При настъпване на застрахователно
събитие в срока на договора е необходимо да бъде установен размерът на вредата
към деня на настъпване на събитието, като при погиване на МПС този размер е
равен на действителната му стойност - стойността, срещу която вместо
застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество. Обема на
отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите е определена в нормата на чл. 499, ал. 2 от КЗ, съгласно която
при вреди на имущество обезщетението не може да надвиши действителната стойност
на причинената вреда. По делото е установено въз основа на приетата
автотехническа експертиза, че действителната стойност на процесното МПС към
датата на настъпване на застрахователното събитие е в по-нисък размер от
застрахователната сума по договора, до който размер са налице предпоставки за
ангажиране на отговорността на ответното дружество. В този смисъл определената
между страните по имуществената застраховка „Каско“ застрахователна сума не
може да бъде противопоставена на ответното застрахователно дружество. По тези
съображения не е възможно определянето на дължимото застрахователно обезщетение
по метода, посочен във въззивната жалба – чрез прилагане на коефицент на
овехтяване на база определената в застрахователната полица застрахователна сума
от 4 260 лева.
Съобразно заключението на вещото лице по приетата автотехническа
експертиза, стойността на разходите за ремонт на автомобила - 10 319, 72
лева, надхвърлят действителната му стойност, поради което е направен извод, че в
случая увреждането е „тотална щета“. Вещото лице е приело, че запазените части,
които е възможно да бъдат реализирани на пазара, са 25 % от действителната
стойност на автомобила. Този процент съответства на правилото по чл. 22, ал. 2
от Методиката (Приложение 1), приложимо на основание чл. 20, ал. 2 от Наредба
49/2914 г. за задължителното З. по застраховки "Гражданска
отговорност" на автомобилистите и "Злополука" на пътниците в
средствата за обществен превоз, в което е посочено, че при тотална щета и
установяване на запазени части размерът на застрахователното обезщетение не
може да се определи под 75 % от размера на действителната стойност.
Действителната стойност на процесното превозно средство след приспадане на запазените
части е в размер на 1 561 лева. С оглед изложеното е безспорно, че в
случая е налице хипотеза на тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 от КЗ,
поради което дължимото обезщетение следва да се определи след приспадане от
действителната стойност на автомобила на установената остатъчна стойност
/запазени части/ на увреденото имущество. Процесният автомобил, макар и да не
може да се използва по предназначение, има остатъчна имуществена стойност
/най-малкото на пазара на метални отпадъци или стойността на неувредените
части/, която остатъчна стойност представлява имуществена полза за ищеца,
причинена от вредоносното деяние. Ако тази имуществена полза не бъде
приспадната, би се нарушил основен принцип при обезщетяването на вреди -
обезщетението да доведе до изравняване на имущественото състояние на увредения,
в сравнение с това отпреди увреждането, но не и да го надвиши. В подобна
хипотеза следва да се извърши компенсация между вредите и ползите, причинени от
един вредоносен факт, за да се получи стойността на дължимото обезщетение. Ето
защо при тотална щета застрахователят има право да приспадне тази остатъчна
стойност от размера на дължимото обезщетение.
При съобразяване на приетото по делото заключение на автотехническата
експертиза се налага извод, че предявеният иск е неоснователен. Не е спорно, че
ответното дружество е погасило доброволно чрез прихващане на насрещни вземания
сумата от 2 067, 59 лева, включваща и обичайните разноски за определяне на
обезщетението. Дължимото от ответното дружество застрахователно обезщетение е в
по-нисък размер, поради което не са налице предпоставки за ангажиране на отговорността
му по чл. 411 от КЗ.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение
на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане, в полза на въззиваемата
страна следва да се присъдят сторените разноски в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение,
определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането
на правната помощ.
С оглед цената на иска и предвид ограничението по чл.
280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 11.02.2020г, обективирано в протокол от
проведено публично съдебно заседание на 11.02.2020г., постановено по гр. дело № 32532/2019г. на Софийския районен
съд, ГО, 32 състав.
ОСЪЖДА „Д.О.З.“ ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес на
управление *** да заплати на ЗАД „ОЗК-З.“ АД, с ЕИК ******, седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 100
/сто/ лева - съдебни разноски във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.