№ 884
гр. София , 23.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на осми юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20211000500788 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 261196/16.11.2020 г. по гр.д. № 16892/2017 г. на СГС, І-7 състав са
осъдени М. Н. И. и Д. Л. И. да заплатят солидарно на Д. Н. Я. и И. Т. Я., на основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 27 000 лева, представляваща невърнат
заем по договор за заем от 15.07.2014 г., ведно със законната лихва, считано от
28.12.2017 г. до окончателното плащане и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 8 197
лева, представляващи лихва за забава върху главницата от 27 000 лева за периода от
04.12.2014 г. до30.11.2017 г.
Със същото решение М. Н. И. и Д. Л. И. да заплатят солидарно на Д. Н. Я. и И.
Т. Я., на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 13 000 лева,
представляваща невърнат заем по договор за заем от 23.04.2014 г., ведно със законната
лихва, считано от 28.12.2017 г. до окончателното плащане и на основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД сумата 3954 лева, представляващи лихва за забава върху главницата от 13 000 лева
за периода от 04.12.2014 г. до30.11.2017 г.
Ответниците М. Н. И. и Д. Л. И. са депозирали въззивна жалба против
първоинстанционното решение в частта по исковете за мораторна лихва в размери
съответно 8 197 лева и 3 954 лева. Намират, че решението в тази му част е
необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Неправилно СГС
приел, че падежа на задълженията за връщане на заемни суми е на 03.12.2014 г. –
датата, на която е продаден имота на ответниците и лихва за забава тече от 04.12.2014
г., като не взел предвид направените от ответниците възражения. Поддържат, че от
доказателствата се установявало, че страните по договорите за заем не са уговорили
падеж за изпълнение на задълженията по договорите за заем. Поради това и на
основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД задълженията ставали изискуеми след покана, а такава
1
нямало преди исковата молба. Като не преценил всички доказателства и доводи на
страните съдът допуснал и нарушение на съдопроизводствените правила. Молят
решението на СГС да бъде отменено в обжалваната част.
Ищците Д. Н. Я. и И. Т. Я. са депозирали отговор на въззивната жалба, в който я
оспорват. Поддържат, че падежът на вземанията по договорите за заем е конкретно
уговорен и е определяем, което се установявало от писмените доказателства и
свидетелските показания. Решението в обжалваната му част било правилно. Молят
въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивните
жалби пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
Пред първата инстанция са събрани писмени доказателства и е изслушан
свидетел.
Видно от Декларация от 15.07.2014 г., подписана от М. Н. И. и Д. Л. И., в нея е
обективирано тяхно изявление, че на 15.07.2014г. двамата са получили от Д. Н. Я. и
И. Т. Я. в брой сума в размер на 27 000 лева в заем, за погасяване на стари задължения
на деклараторите към Първа инвестиционна банка. В последния абзац на декларацията
е отразено изявление на деклараторите, че се задължават да възстановят сумата след
продажбата на собствения им недвижим имот, находящ в гр. ***, ж.к. „***“, бл. ***,
вх- *, ет. *, ап. *.
По делото е приета и декларация от 23.04.2014г., с нотариално удостоверяване
на подписите рег.№7792 от 23.04.2014г. от Нотариус Д. А. с рег. № *** от НК,
която ответниците М. Н. И. и Д. Л. И. декларират, че са получили от ищците Д. Н. Я. и
И. Т. Я. сума в размер на 13 000 лева за закупуване на лек автомобил „Хюндай
Соната“. Във втория абзац на декларацията е отразено изявление на М. Н. И. и Д. Л. И.,
че се задължават да възстановят сумата с продажбата на собствения им недвижим
имот, находящ се в гр. *** ж.к. „***“, бл. ***, вх- *, ет. *, ап. *.
Приет е Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 119, том Х,
рег. № 22806, дело № 1590 от 2014г. на нотариус М.Г.с рег. № ***, от който е видно, че
на 03.12.2014 г. М. Н. И. и Д. Л. И. са продали на Т. Л. К. следния свой собствен
недвижим имот: апартамент находящ се в гр. ***, *** община, район „***“, ж.к. ***
/бивш Западен район/, в жилищна сграда на бл. № 135, във вход Б, на 4-ти етаж,
състоящ се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от
87.95 кв. м., ведно с избено помещение № 7 с площ от 3 кв.м., за сума в размер на
35 200 евро, която сума продавачите са получили напълно по банков път, преди
подписване на нотариалния акт от купувача.
За установяване на действителните отношения и уговорките между страните, са
2
събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелката И. К. Ц., която е посочила,
че С Д. и И. са семейни приятели. Заявява, че познава и М. и съпругът ú Д., виждала ги
у ищците. Посочва, че М. е племенница на Д.. Свидетелката знае, че Д. и И. са
помогнали на М. и Д., за да се изплатят задължения към банка, ипотекирала
апартамента им, но не знае за каква сума. Знае, че Д. и И. са дали на М. и други пари.
Имали уговорка М. и съпругът и да продадат някакъв семеен апартамент и тогава да се
върнат парите. От ищците знае, че има подписвани документи за парите. Заявява още,
че е присъствала на разговор, на който е коментирано, че следва да се продаде имот и
да се върне сумата.
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав приема от
правна страна следното:
Договорът за заем е неформален, реален договор, при който едната страна –
заемодател, предоставя на другата страна – заемател, определена сума пари или
заместими вещи за временно ползване, която сума пари или вещи от същия вид,
количество и качество заемателят се задължава да върне в уговорения срок. Ако срок
на връщане не е уговорен, то приложима е диспозитивната норма на чл. 240, ал. 4 ЗЗД,
според която в този случай заемателят дължи да върне сумата в 1-месечен срок от
поканата.
Предвид това, че договорът е реален, той се счита сключен не в момента на
постигане на съгласие на страните по него, а с предаването на заемната сума или
заместима вещ.
Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която ответниците са
осъдени да заплатят на ищците исковите суми, след като е признато, че между страните
са сключени договори за заем за сумата 27000 лева на 15.07.2014 г. и за сумата 13 000
лева на 23.04.2014 г. и решението е влязло в сила. Следователно, установено е със сила
на пресъдено нещо, че ответниците са получили исковите заемни суми и дължат да ги
върнат на ищците.
Спорен пред настоящата инстанция е само въпросът дали между страните е
уговорен срок за връщане на заемните суми в деня на продажбата на собственото на
ответниците жилище в ж.к. „***“ - 03.12.2014 г. и съответно дали от този момент те са
изпаднали в забава и дължат заплащане на законна лихва върху заемната сума в
претендирания размер.
Видно от записите в двете декларации, изходящи от заемателите-ответници,
същите са се задължили да върнат заетите суми „след“ и съответно „с“, продажбата на
тяхното жилище в ж.к. „***“. Ищците изрично се позовават на това условие, поради
което следва да се приеме, че именно това е постигнатата между страните уговорка.
При тълкуване на посочените записи в декларациите в съответствие с чл. 20 ЗЗД,
настоящият състав намира, че същите установяват уговорка между страните по
заемните правоотношения, представляваща отлагателно условие за изпълнение
задължението за връщане на сумите – извършването на продажба на апартамент в ж.к.
„***“. Изпълнението на задължението е подчинено на принципа, че задължението
трябва да бъде изпълнено веднага, освен ако не следва друго от волята на страните или
закона – съгласно чл. 69 ал. 1 ЗЗД. В този случай кредиторът може да иска изпълнение
веднага. Страните обаче могат да отложат изпълнението чрез уговарянето на
отлагателен срок или да го подчинят на настъпването на едно бъдещо несигурно
събитие (условие). В случая страните не само са целели да посочат източника на
средствата, с които ще бъдат върнати заемите, но и да отложат изпълнението на
3
задължението за връщане на заемните суми до получаването на тези средства. Т.е., те
са отложили изпълнението като са го подчинили на едно бъдещо и несигурно събитие
– продажбата на жилище на ответниците, като осъществяването му до голяма степен
зависи от волята на длъжниците. Приема се в съдебната практика на ВКС (Решение №
15 от 22.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 46/2013 г., II т. о.), че приравнен на хипотезите на
чл. 69, ал. 2 ЗЗД (изпълнението е предоставено на възможностите или волята на
длъжника) е и случаят, при който страните са обвързали изпълнението на
задължението с настъпването на отлагателно условие без уговорен краен срок,
сбъдването на което е в зависимост и от поведението на длъжника. Съгласието на
страните, че задължението става изискуемо след настъпването на определено бъдещо
несигурно събитие (условие), осъществяването на което е предпоставено и от
активността на самия длъжник, следва да бъде преценявано като предоставяне на
изпълнението на неговата воля и възможности. Това не означава обаче, че на
длъжниковата воля е предоставена преценка дали, а кога да изпълни, което следва и от
систематичното тълкуване на нормата – тя се намира в частта на ЗЗД, уреждаща
изпълнението и по-точно в частта за изискуемостта и срока. Следователно, следва да се
приеме, че в случая страните, чрез уговореното отлагателно условие – продажба на
имот в ж.к. „***“, са отложили изискуемостта и изпълняемостта на задължението за
връщане на заемните суми.
Изискуемостта и забавата обаче не са еднозначни понятия. Изискуемостта
настъпва тогава, когато длъжникът трябва да изпълни. Когато няма определен ден за
изпълнение на задължението, щом то е изискуемо и изпълняемо, времето на
изпълнението (падежът) може да се определи от длъжника, който желае да изпълни.
Ако кредиторът не приеме изпълнението без основателна причина, ще изпадне в
забава. В същото време кредиторът може да покани длъжника да изпълни и, ако
длъжникът виновно не го стори, изпада в забава след поканата или изтичане на срока,
определен за изпълнение (така и мотивите на тълкувателно решение № 5/21.11.2019 г.
по тълк.д. № 5/2017 г. на ОКГТК) . Според чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен ден
за изпълнение, длъжникът изпада в забава след покана. В случая страните само са
отложили изискуемостта на задължението за връщане на заемната сума, но не са
определили конкретен ден на неговото изпълнение, следователно, за да изпаднат в
забава длъжниците, кредиторът следва да ги покани да изпълнят.
Установява се по делото, че уговореното отлагателно условие е настъпило на
03.12.2014 г., когато е сключен нотариален акт за продажба на жилището в ж.к. „***“.
Тогава е възникнала и възможността кредиторът да иска изпълнение, без да е уговорен
конкретен ден на изпълнението или той да е определяем. За да изпаднат в забава
длъжниците е било необходимо заемодателите да поискат от заемателите след
03.12.2014 г., когато задължението е станало изискуемо, да платят, т.е., да ги поканят
да върнат заемните суми. Такава покана нито се твърди, нито се доказва да е отправяна
преди депозиране на исковата молба. Следователно забава преди този момент няма,
съответно не се дължи лихва за забава до датата на исковата молба.
Поради достигане от въззивния съд до извод различен от крайния извод на
първоинстанционния съд въззивната жалба е основателна, а обжалваното решение
следва да бъде отменено в частта, с която е присъдена законна лихва върху двете
главници до датата на исковата молба и акцесорните искове да бъдат отхвърлени.
По разноските: При този изход от спора право на разноски жалбоподателите.
Те са били представлявани от особен представител, поради което не са направили
разноски.
4
На особения представител е било определено възнаграждение в размер на 895
лева, с оглед разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, което ищците са отказали да заплатят,
включително с оплакването, че така определеното възнаграждение е прекомерно с
оглед фактическата и правна сложност на спора. След като страната е останала
задължена за разноски, същата следва да бъде осъдена да ги заплати по реда на чл. 77
ГПК. Настоящият състав намира обаче, че възражението за прекомерност е
основателно и първоначално определеното възнаграждение на особения представител
следва да бъде намалено на 448 лева при съобразяване второто изречение на чл. 47, ал.
6 ГПК, които ищците следва да му заплатят.
Въззиваемите следва да бъдат осъдени още да заплатят държавна такса по сметка
на САС в размер на 243.02 лева.
Воден от изложеното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 261196/16.11.2020 г. по гр.д. № 16892/2017 г. на СГС, І-7
в частта, с която М. Н. И. и Д. Л. И. са осъдени да заплатят солидарно на Д. Н. Я. и И.
Т. Я., законна лихва върху главницата от 27 000 лева, в размер на 8 197 лева, за
периода от 04.12.2014 г. до 30.11.2017 г., както и законна лихва, върху главницата от
13 000 лева в размер на 3954 лева, за периода от 04.12.2014 г. до30.11.2017 г. и вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни исковете на Д. Н. Я. и И. Т. Я. против М. Н. И.
и Д. Л. И. за заплащане на законна лихва върху главницата от 27 000 лева, в размер на
8 197 лева, за периода от 04.12.2014 г. до 30.11.2017 г., както и законна лихва, върху
главницата от 13 000 лева в размер на 3954 лева, за периода от 04.12.2014 г.
до30.11.2017 г.
ОСЪЖДА Д. Н. Я. и И. Т. Я. да заплатят в бюджета на съдебната власт по
сметка на САС сумата 243.02 лева – държавна такса.
ОСЪЖДА Д. Н. Я. и И. Т. Я. да заплатят на адв. Л. К. Ц. от САК, гр. ***, кв.
***, бл. ***, вх. * сумата 448 лева – възнаграждение за особен представител на
ответниците пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на
решението, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5