Р Е
Ш Е Н И Е № ….....
гр. В., 01.04.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД
– гр. В., ГО, VII състав, в публично съдебно заседание на първи март
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Районен съдия: КАЛИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря Н.**, като разгледа
докладваното от съдия Христова гр. д.
№ 424 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС.
Производството е образувано по искова молба от Д.И.Ц.,
ЕГН **********, против Държавата, представлявана от Министъра на финансите.
В исковата и уточнителна молба вх. № 3762/19.03.2018
г. се твърди, че през 2012 г. ищецът искал да си закупи лек автомобил и на
31.07.2012 г. заминал за гр. ***, където се срещнал с лицето В.**, който му
показал лек автомобил „Шкода Октавия“ с ДК № **. Ищецът пожелал да закупи
автомобила, чийто собственик бил лицето С.П.В.. С договор с нотариална заверка
на подписите с рег. № 4248/31.07.2012 г. на нотариус П.Ш., ищецът закупил от
лицето С.П.В. лекия автомобил „Шкода Октавия“ с ДК № **, рама № *** и двигател № *** за сумата от 17 000 лева. Ищецът твърди, че след
сключването на договора предал продажната цена от 17 000 лева на лицето В.**,
който му дал 2 бр. ключове и документите на автомобила. Сочи, че на 07.08.2012
г. регистрирал автомобила в Сектор ПП – В.с ДК № ***и Свидетелство за
регистрация № *********/07.08.2012 г. Заявява, че на 08.01.2013 г. ищецът бил
потърсен по телефона от полицейски служител от РУП – гр. М.по повод закупения
от него автомобил и по съмнение за промяна и заличаване на идентификационния
номер на рамата ищецът предал МПС с протокол за доброволно предаване. Било
образувано ДП № 16/2013 г. по описа на РУП – гр. М., а автомобилът бил оставен
на съхранение в двора на ОДМВР – гр. В.. Ищецът сочи, че при извършената
проверка било установено, че върху идентификационния номер на рамата на
автомобила била извършена интервенция и под символите *** съществувала конфигурация ***, автомобилът е бил с датски регистрационни табели,
бил предмет на кражба на 31.03.2012 г. от гр. П., Република Ч., и бил
собственост на застрахователна компания Ч./АИГ. Сочи, че с Постановление от
18.04.2013 г. на прокурор от Окръжна прокуратура – гр. В.автомобилът бил върнат
на собственика му, а съгласно действащия към този момент ЗМВР това
постановление не подлежало на обжалване. През м. май 2013 г. представители на
фирмата репатрирали автомобила. С присъда № 176/22.10.2014 г. по НОХД №
1375/2014 г. по описа на РС – гр. Р.подс. В.** бил признат за виновен в
извършването на престъпления по чл. 316 вр. чл. 308, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1 вр.
чл. 26, ал. 1 НК и чл. 215, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, за
това, че за времето от 08.06.2012 г. до 30.08.2012 г. при регистрация на
автомобили в Сектор ПП – Р.съзнателно се ползвал от преправени чуждестранни
официални документи за регистрация на превозни средства, както и че за времето
от 31.07.2012 г. до 15.10.2012 г. спомогнал да бъдат отчуждени чужди движими
вещи – моторни превозни средства, за които предполагал, че са придобити чрез
престъпление – кражба. Ищецът заявява, че по посоченото НОХД бил разпитан
единствено като свидетел, без да има право да предяви против В.** граждански
иск за получената от него сума в размер на 17 000 лева. Излага, че тъй
като в българското законодателство не бил предвиден ред за обжалване на
Постановление от 18.04.2013 г. на прокурор от Окръжна прокуратура – гр. В.по
преписка вх. № 137/2013 г. по описа на ВОП, ищецът бил лишен от защита на
правото му на собственост в нарушение на чл. 13 от ЕКЗПЧОС и на чл. 1 от
Допълнителния протокол към ЕКЗПЧОС. Приемането на чл. 69а, ал. 15 ЗМВР /отм./,
недопускащ обжалване по административен ред на постановлението на прокурора по
чл. 69а, ал. 8 ЗМВР /отм./, се явява незаконосъобразно действие от страна на
държавата в качеството й на възложител на работата на народните представители,
чието задължение било да предвиди ефективни правни средства за защита при
издадено постановление от прокурора за връщане на вещ по ШИС II. В нарушение на чл. 69а, ал. 16 ЗМВР /отм./ в
законодателството не било предвидено ефективно правно средство за защита и
обезщетяване на заинтересованото лице за нанесените щети, причинени във връзка
с изпълнение на сигнал за издирване в ШИС. Отделно от това, било налице нарушение
на чл. 6 от ЕКЗПЧОС – тъй като на ищеца не бил осигурен достъп до справедлив и
безпристрастен съд за обжалване постановлението на прокурора за връщане на МПС
на собственика му. Държавата не е предвидила възможност и процедура за
завеждане на иск и неговото обезпечаване чрез спиране на постановлението на
прокурора, което било нарушение на чл. 43, т. 1 от Регламент /ЕО/ № 1987/2006
г. на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г. за създаването и
използването на Шенгенска информационна система от второ поколение /ШИС II/, която разпоредба предвиждала възможност за всяко
лице да заведе иск пред съдилищата или пред компетентния орган по
законодателството на всяка държава – членка за получаване на компенсация във
връзка със сигнал, свързан с него. Също така не била предвидена възможност да
се иска поправка и заличаване на информация по ШИС и търсене на обезщетение от
съд във връзка със сигнал, до който тази информация се отнася, което
бездействие било в нарушение на чл. 11, ал. 1 от Конвенцията за прилагане на
споразумението от Ш.от 14.06.1985 г. между правителствата на държавите от
Икономическия съюз Б., Федерална република Г.и Ф.република за постепенно
премахване на контрола по техните общи граници. Счита, че е налице и нарушение
на чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията на Република Ф., защитаваща правото
на собственост, като не бил приет закон, осигуряващ възможността за защита на
собствеността при приложението на ШИС II,
включително чрез обжалване постановлението на прокурора по чл. 69а, ал. 8 ЗМВР
/отм./. Ищецът счита, че вследствие гореизброените действия и бездействия на
Народното събрание на РБ, чийто възложител на работата се явява ответникът -
държавата, е претърпял имуществени вреди в размер на 17 000 лева, представляваща
пазарната стойност на отнетия му лек автомобил. Иска се постановяване на
решение, с което държавата като възложител на работата на народните
представители да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 17 000 лева,
представляваща причинените му имуществени вреди – пазарната стойност на лек
автомобил „Шкода Октавия“, ведно със законната лихва, считано от 18.04.2013 г.
до окончателното изплащане на вземането.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от
ответника, с който предявеният иск се оспорва като недопустим и на следващо
място – като неоснователен. Навеждат се доводи за липса на пасивна процесуална
легитимация на държавата, представлявана от министъра на финансите, доколкото
държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на
нейни длъжностни лица, но само и единствено в лицето на правосубектния държавен
орган, с който тези длъжностни лица се намират в трудови или служебни
правоотношения. Заявява, че пряко от държавата не може да бъде търсена
отговорност за вреди. Счита, че пасивно легитимирани да отговарят по
претенциите на ищеца биха били Министерство на вътрешните работи, Прокуратурата
на Република Ф. и Народното събрание, а предявеният срещу държавата иск е
недопустим. Твърди се, че отговорността на държавата не може да се ангажира на
основание чл. 7 от Конституцията на Република Ф., която урежда основен принцип,
а не пряк път на защита. В основата на принципа било разбирането, че който
възлага на другиго извършването на някакви действия и извлича ползите от това,
следва да търпи и негативите от тези действия и да носи отговорност за тях,
когато те причиняват вреди. Същият принцип стои и в основата на чл. 1 ЗОДОВ и в
чл. 45 ЗЗД и именно тези норми осигуряват реализацията на конституционния
принцип и практически изключват приложението на чл. 7 от Конституцията.
Заявява, че в хипотезите на чл. 49 ЗЗД и ЗОДОВ държавата се представлява от
правосубектния държавен орган, с който длъжностните лица се намират в трудови
или служебни правоотношения. Цитира се съдебна практика. Сочи се, че държавата
няма качеството на възложител на работата на народните представители, на
прокурорите и/или на служителите на МВР, поради което не е пасивно процесуално
легитимирана да отговаря по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД. Счита, че законодателството
ни не предвижда възможност за ангажиране отговорността на Народното събрание
във връзка с осъществяване на законодателната дейност, което обуславяло
недопустимост на иска срещу държавата за действия на народните представители.
Да се приеме, че държавата е отговорна на самостоятелно основание по предявения
иск, означавало да се обезсмисли персонификацията на държавните органи, както и
разделението на властите, доколкото и трите власти са проявление на държавата.
Счита, че Съдът на ЕС извежда общо правило за отговорността на държавата, но
същевременно отчита свободата на държавите – членки във връзка с установяването
на вътрешноправен ред, по който да се реализира тази отговорност. Държавата не
дължи обезщетяване навреди, стига да гарантира ефективни вътрешноправни
средства за защита срещу съответното лице – правен субект, каквито в случая са
гарантирани, но срещу Народното събрание, а не срещу държавата.
На следващо място се сочи, че претенцията е
неоснователна. Твърди се, че неоснователно и недоказано е твърдението на ищеца
за противоправно действие/бездействие на народните представители при
осъществяване на законодателната дейност. Действията на народните представители
във връзка с дейността им не подлежат на контрол от органите на съдебната власт
и изначално не отговарят на условието по чл. 7 от Конституцията – „незаконни
актове и действия“. Законите подлежат единствено на контрол за
конституционосъобразност съгласно чл. 149, ал. 2 КРБ. Следователно счита, че
българската правна система не допуска възможност друг орган, в т. ч. и
граждански съд, да се произнася пряко или косвено по претенции за ангажиране
отговорността на държавата за вреди, произтичащи от законодателна дейност на
НС. Заявява, че ЗМВР от 2006 г. е отменен с §4 от ПЗР на ЗМВР – ДВ, бр. 53 от
27.06.2014 г., като дотогава разпоредбите на чл. 69а са пораждали валидно и
обвързващо действие спрямо адресатите си. Разпоредбата не е била предмет на
контрол за конституионосъобразност, не е била обявена за противоконституционна
и/или нищожна по законовия ред, поради което оплакването на ищеца, че с
приемането на тази норма са му причинени вреди, е неоснователно. Необосновано и
недоказано е твърдението на ищеца за липса на ефективни правни средства за
защита, предвидени в националното законодателство, при причинени вреди във
връзка с изпълнението на сигнал за издирване в ШИС. Заявява, че ищецът не е
изложил конкретни доводи за неефективност на съществуващата нормативна уредба,
нито е посочил доказателства за това. Твърди още, че не е обоснована причинна
връзка между твърдяното увреждащо ищеца бездействие на народните представители
и твърдените вреди, настъпили в резултат на необжалваемост на прокурорското
постановление. Ищецът не оспорва, че автомобиълт е откраднат и принадлежи на
трето за спора лице. Счита, че от постановлението не са настъпили преки
имуществени вреди за ищеца, не е заегнато негово вещно право, защото договорът
за продажба на автомобила не е произвел вещно – правно действие. Оспорва се и
твърдението на ищеца, за увреждащо бездействие на законодателния орган,
изразяващо се в неприемане на разпоредби, гарантиращи ефективни правни средства
за защита при прилагането на чл. 69а, ал. 8 ЗМВР и на разпоредби, гарантиращи
ефективни правни средства за получаване на обезщетение от държавата при
прилагането на ШИС II. Заявява, че разпоредбите на
регламентите се прилагат пряко и са част от националното законодателство,
поради което действието им не се опосредява чрез въвеждането им с изричен закон
и не подлежат на транспониране, както директивите. Ето защо не е налице
задължение за законодателния орган да приеме изричен закон, а позоваването на
разпоредбите на сочения регламент е директно. Сочи се, че гражданите разполагат
с възможност да предявят претенциите си по реда на ЗОДОВ или ЗЗД срещу увредилите
ги лица и техните преки възложители на работа, но в конкретния случай ищецът не
е претърпял вреди от противоправни действия на държавни органи. Също така сочи,
че в хода на досъдебното производство на ищеца е указана възможността при
наличие на спор за собственост същият да се реши пред надлежния граждански съд
като вещта, предмет на спора, на основание чл. 113 НПК следва да се пази до
приключване на делото с влязло в сила решение, като не са ангажирани
доказателства ищецът да е предявил пред гражданския съд иск за защита на вещно
право по отношение на лекия автомобил, нито за оспорване правото на собственост
на чуждестранния собственик на автомобила. Ищецът не е доказал увреждащо
действие, извършено от страна на прокурора, издал постановлението по чл. 69а,
ал. 8 ЗМВР /отм./, нито на незаконни действия или бездействия на народни
представители, в резултат на които да са настъпили преки имуществени вреди в
размер на 17 000 лева. Заявява, че сключването на сделка между
частноправни субекти не може да обуслови ангажиране на отговорността на
държавата. Сочи още, че по делото не са ангажирани доказателства за извършено
плащане на сумата от 17 000 лева. Сочи се, че видно от представените с
исковата молба писмени доказателства, продажната цена на процесния автомобил е
в размер на 2 000 лева и тази сума е изплатена в брой на продавача С.П.В..
Позовава се на чл. 3 ЗОПБ, съгласно който плащания, равни или надвишаващи
15 000 лева, се извършват по банков път. На следващо място се твърди, че
ищецът не е придобил правото на собственост върху лекия автомобил, тъй като
нито В.**, нито С.В. са били негови собственици и съответно не са могли да
прехвърлят правото на собственост в полза на ищеца. След като държавата не е
страна по договора за покупко – продажба на автомобила, нито сключването му е
обвързано с действия на държавен орган и/или длъжностни лица. Прави възражение
за изтекла погасителна давност на вземането, считано от 31.07.2012 г. – датата
на плащането на цената в размер на 17 000 лева. Иска се производството по
делото да бъде прекратено поради недопустимост на предявения иск, а в случай че
съдът приеме иска за допустим, да постанови решение, с което да бъде отхвърлен
като неоснователен. Претендира се присъждане на сторените в производството
разноски.
Съдът,
като взе предвид становищата и доводите на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа следното:
Видно от Договор за покупко – продажба на МПС от
31.07.2012 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 4248/31.07.2012 г. на
нотариус П.Ш., с район на действие РС – ***, на посочената дата С.П.В. продава
на ищеца Д.И.Ц. собствения си лек автомобил „Шкода Октавия“, с ДКН **, рама № ***, двигател № ***, цвят: сив металик, за сумата от 2 000 лева,
която сума продавачът е получил напълно и в брой от купувача /чл. 1 от
договора/.
От Свидетелство за регистрация Част I № ********* от 28.06.2012 г. е видно, че собственик
на описаното МПС е именно С.П.В..
След сключване на договора, ищецът Ц. пререгистрирал
автомобила на свое име в ОД на МВР – гр. В., отдел „Пътна полиция“, което се
установява от Свидетелство за регистрация Част I № ********* от 07.08.2012 г., като автомобилът бил
регистриран с ДКН ***.
По образувано досъдебно производство № 16/2013 г. по
описа на РУП – гр. М., пр. пр. № 35/2013 г. по описа на РП – гр. М.е
установено, че идентификационният номер на л. а. „Шкода Октавия“ с peг. № ***е
стандартно разположен, но не оригинален. Същият е получен чрез интервенции
върху съществуващ идентификационен номер, като под символите ***
са установени символи в конфигурация ***.
Автомобилът е приобщен като веществено доказателство,
като е предаден от ищеца Ц. с Протокол за доброволно предаване от 08.01.2013 г.
По новоустановения номер *** е извършена проверка в издирвателни системи АИС
ИД.Н-ШИС и ИНТЕРПОЛ, при която е установено, че лек автомобил марка и модел
„Шкода Октавия“ с номер на рамата ***е
обявен за международно издирване от Ч. и Д., като предмет на престъпление с Ш.идентификатори
***. Съгласно
разпоредбите на чл. 69а ЗМВР за установеното съвпадение /ХИТ/ с формуляр № 1006
е уведомена Дирекция „МОС“ - Сектор „СИРЕНЕ“.
Чрез посоченият формуляр е отправено запитване до
държавите, въвели сигнала за издирване и/или собственика на автомобила, относно
намерението им спрямо установеното и задържано МПС. Бюрата СИРЕНЕ - Д. и Ч. са
уведомени, че в 30-дневен срок могат да изпратят молба за правна помощ или
друго волеизявление, в което се съдържа информация, отнасяща се до въведеният
сигнал и/или потвърждение на сигнала, съдържащо изрично искане за връщане на
вещта. С писмо рег. № А-1502/2013 г. по описа на ДМОС-МВР допълнително са
уведомени ОД на МВР - гр. В., че на 21.01.2013 г. в сектор „СИРЕНЕ“ - ДМОС е
получена допълнителна информация от бюро „СИРЕНЕ“ – Д., съгласно която законният
собственик в Д. - застрахователна компания ***/AIG е изразила намерение да си възстанови установения и
задържан в РУП – гр. М.лек автомобил „Шкода Октавия“ с оригинална рама № ***.
С Постановление от 18.04.2013г. по преписка № 137/2013
г. по описа на ОП – гр. В., преписка рег. № 18221/2013 г. по описа на ОД на МВР
– гр. В., е разпоредено връщане на автомобила на неговия собственик ***/AIG, Д..
От заключението по изготвената съдебно – оценителна
експертиза, което съдът кредитира като компетентно и обосновано, пазарната
стойност на процесния автомобил към 18.04.2013 г. е 16 856 лева.
С влязла в сила присъда № 176/22.10.2014 г. по НОХД №
1375/2014 г. по описа на РС – гр. Р.подс. В.** бил признат за виновен в
извършването на престъпления по чл. 316 вр. чл. 308, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1 вр.
чл. 26, ал. 1 НК и чл. 215, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, за
това, че за времето от 08.06.2012 г. до 30.08.2012 г. при регистрация на
автомобили в Сектор ПП – Р.съзнателно се ползвал от преправени чуждестранни
официални документи за регистрация на превозни средства, както и че за времето
от 31.07.2012 г. до 15.10.2012 г. спомогнал да бъдат отчуждени чужди движими
вещи – моторни превозни средства, за които предполагал, че са придобити чрез
престъпление – кражба.
Други относими доказателства не са ангажирани в
производството.
При така
установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Искът е допустим, като в постановеното по реда на чл.
140 ГПК Определение № 1546/03.07.2018 г. /л. 32 – 35 от делото/ е прието, че
възражението на ответника за недопустимост на предявения иск поради липсата на
пасивна процесуална легитимация на държавата е неоснователно. Процесуалната
легитимация на ответника произтича от твърденията на ищеца, т. е. пасивната
процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на
спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право.
Държавата разполага с процесуална правоспособност и доколкото няма процесуална
норма, която да изключва типичната процесуална легитимация при реализиране на
нейната отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД, не може да се отрече възможността
искът за вреди да бъде предявен пряко срещу нея. Съгласно трайната съдебна
практика, на основание чл. 7 от Конституцията на РБ, държавата отговоря пряко
за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и
длъжностни лица. Тази отговорност се реализира на общото основание по чл.49 ЗЗД, когато не може да се реализира в специалните хипотези на ЗОДОВ. За
надлежната процесуална легитимация на държавата са достатъчни твърденията, че
ищецът я намира за длъжник по деликтно вземане. Твърденията на ищеца, че
претендираните за обезщетяване вреди са причинени от противоправните действия
на лице, на което държавата е възложила осъществяването на определена работа,
определят държавата като легитимиран ответник по този иск. Дали за ищеца е
възникнало претендираното по делото вземане срещу държавата, е въпрос на
материалноправна легитимация по иска и този въпрос следва да се реши при
разглеждане на спора по същество /в този смисъл са Решение № 133/29.06.2016 г.
по гр. д. № 5002/2014 г., ВКС, ІІІ г.о., Определение № 111/09.03.2015 г. по ч.
гр. д. № 6711/2014 г., ВКС, І г.о., Определение № 383/12.06.2013 г. по ч. гр.
д. № 3266/2013 г., ВКС, ІІІ г.о. и много други/. Изложеното се отнася до
исковете по чл. 49 ЗЗД, предявени срещу държавата в качеството й на възложител
на работа. На още по - голямо основание това важи и за исковете по чл. 4, § 3
от ДЕС. В решението по дело ***, съдът на ЕС приема, че принципът за
отговорността на една държава-членка за вреди, причинени на едно лице поради
това, че държавата нарушава правото на ЕС, произтича от същността на договора
за ЕС. Освен това съдът приема по-нататък, че този принцип важи, независимо кой
държавен орган е допуснал нарушението чрез своето действие или бездействие. В
международното право държавата се разглежда като едно цяло, независимо от това,
дали предизвикващото вреда поведение представлява действие на законодателен,
изпълнителен или правораздавателен орган. Концепцията за извъндоговорната
отговорност на държавата за вреди е въведена постепенно с три знакови решения
на СЕС /******/ и на практика дава възможност на
частноправните субекти да съдят държава – членка в собствените си национални
съдилища за нарушения на правото на ЕС и по този начин да ангажират
отговорността й и да получат обезщетение. Отговорността може да възникне от
действия в нарушение на общностното право на всеки държавен орган – независимо
от правомощията му и мястото му с оглед разделението на властите. Това може да
е орган на законодателната, изпълнителната или съдебната власт /в този смисъл
Определение № 45/03.02.2016 г. по ч. гр. д. № 4823/2015 г., ВКС, III г. о./. Приложимият процесуален ред за разглеждане на
този иск е по ЗОДОВ като най – благоприятен съгласно принципа на
равностойността, както и така нормиран, че получаването на обезщетение при
основателност на иска да не е практически невъзможно или прекомерно сложно
съгласно принципа на ефективност /в този смисъл Определение № 269/08.05.2015 г.
по ч. гр. д. № 3762/2014 г., ВКС, III г.
о./.
Относно подсъдността на иска и реда, по
който следва да се разгледа производството, настоящият съдебен състав се е
произнесъл с протоколно определение от 21.09.2018 г. /л. 51 – 53 от делото/, потвърдено
с Определение № 816 от 29.11.2018 г. по в. ч. гр. д. № 604/2018 г. по описа на
ОС – гр. В., ГО.
От ищеца Д.И.Ц.,
ЕГН **********, против държавата, представлявана от министъра на финансите, е
предявен иск с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС за осъждане на държавата да
заплати на ищеца сумата от 17 000 лева, представляваща причинените му
вследствие на извършени нарушения на правото на ЕС имуществени вреди,
изразяващи се в пазарната стойност на лек автомобил „Шкода Октавия“, ведно със
законната лихва, считано от 18.04.2013 г. до окончателното изплащане на
вземането. Ищецът основава исковата си претенция на твърдения за извършени от
Народното събрание на Република Ф. в качеството му на законодателен орган
нарушения на нормите на:
-
чл. 43, т. 1 от Регламент /ЕО/ № 1987/2006 г. на
Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г. за създаването и
използването на Шенгенска информационна система от второ поколение /ШИС II/ – извършено чрез бездействие, тъй като в националното
законодателство не е предвиден ред и възможност за всяко лице да заведе иск
пред съдилищата или пред компетентния орган по законодателството за получаване
на компенсация във връзка със сигнал, свързан с него;
-
чл. 11, ал. 1 от Конвенцията за прилагане на
споразумението от Ш.от 14.06.1985 г. между правителствата на държавите от
Икономическия съюз Б., Федерална република Г.и Ф.република за постепенно
премахване на контрола по техните общи граници – извършено чрез бездействие, като в националното
законодателство не е предвидена възможност да се иска поправка и заличаване на
информация в ШИС и за търсене на обезщетение от съд във връзка със сигнал, до
който тази информация се отнася;
-
чл. 13 от ЕКЗПЧОС и на чл. 1 от Допълнителния протокол
към ЕКЗПЧОС вр. чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията на Република Ф. – извършено чрез бездействие, като не е приет закон,
осигуряващ възможност и ефикасни правни средства за защита на правото на
собственост при приложението на ШИС II, включително чрез обжалване на постановлението
на прокуратурата по чл. 69а, ал. 8 ЗМВР /отм./;
-
чл. 6 от ЕКЗПЧОС – на ищеца не е осигурен достъп до справедлив и безпристрастен съд,
като нарушението е извършено чрез приемането на чл. 69а, ал. 15 ЗМВР /отм./,
която разпоредба не допуска обжалване на постановлението на прокуратурата по
чл. 69а, ал. 8 ЗМВР /отм./
За
основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да установи кумулативните
елементи от фактическия състав на нормата, които са изведени в практиката на
Съда на ЕС /***/ и на ВКС /в този смисъл Определение № 269/08.05.2015 г. по гр.
д. № 1867/2015 г., ВКС, III г. о. и
др./, а именно: 1. Общностна норма,
която предоставя права на частноправни субекти; 2. Нарушение на тази норма, което е достатъчно сериозно/съществено;
3. Пряка причинна връзка между
нарушението и вредата; 4. Размерът
на вредите, чието обезщетяване се иска.
В тежест на
ответника е да докаже наведените правоизключващи и правопогасяващи възражения,
а именно спазване на общностните норми, които ищецът твърди да са нарушени.
Касае се за
предявен иск по извъндоговорна отговорност на държава-членка на ЕС за вреди,
причинени на ищеца от Държавата, в лицето на нейния законодателен орган,
действал в нарушение на разпоредби на правото на ЕС с непосредствено действие,
от които частноправният субект черпи права.
Съгласно
принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 ДЕС, държавите-членки
са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи и специални, за да
осигурят изпълнението на задълженията си, произтичащи от Договорите или от
актовете на институциите на съюза, да подпомагат общността за постигане на
нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки, които могат да застрашат тези
цели. От този общ принцип произтичат редица конкретни задължения – в това число
и за националните съдилища, някои от които са закрепени в Договорите, а други
са изведени в практиката на Съда на ЕС. От общия принцип следва и институтът на
отговорността на държавите-членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на
общностното право /***/.
Концепцията
за извъндоговорната отговорност на държавата за вреди е въведена постепенно с
три знакови решения на Съда на ЕС /***/, които установяват обхвата й,
елементите на фактическия й състав и стандартите във връзка с процесуалния ред
за реализирането й. Въвеждането на института на извъндоговорната отговорност на
държавата е мотивирано именно с необходимостта от гаранции за ефективното
упражняване на правата, които общностното право предоставя - „пълното действие
на общностните норми би било засегнато и защитата на правата, които те
признават, би била отслабена, ако частноправните субекти нямат възможността да
получат обезщетение в случаите, когато техните права са увредени от нарушения
на общностното право, извършено от държава-членка” /***/. Касае се за обективна отговорност, чийто фактически състав включва
общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти, достатъчно
сериозно нарушение на тази общностна норма, пряка причинна връзка между
нарушението и вредата. На практика се дава възможност на частноправните
субекти да съдят държава-членка в собствените си национални съдилища за нарушения
на правото на ЕС и по този начин да ангажират отговорността й и да получат
обезщетение. Отговорността може да
възникне от действия в нарушение на общностното право на всеки държавен орган –
независимо от правомощията и мястото му с оглед разделението на властите. Това
може да бъде орган на законодателна, изпълнителна или съдебна власт /в
горния смисъл Определение № 45/03.02.2016 г. по гр. д. № 4823/2015 г., ВКС, III г. о., Определение № 269/08.05.2015 г. по гр. д. №
1867/2015 г., ВКС, III г. о./.
В решението
по делото *** е посочено, че държавата е длъжна да отстрани
последиците от причинените вреди в рамките на националното право относно
отговорността на държавата. Поради липса на регламентация в правото на
Общността, националният правов ред на държавите-членки следва да определи
компетентните съдилища и да уреди исковите производства, по реда на които
следва да бъде реализирана нейната отговорност за вреди от нарушения на правото
на ЕС. Прието е, че материалните и процесуалните условия на този ред не могат
да бъдат по-неблагоприятни, отколкото при подобни искове, засягащи националното
право (принципа на равностойността) и не могат да бъдат така нормирани, че да
правят практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезщетение
(принципа на ефективността). В мотивите на решението по
делото Kobler е прието, че държавата-членка сама трябва да определи
компетентната юрисдикция пред която да бъде заведен иска по процесуалните
правила за това.
За отговор на
основния спорен по делото въпрос – налице ли е нарушение на общностна норма от
страна на българската държава, следва първо накратко да се разгледа характерът
и целта на Шенгенската информационна система, както и задълженията на Република
Ф., свързани с подаваните в системата сигнали.
Шенгенската
информационна система (ШИС) е създадена съгласно дял IV от Конвенцията от 19 юни
1990 г. за прилагане на Шенгенското споразумение от 14 юни 1985 г. между
правителствата на държавите от Икономическия съюз Б., Федерална република Г.и Ф.република
относно постепенното премахване на проверките по общите им граници
(„Шенгенската конвенция“).
Впоследствие с Регламент (ЕО) № 1987/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 20
декември 2006 година за създаването, функционирането и използването на
Шенгенска информационна система от второ поколение (ШИС II) и Решение
2007/533/ПВР на Съвета от 12 юни 2007 година относно създаването,
функционирането и използването на Шенгенска информационна система от второ
поколение (ШИС II) е създадено второ поколение ШИС (ШИС II).
Най – общо,
ШИС е най-голямата в Е.обща база данни в областта на защитата на обществената
сигурност, подпомагането на полицейското и съдебното сътрудничество и
управлението на контрола на външните граници. ШИС съдържа данни (сигнали) само
за определени издирвани/контролирани лица и вещи, както и лица с отказ за
влизане:
- лица, издирвани за арестуване и екстрадиция, а
също такива с европейска заповед за арест;
- граждани на трети страни, на които е отказано
влизане на Шенгенска територия;
- изчезнали лица (непълнолетни и възрастни);
- свидетели и лица, които трябва да се явят пред
съдебните власти, за локализиране на тяхното местонахождение;
- лица или превозни средства, които ще бъдат обект
на наблюдение и специални проверки;
- определени категории вещи (документи за
самоличност; моторни превозни средства; боеприпаси; банкноти), откраднати
или изгубени или с които е злоупотребено.
С Решение 2010/365/ЕС
на Съвета от 29 юни 2010 година относно прилагането на разпоредбите на
достиженията на правото от Ш.във връзка с Шенгенската информационна система в
Република Ф. и в Р.е прието, че считано от 15.10.2010 г., разпоредбите на
достиженията на правото от Ш.във връзка с ШИС, започват да се прилагат за Република
Ф. и за Р..
С оглед
прилагането на Регламент (ЕО) №
1987/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година за
създаването, функционирането и използването на Шенгенска информационна система
от второ поколение (ШИС II) и Решение 2007/533/ПВР на Съвета от
12 юни 2007 година относно създаването, функционирането и използването на
Шенгенска информационна система от второ поколение (ШИС II) е приета и
действала към процесния период Наредба № 2727 от 16.11.2010 г. за организацията
и функционирането на Националната Шенгенска информационна система на Република Ф.
/обн., ДВ, бр. 94 от 30.11.2010 г., в сила от 30.11.2010 г., отм., бр. 74 от
05.09.2014 г., в сила от 05.09.2014 г./.
Съгласно чл. 100, § 3, б. „а“ от Конвенцията от 19 юни 1990 г. за
прилагане на Шенгенското споразумение от 14 юни 1985 г., в системата се вписват
данни за следните категории вещи: a) откраднати, незаконно присвоени или
изгубени моторни превозни с обем на двигателя над 50 сm3. Съгласно чл.
38, § 1 от Решение 2007/533/ПВР на Съвета от 12 юни 2007 година, в ШИС II се
въвеждат данни относно вещи, издирвани с цел изземване или използване като
доказателство в наказателно преследване. Според § 2, въвеждат се следните
категории лесно установими вещи: а) моторни превозни средства с обем на
двигателя над 50 куб. см, кораби или въздухоплавателни съдове.
Същото е предвидено и в чл. 7, ал. 1, т. 1, б. „а“ от Наредба № 2727 от 16.11.2010 г. за организацията и функционирането на Националната Шенгенска информационна система на Република Ф. /отм./, съгласно която в НШИС се обработват сигнали за следните вещи: 1. Противозаконно отнети, присвоени или изгубени вещи, подлежащи на изземване, или вещи, издирвани с цел използване като доказателство в наказателно производство (чл. 100 от Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген, рес** след 19.03.2013 г. чл. 38 от Решение 2007/533/ПВР на Съвета от 12 юни 2007 г. относно създаването, функционирането и използването на Шенгенска информационна система от второ поколение (ШИС II): а) моторни превозни средства с обем на двигателя над 50 кубически сантиметра.
Редът за
предаване или изземване на вещ, намираща се на територията на Република Ф., за
която има подаден сигнал в ШИС, е
уреден в чл. 69а ЗМВР /отм./
Ал. 1 на посочената
разпоредба предоставя право на полицейските органи да изземват временно вещ, за
която има сигнал за издирване в ШИС, като същата се предава доброволно или се
изземва от лицето, в което е открита за срок до 30 дни. В настоящия случай предвид,
че за лекия автомобил е установен подаден сигнал в ШИС, процедурните правила по
чл. 69а ЗМВР /отм./ са изцяло спазени. Ищецът е предал доброволно процесния лек
автомобил, за което съгласно чл. 69а, ал. 2 ЗМВР /отм./ е съставен Протокол за доброволно предаване от 08.01.2013 г. За предаването е уведомена държавата, въвела сигнала
за издирване в ШИС /ал. 6/. От същата в срок е постъпило изрично искане за
връщане на вещта на нейния собственик – застрахователно дружество ***/AIG, Д. и с Постановление от 18.04.2013 г. по преписка №
137/2013 г. по описа на ОП – гр. В., преписка рег. № 18221/2013 г. по описа на
ОД на МВР – гр. В., е разпоредено връщане на автомобила на неговия собственик.
Ищецът твърди, че с посоченото Постановление от
18.04.2013 г. са нарушени негови имуществени права и са му причинени
имуществени вреди в размер на пазарната стойност на отнетия автомобил „Шкода
Октавия“ – 17 000 лева.
За нарушението
по чл. 43, §1 от Регламент /ЕО/ № 1987/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета
от 20.12.2006 г. за създаването и използването на Шенгенска информационна
система от второ поколение /ШИС II/:
Ищецът твърди, че нарушението е извършено чрез
бездействие, тъй като в националното законодателство не е предвиден ред и
възможност за всяко лице да заведе иск пред съдилищата или пред компетентния
орган по законодателството за получаване на компенсация във връзка със сигнал,
свързан с него.
Чл. 43, §1от Регламент /ЕО/ № 1987/2006 г. предвижда,
че всяко лице може да заведе иск пред съдилищата или пред компетентния орган по
законодателството на всяка държава-членка за получаване на достъп, поправка,
заличаване или получаване на информация, или за получаване на компенсация във
връзка със сигнал, свързан с него.
Предвидени са два основни вида искове, които всяко
лице може да предяви – за достъп, поправка, заличаване или получаване на
информация от ШИС и за получаване на компенсация във връзка със сигнал в ШИС,
свързан с това лице. Твърденията на
ищеца са свързани с липсата на предвидени в националното ни законодателство ред
и възможност за предявяване на иск от втория вид – за получаване на компенсация
във връзка със сигнал в ШИС, свързан с него.
Цитираната разпоредба предвижда компенсация за лица,
за които е бил подаден сигнал в ШИС /а не за вещи/, когато например сигналът е
подаден неправомерно, съдържа грешна информация, налице е злоупотреба с лични
данни или е налице грешка в лицето – подаден е сигнал за друго лице, а не това,
което в действителност се издирва. В този случай лицето, за което е подадена
информацията, несъмнено има право на компенсация за причинените му във връзка с
подадения грешен сигнал вреди /имуществени или неимуществени/. Но във всеки
случай сигналът в ШИС следва да е пряко свързан с това лице. Сигналът за
издирване на процесното МПС, което е било предмет на кражба и поради това
следва да се върне на действителния му собственик, по никакъв начин не е
свързан пряко с ищеца Ц., за да се позовава на липсата на възможност за търсене
на компенсация по националното законодателство срещу Република Ф. за нарушения
по ШИС. Сигналът в ШИС е бил свързан единствено с лекия автомобил и е съдържал
данни само за него, не и за ищеца, така че няма как сигналът да е свързан с
ищеца, нито да са му причинени вреди /имуществени или неимуществени/ от този
сигнал.
В подкрепа на горните изводи е и фактът, че чл. 43, § 1
се намира в Глава VI, озаглавена „Защита на данните“, т. е. предвидените в тази
глава искове касаят обезщетения на вреди, причинени на лица при защита,
обработка и съхраняване на техните лични данни. Чл. 43 е озаглавен „Средства за
правна защита“ и се намира след чл. 40 „Обработка на чувствителни категории
данни“, чл. 41, озаглавен „Право на достъп, поправка на неточни данни и заличаване
на незаконно съхранявани данни“ и чл. 42 „Право на информация“. Т. е. чл. 43
предвижда средства за правна защита при нарушаване на забраната по чл. 40 и на
правата по чл. 41 и чл. 42 от Регламент /ЕО/ № 1987/2006 г. на Европейския
парламент и на Съвета от 20.12.2006 г.
Ето защо дали в националното законодателство са
предвидени ред и възможност за всяко лице да заведе иск пред съдилищата или
пред компетентния орган по законодателството за получаване на компенсация във
връзка със сигнал, свързан с него съгласно чл. 43, § 1от Регламент /ЕО/ №
1987/2006 г., е ирелевантно за правата и интересите на ищеца Ц.. Твърдяните от
ищеца имуществени вреди, изразяващи се в пазарната стойност на отнетия му лек
автомобил, биха могли да са причинени от лицето – продавач по сделката /което
също подлежи на доказване/, но не и в резултат от подадения в ШИС сигнал, нито
въобще от използването на Н.ШИС, както се твърди в исковата молба. Вещта е била
предмет на престъпление в друга държава – членка, която е подала съответния
сигнал в ШИС, вещта е намерена на територията на Република Ф. и в съответствие
със задълженията на държавата по общностното право, автомобилът е върнат на
собственика му в Д.. Ищецът Ц. може да търси обезщетение от мнимия си
праводател /продавач по договора/, но не и от държавата за това, че е изпълнила
задълженията си по изпълнение на сигнала в ШИС. Безспорно, в случая е налице
конкуренция между правата на ищеца и правата на действителния собственик на
вещта, която обаче следва да се разреши
в полза на втория, доколкото ищецът няма как да придобие правото на собственост
върху крадена вещ, дори и да я е придобил възмездно и добросъвестно, каквито
твърдения се навеждат в исковата молба. Съгласно чл. 78, ал. 1 ЗС в
редакцията преди изменението в ДВ бр. 100/97 г., който придобие по възмезден
начин владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно
основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива
собствеността. Този придобивен способ е неприложим по отношение на откраднати
или загубени вещи /чл. 78, ал. 2 ЗС/, а след изменението на ал. 1 в ДВ бр.
100/97 г. - и в случаите, когато за прехвърляне на собствеността върху движима
вещ се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Независимо
че е бил добросъвестен, придобил е владението възмездно и на годно правно
основание, купувачът на движима вещ, която е била предмет на кражба, не
придобива собствеността върху нея от момента на получаване на владението на
основание чл. 78, ал. 1 ЗС. В тази хипотеза владелецът може да
придобие правото на собственост върху вещта с непрекъснато владение в
продължение на 5-годишният давностен срок по чл. 80, ал. 1 ЗС. За
придобиване на правото на собственост по давност върху движими вещи
обстоятелството, че вещта е била предмет на кражба е без значение, освен когато
самият владелец е придобил владението чрез престъпление – чл. 80, ал. 2 ЗС /така
Решение № 430/12.07.2013 г. по гр. д. № 643/2009 г., ВКС, I г. о./. В настоящия
случай не може да се говори за изтекла в полза на ищеца придобивна давност, а и
такива твърдения не са въведени.
За пълнота следва да се посочи, че чл. 43, § 2 указва,
че решенията по § 1 не засягат разпоредбите на чл. 48. Съгласно чл. 48, § 1 от
Регламент /ЕО/ № 1987/2006 г., всяка държава-членка носи отговорност в
съответствие с националното си законодателство за всяка вреда, причинена на
лице при използването на Н.ШИС II. Това се прилага също така към вреда,
причинена от държавата-членка, която е издала сигнала, когато последната е
въвела фактически неточни данни или незаконно е съхранявала данни.
Касае се обезщетяване на вреди, причинени на лице при
използването на Н.ШИС II /националната ШИС II/, включително при въведени фактически неточни данни
или незаконно съхраняване на данни. Тук отново се касае до хипотези, в които
подаденият сигнал не отговаря на действителното фактическо положение или за
злоупотреба с лични данни, при което на дадено лице се причиняват вреди /имуществени
или неимуществени/, подлежащи на обезщетяване от съответната държава – членка
при използване на националната й ШИС II. Тази
норма обаче също е ирелевантна към твърденията на ищеца, тъй като също като чл.
43 е свързана със защита на личните данни и също се намира в Глава VI,
озаглавена „Защита на данните“.
Твърдяните от ищеца имуществени вреди не са причинени
при използването на Н.ШИС II, която в случая е използвана съгласно европейското
и вътрешното ни законодателство по повод подадения за лекия автомобил сигнал за
издирване и връщането му на собственика с Д..
Не на последно място следва да се посочи, че
регламентът има директно действие, прилага се автоматично и еднакво за
всички страни от ЕС, след като влязат в сила, без да е необходимо да бъде
транспониран в националното законодателство. Той е задължителен в своята цялост
във всички страни от ЕС. Всеки може да се позове на разпоредба от регламента,
поради което не е необходимо в националното законодателство да се предвижда
изричен ред за защита, след като такъв съществува в съответния регламент. Ето
защо са несъстоятелни твърденията на ищеца, че в българското законодателство не
бил предвиден ред за защита на правата на гражданите и възможност за
обезщетения за нарушения по ШИС.
Освен това в националното законодателство е предвидена
възможност за обезщетение – съгласно чл. 69а, ал. 16 ЗМВР /отм./ отговорността
се търси съгласно националното законодателство и Конвенцията за прилагане на
споразумението от Ш.от 14.06.1985 г.
За
нарушението по чл. 11, § 1 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Ш.от
14.06.1985 г. между правителствата на държавите от Икономическия съюз Б.,
Федерална република Г.и Ф.република за постепенно премахване на контрола по
техните общи граници:
Ищецът твърди, че нарушението е извършено чрез бездействие, като в националното законодателство не
е предвидена възможност да се иска поправка и заличаване на информация в ШИС и
за търсене на обезщетение от съд във връзка със сигнал, до който тази
информация се отнася.
Посоченият от ищеца чл. 11 от Конвенцията няма нищо
общо с фактическата обстановка по спора, а урежда видовете единни пътнически и
транзитни визи.
Доколкото твърденията на ищеца се отнасят до
нарушение, свързано с липсата на възможност да се иска поправка и заличаване на
информация в ШИС и за търсене на обезщетение от съд във връзка със сигнал, до
който тази информация се отнася, съдът намира, че е възможно да е допусната
техническа грешка в уточнителната молба и да се касае за нарушение на чл. 111,
§ 1 от Конвенцията, в която връзка съдът ще изложи своите мотиви.
Чл. 111, § 1 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Ш.от 14.06.1985 г. е идентичен с
чл. 43, § 1 от Регламент /ЕО/ № 1987/2006 г., поради което и важат същите
мотиви като гореизложените относно нарушението по чл. 43, § 1 от Регламента.
Същите няма да бъдат приповтаряни, а единствено следва да бъде посочено, че и
тук се касае за възможност за предявяване на два основни вида искове – за
поправка, заличаване или получаване на информация или за обезщетение във връзка
със сигнал, до който се отнасят. Т. е. може да се претендира обезщетение във
връзка със сигнал, до който е направено искане за поправка, заличаване или
получаване на информация и същото неправомерно не е уважено от съответната
държава. В този случай тази държава дължи да обезщети всички вреди, причинени
във връзка със сгрешения сигнал, който е отказала да коригира. Нормата на чл.
111, § 1 се намира в Глава 3, озаглавена „Защита и сигурност на личните данни в
шенгенската информационна система“, от което следва, че се касае до вреди от
неправомерно неудовлетворени искания на граждани, свързани с личните им данни, а
не до такива вреди, каквито твърди ищецът да са му причинени – вследствие на
отнемане на вещ, за която има подаден в ШИС сигнал и връщането й на собственика
й в държавата – членка, подала сигнала.
Относно
нарушенията по ЕКЗПЧОС съдът намира следното:
В настоящия случай от ищеца се твърди
увреждащо поведение от страна на Държавата в лицето на нейния законодателен
орган – Народното събрание. Ищецът се позовава на нарушения на разпоредби на
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи – чл. 6
и чл. 13, както и чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС. Очевидно е, че всички тези норми
предоставят права на частноправните субекти. Предвид, че искът касае нарушения
на норми на общностното право, необходимо е да се изследва въпросът дали
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи е част
от него. ЕКЗПЧОС е приета още през 1950 г. и е
основополагащ документ в Европа. Същата е приета и действаща преди създаването
на Европейските общности и сама по себе си не представлява част от създаденото
от тях право. Първоначално в договорите за европейските общности защитата
правата на човека не е залегнала като основен принцип, но постепенно практиката
на Съда на европейските общности започва да засяга и проблеми, свързани с
темата за основните права. Постепенно СЕО започва са използва и ЕКЗПЧОС като допълнителен източник на общностно
право. В договора от Маастрихт, в сила от 1993 г., с който е създаден Европейският
съюз, изрично се посочва, че ЕС се основава на принципите на свободата,
демокрацията, зачитането правата на човека и основните свободи и на принципа на
правовата държава. В чл. 6 на договора се посочва още, че ЕС зачита основните
права така, както са гарантирани от ЕКЗПЧОС. Съдът на ЕО винаги е поддържал разбирането, че основните права,
които са гарантирани в рамките на ЕС, следва да бъдат тълкувани по същия начин,
както ги тълкува ЕКЗПЧОС. С Договора от Л.правнообвързваща
за всички страни членки става Хартата на основните права на Европейския съюз
(ХОПЕС), в която изрично е предвидено, че правата, които са уредени
от нея и които съвпадат с правата, закрепени в ЕКЗПЧОС, имат един и същи смисъл
и следва да се прилагат така, като ги е тълкувал Съдът в С.. С оглед горното,
съдът намира, че нарушаването на някои от правата, дадени с чл. 6 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС
и чл. 1 от Протокол № 1, представлява нарушение на общностното
право, както и че при преценката за наличие на нарушение следва да се има
предвид както практиката на Съда на ЕС, така и практиката на Европейския съд по
правата на човека.
Ищецът се позовава на конкретни
обстоятелства, довели до нарушение на горните разпоредби, а именно,
че не е приет закон, осигуряващ
възможност и ефикасни правни средства за защита на правото на собственост при
приложението на ШИС II, включително чрез обжалване на постановлението на
прокуратурата по чл. 69а, ал. 8 ЗМВР /отм./ - нарушение по чл. 13 от ЕКЗПЧОС и
на чл. 1 от Допълнителния протокол и че на
ищеца не е осигурен достъп до справедлив и безпристрастен съд, като нарушението
е извършено чрез приемането на чл. 69а, ал. 15 ЗМВР /отм./, която разпоредба не
допуска обжалване на постановлението на прокуратурата по чл. 69а, ал. 8 ЗМВР
/отм./ - нарушение на чл. 6 от ЕКЗПЧОС
За нарушенията
по чл. 13 от ЕКЗПЧОС и на чл. 1 от Допълнителния протокол към ЕКЗПЧОС вр. чл.
17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията на Република Ф.:
Ищецът твърди, че е извършено чрез бездействие, като не е приет закон, осигуряващ възможност
и ефикасни правни средства за защита на правото на собственост при приложението
на ШИС II, включително чрез обжалване на постановлението на прокуратурата по
чл. 69а, ал. 8 ЗМВР /отм./.
Чл. 13 от ЕКЗПЧОС предвижда, че всеки, чиито права и
свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с
ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална
институция, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството
си на представители на официалните власти. Съгласно чл. 1 от Допълнителния
протокол към ЕКЗПЧОС, всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се
ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост
освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в
общите принципи на международното право.
При анализа на двете разпоредби поотделно и в тяхната
съвкупност е видно, че едно от защитаваните от Конвенцията права е правото на
собственост, което е неприкосновено /така и съгласно Конституцията/. Видно е
още също така, че самата ЕКЗПЧОС
предвижда изключения от абсолютния характер на защитата на правото на
собственост чрез ограничения, при наличието на които лицата могат да бъдат
лишавани от своята собственост – когато е в интерес на обществото и съгласно
условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
На първо място, както бе посочено по –горе, ищецът не
е придобил правото на собственост върху процесното МПС. Въпреки че е бил
добросъвестен, придобил е владението възмездно и на годно правно основание, като
купувач на движима вещ, която е била предмет на кражба,ищецът не е придобил
собствеността върху нея от момента на получаване на владението.
Освен това и тук следва да се повтори, че при
конкуренцията между правата на ищеца и тези на действителния собственик на
вещта, няма как държавата да защити ищеца – вещта принадлежи на нейния
собственик и след като е била предмет на престъпление, подлежи на незабавно
връщане. В случая въобще не може да се говори за обезвреда на ищеца от страна
на държавата, чиито действия са свързани единствено с възстановяване на
действителното фактическо положение, а именно връщането на вещта на нейния
действителен собственик.
Относно обжалваемостта на постановлението на прокурора
по чл. 69а, ал. 8 ЗМВР /отм./ мотиви ще бъдат изложени по – долу.
За нарушение на чл. 6 от ЕКЗПЧОС:
Наведени са твърдения, че на
ищеца не е осигурен достъп до справедлив и безпристрастен съд, като нарушението
е извършено чрез приемането на чл. 69а, ал. 15 ЗМВР /отм./, която разпоредба не
допуска обжалване на постановлението на прокуратурата по чл. 69а, ал. 8 ЗМВР
/отм./.
Съгласно чл. 6 от ЕКЗПЧОС, всяко лице при определянето на неговите граждански
права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение
срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в
разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със
закона.
В ал. 8 на чл. 69а ЗМВР /отм./ не е изрично
предвидено, че доброволно предадената или иззетата вещ се връща на собственика
й съгласно подадения в ШИС сигнал. Това
се извлича от аргумент за обратното от ал. 8, но такова действие на прокурора не
е изрично предвидено. Следователно ал. 15 от същата разпоредба не забранява
обжалването на прокурорското постановление, с което вещта се връща на страната,
подала сигнала. Съгласно чл. 69а, ал. 15 ЗМВР /отм./, не подлежат на обжалване
постановленията на окръжния прокурор по ал. 8 и ал. 13, а именно с които се
връща вещта на лицето, от което е предадена или иззета, ако в законовия срок не
постъпи информация или искане от страната, въвела сигнала за връщане на вещта,
както и постановленията, с които вещта се предава по реда на НПК за целите на
наказателното постановление, ако вещта попада в хипотезите на ал. 8, т. 1 – т.
3 ЗМВР /отм./, както и постановленията, с които се приема, че вещта е
изоставена в полза на държавата /ал. 13/. Така че твърдяното от ищеца нарушение
не е налице. Настоящият съдебен състав намира, че постановлението на прокурора
за връщане на вещта на страната, подала
сигнала в ШИС, по чл. 69а ЗМВР /отм./ е подлежало на обжалване по реда на АПК. Както
е прието и в мотивите на Решение № 4 от 16.03.2017 г. по конституционно дело №
16/2016 г. на КС, актът на прокурора, издаден по реда на чл. 84 ЗМВР /съответстващ
на чл. 69а ЗМВР /отм./ има характера на административен акт и подлежи на
съдебен контрол, тъй като в случая прокурорът действа като административен
орган. В тези случаи, неговите актове са подчинени на режима, установен в чл.
120 от Конституцията за административните актове. За разлика от ал. 6 и ал. 8
от чл. 84 от действащия ЗМВР, разпоредбите на чл. 69а ЗМВР /отм./ не са били
частично или изцяло обявявани за противоконституционни и към момента на отнемането
на вещта от ищеца и връщането й на действителния собственик са били действащи. Постановлението
на прокурора от Окръжна прокуратура за връщане на вещта на действителния й
собственик е подлежало на обжалване по реда на АПК, от което право ищецът не се
е възползвал. Ето защо не е налице твърдяното нарушение.
В заключение следва да се посочи, че твърденията на
ищеца, че Република Ф. следва да отговаря за причинените му във възникналата
ситуация вреди, са несъстоятелни. Вреди на ищеца действително са причинени. Те
обаче не са в причинна връзка от действия или бездействия на държавни органи.
Държавата не е автор на извършеното
престъпление по отношение на процесния лек автомобил. ШИС е създадена именно с
оглед международно сътрудничество за откриване на издирвани лица и определени
движими вещи, включително такива, които са били предмет на престъпление. И след
като процесното МПС е собственост на друго лице, което се явява и пострадал от
престъпление, то връщането на вещта на нейния собственик несъмнено е с
приоритет пред правата на друго трето лице, придобило фактическа власт върху
вещта /в случая ищеца/. Последният има право да търси и претендира обезвреда от
лицето, което не е изпълнило задължението си като продавач по сключения договор
да прехвърли правото на собственост, но не и от държавата, която в случая
единствено е изпълнила задълженията си по ШИС – да предостави /дори и с
принуда/ откритата на територията на Република Ф. вещ на нейния собственик от
държавата, подала сигнала за издирване на вещта. Действията на Прокуратурата на
РБ, обективирани в действията и актовете на съответните прокурори като
длъжностни лица, довели до връщане на автомобила по сигнал и искане от друга
държава-членка за връщане на вещ, по Регламент (ЕО) № 1978/2006 г. на Съвета,
не са противоправни действия, щом представляват мерки в съответствие с
националното законодателство, предприети по законовия ред, следващ от
разпоредбата на чл. 69а ЗМВР/отм./, съгласно Решение № 2007/533 ПВР на СЕС от
12.06.2007 г., с което Република Ф. е обвързана като държава- членка на ЕС. Изпълнени
са задължения от полицейските органи и Прокуратурата за връщане на автомобила съгласно
действащото национално законодателство, включително по Наредба № 2727/2010 г.
за НШИС, и с оглед информацията в сигнала, тъй като автомобилът е предмет на
издирване от компетентните органи в Д.. Задълженията са изпълнени стриктно така,
както са вменени от чл. 69а, ал. 8 ЗМВР /отм./, с което страната ни е изпълнила
задължението си като държава - членка по Регламент (ЕО) № 1978/2006 г. на Съвета. Системата
ШИС и упражняването на правомощията и задълженията по нея не са средство, чрез
което се разрешават спорове за собственост върху вещите, за които е налице
сигнал, а е средство за изземване и връщането им за целите на разследване на
престъпление, свързано с тях на територията на държава - членка на ЕС. Разписаните
действия са насочени към международното сътрудничество при издирвани вещи с цел
конфискация или за да послужат като доказателство. По - нататъшното
разпореждане с предадената вещ е съгласно правото на държавата, заявител на
сигнала, което създава основанието вещта да се предаде включително на лицето,
от което е била незаконно отнета. В тази възможност намира израз единствено
правната необходимост от възстановяване на фактическото положение отпреди
незаконното отнемане, но не и допустимостта по този начин да се разрешава спор
за собственост или други права на засегнатите. Това ясно следва от чл. 43 на
Регламент (ЕО) № 1978/2006г на Съвета. Задълженията на държавите-членки по
Регламент (ЕО) № 1978/2006 г. на Съвета не нарушават и не са в колизия със
задължението да се зачита и осигурява спокойно и несмущавано упражняване на
правото на собственост на гражданите в ЕС, т.е. не са в противоречие с § 1 от
Допълнителния протокол към ЕКЗПЧОС /в този смисъл Определение № 567 от
27.06.2017 г. по гр. д. № 4637/2016 г., ВКС, III г. о./.
С оглед всичко гореизложено, предявеният иск с правно
основание чл. 4, § 3 ДЕС е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По
разноските:
При този изход на спора право на разноски възниква за
ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Същите се претендират съгласно чл.
78, ал. 8 ГПК за юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр.
чл. 37 от ЗПрП юрисконсултското възнаграждение се определя от съда в размери по
Наредбата за заплащане на правната помощ. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата,
за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до
300 лв. Съдът определя 100 лева юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Д.И.Ц., ЕГН **********, против Държавата, представлявана от
министъра на финансите, иск с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС за осъждане на
Държавата да заплати на ищеца сумата от 17 000 лева, представляваща обезщетение
за причинените му имуществени вреди, изразяващи се в пазарната стойност на лек
автомобил „Шкода Октавия“, вследствие на извършени нарушения на правото на ЕС -
нарушение на чл. 43, §1 от Регламент /ЕО/ № 1987/2006 г. на Европейския парламент
и на Съвета от 20.12.2006 г. за създаването и използването на Шенгенска
информационна система от второ поколение /ШИС II/; нарушение на чл. 111, § 1 от
Конвенцията за прилагане на споразумението от Ш.от 14.06.1985 г. между
правителствата на държавите от Икономическия съюз Б., Федерална република Г.и Ф.република
за постепенно премахване на контрола по техните общи граници; нарушение на чл. 6 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС и на чл. 1
от Допълнителния протокол към ЕКЗПЧОС вр. чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията на Република Ф., ведно със законната лихва, считано от 18.04.2013
г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК Д.И.Ц., ЕГН **********,
ДА ЗАПЛАТИ на Държавата, представлявана
от министъра на финансите, сумата от 100,00
лева /сто лева/, представляваща разноски в настоящото производство за
юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд – гр. В.в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия: …………………………….