№ 164
гр. София, 09.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Цветко Лазаров
Членове:Камелия Първанова
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20211000502533 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК и е образувано по въззивна
жалба на И. Д. Г. от гр. *** (чрез адв. Б. от САК) против Решение 262899 от 10.05.2021 г. по
гр.д. 947/2019 г. по описа на Софийски градски съд (СГС), с което е отхвърлен иск с правно
основание чл. 124 от ГПК във вр. с чл. 79 от ЗС на Г. против Ч.П. за установяване, че
ищецът е собственик на офис 2, находящ се в гр. ***, ул. „Искър” 8, ет. 2, с площ от 72.4
кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на
строеж върху дворното място. Поради това, Г. е осъден да заплати на ответника разноски в
размер на 2 440 лв., а решението е постановено при участието на третото лице – помагач
(ТЛП) на страната на П. - „Райфайзенбанк България” ЕАД.
И.Г. оспорва решението на СГС по съображения, подробно развити в жалбата.
Сочи, че доказателствата по делото удостоверявали, че в негова полза е била изтекла
десетгодишна придобивна давност, при което предявениия иск бил основателен и доказан.
Твърди, че като е направил изводи в обратен смисъл, първоинстанционният съд е нарушил
материалния закон. СГС не бил обсъдил в пълнота доказателствения материал и решението
му не кореспондирало със същия. В резултат на това, правните изводи на съда не се
подкрепяли от събраните по делото доказателства. Иска от САС отмяната на
първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което исковата му претенция да
бъде уважена. Претендира разноски.
Въззивната жалба се оспорва като неоснователна от ответника в първата
1
инстанция П., както и от третото лице-помагач „Райфайзенбанк България” ЕАД с писмени
отговори. Същите считат, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Процесуалният представител на П. претендира присъждане на разноски за втората
инстанция.
Въззивната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. Пред
настоящата инстанция не са искани и не са събирани нови доказателства.
От материалите по делото САС намери следното:
Производството е образувано по искова молба на И.Г. против Ч.П. за признаване за
установено на основание чл. 124 от ГПК, във вр. с чл. 79 от ЗС, че ищецът е собственик въз
основа на изтекло в негова полза давностно владение на имот, представляващ офис 2, гр.
***, ул. „Искър” 8, ет. 2, с площ от 72,4 кв.м., заедно със съответните идеални части от
общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Твърди, че на 08.10.2004г.
между М. и Ц. Р. (като продавачи) и И.Г. (като купувач) бил сключен предварителен
договор за продажба на гореописания недвижим имот на цена от 120 000 лв. Твърди, че на
23.11.2004г. платил на продавачите Р. сумата от 36 000 лв., представляваща част
уговорената продажна цена и още на следващия ден се нанесъл да живее в имота.
Останалата част от цената заплатил на части и в брой, като последната вноска била платена
през месец декември 2004г. За предаване на владението на недвижимия имот между
продавачите и купувача бил съставен протокол от 24.11.2004г. Ищецът сочи, че до
нотариално изповядване на сделката не се стигнало, но с оглед твърдените факти,
придобивна давност в негова полза (касателно посочения имот) била изтекла на 24.11.2014г.
и той станал негов собственик още тогава.
Обосновава правния си интерес за водене на иска против П., с обстоятелството, че същият
бил придобил процесния имот въз основа на Постановление за възлагане на недвижим имот
(влязло в сила на 06.06.2015г.), издадено от ЧСИ С. Я. (с район на действие СГС) по
изпълнително дело 4915 от 2010г. Г. сочи, че е продобил на оригинерно основание
посочения по-горе офис още към 2014г., което изключвало правата на Ч.П. върху същото
имущество, придобито въз основа на деривативен способ – публична продан, проведена от
съдебен изпълнител.
Ответникът, както и привлеченият да му помага като трето лице - „Райфайзенбанк България”
ЕАД, оспорват исковата претенция като неоснователна.
Първоинстанционният съд е постановил решението си след събиране на писмени и гласни
доказателства.
Според чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК по
отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от
посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери
2
спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното
правоотношение. В този смисъл са дадените указания по тълкуването и приложението на
закона от ВКС с ТР № 1/2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК - т.1.
Решението на СГС е валидно и допустимо. Ето защо, на основание чл. 269, изр. второ от
ГПК, съдът следва да се произнесе само по оплакванията, наведени във въззивната жалба.
Относно твърдението в жалбата за неправилност в изводите на СГС от кой момент Г. е
установил фактическа власт върху процесния имот, въззивникът продължава да настоява, че
бил придобил фактическата власт от 24.11.2004г., за което бил съставен приемо-
предавателен протокол, както и че тази фактическа власт била явна и несмущавана до
24.11.2014г.
САС намира възражението за неоснователно. По въпроса за началната дата на владението на
И.Г. по делото са налични противоречиви доказателства, поради което съдът намира, че
ищецът не е доказал пълно и главно съобразно изискванията на чл. 154, ал. 1 от ГПК
посочените юридически факти. От една страна, Г. твърди, че владее имота, считано от
2004г. и представя приемо-предавателен протокол от същата година. От друга страна обаче,
по делото е представен приемо-предавателен протокол и от 2008г., което води до извод, че
дори да е започанло владение на офиса през 2004г., то със сигурност е било прекъснато, след
като през 2008г. се е наложило отново да се подписва приемо-предавателен протокол за
предаване владението върху процесния имот. Следователно, правилен е извода на
първоинстанционния съд за недоказаност на началната дата на фактическото владение на
имота. Неубедително звучи твърдението в жалбата, че релевантна била по-ранната дата, след
като се е стигнало до необходимостта от подписване на друг приемо-предавателен протокол
за предаване влдението върху имота четири години по-късно. Последният факт изключва
извод за необезпокоявано владение върху имота с начало през 2004г.
Вторият довод в жалбата е свързан с това, че проведеното изпълнително производство върху
ипотекирания в полза на „Райфайзенбанк България” ЕАД процесен недвижим имот, не било
прекъснало владението на Г., поради което той бил придобил собствеността върху офиса на
оригинерно основание, дори и до 2014г. да са водени действия по принудително изпълнение
върху същия имот.
Възражението е неоснователно, защото процесния имот е бил ипотекиран в полза на
банката от юридическите му собственици М. и Ц. Р. през 2010г., а вписаната ипотека е
противопоставима на И.Г. и то независимо коя е началната дата на владението, упражнявано
от него. Ипотеката в полза на банката е противопоставима на приобретателя на имота, ако
собствеността е придобита от него след учредяване на ипотеката. Поради това, влязлото в
сила Постановление за възлагане в полза на П. също е противопоставимо на въззивника на
основание чл. 155 от ЗЗД. От друга страна, по делото няма доказателства, собствеността
върху офиса да е била прехвърляна в нотариална форма в полза на Г. преди учредяване на
договорната ипотека в полза на „Райфайзенбанк България” ЕАД, а и самият И. Г. не твърди
това. Не може да се сподели виждането на въззивника, че действията по принудително
изпълнение не го касаели и нямали действие спрямо него като трето за изпълнението лице.
3
Неоснователен е доводът във въззивната жалба, че предприетото изпълнение, за събиране
вземанията на банката, не му били противопоставими, защото към датата на започване
напринудителното изпълнение, той като владелец на имота (дори да се приеме, че е
осъществявал такова владение), все още не е станал негов собственик. От събраните по
гражданското дело доказателства не са налице такива, нито за това, че твърдяното от Г.
владение е било явно, нито че по време на провежданото принудително изпълнение (от 2011
– 2015г.), въззивникът е упражнявал фактическа власт върху имота или е имал някакви
претенции относно същия.
Твърденията във въззивната жалба, че И.Г. е станал собственик на имота още към
24.11.2014г. въз основа на изтекла придобивна давност се опровергават не само заради
недоказването на началната дата, на която той е придобил фактическа власт върху офиса и
недоказването на обстоятелството, че имота е владян от него в периода 2004 - 2014 г. при
условията на явно, непрекъснато и несмущавано от никого владение. Съгласно посоченото в
ТР 4 от 17.12.2012г. по ТД 4 от 2012г. на ОСГК на ВКС, придобиването на право на
собственост по давностно владение не настъпва автоматично, а следва да бъде установено
чрез конкретни действия от страна на лицето, което твърди, че е собственик въз основа на
изтекла давност. Такива действия биха могли да бъдат например предявяване на
положителен установителен иск за собственост или сдобиване с констативен нотариален акт
въз основа на обстоятелствена проверка. Придобивната давност няма автоматично действие,
а е необходимо позоваване на същата и извършване на конкретно фактическо действие.
Искът – предмет на разглеждане в настоящото производство, е предявен на 22.01.2019г. –
далеч, след като ответникът П. е придобил собствеността върху процесния имот на друго
(деривативно) основание – Постановление за възлагане на недвижим имот, издадено от
съдебен изпълнител и влязло в сила на 06.06.2015г., което е и надлежно вписано в Агенция
по вписванията – София. Към момента на придобиване на собствеността от страна на П.,
няма никакви данни и доказателства, че ищецът Г. е придобил собствеността върху офиса по
деривативен или оригинерен начин. Както се посочи, и при изтичане на десетгодишния
давностен срок, е необходимо позоваване на давността и извършване на съответните
фактически и правни действия, за да се придобие правото на собственост по давност. Няма
данни и доказателства, че към 2015г., от страна на въззивника Г. е налице такова позоваване
пред надлежен орган (нотариус или съд) и извършване на подобни действия.
Поради всичко изложено, настоящата инстанция изцяло се солидаризира с изводите на
първостепенния съд, че предявената искова претенция е неоснователна. Решението на
Софийския градски съд ще следва да се потвърди изцяло.
При този изход в производството, право на разноски има само въззиваемата страна. Те
възлизат на 2 400 лв. платено възнаграждение за един адвокат, за което няма възражения по
чл. 78, ал. 5 от ГПК от страна на въззивника. Поради това, същите следва да се възложат в
тежест на И.Г..
4
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, VII състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение 262899 от 10.05.2021 г. по гр.д. 947/2019 г. по описа на
Софийски градски съд.
ОСЪЖДА И. Д. Г. с ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на
Ч. В. П. с ЕГН ********** съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция в размер
на 2 400 лв. (две хиляди и четиристотин лева).
Решението е постановено при участието на третото лице – помагач на страната на Ч.
В. П. - „Райфайзенбанк България” ЕАД с ЕИК *********.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5