Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 04.06.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В
въззивен състав
в публичното заседание на двадесет
и шести май
през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина
Първанова
и прокурора сложи
за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 9988 по описа
за 2019 г. , за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по
чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
Подадена е въззивна жалба от З. „Б.В.И.Г.“ ЕАД, ищец пред СРС, срещу № 117900 от 17.05.2019 г. по гр.д.№ 26827 по описа за
2017 г., с което е отхвърлен предявения от ищеца /въззивинк/
иск по чл.410 КЗ и в негова тежест са възложени разноските по делото.
Излагат се доводи за допуснати
нарушения на материалния и процесуален закон. Твърди се, че тезата на ищеца се
обосновава от събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от
заключението на допуснатата съдебно-автотехническа
експертиза. Счита, че неправилно СРС бил приел, че разпитания свидетел – М.А.е
заинтересован от изхода на делото при положение, че същият не е собственик на
увреденото МПС, нито бил в застрахователно правоотношение с ищеца. Решението
било необосновано, противоречиво и изводите на съда били в разрез със събраните
доказателства. Сочи, че в случая по арг. от чл.125 а,
ал.2 ЗДвП и чл.294, ал.7 КЗ, отм., не било необходимо да се съставя протокол за
ПТП.
Иска се от
настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови
друго, с което претенциите на ищеца да бъдат уважени. Претендират се разноски.
По въззивната
жалба е постъпил отговор от ответника
пред СРС-Столична община, в който се изразява становище за неоснователност
на въззивната жалба и правилност на така постановеното съдебно решение. Сочи,
че съгласно ОУ “повреда гуми” бил допълнителен риск и за това било необходимо
допълнително плащане на застрахователна премия. В случая нямало такова
допълнително плащане. Щетите по гумите на застрахования автомобил, причинени
при попадане в необезопасена дупка на пътното платно, не били предмет на
застрахователния договор поради което не следвало от застрахователя /ищец/ да
се плаща застрахователно обезщетение. В този смисъл била съдебната практика на
СРС, която се цитира. Плащането на застрахователното обезщетение било и
неправомерно, тъй като за ПТП не бил съставен протокол за ПТП. Това
представлявало нарушение на ОУ на ищцовото дружество. Не бил установен
механизма на ПТП, тъй като не били уведомени органите на МВР. Следвало да бъдат
уведомени и Комисията по финансов надзор и Информационен център към
Гаранционния фонд. Не се доказало по делото, че ПТП е настъпило вследствие на
несигнализирана и необезопасена дупка на пътното платно. Нямало данни на водача
да е правен тест за алкохол или други упойващи вещества. Тежестта за доказване
била върху ищеца и след като същият не установил предпоставките на чл.49 ЗЗД,
то правилно искът бил отхвълен като неоснователен. Не били допуснати сочените
от въззивника нарушения при обсъждане на събраните по делото доказателства.
Последните не установявали и причинно-следствената връзка между ПТП и
нанесените вреди върху МПС. Претендират се разноски.
Въззивната жалба е допустима:
Решението е връчено на въззивника на 21.05.2019 г и е обжалвано в срока по
чл.259, ал.1 ГПК- на 28.05.2019 г.
Налице е правен интерес на въззивника за
обжалване на решението на СРС.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният
съд е приел, че е сезиран с иск по чл.410, ал.1,т.2 КЗ вр. с чл.49 ЗЗД, вр. с
чл.45 ЗЗД.
За да постанови
решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от ищеца комуто била
доказателствената тежест, не било доказано по категоричен начин, че причина за
ПТП е попадането на МПС в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното
платно. Представените от ищеца писмени доказателства съдържали единствено
твърденията на водача на увреденото МПС. За соченото ПТП не бил съставен
протокол за ПТП. Разпитаният като свидетел водач на МПС бил заинтересован от
изхода на спора поради което СРС не е кредитирал показанията му като се е
аргументирал с чл.172 ГПК. Заключението на допуснатата, изслушана и приета по
делото съдебно-автотехническа експертиза също не следвало да бъде кредитирано,
тъй като било изготвено въз основа на удостоверените в тези документи изявления
на водача на процесното ПТП. По делото не бил доказан механизма на ПТП. Затова
за ответника не било възникнало задължение за обезвреда по чл.49 ЗЗД и искът е
отхвърлен като неоснователен.
По доводите във въззивната жалба:
Относно иска по чл.410, ал. 1 от КЗ:
Съгласно чл.410,
ал.1 КЗ, с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в
правата на застрахования срещу причинителя на вредата – до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне.
Основателността на процесният иск по чл.410, ал.1 КЗ е обвързана със задълженията на Столична община по чл.31 и § 1 т.12,13 от ДР на Закона за
пътищата и чл.3 ал.1 .
С отговора по исковата молба ответникът
/въззиваем пред настоящата инстанция/ в срока по
чл.131 ГПК е посочил, че обезщетението е платено от ищеца-застраховател
неправомерно, тъй като за настъпилото ПТП не бил съставен протокол за ПТП,
което било задължително съгласно ОУ на дружеството-ищец. Не се доказвало, че
ПТП е настъпило вследствие на попадане в необезопасена дупка, защото мястото на
произшествието не било локализирано. Направено
е и възражение за съпричиняване като се твърди, че водачът бил управлявал МПС в
разрез с изискването на чл.20, ал.2 ЗДвП, т.е. не бил съобразил скоростта с
конкретната пътна обстановка. Не бил налице и покрит застрахователен риск,
защото съгласно ОУ покритите рискове включвали препятствия по пътното платно,
каквото необезопасената дупка не представлявала. Затова независимо от стореното
плащане ищецът не можел да се суброгира в правата на
застрахования.
Следователно, това са възраженията на ответника,
направени в срока по чл.131 ГПК, които следва да бъдат разгледани; всички
останали доводи се преклудират по арг.
от чл.1** ГПК и въззивната инстанция не следва да
излага мотиви.
Не се спори, че пътят, на който е реализираното
произшествието, е общински път по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за
пътищата, поради което и на осн. чл. 19, ал. 1, т. 2
и чл. 31 ЗП задължена да осъществява дейностите по поддържането му е именно
ответната Столична община.
Относно наличието на покрит застрахователен
риск:
Де факто доводите на ответника /пред СРС/ касаят
позоваване на клаузите от ОУ, изключващи отговорността на застрахователя.
Видно от
отбелязаното в самата полица основните покрития са „Пълно Каско“ и допълнителни покрития „Помощ на пътя“ и „доверен сервиз“, виж л.15 по делото пред СРС.
Действително,
в глава Втора на ОУ „Покрити рискове и изключения“ предвижда допълнителни
покрития към клауза „Пълно каско“ и клауза „Бонус каско“ като в т.7.2 е
посочено „Гуми“ застраховани МПС без подзастраховане
с общо тегло до 3,5 тона като покритието по т.7 се предоставя в изрично
предвидени в ОУ случаи при заплащане на допълнителна премия.
Допълнение
„Гуми“ , раздел II Дефиниции, т.3 сочи, че
„повреда“ е внезапно и непредвидимо спукване на гума, дължащо се на неочаквана
повреда на самата гума или злоумишлено увреждане на гумата, или вентила от
страна на трети лица, налагащо незабавен ремонт или подмяна преди да се поднови
нормалната й употреба. В Раздел IV от ОУ
„Покритие“ е посочено, че срещу допълнително платената застрахователна премия,
застрахователят обезщетява застрахования за щети по гумите на МПС, причинени
от: 1.1. внезапна повреда, деформации, спукване или пробиване на гумите от
дупки или предмети на пътя, л.35 от делото пред СРС.
Глава Трета
„Изплащане на обезщетение при частични повреди“, обаче, в т.6.3 допуска
възможност за получаване на застрахователно обезщетение „за щети по гумите,
джантите и декоративните тасове на МПС в
случаите, когато уврежданията са в резултат на преминаване през дупки и
неравности на пътното платно. Обезщетението се изплаща до два броя гуми, джанти и декоративните тасове.
Видно от заключението на САТЕ, което настоящата
инстанция кредитира като съобразено със събраните по делото писмени и гласни
доказателства, вкл. събраните такива от въззивната инстанция в хипотезата на
чл.266, ал.3 ГПК, касае се до увреждане на гума предна дясна.
Следователно,
дори да допуснем, че лицето, срещу което е предявен регресния
иск има право да въведе възражение за наличие на изключен застрахователен риск,
то в случая се установи, че съгласно ОУ е налице покрит застрахователен риск.
Не се спори, че пътят, на който е реализираното произшествието, е общински път по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за пътищата, поради което и на осн. чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП задължена да осъществява дейностите по поддържането му е именно ответната Столична община. Съобразно чл. 13 ЗДвП ответникът е бил длъжен да означи съответната дупка с необходимите пътни знаци с оглед предупреждаване на участниците в движението.
Наличието на обезопасена и
несигнализирана дупка на пътното платно е установено по безспорен начин:
Пред настоящата инстанция беше
допуснат и разпитан в хипотезата на чл.159, ал.2 ГПК на страната на въззивника
/ищец пред СРС/ свидетеля М.В.Ч.. Съдът кредитира показанията на свидетеля-
същият е пътувал в увреденото МПС по време на инцидента и впечатленията му са
преки и непосредствени; липсва каквато и да е заинтересованост по чл.172 ГПК. При
предявяване от съда на декларацията за настъпване на застрахователно събитие,
депозирана пред ищцовото дружество /л.16/ свидетелят
потвърди под страх от наказателна отговорност, че е подписал същата. В същата
дословно е отразено: „При движение в посока подлеза на НДК, колата „Форд Фокус“
попадна в дупка на пътното платно и спука предна дясна гума“.
В показанията си свидетеля сочи, че с М.И.
/водача на МПС/ са се прибирали от работа. На влизане в подлеза на НДК
„ударихме в дупка, беше заснежено и след 50 м колата започна да играе, спряхме
и видяхме, че сме спукали гума“. Според свидетеля причина за ПТП са дупките,
които са се появили от снега. На мястото където е станал инцидента преди е
минавал трамвай и самата настилка е бетон
като в момента стърчат арматури. Дупката не е била сигнализирана – „нямаше
никакъв предупредителен знак“. „Реално не видяхме дупката, а я усетихме. Получи
се удар на самата кола.“ Впоследствие на същото място свидетелят е виждал и
други дупки.
При това положение дори да се приеме
тезата на СРС, че водача на МПС е бил заинтересован по смисъла на чл.172 ГПК
/която теза, обаче, настоящата инстанция не споделя, тъй като свидетеля М.А.нито
е собственик на МПС- собственик на МПС е Посолството на Р Полша, нито има
качеството на застрахован/, то механизма на ПТП се установи по делото:
Лек автомобил марка „Форд Фокус“, рег.
№ *******се движи по булевард „Ген.Скобелев“ в посока
към НДК. След кръстовището с бул.“Прага“ автомобила с предна дясна гума попада
в несигнализирана дупка на пътното платно и реализира ПТП с материални щети –
сцепена предна дясна гума.
Обстоятелството, че не е бил съставен протокол
за ПТП не означава, че същото не се е състояло, защото:
Съгласно чл.125 от ЗДвП службите за контрол на Министерството
на вътрешните работи посещават задължително мястото на пътнотранспортното произшествие, когато:
…
Т.8 произшествието е с един участник и моторното превозно средство не е в състояние да се
придвижи на собствен ход поради причинените му от произшествието
вреди.
Видно от показанията на свидетеля М.А.след
инцидента се е обадил на спешния телефон 112, от където са му казали да се
обади на застрахователя. Отбил е и е сменил сцепената гума с резервната.
Задълженията по чл.125 а от Закона за
движение по пътищата за информиране на Комисията за финансов надзор и
Информационния център към Гаранционния фонд са за МВР поради което обстоятелството
дали това задължение е изпълнено от МВР не може да влияе на изхода по настоящия
спор.
От заключението на САТЕ се установява,
че нанесените щети по лекия автомобил са в следствие от реализираното ПТП на 13.
01.2017 г., т.е. налице е причинно-следствена връзка, виж отговора по т.1 от
заключението, л.62 по делото /пред СРС/.
Заключението на САТЕ, видно от
отразеното в съдебния протокол, съставен за извършените от съда и страните
процесуални действия в публичното съдебно заседание, състояло се на 17.04.2019
г., не е било оспорено от нито една от страните и е прието от съда.
Настоящата инстанция кредитира
заключението на вещото лице Д. като компетентно изготвено и съответстващо на
събраните по делото писмени и гласни доказателства.
Ето защо въззивната инстанция приема, че причина за
ПТП е попадането на автомобила в необезопасена и несигнализирана дупка на
пътното платно.
Относно
твърдяното съпричиняване:
Не се доказа настъпилото ПТП да е съпричинено от
водача на застрахованото МПС, тъй като дупката на пътното платно е била
необозначена, а ответникът, чиято е тежестта, не доказва, че дупкката е била
видима за водача, както и че е било възможно същата да бъде заобиколена.
Последното е останало само едно твърдение. Видно от доклада по чл.140 ГПК,
обективиран в определението от 11.06.2018 г./л. 45 по делото пред СРС/, съдът е
разпределил доказателствената тежест между страните.
Наред с това необозначената и
необезопасена дупка не представлявала предвидимо препятствие на пътя.
Относно плащането на застрахователното
обезщетение:
Обхватът на суброгационното
право зависи от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят
е платил на застрахования.
С оглед заключението на САТЕ, размерът на щетите е 106 ,31 лв., определен по средни пазарни
цени /л.63 по делото пред СРС/.
Плащането не се оспорва от ответника /виж
с.2 от отговора по исковата молба, л.44 пред СРС/, въззиваем
пред настоящата инстанция, а и се установява от платежните документи на л.23-25
по делото пред СРС.
Ищецът
е заплатил сумата в общ размер на 75, 04 лв., която сума се претендира и
която сума следва да му бъде присъдена при спазване на диспозитивното начало в
процеса.
Следователно в настоящия случай посочените в чл.410,
ал.1 КЗ предпоставки са налице: установи се, че на 13. 01.2017 г. по време на
действието на сключения между ищеца и застрахования, договор за застраховка
“Каско” е настъпило предвидено в него застрахователно събитие, в резултат на
което на застрахованото МПС са били нанесени вреди, а ищецът е изплатил
застрахователно обезщетение.
Поради несъвпадане на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното решение на СРС следва да се отмени и вместо това да се
постанови друго, с което претенцията по чл.410 КЗ като основателна да бъде
уважена.
Главницата ще бъде присъдена
ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба –
28.04.2017 г. до окончателното изплащане.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора разноските
са неправилно определени.
Същите се следват по следния
начин:
На ищеца
разноски се следват в размер на 560, 00
лв., от
които 50 лв.-държавна такса, 360 лв.- адв.възнаграждение,
100 лв.- депозит за вещо лице и 50 лв.-депозит за свидетел, и му се присъждат.
На
ответника разноски не се следват затова решението в частта, в която такива са
му присъдени, следва да бъде отменено.
Пред въззивната инстанция:
При този
изход на спора на въззивника разноски се
следват.
Претендира следните
разноски – 25 лв. за държавна такса, за адв.възнаграждение
в размер на 360 лв. /с ДДС/ и за
призоваване на свидетел – 40 лв. или общо
в размер на 425 лв. и съдът констатира, че такива са направени.
С молба от
28.05.2021 г. въззивникът е поискал внесената сума в
размер на 40 лв. да му бъде възстановена, тъй като същата не е изплатена на
свидетеля. С разпореждане от 31.05.2021 г. съдът освободи същата и нареди да
бъде възстановена на молителя, тъй като свидетелят се отказа от заплащане на
сумата в размер на 40 лв. за явяването му в о.с.з. на 26.05.2021 г.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Съдът намира същото за неоснователно – адв.възнаграждение е съобразено с минималния размер по
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения
– чл.7, ал.2,т.1. Следва да се има предвид и активната процесуална позиция на
пълномощника на въззиваемия, поради което му се
присъжда адв.възнаграждение в пълен размер.
С оглед
изхода по молбата от 28.05.2021 г. в полза на въззивника
ще бъдат присъдени разноски в общ размер
от 385 лв.
На въззиваемия
разноски не се следват и затова не се присъжда.
Водим от горното, Софийският градски съд,
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение № 117900 от
17.05.2019 г. по гр.д.№ 26827 по описа за 2017 г., изцяло
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Столична община с адрес – гр. София, ул. “*******” №
**, ДА ЗАПЛАТИ на З. „Б.В.И.Г.“, ЕИК*******, със седалище и адрес
на управление:***, пл.“******, съдебен адрес:***, надпартерен,
офис № 3 -адв.Я., на основание чл. чл.410, ал.1 КЗ вр.
с чл.45 ЗЗД вр. с чл.49 ЗЗД, сумата в размер на
75, 04 лв., представляваща заплатено от ищеца застрахователно
обезщетение по застраховка „Каско Стандарт“ по щета № 4704171702301, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 28.04.2017 г. до
окончателното изплащане на сумата за главница.
ОСЪЖДА Столична община с адрес – гр. София, ул. “*******” №
**, да заплати на З. „Б.В.И.Г.“, ЕИК*******, със седалище и адрес на
управление:***, пл.“******, съдебен адрес:***, надпартерен,
офис № 3 -адв.Я., сумата в размер на 560,
00 лв. - разноски
пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА Столична община с адрес – гр. София, ул. “*******” № **, да
заплати на З. „Б.В.И.Г.“, ЕИК*******,
със седалище и адрес на управление:***, пл.“******, съдебен адрес:***,
надпартерен, офис № 3 -адв.Я., сумата
в размер на 385 лв. - разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: