Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София,
28.03.2016 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-а въззивен състав, в публично заседание на осемнадесети януари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
КОНСТАНТИН КУНЧЕВ
при
секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдия Петкова гражданско дело №
5484 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Ю.Б.” АД срещу решението на СРС, 118 ти състав от
22.10.2014г., с което са признати за нищожни като противоречащи на закона –
чл.143 т.3, 10 и 12 от Закона за защита
на потребителите - клаузите на чл.3,
ал.1 , чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12 в договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL от 21.12.2007г., сключен с А.М.Б. и е осъдена банката за плати
на Б., на основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата 11935,68 лева – платена
без основание възнаградителна лихва по договора в периода
29.02.2008г.-30.04.2013г., ведно със законната лихва върху тази сума от
03.06.2013 г. до окончателното й изплащане, а на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД –
сумата 1330,27 лева, лихва за забава върху дължимата за връщане главница,
натрупана в периода 03.05.2012г.-03.06.2013г. , и са присъдени разноски.
Въззивникът твърди, че решението е неправилно. Обявените за нищожни клаузи
на договора за кредит не били неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП. Изменението на базовия
лихвен процент (БЛП) не съставлявало едностранно изменение на договора от
банката на непредвидено в него основание, тъй като било резултат на обективни
фактори, които влияят на банковата дейност, и следователно не било свързано с
конкретен договор за кредит. При изменение на размера на лихвата
кредитополучателят имал възможност да се откаже от договора, като върне
непогасения остатък от главницата съобразно уговорените условия за предсрочно плащане
в чл. 8 от договора. Отделно, клаузите не били нищожни, тъй като били
индивидуално уговорени - размерът на лихвата бил определен по постигнато
взаимно съгласие между страните и в тази връзка било без значение
обстоятелството, че проектът на договора е изработен от банката. Ищецът не бил поискал
промяна на условията в посочените клаузи. Поддържа се, че в случая било налице
изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Поддържа
се и направеното при условията на
евентуалност пред първата
инстанция възражение за погасителна давност по иска по чл. 55, ал.1 ЗЗД. С тези
доводи иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което предявените
искове да бъдат отхвърлени.
Въззиваемият А.Б. оспорва жалбата, без да сочи конкретни възражения и иска първоинстанционното решение да бъде
оставено в сила.
В изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК,
Софийският градски съд, намира решението
за валидно, допустимо и правилно. В отговор на оплакванията по жалбата
излага следното:
Между страните няма спор относно фактите, а те са следните:
Ищецът е сключил договор за банков кредит на 21.12.2007г., в изпълнение на
който ответникът му е предоставил кредит в размер на 97792 лева, като за
кредитополучателя е възникнало задължение да върне сумата на месечни анюитетни
вноски от по 667,84 лева в срок от 396 месеца, ведно с уговорена
възнаградителна лихва. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, дължимата годишна
лихва се формира от сбора на БЛП на ответника за жилищни кредити в лева,
валиден за съответния период на начисляване на лихвата, като към датата на
сключване на договора БЛП е в размер на 7,5 %. Съгласно чл. 3, ал. 5 от
договора, действащият БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават
незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за
новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на
видно място в банковите салони. Договорените надбавки не подлежат на промяна.
Съгласно чл. 6, ал. 3 от договора, в случай, че по време на действието на
договора банката промени БЛП, размерът на погасителните вноски се променя
автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателят дава своето
неотменяемо и безусловно съгласие. Съгласно чл. 12 от договора, банката запазва
правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията,
лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при операциите си, като
измененията в Тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните
банкови органи и са задължителни за страните по договора.
Няма спор между страните, че в изпълнение на договора ищецът е заплатил за
периода от 29.02.2008 г. до 30.04.2013 г. месечни анюитетни вноски в общ размер
от 54009,60 лева, а сборът на месечните вноски през посочения период съгласно
първоначалния погасителен план е в размер на 42073,92 лева. Или в резултат от едностранно
изменение на годишния лихвен процент от банката заплатената сума надхвърля
сбора на анюитетните вноски съгласно първоначално уговорените размери за
процесния период с 11 935,68 лева.
Горепосочените клаузи от договора за кредит са недействителни като
противоречащи на императивните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Като физическо лице, на което банката е предоставила кредит за покупка на недвижим имот,
ищецът има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Противно на оплакванията в жалбата, клаузите на чл. 3, чл. 6 и чл. 12 от
договора не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Същите са част от стандартни,
изготвени предварително условия на банката и кредитополучателят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им към момента на сключване на договора.
Липсват доказателства, при тежест на ответника ( вж. чл.146, ал.4 ЗЗП), че
спорните клаузи в договора са включени в неговото съдържание в резултат на
изричното им обсъждане и съгласие на потребителя. Разпитаната по делото
свидетелка, на чиито показания се позовава въззивникът в жалбата си, установяват точно обратното - че условията,
клаузите за съответния вид договори са стандартни, изготвени от централата на
банката предварително, а всеки клиент решава дали да сключи договора след като
се запознае с неговия проект и погасителния план. Съществува принципна
възможност ако клиентът не е съгласен с клауза от договора, да изрази
становището си писмено и то се въвежда в „системата”. Свидетелката не си спомня
ищецът да е дал подобно писмено становище. Така описаната „процедура” не
представлява пряко договаряне, още по – малко в резултат, от което да е
възможно индивидуално определяне на съдържанието на оспорените договорни
клаузи. Налице е изключението на чл.146, ал.2 ЗЗП или ищецът може да се ползва
от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП,
който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в
потребителските договори, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП,
неравноправна клауза в сключен с потребител договор е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без изброяването
да е изчерпателно. Според т. 10 от цитираната норма неравноправна е тази клауза
в потребителски договор, която позволява на търговеца или доставчика да променя
едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание,
а според т.12 – неравноправна е тази клауза в потребителския договор, която
дава право на търговеца да увеличава цената ,без потребителят да има право в
тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с уговорената при сключване на договора. Клаузите на чл.
3, ал. 1, във вр. с ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора са неравноправни, тъй като
предвиждат възможност за банката да изменя едностранно размера на дължимата
годишна лихва (респ. размера на дължимите месечни погасителни вноски) чрез промяна
на БЛП, която не подлежи на договаряне между страните и така да увеличи
уговорената цена без потребителят да има право да се откаже от договора. Без
значение е обстоятелството, че е предвидено задължение на банката да уведомява
кредитополучателя за въвежданите промени, след като в договора не се сочи основанието,
на което банката ще може да изменя БЛП и формулата/ методологията/, по която
това се случва. Не се установи потребителят да е бил уведомен за приложението
на представената Методология и същата действително да действа в отношенията
между страните. Съгласно тълкуването в
постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 424/02.12.2015г. на ВКС, ІV ГО, по
гр.д. № 1899/2015г., допустима е онази уговорка за увеличаване на първоначално
уговорената лихва в договор за кредит, която отговаря кумулативно на следните
изисквания: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се промени лихвата
трябва да са изрично уговорени в договора или общите условия; 2/ тези
обстоятелства следва да са обективни т.е. да не зависят от волята на кредитора
- тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или общите условия т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4/
при настъпване на тези обстоятелства да е възможно както повишаването, така и
понижаването на уговорената лихва - ако е предвидена възможност само за
повишаване това води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя съгласно чл.143 от ЗЗП.
В случая нито една от изброените предпоставки не е налице. В процесния
договор не се сочи основанието за промяна на БЛП, съответно обективния характер
на факта, който го налага, нито методиката, по която става увеличението. Дори методиката
да бе приложима в отношенията между страните, изложените в нея правила за
определяне размера на БЛП отричат обективния характер на факта, от който зависи
промяната на БЛП. Съгласно заключенията на изслушаните пред първата инстанция
съдебно-икономически експертизи, размерът на БЛП се определя от орган на
банката (Комитет по управление на активите и пасивите - КУАП), по негова воля,
след анализ на няколко компонента, повечето от които обективни ( лихвени мерители
Софибор, Юрибор, Либор и МЗР, ФГВБ, рискова премия), но и на субективен
компонент – буферната надбавка. Независимо от проявлението на компонентите
обаче, КУАП не е длъжен да се съобрази с тяхното движение, а по собствена,
субективна преценка, без формирането й да е задължителен резултат от ясен,
предварително определен алгоритъм, взема решение за определяне на БЛП, респ. за
увеличаването му. Следователно, според методиката промяната на
възнаградителната лихва (която се съизмерява с БЛП) зависи единствено от волята
на кредитора, която не е подвластна на
проявлението на обективни критерии.
В договора се споменава Тарифата за
условията, лихвите, таксите и комисионните (чл. 12), но не става ясно в какви
хипотези същата е приложима и дали условията й са известни на потребителя. Нещо
повече, в посочената клауза от договора е предвидена възможност за
едностранното й изменение от страна на банката, което влиза в сила от деня на
приемането му и става задължително за страните по договора незабавно, без да е
необходимо уведомяване на потребителя за настъпилите промени, нито изричното им
приемане от негова страна. Налице е уговорена във вреда на потребителя
възможност за банката едностранно да променя условията на погасяване на
кредита, без да е информирала насрещната страна за ясни критерии, по които се
извършват измененията.
От гореизложеното се установява, че процесните клаузи не отговарят на
изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на банката и кредитополучателя и то във вреда на
последния, тъй като при неизвестни /респ.
субективно обусловени / основания той не би могъл да предвиди
евентуалните промени на годишния лихвен процент. Липсата на такава информация
преди да бъде сключен договорът не може да бъде компенсирана с това, че в хода
на изпълнение на договора потребителят ще бъде уведомен по предвидения ред за
промяната на лихвения процент, още повече че ако не иска да приеме тази
промяна, той не би могъл да прекрати договора. В тази връзка неоснователно се
явява възражението на жалбоподателя за предвидена в чл. 8 от договора
възможност за прекратяване на договора от страна на кредитополучателя.
Посочената клауза предвижда възможност за кредитополучателя да изплати
предсрочно получения кредит (изцяло или частично), но в този случай той ще
трябва да заплати и такса в размер на 4 % върху размера на предсрочно
погасената главница. Разпоредбата всъщност регламентира, че уговореният срок на
договора е в полза на длъжника, който може да изпълни задължението си и преди
изтичането му, но в такъв случай следва да заплати на кредитодателя
допълнителна такса. Клаузата касае изпълнението на договора, а не неговото
прекратяване, поради което не може да се приеме, че предвижда възможност за
едностранен отказ на кредитополучателя от облигационната връзка в случай, че
поради увеличаване на цената на услугата от страна на търговеца (банката)
същата бъде значително завишена по време на действие на договора в сравнение с
тази, уговорена при сключване на договора. В този смисъл клаузите се явяват
неравноправни съобразно чл. 143, т. 1, т. 10 и т. 12
ЗЗП, което води до тяхната нищожност - чл. 146,
ал. 1 ЗЗП.
Не е налице и изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1
ЗЗП, на което се позовава въззивникът. Договорът за банков кредит не е сделка с
финансови инструменти (такива съгласно определението, дадено им в Закона за пазарите на финансови инструменти,
представляват ценни книжа и инструменти различни от ценни книжа, като:
инструменти на паричния пазар, дялове на предприятия за колективно инвестиране,
опции, фючърси, суапове, форуърдни договори и други деривативни инструменти, но
не и парични средства), нито има за предмет стоки или услуги, чиято цена е
свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на
лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на банката (от
изложените по-горе съображения става ясно, че преценката на банката за промяна
на БЛП е субективна и не е обвързана единствено с обективни фактори като
измененията в лихвените мерители).
Частично основателно е своевременно
направеното / с отговора по чл. 131 ГПК/ възражение за погасителна давност,
неразгледано от първоинстанционния съд. За случая е приложима общата петгодишна
давност. Искът е предявен на 03.06.2013г.. Първото изменение на БЛП след сключване
на договора през 2007г. е от 24.03.2008г., влиза в сила от тази дата и действа
до 08.06.2008г. В този смисъл е заключението на СЧЕ от 24.02.2014г. и
представената от ответника „история на промените на БЛП” ( лист 94 от делото на
СРС). Падежът на месечните вноски е 30 число на текущия месец – чл. 7, ал.1 от
договора за кредит. Или първата вноска, формирана в резултат от едностранно
увеличения от ответника БЛП, е била изискуема на 30.03.2008г. и няма спор, че е
платена тогава. Тази вноска, както и тези, чиито падеж настъпва на 30.04.2008г
и 30.05.2008г., са покрити от петгодишния давностен срок. Ето защо, тяхното
увеличение в резултат от едностранно изменения от банката на 24.03.2008г. БЛП,
макар и недължимо платено, не се следва обратно на ищеца, тъй като претенцията
му за него е погасена по давност. Съгласно заключението на в.л Б., лихвения
процент при сключване на договора е 7,50 %, а след изменението от 24.03.2008г –
7,75 % т.е. увеличението е с 0,25%. При
анюитетна вноска от 667,84 лева при лихвен процент 7, 50 %, при лихвен процент
от 7,75% размерът на анюитетната вноска е 690, 10 лева. Този извод съдът прави
на основание чл. 162 ГПК, предвид липсата на нарочни доказателства по делото в
тази връзка. Следователно разликата между дължимо и платено за вноските за месец март, април и май 2008г.,
възлиза на 66,78 лева / три по 22,26 лева/ . Вземането за тази сума от общо
търсената от 11 935, 68 лева е погасено по давност. В тази връзка искът по
чл. 55, ал.1 ЗЗД е основателен за сумата 11868,90 лева , а не в пълния предявен
размер.
Върху главницата от 11868,90 лева следва да се изчисли и размеро на
обезщетението за забава по чл. 86, ал.1 ЗЗД за исковия период (03.05.2012г до 03.06.2013г.) Така то възлиза
на 1322,83 лева. За разликата над таи сума до пълния предявен размер от 1330,
27 лева искът по чл. 86, ал.1 ЗЗД е неоснователен.
Предвид гореизложеното, въззивният съд следва да постанови решение, с което
потвърди обжалваното в частта по установителните искове за нищожност поради
противоречие със закона на съответните
клаузи от договора за кредит, отмени решението в частите по осъдителните искове
за разликите съответно над 11868,90 лева за главницата и над 1322,83 лева за
лихвата и отхвърли тези искове в отменената част, и потвърди решението в
частта, с която осъдителните искове са уважени до размерите от 11868,90 лева за
главница и до 1322,83 лева за лихва.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на въззивника се следват
разноските за настоящото производство
съразмерно на отхвърлената част от исковете или 8 лева, а на въззиваемия
–съобразно уважената част от исковете или 2187,69 лева. За определяне на
последните съдът приема, че възражението за прекомерност на адвокатското
възнаграждение за ищеца от 2200 лева е
неоснователно, тъй като освен оценяемите искове, за които минималният размер по
чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г. за МРАВ възлиза на 928 лева, предмет на
делото са и четири неоценяеми иска, а отделно - делото е с фактическа и правна
сложност, която изисква адвокатско
възнаграждение над минимално
установеното.
Следващите се на ищеца разноски пред първата инстанция следва да бъдат
редуцирани до 2738,59 лева, предвид
изхода на спора пред настоящата инстанция.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението
на СРС, 118 ти състав от 22.10.2014г. по
гр.д. № 23691/2013г. в частта, с която „Ю.Б.” АД е осъдена да плати на А.М.Б.,
на основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата над 11868,90 лева до 11935, 68 лева – платена без
основание възнаградителна лихва по договор за кредит за покупка на недвижим
имот HL от 21.12.2007г., в периода 29.02.2008г.-30.04.2013г.; на основание чл.
86, ал.1 ЗЗД – сумата над 1322,83 лева до 1330,27
лева - лихва за забава върху дължимата за връщане главница, натрупана в периода
03.05.2012г.-03.06.2013г., както и в частта, с която са присъдени на Б.
разноски по делото над 2738, 59 лева до 2754 лева и ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.М.Б. срещу „Ю.Б.” АД иск по чл. 55, ал.1 , предл.1 ЗЗД
за разликата над 11868,90 лева до 11935, 68 лева или за 66,78 лева
– платена без основание възнаградителна лихва по договор за кредит за покупка
на недвижим имот HL от 21.12.2007г. в периода 29.02.2008г.-30.04.2013г.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от А.М.Б. срещу „Ю.Б.” АД иск по чл. 86,
ал.1 ЗЗД за разликата над 1322,83
лева до 1330,27 лева или за 7,44 лева - лихва за забава
върху дължимата за връщане главница, натрупана в периода
03.05.2012г.-03.06.2013г.
ПОТВЪРЖДАВА решението
на СРС, 118 ти състав от 22.10.2014г. по гр.д. № 23691/2013г.в останалата
част, с която е прогласена нищожността на клаузи от договор за кредит за
покупка на недвижим имот HL от 21.12.2007г. и са уважени исковете по чл. 55,
ал.1, предл.1 ЗЗД до размер от 11868, 90 лева и по чл.86, ал.1 ЗЗД до размер от 1322,83 лева.
ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД да плати на А.М.Б. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
2200 лева - разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА А.М.Б. да плати на „Ю.Б.” АД, на основание чл. 78,
ал.3 ГПК сумата 8 лева – разноски в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
връчване на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.