РЕШЕНИЕ
№ 821
гр. Велико Търново , 30.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, V СЪСТАВ в публично заседание
на двадесет и девети октомври, през две хиляди и двадесета година в следния
състав:
Председател:ГАЛЯ ИЛИЕВА
като разгледа докладваното от ГАЛЯ ИЛИЕВА Гражданско дело №
20204110101763 по описа за 2020 година
Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД
вр. чл.222 ал.3 от КТ.
В исковата молба се излагат твърдения, че страните са били в трудово
правоотношение до 01.04.2020г., като същото е прекратено със заповед №18/31.03.2020г.
Сочи се, че в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е
записал, че на Г П. следва да се изплати обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ в размер на шест
брутни трудови възнаграждения, като с платежно нареждане на ответницата била платена
сумата от 5709,60лв. Работодателят заявява, че установил, че липсва законово основание за
заплащане на шест брутни трудови възнаграждения за обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ, тъй
като ответницата не е работила в дружеството през последните 10 години, а е работила
по-малко от десет години, за периода от 20.01.2011г. до 01.04.2020г. Работодателят заявява,
че след като установил горното, уведомил ответницата, че отменя заповед №**** и издал
нова заповед със същия номер и дата, която била връчена на ответницата на 10.06.2020г.,
като в нея била отразена поправка, касаеща изплащане на обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ,
което е за два месеца. Ищецът счита, че ответницата е получила от ищеца сума в размер на
3805,60лв. на отпаднало основание, която сума представлява четири брутни трудови
възнаграждения, всяко от 951,40лв., изплатени по чл.222 ал.3 от КТ, вместо две брутни
трудови възнаграждения. С оглед изложеното ищецът отправя искане съдът да осъди
ответницата да върне/плати на ищеца сумата 3805,60лв., получена от нея по банков път на
10.04.2020г., платена на отпаднало основание и представляващи сбора от четири брутни
трудови възнаграждения, всяко на стойност 951,40лв., изплатени в повече, вместо две
1
брутни трудови възнаграждения по чл.222 ал.3 от КТ, ведно със законната лихва, считано от
подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира разноски.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който предявения
иск е оспорен като неоснователен. Ответницата заявява, че с ищеца е била в трудово
правоотношение за периоди от 23.03.1981г.-15.12.2009г. и от 20.01.2011г.-01.04.2020г., като
последно е заемала длъжност „техник инвеститорски контрол” с месечно брутно трудово
възнаграждение в размер на 951,40лв. Твърди, че работила при този работодател повече от
десет години и трудовият й стаж при него е 37 години 11 месеца и 3 дни, като през
последните десет години няма друг работодател, освен ищцовото дружество. Ответницата
заявява, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение е била придобила и
упражнила правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 28.12.2018г.
Ответницата счита, че полагащото й се обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ е в размер на 6
брутни месечни трудови възнаграждения, с аргумент, че законът не изисква стажът през
последните десет години да е непрекъснат, а да е при един и същ работодател. Ответницата
счита, че не дължи връщане на изплатеното й обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ в частта в
размер на 4 месечни брутни трудови възнаграждения. Счита за нищожна заповед, с която е
подменена издадената заповед №18/31.03.2020г., връчена на 10.06.2020г.,като лишена от
предмет, тъй като преди това й е връчена заповед, с която е прекратено трудовото
правоотношение и същата не е отменена на основание чл.344 ал.2 от КТ от работодателя.
Отправя искане за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
От събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното от
фактическа страна:
По делото не е спорно, че ответницата Г. П. П. е била в трудово правоотношение с
ищцовото дружество „И***”ЕООД.
Между страните по делото е бил сключен трудов договор от 20.01.2011г. С
допълнително споразумение от 17.09.2019г. към трудовия договор е изменено трудовото
правоотношение между страните, като изпълняваната от ответницата длъжност е „техник,
инвеститорски контрол”. Трудовият договор е сключен за неопределено време.
С писмо от 31.03.2020г. работодателят съобщава на ответника Г П, че поради
съкращаване на щата, вследствие намаляване обема на работа и във връзка с упражнено
право на пенсиониране за осигурителен стаж и възраст, трудовото правоотношение с
ответницата ще бъде прекратено.
Със заповед №18 от 31.03.2020г. издадена от управителя на ищцовото дружество е
прекратено трудовото правоотношение между ищеца и ответницата, считано от 01.04.2020г.
при съкращаване на щата поради намаляване обема на работа и упражнено право на
пенсиониране за осигурителен стаж и възраст. Със заповедта е разпоредено изплащане на
ответницата на обезщетение по чл.224 от КТ и на обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ в размер
2
на брутното трудово възнаграждение за шест месеца. Заповедта е връчена на ответницата на
31.03.2020г.
Работодателят е издал и друга заповед №18/31.03.2020г., в която е включено
обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ, а обезщетението по чл.222 ал.3 от КТ е определено в
размер на брутното трудово възнаграждение за два месеца. Заповедта е връчена на
ответницата на 10.06.2020г.
С уведомление, връчено на ответницата на 09.06.2020г. управителят на ищцовото
дружество уведомява ответницата П, че отменя заповед №18/31.03.2020г. и издава заповед
№18/31.03.2020г с допълнено съдържание.
Видно от представената справка от счетоводството на ищцовото дружество, на
ответницата са начислени за заплащане посочени в справката суми, сред които обезщетение
по чл.222 ал.3 от КТ в размер на 5708,40лв., представляващо шест брутни трудови
възнаграждения, всяко в размер на 951,40лв.
Видно от представеното по делото в заверен препис платежно нареждане от
10.04.2020г. ищцовото дружество е превело по банков път в полза на ответницата сумата
5 789,95лв.,включваща заплата и обезщетения по чл.222 ал.3 от КТ и по чл.224 от КТ.
В ордер от ищцовото дружество във връзка с издадените заповеди от 31.03.2020г е
посочена сторнирана сума в размер на 2854,20лв.
По делото са представени заверени преписи от трудова книжка на ответницата, както
и трудов договор, и допълнителни споразумения към трудов договор с ищцовото дружество,
по силата на които ответницата е заемала различни длъжности в ищцовото дружество.
Представена е заповед от 14.12.2009г., с която е било прекратено трудовото
правоотношение между страните и разпореждане от НОИ **** от 19.12.2009г за отпускане
на ответницата на парично обезщетение за безработица, за период от 15.12.2009г до
14.12.2010г.
Видно от представеното по делото писмо от ТД на НОИ адресирано до ищцовото
дружество, последното е уведомено, че Г. П. П. е упражнила правото си на пенсия за
осигурителен стаж и възраст по чл.68 ал.1, 2 от КСО, считано от 28.12.2018г.
От приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни
изводи:
Предявеният иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД е допустим, а разгледан по същество е
неоснователен по следните съображения:
Неоснователното обогатяване е институт на гражданското право, регламентиран в чл.
55 и сл. ЗЗД и изхожда от основния принцип за недопускането на неоснователно
3
разместване на имуществени блага. В чл.55, ал.1 ЗЗД са правно регламентирани три
специални хипотези на неоснователно обогатяване, а именно: получено без основание или с
оглед на неосъществено основание или на отпаднало основание. Фактическият състав на
неоснователното обогатяване по чл.55 и в трите хипотези изисква предаване, съответно
получаване на нещо, като в третата хипотеза при самото получаване е налице основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, но
впоследствие основанието, на което е получено въпросното благо е отпаднало.
За успешното провеждане на исковата защита в тежест на ищеца бе да установи при
условията на пълното и главно доказване наличието на елементите от фактическия състав
на цитираната правна норма – предаване от ищеца, респ. получаване от ответника на
заявената с исковата молба суми за обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ при наличие на правно
основание и съответно отпадането на правното основание за изплащане на обезщетението
по чл.222 ал.3 от КТ в частта за разликата над две брутни трудови възнаграждения до
изплатените шест брутни трудови възнаграждения, т.е. за сума в размер на четири брутни
трудови възнаграждения.
Разпоредбата на чл.222 ал.3 от КТ урежда право на работника или служителя да получи
обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от
два месеца, а ако е работил при същия работодател през последните десет години от
трудовия си стаж-на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок
от шест месеца, при прекратяване на трудовото правоотношение, след като е придобил
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за
прекратяване. Правото за заплащане на обезщетение се придобива при наличието на две
предпоставки: прекратено трудово правоотношение, независимо на какво основание е
прекратяването му и втората предпоставка е към момента на прекратяването работникът или
служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Предпоставките
за изплащане на обезщетението следва да се преценяват към момента на издаване на
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Обезщетението по чл.222 ал.3 от
КТ представлява вземане на работника или служителя с гратификационен характер,
дължимо еднократно по силата на закона, при наличие на регламентираните в закона
предпоставки. Заплащането на обезщетението не е обусловено от законността на
прекратяване на трудовия договор. Освен това правото на обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ
е свързано с наличие на изискванията за възраст и осигурителен стаж, а не с това дали
работникът е упражнил и предявил правото си на пенсиониране. Тази разпоредба създава
задължение за работодателя да изплати обезщетение при прекратяване на трудовото
правоотношение в случаите, когато по време на изпълнение на договора работникът или
служителя е придобил право на пенсия и осигурителен стаж и възраст.
В настоящото производство от събраните по делото доказателства безспорно се
установи, че ответницата Г П е работила в ищцовото дружество „И****”ЕООД, като видно
от приложената в заверен препис трудова книжка е постъпила на работа на 23.03.1981г.
4
Трудовото й правоотношение е прекратено на 01.04.2020г. Не е спорно, че за периода
15.12.2009г.-27.12.2010г. ответницата не е била в трудово правоотношение с ищцовото
дружество, като през този период е била регистрирана в „Бюро по труда” като безработна.
На 20.01.2011г. отново е била назначена на работа в ищцовото дружество, като последно е
заемала длъжността „техник инвеститорски контрол” до прекратяването на трудовото
правоотношение със заповед №18/31.03.2020г., с която трудовото правоотношение е
прекратено, считано от 01.04.2020г.
Не е спорно както прекратяването на трудовото правоотношение между страните, така
и обстоятелството, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение
ответницата е била придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Към момента
на прекратяване на трудовото правоотношение ответницата е на възраст навършени 64
години и трудов стаж при този работодател 37 години 11 месеца и 3 дни.
Спорният момент по делото е в какъв размер е полагащото се на ответницата
обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ. При прекратяване на трудовото правоотношение
работодателят в издадена на 31.03.2020г заповед е приел и разпоредил изплащане на
обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ в размер на шест брутни трудови възнаграждения, които
са изплатени на ответницата и получени от нея, което се установява от приложеното по
делото платежно нареждане от 10.04.2020г. Установи се, че впоследствие работодателят
издава нова заповед със същия номер и дата, в която е посочено, че дължимото обезщетение
по чл.222 ал.3 от КТ е в размер на две брутни трудови възнаграждения, като аргумента е, че
ответницата не е работила през последните десет години при този работодател, а периода на
последното й трудово правоотношение е 20.01.2011г.-01.04.2020г. Съдът намира, че за
ответницата е възникнало право да получи обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ в размер на
шест брутни трудови възнаграждения, тъй като е изпълнено изискването на закона същата
да е работила през последните десет години от трудовия си стаж при един и същ
работодател. Видно от приложените писмени документи ответницата през последните десет
години е полагала труд само в ищцовото дружество „И****”ЕООД. Действително, има
прекъсване на трудовото правоотношение за времето, през което е била регистрирана в
„Бюро по труда”, за периода от 15.12.2009г.-27.12.2010г., но през периода, в който не е била
в трудово правоотношение с ищцовото дружество ответницата не е работила по друго
трудово правоотношение при друг работодател. В съдебната практика се приема, че
трудовият стаж от 10 години при един работодател може да е придобит по едно или няколко
отделни трудови правоотношения със същия работодател, с или без интервал помежду им. В
конкретния случай, трудовият стаж през последните десет години е придобит по трудови
правоотношения преди и след периода, за който ответницата е била безработна, но все при
един и същ работодател, който е ищцовото дружество. Времето, през което ответницата е
била регистрирана като безработна е ирелевантно за размера на обезщетението, като законът
има предвид последните десет години от трудовия стаж, а не последните десет години само
като времеви период. В този смисъл, дори и да има прекъсване на трудовия стаж, ако
5
последните десет години от него са само при един работодател, то се дължи обезщетение по
чл.222 ал.3 от КТ в по-високия размер, защото законът не изисква трудовият стаж да е
непрекъснат, за да се изплати по-големия размер на обезщетението в размер на шест брутни
трудови възнаграждения.
С оглед изложеното съдът приема, че за ответницата е възникнало при прекратяване
на трудовото правоотношение право за получи обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ в размер на
шест брутни трудови възнаграждения, които правилно са били определени по размер и
изплатени. Обстоятелството, че работодателят впоследствие издава друга заповед, с която
определя обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ само в размер на две брутни трудови
възнаграждения не променя извода за дължимостта на шест брутни трудови
възнаграждения, тъй като правото на работника да получи обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ
в съответния размер произтича от закона, при наличие на конкретни предпоставки, визирани
в разпоредбата, а не е предоставено в преценка на работодателя. Действително, както заяви
ищцовата страна, това обезщетение има възнаградителен характер за положения труд, но
дали да бъде изплатено и в какъв размер не е в преценка на работодателя и критерият не е
дали работодателя е бил удовлетворен от положения от работника труд при него, а е в
зависимост от продължителността, през който е полаган този труд и разбира се, и при
наличие на другите предпоставки по възникване на правото да се получи това обезщетение,
което се дължи еднократно.
С оглед изложеното съдът намира, че не е било отпаднало основанието за изплащане
на обезщетението по чл.222 ал.3 от КТ в частта за четири брутни трудови възнаграждения,
независимо от втората издадена заповед от работодателя, след като към момента на
прекратяване на трудово правоотношение с ответницата за нея е възникнало право за получи
обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ в размер на шест брутни трудови заплати, които възлизат
на сумата общо 5709,60лв. След като е било налице основание за получаване на тази сума за
обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ и това основание не е отпаднало, то ответницата не дължи
връщане на част от изплатеното й обезщетение в размер на четири брутни трудови
възнаграждения и искът по чл.55 ал.1 от ЗЗД за сумата 3805,60лв. се явява неоснователен и
недоказан, и подлежи на отхвърляне.
С оглед неоснователност на исковата претенция за главница, неоснователна е и
акцесорната претенция за лихва за забава, считано от подаване на исковата
молба/31.07.2020г./ до окончателното изплащане.
Ищецът е претендирал присъждане на разноски, но с оглед изхода на спора не
следва да бъдат присъждани разноски в негова полза.
Ответницата също е претендирала присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение и с оглед изхода на спора и разпоредбата на чл.78 ал.3 от ГПК в полза на
ответницата следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 470лв.
6
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от «И***» ЕООД, ЕИК *****, със седалище *****,
представлявяно от управителя И М-К срещу Г. П. П. с ЕГН **********, с адрес г****** иск
с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответницата да върне/заплати на
ищцовото дружество сумата 3805,60лв./три хиляди осемстотин и пет лева и шестдесет
стотинки/, претендирана като платена, респ. получена от ответницата на отпаднало
основание и представляваща сбора на четири брутни трудови възнаграждения, всяко на
стойност 951,40лв. за обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ вместо две брутни трудови
възнаграждения по чл.222 ал.3 от КТ, ведно със законната лихва, считано от подаване на
исковата молба /31.07.2020г./ до окончателното изплащане , като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА «И****» ЕООД, ЕИК *****, със седалище ***** представлявяно от
управителя И М-К ДА ЗАПЛАТИ на Г. П. П. с ЕГН **********, с адрес ****** сумата
470лв./четиристотин и седемдесет лева/, представляваща направени по делото от ответника
разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Великотърновски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
7