Р Е Ш Е Н И Е
№ 262233
17.08.2021 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XIV граждански състав, в
публично заседание на единадесети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ТОСКО АНГЕЛОВ
при участието на секретаря Росица Марджева, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 20516 по описа на съда за 2017 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано субективно и
обективно съединени искове по чл. 124 ГПК и чл. 75, ал. 2 ЗН, предявени от С.И.Р.
срещу К.П.К., Н.В.К. и В.П.К. за прогласяването на нищожността на договор за
доброволна делба от 26.03.2013г. в
частта относно имот № *** с площ от 2.333 дка, представляващ нива пета
категория в местността „***“ в землището на село Б., имот с идентификатор ***
по КК и за признаване за установено,
че ответниците не са собственици на
имота.
Ищецът твърди, че с решение № *** от
19.07.1993г. в полза на неговата майка С. П. Р. е възстановено правото на
собственост върху нива от 2 дка, намираща се в землището на село Б., местност ***,
при граници от изток- път, от запад- Т. К., сега имот № *** по КВС. През 2013г.
забелязал, че имотът е обработван и установил, че с решения № *** от
08.05.1997г. и № *** от 24.03.1999г. на ПК същият имот е възстановен на
наследниците на П. К. К.. Освен това с решение № *** от 22.05.1997г. ПК
отказала възстановяването на имота на неговата майка С. Р. След това
ответниците, като наследници на П. К. К., извършили делба на съсобствени имоти,
вкл. процесния, който се паднал в дял на К.П.К..
С определение от 25.04.2018г.
производството по делото е спряно до приключване на адм. д. № 5371/2017г. на
ПРС.
След неговото възобновяване с
определение от 12.04.2019г. производството по делото е прекратено в частта относно предявения от С.И.Р.
иск за нищожност да договор за доброволна делба от 2013г. относно процесния
имот и в частта, с която се иска да
бъде установено, че ответниците Н.В.К. и В.П.К. не са собственици на процесния
имот, като недопустима. С определение на ПОС този съдебен акт е потвърден, като
срещу същото не е подадена жалба от страната на ищеца.
Ищецът твърди, че към настоящия
момент ответникът К.П.К. се легитимира, като единствен собственик на имота,
оспорва правата му и предявява собствени претенции върху имота, като
производството продължава единствено по отношение на предявения срещу него
отрицателен установителен иск.
Ответникът, в срока по чл. 131 ГПК, подава отговор на исковата
молба, в който излага съображения за неоснователност на иска. Твърди, че имотът
възстановен на наследодателката на ищеца и този възстановен на неговия
наследодател не са идентични, предвид разминаването в площта, местонахождението
и границите му. Твърди, че към момента на сключване на договора за делба
неговият наследодател К.К. е бил собственик въз основа на решение от
10.08.2001г. на ПК Р. и изтекла в полза на наследниците придобивна давност.
Изтъква, че имотът е записан в разписната книга на името на П. Г. К., а след
това е записано името на неговия син- К.П.К.. В решението на ПК било неправилно
записано, че имотът се възстановява П.К. К., който към онзи момент бил жив,
вместо на неговия наследодател К. П. К.. Налседодателката на ищеца била заявила
за възстановяване земи лична собственост, а не като наследник на П.Г. К..
Позовава се на придобивна давност продължила повече от 10 години. Иска
отхвърляне на претенциите.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Относно допустимостта на производството:
Съгласно ТР № 8/2012 от 27.11.2013г. на ОСГТК на ВКС правен интерес от
предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права
е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва;
позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако
отрече правата на ответника. В настоящия случай ищецът се позовава на решение
на ПК, с което процесният имот се възстановява в полза на неговата майка и
наличието на последващи административни актове за отказ и възстановяване на
други лица. С решение по адм.д. № 5371/2017г. на ПРС последващите решения на ПК
са обявени за нищожни. Налице е правен спор за принадлежността на правото на
собственост върху имот, за който ищецът се легитимира като собственик и за
който ответникът претендира права, поради което е налице интерес от предявената
претенция.
Прехвърлянето на имота от ответника в хода на процеса не променя
извода, защото приложение намира разпоредбата на чл. 226, ал. 1 ГПК и делото
следва своя ход между първоначалните страни. Както е посочено в Решение по
гр. д. № 4119 от 2017 г. на ВКС и Решение № 68 от 20.02.2012 г.по гр. д. №
719/2011 г. на ВКС първо г. о., вписването на посочените в ЗС
и ПВ актове
по принцип има оповестително действие, а защитно действие - само в изрично
посочените в закона случаи (чл. 17, ал. 2 ЗЗД, чл. 33, ал. 3 ЗС, чл.
88, ал. 2 ЗЗД, чл. 135, ал. 1 ЗЗД, чл. 227 ЗЗД, чл. 37 ЗН).
Вписването на искова молба по чл. 108 ЗС, съответно чл. 124, ал. 1 ГПК,
има само оповестително действие
- да даде гласност на правния спор относно имота, но не създава правна защита
на лицата, придобили от несобственик, независимо дали са вписали своя акт преди
или след вписването на исковата молба. Това вписване няма значение за
обвързаността на третото лице- приобретател в хипотезата на чл. 226 ГПК от силата на пресъдено нещо на постановеното решение. Влязлото в сила
решение, с което искът се уважава, установява със сила на пресъдено нещо и по
отношение на приобретателя на спорното право от ответника, че ответникът–
праводател не е собственик на прехвърления имот, независимо дали приобретателят
на спорното право е участвал като страна по делото и независимо дали исковата
молба е била вписана. Невписването й не може да доведе до запазване на правото
на собственост, придобито от праводател, който не го е притежавал, тъй като
при оповестително действие
на вписването, при преценката за съществуването на правото, е от значение дали
праводателят е бил собственик.
По същество на спора:
С решение от 19.07.1993г. ПК Р. възстановява правото на собственост в
съществуващи /възстановими/ реални граници на нива от 2 дка., трета категория,
местност „***“ на С. П. Р.. Тя е починала през 2003г., като ищецът се
легитимира като неин наследник.
С решение от 08.05.1997г. ПК Р. възстановява правото на собственост
върху същия имот на наследниците на П.К. К.. Записано е, че възстановяването е
направено по заявление № **** от 02.06.1992г. на С. Р., каквото не се
установява да е било подадено. На 22.05.1997г. е постановено ново решение, с
което се отказва възстановяването на земята на С. Р. Като мотив е посочено, че
имотът е собственост на П.К. К..
На 24.03.1999г. ПК Р. издава ново решение за възстановяване на имота в
полза на наследниците на П.К. К.. В този
акт нивата е описана съобразно действащата КВС и изискванията на ЗСПЗЗ приети
след 1995г., с посочване на точната площ и съседи. Отразена е местност „****“,
която се припокрива с местността „****“, съгласно издаденото удостоверение.
Следва ново решение на ПК Р. от 10.08.2001г. за възстановяване на
същия имот отново на наследниците на П.К. К., като единствената разлика в
площта на земята. Следва да се посочи, че към момента на постановяване и на всички
решения П.К. К. е бил жив, като е починал на ****.
На 26.03.2013г. с нотариален акт за доброволна делба наследниците на П.К.
К., поделят съсобствени имоти, като процесният попада в дял на ответника К.П.К..
С Решение по адм.д. 5371/2017г. на ПРС са обявени за нищожни решенията
на ПК от 22.05.1997г., 08.05.1997г. и 24.03.1999г., последното послужило за
легитимирането на съделителите като собственици на имота при делбата.
От повторната приета по делото СТЕ се установява идентичността между
имот № *** по плана от 1947 г. и процесния. Заключението следва да бъде
кредитирано, като разминаването в границите по комбинираната скица, съдът
намира, че се дължи на деформациите на плана предвид изминалото време.
Идентичността на имота с този, възстановен на наследодателя на ищеца, се
потвърждава от разписните листове и е констатирано от самата поземлена комисия
(сега ОСЗ), която отговаря за реституционната процедура на цялото землище. Не
на последно място следва да се има предвид и постановеното между същите страни
решение по административното дело, с което актовете са обявени за нищожно
именно, защото се отнасят до един и същ имот с възстановения на С. Р.
С т. 1 на ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС е
изяснено, че решенията на общинските поземлени комисии по чл. 18ж, ал. 1 от
ППЗСП33 и по чл. 27, ал. 1 от ППЗСПЗЗ за възстановяване на правото на
собственост върху земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални
граници или в нови реални граници с план за земеразделяне имат конститутивно
действие- с тях възниква правното качество на обекта на собствеността чрез
неговата индивидуализация. Възстановяването на собствеността се предшества от
провеждане на определена административна процедура, регламентирана в ЗСПЗЗ и
ППЗСПЗЗ. Посочените в закона действия са задължително необходими предпоставки
за постановяване на валидно решение за
възстановяване на собствеността. Ако такова бъде постановено без изпълнението
им, то ще е нищожно поради липса на предпоставки за издаването му.
Предвид обявяването за нищожни на решенията на ПК следващи възстановяването
на имота в полза на праводателката на ищца, ответникът не се легитимира като него
собственик на основание земеделска реституция. Предвид решението по административното
дело и идентичността с решението от 24.03.1999 г., се явява нищожно и решение от
2001 г., с което отново се възстановява имотът на наследниците на П.К. К.. Съгласно
практиката, обективирана в Решение №
15 от 25.01.2011 г. по гр. д. № 1302/2009 г. на ВКС, I г.
о., при наличие на възражение за нищожност или за материална незаконосъобразност
на решение на ОСЗ съд е длъжен да упражни косвен съдебен
контрол, ако тази преценка има значение за съществуването или несъществуването
на спорното право. Решението не е породило действие, защото към момента
на издаването му П.К. К. е бил жив и не би могло неговите наследници, сред
които не е С. Р., да подадат заявление за реституция в предвидения в ЗСПЗЗ
срок. Освен това решението е издадено след това легитимиращо наследодателката
на ищеца като собственик на имота, което представлява стабилизирал се
административен акт, който не може да бъде променен извън предвидените в чл.
14, ал. 7 и чл. 7а ЗСПЗЗ хипотези, които са ограничени с 2-годишен срок.
Ето защо наследниците на П.К. К. не се легитимират като собственици с
валиден административен акт и сключеният между тях договор за делба не е
породил действие.
Не се установява ответникът да е добросъвестен владелец на имота.
Съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС владелецът
е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го
направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че
предписаната от закона форма е била опорочена. Посоченият в договора за делба
административен акт, с който наследниците на П.К. К. са се легитимирали като
собственици е обявен за нищожен. Нищожният акт не е породил правно действие, а
нищожното правно основание не създава за ответника права на добросъвестен
владелец. На още по-голямо основание не може да се признае добросъвестност и на
наследодателя на ответника, който е бил жив към момента на издаването му.
Предвид горните изводи следва да се разгледа
въведеното от ответника възражение за придобиване на имота на основание
давностно владение продължило 10 години.
Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на
собственост чрез фактическото
упражняване съдържанието на това право и след изтичане на определен в закона
период от време. При преценката дали е установено владение, следва да се вземат
предвид характеристиките на владението: непрекъснато /да не е загубено за
повече от 6 месеца съгласно чл. 81 ЗС/, спокойно /да не е установено по
насилствен начин/, явно /да не е установено по скрит начин/, несъмнително и с
намерение да се държи вещта като своя, като за последния елемент е предвидена презумпция
в чл. 69 ЗС.
От разпитаните свидетели не се установява отвентникът
да е упражнявал фактическа власт върху имота в продължение на 10 години преди
подаването на исковата молба на 22.12.2017г. Свидетелката В. К. не излага
никакви конкретни обстоятелства за ползването на имота за периода след
приемането на реституционния закон, съответно след 1997г. предвид разпоредбата
на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Всички факти относно обработването се отнасят за
периода преди включването на нивата в ТКЗС. За времето след 1997г. заявява, че
не е посещавала нивата, защото не е нейна, а на брат й (П.К. К.) и не знае дали
някой я обработва. Упражняването на фактическа власт от ответника в законовия
срок не се установява и от показанията на свидетеля В.К.- брат на страната.
Същият заявява, че през 2006г. заедно с техния баща (П.К. К.) са обиколили
имотите и са ги разделили, като процесният се паднал на брат му, който започнал
да „го гледа“. Така изложените от него показания, преценени съгласно
разпоредбата на чл. 172 ГПК предвид евентуалната му заинтересованост, не могат
да бъдат кредитирани. Свидетеля излага прекалено общо фактите, като заявява
само, че ответникът е започнал да „го гледа“, без да има някаква яснота в какво
се е изразявало това гледане и какво физическо отражение е имало върху земята.
Впоследствие заявява, че е ходи до имота само 1-2 пъти, когато дръвчетата са
били големи, а съгласно приетата СТЕ данни за засаждането трайни насаждения има
едва през 2015г. Показанията му противоречат и на изложеното от останалите
свидетели и конкретно на тези на свидетеля А. (съсед на имота), който заявява,
че ищецът е обработвал нивата до преди 6-5 години (2014 г. съобразно момента на
разпита).
Установеното обработване на имота от 2006г., съгласно
приетата СТЕ не променя изводите, защото не се доказа то да е било извършвано
от именно от ответника. Най-ранния момент от който може да се зачете фактическа
власт на страната е 2011г., когато е имало пожар и според свидетеля В.К. се е наложило
да направят разделителен протокол. За този периода до подаването на исковата
молба не е изминал предвидения в ЗС 10-годишен период.
Ето защо ответникът не е придобил правото на
собственост на основание давностно владение.
Тъй като не се установява ответникът да притежава
права върху имота предявеният отрицателен установителен иск се явява
основателен и следва да бъде уважен.
Относно разноските:
Предвид изхода на делото и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 1363.40 лева
разноски по делото.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И
:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на С.И.Р., ЕГН **********, адрес ***, че К.П.К., ЕГН **********, с адрес: ***, НЕ Е собственик на поземлен имот с идентификатор ****
по КК и КР на ***, одобрени със заповед №
РД-18-62 от 30.06.2017г. на изп. дир. АГКК, с площ от 2233 кв.м., трайно
предназначение на територията: земеделска; начин на трайно ползване: нива, при
съседи: поземлени имоти с идентификатори ****.
ОСЪЖДА К.П.К., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на С.И.Р., ЕГН **********, адрес: ***, сумата
от 1363.40 лева- разноски
по делото.
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
/Тоско
Ангелов/
Вярно с оригинала.
Р.М.