Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1
гр.
Пловдив, 06.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, наказателна
колегия, на двадесет и осми октомври две
хиляди и деветнадесета година в открито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАСИЛ ГАТОВ
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА РАНГЕЛОВА
МИХАЕЛА БУЮКЛИЕВА
при секретар Мариана Апостолова
и с участието на прокурора Румен
Боев.
разгледа внохд № 392
по описа за 2019 г., докладвано
от съдията ВАСИЛ ГАТОВ, образувано по
жалба на адв. А.Б. – защитник на подсъдимия М.И.К. срещу Присъда №
20/17.04.2019г. по нохд № 185/18г. по описа на Окръжен съд Хасково.
Производството е по реда на глава ХХІ
НПК.
С обжалваната присъда състав на Хасковския окръжен съд е признал подсъдимия
М.И.К. за виновен в това, че на
18.07.2016 година в гр.*, област *, на кръстовище между улиците „*“ и „*“ при управление
на моторно превозно средство - автобус марка „*“ с рег.№ *,
нарушил правилата за движение по пътищата - чл.50 ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост
причинил смъртта на Д. Т.Д. и на основание чл.343 ал.1 б.“в“
вр. чл.342 ал.1 вр. чл.54 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл.66 ал.1 от НК отложил за срок от четири
години, считано от влизане на присъдата в сила.
На основание чл.343г от НК съдът лишил подсъдимия М.И.К.
от правото да управлява моторно превозно средство за срок от две
години и три месеца.
Съдът се разпоредил с
веществените доказателства и разноските по делото.
Срещу присъдата е постъпила жалба
от защитника на подсъдимия с бланкетни твърдения за необоснованост и
незаконосъобразност на присъдата. Претенциите са за отмяната й и постановяване
на нова присъда, с която подсъдимият да бъде признат за невиновен и оправдан по
повдигнатото му обвинение.
В
съдебно заседание представителят на Апелативната прокуратура предлага жалбата да се остави без уважение.
Застъпва стовището, че присъдата е законосъобразна и обоснована, а определeното наказание справедливо.
Частният
обвинител и повереникът му се присъединяват към казаното от прокурора. Считат,
че съдът е обсъдил точно доказателствата по делото и правилно е признал
подсъдимия за виновен. Предлагат присъдата да бъде потвърдена.
Защитата
на подсъдимия К. сочи допуснати съществени нарушения на процесуалните правила,
свързани с непрочитане на обвинителния акт от прокурора и с конституиране като
частен обвинител на лице без необходимата активна легитимация. Оспорва се
процесуалната годност на протокола за оглед. Защитата съзира процедурен порок и
в отказа на съдебния състав да се отведе от разглеждане на делото. Твърди се и
неправилно приложение на закона с доводи, че подсъдимият не е извършил вмененото
му нарушение на правилата за движение по пътищата, тъй като е спрял преди знак
„Б 2“, престоял е няколко секунди и е потеглил, като поради органичената
видимост не е забелязъл идващия от ляво лек автомобил. Според защитата вината
за ПТП е изцяло на пострадалия водач, който се е движел с превишена скорост,
автомобилът му е бил претоварен и извършените от него маневри са били погрешни.
Предлага се отмяна на присъдата и постановяване на нова, с която подсъдимият да
бъде признат за невиновен и оправдан, алтернативно се иска делото да бъде
върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
Подсъдимият
изказва съжаление и иска да бъде оправдан.
Апелативният
съд, като съобрази доводите на страните, провери служебно правилността на
присъдата, съобразно изискванията на чл. 313 и чл. 314 от НПК и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Първоинстанционният
съд е приел за установена следната фактическа обстановка:
Подсъдимият М.И.К. бил правоспособен водач на моторно превозно средство и притежавал свидетелство за управление на МПС № * за категориите В, С, Д, СЕ, ДЕ, АМ и ТКТ.
На 18.07.2016 година К. се намирал в гр.*, където управлявал автобус марка „*“ с рег.№ *, собственост на ЕТ “*.-***. Около 13,00 часа, при атмосферни условия, незатрудняващи видимостта и управлението /ясно време, сух асфалтов път/, с това превозно средство подсъдимият предприел движение по улица „*“, като се движел в лявата лента на северната половина от пътното платно на същата улица в посока от изток на запад към кръстовището с ул.“*“.
Това кръстовище било регулирано с вертикална и хоризонтална пътна маркировка – на южния тротоар на улица „*“ преди самото кръстовище бил поставен пътен знак Б1 „Пропусни движещите се по пътя с предимство“, ведно с табела Т8, указваща разстояние от 100 метра преди пътен знак Б2 „Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство“. Последният знак бил поставен в дясната спрямо посоката на движение на подсъдимия част от пътя – тротоар, на разстояние от 6,85 метра преди началото на обозначената с хоризонтална маркировка стоп-линия, разположена на 7,6 метра по ширина и надясно от началото на разделителната линия между пресичащите се платна.
Когато приближил кръстовището и преминал зоната на поставения знак Б2, подсъдимият се установил непосредствено преди стоп-линията, подготвяйки се да извърши маневра „завой наляво“ чрез навлизане в лявата лента на пътното платно на улица „*“. Той спрял движението на автобуса на така маркираното място за около 3-4 секунди, огледал се за движещи по пътя с предимство автомобили, след което отново привел автобуса в движение чрез бавно „приплъзване“ и скорост от около 5 км/ч.
В този момент непосредствено зад управлявания от К. автобус се бил установил автомобил марка „*“, управляван от свидетеля И.Н.Д.. Този водач наблюдавал промяната в положението на спрелия преди него автобус, като в момента, в който последният потеглил бавно напред, свидетелят насочил своя автомобила в същата посока, за да заеме освобождаващата се позиция на стоп-линията.
Междувременно подсъдимият продължавал движението си към кръстовището и преминал линията, разделяща пътните платна на пресичащите се улици. В същия момент по улица „*“ се движел автомобил марка „*“ с рег.№ *, управляван от Д. Т.Д.. Последният бил правоспособен водач, като съответни на притежаваното свидетелство за управление на МПС № *били категориите В, С, ТКТ и М.
С посочения автомобил Д. Д. предоставял таксиметрови услуги. В този ден, малко преди 13,00 часа, таксито му било наето от свидетелите С.Б.И., А.С.Б., А.Р.А., Д.И.А. и А.Й.Д.. Същите свидетели, както и двегодишното внуче на свидетелката А.Й., се качили в автомобила на Д. Д. в района на *в гр.* с цел пътуване до с.*, община *. Разположили се в купето по следния начин: С.И.на предната дясна седалка до шофьора, А.Б.– на мястото зад шофьора, до нея Д.А., близо до средата на задната седалка била А.Д., която държала в скута си детето, а крайно вдясно – А.А.. Непосредствено преди пътуването същите свидетели пазарували в гр.*, а след като се качили в таксито оставили закупеното в багажното му отделение. Стоящите на задната седалка свидетели били без поставени предпазни колани. Колан сложил седящият на предната дясна седалка С.И.. Водачът Д. не поставил колан. След като общо шестимата пътници се разположили в купето на таксито, Д. потеглил от автогарата и избрал маршрут към изхода на гр.* в посока С.Щ., който включвал преминаване по улица „*“.
Когато се установил на същата улица, Д. се движел в дясната пътна лента със скорост от около 69 км/ч, каквато поддържал и преди зоната на кръстовището с ул.“*“, когато преминавал покрай метални заграждения, поставени в десния край на тротоара спрямо посоката му на движение.
Междувременно подсъдимият К. вече бил преминал стоп-линията с управлявания от него автобус и след първоначалното „приплъзване“ със скорост от около 5 км/ч, ускорил движението си до скорост от 18-19 км/ч, с каквато предприел навлизане в широката 3,70 м пътна лента, по която се движело управляваното от Д. такси. В този момент последното се намирало на 45,37 метра от движещия се направо автобус. Водачът Д. възприел автобуса като опасност на пътя в момента, в който предната част на автобуса /кабината/ заела неговата лента за движение и предприел екстремно спиране, както и леко отклонение наляво в рамките на възможното такова при задействана спирачна система. За 2,58 секунди намалил скоростта си до 43 км/ч. В рамките на същото време автобусът продължил ускорителното си движение.
Въпреки предприетото от водача Д. спиране, последвал удар между двете превозни средства – между предната дясна част на лекия автомобил марка „*“ и предната лява част на автобуса марка „*“. Съприкосновението между двата автомобила настъпило в дясната лента спрямо посоката на движение на лекия автомобил, след което двете превозни средства се установили в покой между двете пътни ленти с леко навлизане в лявата такава. Върху пътното платно били оставени следи – отпечатъци от гуми върху асфалтовата настилка и задирания по същата, оставени от леката кола.
Пътуващите в таксито лица получили телесни увреждания в резултат на сблъсъка между телата им и техническото обзавеждане в купето на таксиметровия автомобил. Независимо от това, те успели сами да напуснат автомобила, като свидетелят А.А. излезнал от колата с помощта на съпругата си Д.А., която преди това помогнала на А.Б., А.Й. и детето да се отърсят от първоначалния шок. От колата излязъл и водачът Д., който изпитвал силни болки в областта на корема. Той седнал върху намираща се наблизо тревна площ, където останал до пристигането на медицински екип от центъра за спешна помощ. Сигналът към последния бил подаден чрез Националната система за спешни повиквания „тел.112“, обаждане към която в 13:09:36 часа направил свидетелят И.Н.Д..
Непосредствено след удара К.
напуснал автобуса през дясната предна врата и се насочил към таксито.
Попитал дали има „затиснати хора“, на
което получил отрицателен отговор и апел да позвъни на телефон 112. К. не носел
у себе си телефон, който бил оставил в автобуса. Помолил свидетелят И.Н.Д. да
позвъни за помощ, но свидетелят отговорил, че вече е направил това. След това К. взел вода, напълнил съд и помогнал на
някои от пострадалите, в това число бременната А.Б., да се измият. Според
обясненията му, говорил и с пострадалия Д., от когото разбрал, че има болки в
гърдите.
Пострадалият Д. Д. бил отведен в болнично заведение, където въпреки оказаната му медицинска помощ починал в същия ден. В болница за стационарно наблюдение била приета и бременната А.Б.. Свидетелите Д.А., А.А., С.И.и А.Й. получили наранявания, които наложили само амбулаторен преглед и предписания за домашно лечение.
От заключението по назначената СМЕ относно характера на уврежданията, причинили смъртта на Д. Д. се установило, че несъвместима с живота се е оказала получената от този пострадал съчетана травма – счупване на гръдната кост и двустранно счупване на ребра /10 вляво и 3 вдясно/, контузия на средностението и хилусите на белите дробове с настъпил колапс на последните; разкъсване на дръжката на тънките и дебелите черва, разкъсване на слезката и панкреаса, контузия на капсулата на левия бъбрек с ретроперитонеален хематом вляво. Констатиран при аутопсията бил още оток на мозъка, както и находки за остри циркулаторни разстройства. Тези телесни увреди били характерни за автомобилна травма, като конкретният механизъм бил свързан с настъпил натиск от волана върху гръдната клетка и корема, което довело до счупване на гръдната кост и ребрата. Травмата на десетте закрепени за костта ребра от ляво и на три ребра от дясно говорела за удар на тялото върху широка площ, което от своя страна индикирало липсата на колан и находка за пряко съприкосновение между тялото и удрящото /притискащо/ пространството при липса на затягащо тялото устройство /колан/. Това, в съчетание с отсъствието на следи по кожата с характерни отпечатъци, предполагало неизползването на защитен колан, потвърждение на което били и разкъсванията на органите в коремната кухина.
Назначени са били в хода на досъдебното производство две автотехнически експертизи. Първоначалната експертиза е изготвена от експерта С.П., втората експертиза е разширена с участието на трима автоексперти. Не съществуват различия в мнението на първоначалната и повторното експертиза относно механизма на настъпилото ПТП. Различни са заключенията в двете експертизи относно скоростта, с която се е движел лекият автомобил непосредствено преди удара – 63,9 км/ч според първата експертиза и 69 км/ч според втората, относно скоростта на същия автомобил в момента на удара /41,4 км/ч според експерта П. и 43 км/ч според тримата експерти/, както и скоростта в същия момент /момента на удара/ на автобуса „*“– 17,5 км/ч при първата експертиза и около 20 км/ч при втората. Логична последица от тези разминавания в изчисленията са и определените от експертите различни дължини на опасните зони за спиране /спирачен път/ на двете превозни средства. Така единичната експертиза е определила опасната зона за спиране на лекия автомобил от момента на възприемане на опасността на 44,23 метра, а на автобуса на 9,50 метра, докато заключението на тримата експерти по този въпрос е: 57,09 метра за лекия автомобил и 7,84 метра изминато разстояние от автобуса от момента на реакцията на водача на лекия автомобил. Разстоянието, на което се е намирал лекият автомобил от мястото на удара в момента, в който водачът му е предприел аварийно спиране, е определено от експерта П. на 31,18 метра, докато тримата експерти изчисляват същото разстояние на 45,37 метра, съответно на което определят времето от реакцията на шофьора на същия автомобил до момента на удара на 2,58 секунди /според първата експертиза същото време се равнява на 2,11 секунди/. Разминавания в експертите мнения се констатират и относно скоростта, при избирането на която от водача на леката кола, сблъсъкът би бил избегнат. Така съгласно първата експертиза тази скорост се равнява на 49,4 км/ч, а според втората /разширена/ - на 57 км/ч. Разширената експертиза е отговорила и на въпрос, който не е бил обсъждан при първоначалното изследване – разстоянието на видимост, което е имал водачът на автобуса, установявайки се с предната част на автомобила върху дясната гранична линия на пътното платно на ул.“*“. Мнението на експертите е, че видимостта на ляво към дясната лента, по която се е движело таксито, е била до 46 метра, измерена по дясната граница на платното е до 58 метра, измерена по оградата от метални елементи. Допълнителни сведения относно видимостта представя заключението на тройната техническа експертиза, изготвено по поставената в хода на съдебното следствие задача – да се определи взаимната видимост на двамата водачи от момента, в който автобусът се е намирал на „стоп-линията“ до момента на настъпването на удара, в това число и към момента, в който управляваното от подсъдимия превозно средство е пресичало дясната граница на платното за движение на ул.“*“. Отговорът на допълнително поставената към експертите задача не съдържа констатации, различни от тези, записани и в първия доклад. Отново се потвърждава, че към момента, в който лекият автомобил е реагирал чрез спиране автобусът се е намирал на 7,84 метра преди мястото на удара, а лекият автомобил на 45,37 метра от същото място, както е че подсъдимият е имал видимост наляво към дясната лента от платното за движение на автомобила до около 46 метра /измерено по платното/ и до 58 метра /измерено по оградата от ламарина/, когато се е намирал в зоната на пресичане на разделителната /пунктирана от експертите/ линия между двете пресичащи се платна.
Съдът е
намерил, че описаната по-горе и инкорпорирана в настоящите мотиви фактическа
обстановка е установена по несъмнен и категоричен начин от част от обясненията
на подсъдимия, от показанията на свидетелите, от представените по делото
заключения на вещите лица и приложените писмени доказателства.
Така
приетата от първоинстанционният съд фактическа обстановка е в съответствие с
доказателствата по делото и се възприема изцяло от въззивната инстанция. За
изследване на обстоятелствата, релевантни за повдигнатото обвинение срещу
подсъдимия К., първата инстанция е извършила необходимите процесуално -
следствени действия, изясняващи значимите факти относно настъпилото ПТП.
Правилно съдът е дал вяра на показанията на свидетелите и е намерил
тези показания за последователни, ясни, точни и непротиворечиви и ги
кредитирал.
Обосновано
са кредитирани от първата инстанция и
заключенията по назначените експертизи.
Те са изготвени компетентно, от надлежните специалисти и са обосновани и пълни.
Поради това включването им в доказателствения материал е правилно и в
съответствие с изискванията на процесуалните императиви.
Въз
основа на приетите за установени фактически положения първоинстанционният съд е
стигнал до правния извод, че подсъдимият
е осъществил от обективна страна и субективна страна състава на престъплението по чл.343, ал.1, б. „в“,
вр. чл.342, ал.1 НК, като на 18.07.2016 година в гр.*, област
*, на кръстовище между улиците „*“ и „*“ при управление на
моторно превозно средство - автобус марка „*“ с рег.№ *,
нарушил правилата за движение по пътищата - чл.50 ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост
причинил смъртта на Д. Т.Д.
На
базата на установената доказателствена съвкупност съдът е изпълнил с
необходимото фактическо съдържание „бланкета” на приложимата правна норма по
чл.343 НК, приемайки, че с поведението си като водач на МПС подсъдимия К. е
нарушил правилата за движение, очертани
в нормата на чл.50, ал.1 ЗДвП.
По жалбата на подсъдимия за допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила.
Произнасянето по основателността на оплакванията, направени от защитата на подсъдимия и
насочени към основанието,
обхванато от разпоредбата на чл. 348, ал.
1, т. 2 от НПК е
приоритетно, тъй като проверката за правилното приложение на материалния
закон може да бъде извършена само в рамките на установената от първата инстанция фактическа
обстановка, и то само ако са спазени процесуалните изисквания за формиране на
вътрешното убеждение на съда
по фактите.
На първо место защитата оспорва
процесуалната годност на приложените по делото протоколи за оглед, като твърди,
че участвалите по време на огледите поемни лица „..не знаели за какво става
въпрос..“.
Това възражение е било поставено
на вниманието и на първата инстанция и е намерило задоволителен отговор в
мотивите на атакуваната присъда. Правилно и с пространни съображения контролираният
съд е изключил от доказателствената маса протокола за допълнителен оглед
извършен на 07.02.2017г. Установените и посочени от съда процесуални
недостатъци са от такъв характер, че не позволяват протоколът за оглед да бъде
експлоатиран като носител на доказателствена информация, свързана с предмета на
доказване и в тази връзка изложените от защитата съображения са основателни.
Не могат да бъдат споделени обаче
възраженията, насочени към процесуалната издържаност на първоначалния протокол
за оглед на местопроизшествието от 18.07.2016г. Огледът е извършен при спазване
на изискванията на чл. 156 НПК, като е съставен съответния протокол, надлежно
подписани от всички участници, вкл. и от поемните лица А.Л. и Т.Х.. Тези поемни
лица са установили с необходимата достоверност всички извършени
процесуално-следствени действия, на които са присъствали при извършването им и
след приключването са се подписали, с което са удостоверили истинността на
посоченото в протоколите и правилно първата инстанция не е изключила този
протокол от доказателствената маса, като е приела, че макар и с незначителни
недостатъци той е годен носител на доказателствена информация.
Настоящата
инстанция споделя изцяло този извод. В съдебно заседание при разпита си, поемните
лица Л. и Х.обясняват
детайлно действията на разследващите,
които им показания са в пълен синхрон с отразеното в протоколите. Обясненията
на поемното лице Х., че не е бил непрекъснато в близост до местопроизшествието
и не е наблюдавал непрекъснато конкретни елементи
от действията на разследващите
органи при измерване и фиксиране на следите
от ПТП и местоположението на участвалите в него МПС не опорочава
доказателствената стойност на протокола за оглед, тъй като не може да се
приеме, че липсата на конкретно внимание в един момент от страна на поемното
лице може да компрометира установеното от разследващите органи. Нещо повече, при констатирани нарушения
поемните лица имат признатото им от закона право да оспорят писмено, по реда на
чл. 137, ал. 4 от НПК верността на протокола за оглед, но те не са поискали
поправки, изменения и допълнения в прочетения им и подписан от тях протокол.
При тези обстоятелства не може да се приеме, че следствените действия са били
опорочени, в каквато
насока са възраженията на защитата на подсъдимия. Огледът на местопроизшествието е извършен по
предвидения в чл. 156 от НПК ред и форма. Установените при него фактически положения имат
доказателствена стойност и са са годна част от доказателствената съвкупност.
В тази
връзка е и становището, застъпено в правната доктрина и съдебната практика на
ВКС, че законът е предвидил извършването на оглед в присъствието на поемни лица, за да създаде
гаранции за достоверност, при това в най-общи линии на времето, мястото и
начина на изпълнение на задълженията, възложени на компетентните разследващи
органи. От поемните лица не може да се изисква и очаква да възпроизвеждат в
подробности точното място на откриване на следите, точния вид, местоположение и описание на отделните
предмети и МПС, фиксирани в съставения
протокол.
Поради това, протоколът за оглед на
местопроизшествие от 18.07.2016г. разполага с изискуемата от закона
доказателствена сила за установяване на отразените в него действия по
разследването, за реда по който са извършени и за установените факти и
обстоятелства и той следва да бъде включен като писмено доказателствено
средство в общата доказателствена съвкупност, като на общо основание бъде ценен
като източник на доказателства, имащи съществено значение за предмета на
доказване.
На следващо место защитата
възразява срещу допускането до участие в процеса на С.И.И., като счита, че
същата не разполага с необходимата процесуална легитимация, поради липса на качествата на пострадал.
За да контституира
като частен обвинител в процеса С.И., първата инстанция е приела, че след като
е живеела на съпружески начала с починалия Д. Д., то тя притежава качеството на
пострадал и разполага с дадените й от закона процесуални възможности, една от
които е да участва в процеса като частен обвинител.
Въззивната инстанция споделя изцяло изложените от Окръжния съд съображения и намира същите за продукт на
правилно интерпретиране на фактите и точно тълкуване на относимостта
им към процесуалната проблематика и установената съдебна практика.
Няма спор, че най-широкото съдържание на правото на защита предполага задължение на Държавата, чрез
законодателството и прилагането на законите, да обезпечи ефективна възможност
на гражданите да защитят нарушените или застрашените си права пред съдебните
органи. Това не се отнася само до обвиняемия, а и до пострадалия, но само
когато той попада в кръга на участниците в процеса, разполагащи с такава
възможност, изрично дадена им от закона.
В Постановление № 4 от 25.V.1961 г.,
Пленумът на ВС е приел, че кръгът на лицата,
които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и
обхваща най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга.
В правната теория и съдебната
практика е прието, че неимуществените вреди са неизмерими с пари и затова
следващото се за тях обезщетение, както и кръгът на лицата, които имат право на
него се определят на принципа на справедливостта. Обезщетението за неимуществени вреди, предвидено
в чл. 52 ЗЗД, възмездява главно страданията или загубата на морална опора и
подкрепа, понесени от увредения вследствие на увреждането.
Правилното прилагане на закона изисква за неимуществени вреди да бъдат
обезщетявани само най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт, а
това са неговите низходящи, съпруг и възходящи, и то след като се установи, че
действително са претърпели такава вреда. Затова нямат право на обезщетение за
неимуществени вреди близките на починалия при непозволено увреждане, които са
били с него в лоши лични отношения - родители, изоставили децата си, и обратно, съпрузи,
живеещи в дълга фактическа раздяла, и др., защото е явно, че те не понасят
никакви неимуществени вреди.
Очевидно е, че
кръгът на тези лица е определен с оглед родството им с пострадалия. Според
установената тогава практика на
съдилищата е било
прието,
че това изброяване е изчерпателно, поради което на други лица, макар да са
преживели страдания във връзка със смъртта на свои близки, последвала от
непозволено увреждане, не следва да бъде присъждано обезщетение за неимуществени вреди.
В практиката
обаче са се наложили случаи, при
които между пострадалия при непозволено увреждане /настъпила смърт от това/ и други лица са
съществували отношения, които са сходни с отношенията между роднините и съпрузите, както вече бяха
посочени.
Такъв е случаят, при които
съществува съжителство между две лица от различен пол на съпружески начала и
преди оформяването му в брак настъпи смъртта на едното лице вследствие на
непозволено увреждане. В този случай, ако би бил налице брак, преживелият би
могъл да предяви иск за обезщетение за неимуществени вреди. Не са редки
случаите, при които от такова съжителство са родени деца. Те могат да предявят
иск за обезщетение за неимуществени вреди, които понасят при смърт на единия
родител, последвала от непозволено увреждане, но другият родител не би могъл да
предяви такъв иск, макар да е очевидно, че той понася вреди от неимуществен
характер при смъртта на лицето, с което фактически е съжителствал в еднаква степен, както ако
би бил в брак. В практиката се срещат случаи, когато такова нескрепено с
редовен брак съжителство е дълготрайно, от което са родени едно, две или повече
деца. Тогава по
силата на Постановление № 4/61 г. на Пленума на ВС приживелият при фактическо
съжителство не ще може да предяви иск за обезщетение за неимуществени вреди,
макар при посочената хипотеза да понася такива вреди.
Тези случаи, преценени на
плоскостта на справедливостта, като основополагащ принцип в правото са довели
до промяна на практиката и с Постановление № 5/69г. Пленумът на ВС е допълнил т. 2 от раздел III от
постановление № 4/61 г. на Пленума относно кръга на лицата, които имат право на
обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт в следния смисъл: Има
право на обезщетение за неимуществени вреди и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено
увреждане, без да е бил сключен брак между двамата, ако това съжителство не съставлява престъпление и
не противоречи на правилата на морала.
Така Пленумът е счел, че в
казуси, аналогични с настоящия само формалното отсъствие на правното основание
/сключването на граждански брак/ не може да промени характера на отношенията
между такива лица, защото между тях
съществуват отношения на обич, чувства и привързаност един към друг и те съставляват една
семейна общност.
Така старото становище, че лице,
което се намирало във фактическо съжителство с починалия, но това съжителство
не е било закрепено с валидно сключен граждански брак не може да претендира
обезщетение и за неимуществени вреди, за да се репарират причинените му вреди
от неимуществен характер, последвали от смъртта на единия или другия е било
изоставено в практиката на ВС.
Следвайки тази позиция, ВС е
приел, че след като е очевидно , че при смърт на едно от тези лица, другото понася вреди от
неимуществен характер,
то следва и при тези случаи, преживялото лице да има основание да иска обезщетение за
неимуществени вреди.
Тези принципни разбирания на Пленумът
на ВС, намерили израз в Постановление №
5/69г. са напълно относими и към процесната проблематика.
От фактите по делото се установява, а и не се
спори от страните, че между С.И. и починалия Д. Д. е съществувало съжителство,
като двамата са живеели заедно на съпружески начала и между двамата са били създадени отношения като
между съпруг и съпруга. Въпреки липсата на юридическо скрепяване на връзката
им, те живеели като едно нормално задружно семейство, до настъпване на смъртта
на Д..
При тези факти, ако би бил налице сключен граждански брак между
починалия Д. и И., то тогава последната „ ex lege“ би могла да предяви иск за обезщетение за
неимуществени вреди. В случая обаче, макар и такъв брак да не е бил сключен между двамата, при
съвместното си съжителствуване те са живеели със субективното усещане, че са съпрузи
и връзката между тях е била типично съпружеска.
Всичко това разгледано на
плоскостта на справедливостта води до единствения извод, че С.И. попада в кръга
на правоимащите възходящи, посочени в Постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на
Пленума на ВС, които
могат да претендират обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на
непозволено увреждане на лицето, с което
живее на съпружески начала..
Поради това настоящият състав, намира, че с допукането на И. до участие в процеса като частен обвинител първата
инстанция е спазила закона. Това е така, защото И. попада в кръга на лицата,
активнолегитимирани да учавстват в делото в качеството си на акцесорна страна,
каквато е частния обвинител. След като процесуалното й качество се субсумира в
диспозицията на чл.74, ал.1 НПК, а от там и в диспозицията на чл.76, ал.1 НПК ,
то конституирането й в процеса като частен обвинител се явява обосновано и
незаконосъобразно. В същата насока е и трайната практика на ВКС / ППлВС
№4/61г., ППлВС №5/69г., ППлВС № 2/84г./.
В тази връзка възраженията на защитата се явяват неоснователни. Изложените
доводи, че С.И. не би могла да търпи неимуществени вреди от смъртта на Д. Д. са
лишени от основание. Както беше отбелязано по-горе, законодателят, изхождайки
от принципите на справедливостта е дал
възможност за такава претенция, освен на най-близките и на още някой
правни субекти, които отговарят на определени условия, между които попада и И..
Очевидно
несъстоятелно е и възражението на защитата на подсъдимия, че съдът преди да
започне да проверява и събира доказателствата не е предоставил възможност на
прокурора да прочете обвинителния акт.
Видно от приложения
протокол от съдебно заседание по делото, проведено на 22.06.2018г. /л. 69 от първия съдебен том/, след отстраняването на свидетелите от
съдебната зала, съдът е пристъпил към провеждане на съдебното следствие и съобразявайки се с разпоредбата на
чл.276, ал.1 НПК е дал възможност на прокурора да прочете заключителната част
на обвинителния акт, като прокурорът е сторил това.
В случая, протоколът от съдебното
заседание е доказателственото средство по смисъла на чл. 131 от НПК, с което се удостоверяват извършените
процесуални действия и реда, по който са извършени и наличието в съдържанието му на данни по чл. 276, ал.1 НПК обуславя
извод, че тези съдопроизводствени действия са били осъществени. Нещо повече, защитата е
разполагала с процесуалната възможност по чл.312 НПК да поиска поправки и
допълнения в протокола, но не се е възползвала от нея, което недвусмислено
сочи, че мълчаливо се е съгласила с верността на отразеното в него.
Неоснователно защитата възразява,
че като е отказвал да се отведе по нейно искане, съдът е допуснал съществено
процесуално нарушение. Вярно е, че неколкократно защитата е искала съдът да се
отведе от разглеждане на делото, считайки, че той проявява пристрастност и
предубеденост от изхода му.
Във всички случаи обаче,
причините да бъде поискан отвод на съдебния състав са били свързани с оставяне
без уважение на различни искания на защитата, правени в хода на съдебното
следствие и касаещи допуснати според нея процесуални нарушения или нарушения на
материалния закон. По всяко едно такова искане съдът се е произнасял с
мотивирано определение, като е оставял без уважение исканията за отвод на
съдебния състав. Изложените в определенията съображения са пространни и
правилни и настоящият състав ги споделя изцяло. Обоснована и законосъобразна е
преценката на атакувания съд, че несъгласието на защитата с воденето на
протоколите от съдебните заседания и с правната квалификация на деянието на
подсъдимия, както и оспорването на протоколите за оглед не могат да доведат до
извод за предубеденост или заинтересованост на съдебния състав, пряко или
косвено от изхода на делото.
Защитата е разполагала с
възможността да поиска поправки или допълнения в протокола по предвидения от
закона ред и при неудовлетворяването им да обжалва актовете на съда пред по –
горната инстанция. Останалите съображения, свързани с неправилното приложение
на материалния закон са въпроси по същество на делото и сами по себе си не могат да ослужат
хипотезата, заложена в чл.29, ал.2 НПК.
Обобщено, след като съдът се е
произнасял по основателността на всички направени от защитата искания или
възражения без да коментира доказателствата и без да навлиза по същество на
делото и след като това е отразено в съдебните протоколи, то процедурата е
спазена и законът не е нарушен. Правилността на съдебните актове, с които съдът
е решавал поставените от защитата искания или възражения е предмет на
инстанционен контрол и не може да обслужи претенцията за отвод. Други данни при разглеждането на делото, които
да обективират предубеденост или пристрастност в съдийския състав по делото не
са установени, а и не са посочени и от защитата и възражението й в тази връзка
се явява неоснователно.
По вързаженията на защитата за неправилно приложение на
материалния закон.
Възраженията
на защитата на подсъдимия К. за неправилно приложение на материалния закон с
доводи, че същият не е извършил нарушения на правилата за движение по пътищата
и ПТП се дължи единствено и само на виновното поведение на починалия водач са
неоснователни.
Първата инстанция е анализирала внимателно всички
събрани по делото доказателства, очертаващи картината на настъпване на
инкриминираното ПТП. На преценка са били подложени показанията на свидетелите А.,
А., Д., И. и Д. и след съпоставянето им със заключенията по назначените АТЕ
правилно са били кредитирани.
Сериозно внимание е обърнато и на обясненията на подсъдимия К.. Първоинстанционният съд е кредитирал една част от тях и ги включил в доказателствената съвкупност след прецизен и обстоен анализ, при който не е игнорирал както тези, които подкрепят обвинителната теза, така и оправдателните такива. Друга част от обясненията, опровергани от останалите доказателства приел за защитна позиция на подсъдимия. Изложените за това в мотивите съображения са пространни и доказателствено обезпечени и въззивната инстанция ги споделя напълно.
В хода
на откритото въззивно съдебно следствие беше извършен допълнителен разпит на
вещите лица изготвили допълнителната тройна АТЕ, като от показанията им промяна
в установената от първата инстанция фактическа обстановка не настъпи.
Анализа
на посочените по – горе доказателства очертава приетата в атакуваната присъда
фактология, при която подсъдимия управлявайки автобуса „ *“ е навлязъл в
лентата на движещият се с предимство лек автомобил „ *“ управляван от починалия
Д. Д., отнел е предимството му и с това е поставил началото на верига от
неблагоприятни събития, довели до настъпване на инкриминираното ПТП.
Подсъдимият е имал възможност да забележи движещият се по пътя с предимство
л.а. „*“ още преди да навлезе в лентата му за движение и е следвало да му
осигури предимство, т.е. възможност л.а. „*“ да премине безпрепятствено през
регулираното кръстовище.
Правилно първата инстанция е съобразила, че задължението на водача е да предприеме пресичане на обозначения с предимство път единствено при такъв зрителен обхват на пътната обстановка, който да позволява вземането на правилно решение относно безпрепятственото преминаване по този път, т.е. не е достатъчно водачът да спре на фиксираната върху платното му „стоп-линия“, а е необходимо да осигури всички условия, които да позволяват безопасното пропускане на автомобилите с предимство и то не само на тези, които са навлезли в кръстовището, но и на тези, които приближават към него.
Тези съображения са довели първата инстанция до единствения законосъобразен извод, че като не е изпълнил това задължение и е навлязъл по пътя с предимство без да си осигури достатъчен зрителен периметър наляво, при който да може да съобрази приближаването на движещия се със скорост около 70 км/ч лек автомобил „*“ , подсъдимият е допуснал нарушение на чл.50, ал.1 ЗДвП, което е предизвикало инкриминирания инцидент, довел до смъртта на водача Д..
При служебната проверка и вън от възраженията на страните, настоящият състав намери, че първата инстанция макар и точно да е квалифицирала деянието на подсъдимия като престъпление по основния състав на чл.343, ал.1, б. „в“ НК, необосновано е счела, че с действията си подсъдимия не е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите, което би довело до приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление и като не е преквалифицирала деянието му по чл.343а, ал.1, б. „б“ НК неправилно е приложила материалния закон.
Съдът е събрал
доказателствата, имащи значение за приложението на привелигирования състав на
чл.343а НК. Приел е за установено, че непосредствено
след удара К. напуснал автобуса през дясната предна врата и се насочил към
таксито. Попитал дали има „затиснати хора“, на което получил отрицателен
отговор и апел да позвъни на телефон 112. К. не носел у себе си телефон, който
бил оставил в автобуса. Помолил свидетелят И.Н.Д. да позвъни за помощ, но
свидетелят отговорил, че вече е направил това. След това К. взел вода, напълнил
съд и помогнал на някои от пострадалите, в това число бременната А.Б., да се
измият. Говорил и с пострадалия Д., от когото разбрал, че има болки в гърдите.
При тези фактически положения съдът е
стигнал до извода, че отговорността
на К. не може да бъде смекчена чрез преквалификация на извършеното с оглед
поведението, което той е предприел непосредствено след произшествието, което не
може да бъде оценено като попадащо в обхвата на понятието „направил всичко,
зависещо от него за оказване помощ на пострадалия или пострадалите“.
Така сторения от първата инстанция извод не
може да бъде споделен.
Правилно Окръжният съд е разчел
задължителната практика на Пленума на ВС на РБ относно необходимите условия,
които намаляват отговорността на подсъдимия и водят до приложението на
леконаказуемия състав по чл.343а НК, но неправилно е преценил и интерпретирал
доказателствата в тази връзка.
На първо место, обвинението по чл.343, ал.1,
б. „в“ НК открива пътя за този привилегирован състав и няма формална пречка за
приложението му в настоящия казус.
На следващо место, помощта е оказана на живи
лица, ерго била е необходима.
И не последно место, обективираните действия
на подсъдимия, свързани с незабавното му слизане от автобуса, насочването му към таксито, питането дали има
„затиснати хора“, на което получил отрицателен отговор, апелът към св. И.Н.Д.
да се обади незабавно на тел. 112, вземането на вода и предоставянето й на
нуждаещите се от нея пострадали, в това
число и на бременната А.Б.и проведения разговор с пострадалия Д., от когото
разбрал, че има болки в гърдите категорично и недвусмислено очертават
субективното му намерение и желание да помогне на пострадалите, съобразно
възможностите си и съобразно конкретната обстановка в момента.
След
като по време и след настъпването на ПТП подсъдимият не е разполагал с друга
фактическа възможност да помогне на пострадалите, освен да им донесе вода, да
обърне необходимото внимание на бременната жена, както и да помоли св. Д. да се
обади на националния телефон за спешни повиквания 112, то това е достатъчно да се приеме, че той след
деянието е направил всичко зависещо от него да окаже помощ на
пострадалите.
В
правната доктрина и съдебната практика е прието, че когато от ПТП са пострадали
повече от едно лице и деецът е оказал помощ на един или на няколко, но не на
всички от тях, намалената отговорност по чл.343а НК има приложение. Обратното
разбиране, застъпено в Постановление № 6/69 г. на Пленума на ВС е изоставено. / Р. №10/30.01.1989г. по н.д. №
553/88г. на III-то н.о.,
Р. № 270/ 25.05.2010г. по н.д. № 197/10г. на II-ро н.о. /.
Всичко това води до извода, че подсъдимият е
направил всичко зависещо от него, съобразно възможностите му в конкретната
обстановка след настъпването на инкриминираното ПТП за оказване на необходимата
на пострадалите помощ.
Установено по делото е, че непосредствено
след настъпване на ПТП всички пострадали са напуснали сами автомобила, като
детето и съпруга на свидетелката Й.са
сторили това с нейна помощ. Когато подсъдимия е отишъл до лекия автомобил,
пострадалите са били извън него и не е имало нужда от помощ за да бъдат
извадени. Именно поради това действията на подсъдимия са се насочили към
оказване на съдействие на вече напусналите лекия автомобил пострадали. Поради
това, обстоятелството, че подсъдимият не е участвал в изваждането на
пострадалите от автомобила неправилно е експлоатирано от първата инстанция като
пречка за преквалифициране на деянието му в по – леко.
Тези съображения
налагат изводът, че деянието на подсъдимия К. се обхваща от хипотезата на
чл.343а, ал.1, б.”б”, чл.343, ал.1, б.”в”, вр. чл.342, ал.1 НК.
Първоинстанционният съд, като е признал подсъдимия за виновен в извършване на
по-тежко престъпление, а именно такова по чл. 343, ал.1, б. „в“ НК неправилно е приложил материалния закон.
След
като правилната правна квалификация касае приложение на закон за по-леко
наказуемо престъпление и това е в интерес на подсъдимия, то присъдата
следва да бъде изменена, като деянието на подсъдимия бъде преквалифицирано по чл.343а,
ал.1 б.”б”, вр. чл.343, ал.1, б.”в”, вр. чл.342, ал.1 НК и същият признат за
невиновен и оправдан по обвинението по чл.343, ал.1, б. „в“ НК.
Настоящата
инстанция намира, че присъдата следва да бъде изменена, като размерите на
наложените от първата инстанция наказания на подсъдимия следва да бъдат
ревизирани на плоскостта на преквалифицирането на деянието му по леконаказуемия
състав, очертан от нормата на чл.343а, ал.1, б.„б“ НК.
При
индивидуализацията на наказанията съдът е подходил с необходимата прецизност и
задълбоченост, преценил е всички обстоятелства и правилно е счел, че наказанието
лишаване от свобода следва да бъде определено по реда на чл.54 НК при превес на
смекчаващите отговорността обстоятелства.
Така
първата инстанция като е определила наказание „ лишаване от свобода“ на
подсъдимия по първоначалната, макар и несъобразена със закона правна
квалификация е удовлетворила изискването за преценка на
съществуващите обстоятелства, имащи значение за отговорността и правилно е
съобразила тяхното съотношение.
В тази ситуация видът на наказанието „ лишаване от
свобода“ се явява законосъобразно определен, но размерът му с оглед преквалификацията
на деянието на подсъдимия К. в по – леко такова
следва да бъде намален от две години на една година лишаване от свобода,
в който смисъл следва да бъде изменена присъдата.
В присъдата си първата инстанция е изложила достатъчно мотиви за приложението на института на условното осъждане, като се е позовала не само на наличието на
формалните основания за това, а и на специалното изискване на закона. Тя е
отчела характерът на
допуснатото нарушение на пътните правила, признанието пред пострадалите за
допуснатата грешка и самите условия на пътния участък, които в немалка степен са допринесли за неговото допускане и преценката, че целите на
наказанието могат да бъдат постигнати и без изолирането му от обичайната,
семейна, трудова и битова среда е правилна.
Вън от вниманието на първата
инстанция са останали значителни по обем обстоятелства, имащи значение при
определяне на продължителността на изпитателния срок, за който следва да бъде
отложено изпълнението на наказанието лишаване от свобода. Като не е отчела
младостта на подсъдимия, трудовата му ангажираност, обстоятелството, че същият
е добре интегриран в средата, където живее и работи и не на последно место
съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия и му е определил
изпитателен срок от четири години, контролираната инстанция е надскочила
целите, заложени в института на условното осъждане. Това налага ревизия на
присъдата и в тази част, като срокът, за който на основание чл.66, ал.1 НК е
отложено изпълнението на наказанието лишаване от свобода следва да бъде намален
от четири на три години.
Определеният
от първата инстанция на основание чл.343г НК срок от две години и три месеца
месеца, през който подсъдимият следва да бъде лишен от право да управлява МПС,
преценен на плоскостта на преквалификацията на деянието, на трудовата
ангажираност именно като водач на автобус, с която си дейност той
осигурява прехраната си, на допуснатите инцидентни нарушения на правилата за
движение, вкл. и на нарушението, довело до настъпване на инкриминираното ПТП,
които по съществото си не могат да бъдат определени като груби или системни се
явява завишен. Несправедливо е с оглед посочените по-горе
обстоятелства, очертаващи подсъдимия като стриктен и професионален водач на
МПС, съобразяващ се изцяло с разписаните в закона правила за движение, както и
с характера на упражняваната от него трудова дейност, посредством която той
осигурява прехраната и издръжката на семейството си, същият да бъде лишен за
такъв продължителен период от време от правото да управлява МПС. С отнемането
на възможността подсъдимия да управлява МПС през този срок ще бъдат надскочени
целите на това наказание, чийто основен акцент е насочен върху възпиращия
спрямо подсъдимия ефект да върши престъпления от подобен род, каквато опасност
в настоящия казус липсва. Това налага изменение и в тази част на присъдата, като размерът на определеното
наказание „ лишаване от право да управлява МПС“
за срок от две години и три месеца
следва да бъде намален на една година.
При
извършената служебна проверка на атакувания съдебен акт, извън възраженията на
страните, въззивната инстанция намира, че съобразно изискванията на закона
съдът е възложил направените по делото разноски.
На
основание чл.189, ал.3 НПК подсъдимият следва да бъде осъден да заплати в полза
на Държавата, по бюджета на съдебната власт направените в настоящата инстанция
разноски в размер на 120 лв., както и да заплати на частния обвинител Д.Д.Д.
направените от него в настоящата инстанция разноски в размер на 800 лв.
При разглеждането на делото не са
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, водещи до отмяна на
атакуваната присъда, поради което в останалата част същата следва да бъде
потвърдена.
Предвид
горното и на основание чл.334, т.3 и чл. 337, ал.1, т.1 и т.2 от НПК,
Пловдивският апелативният съд
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ Присъда № 20/17.04.2019г. по нохд № 185/18г. по
описа на Окръжен съд Хасково, като:
- ПРЕКВАЛИФИЦИРА деянието на подсъдимия М.И.К. по
чл.343а, ал.1 б.”б”, вр. чл.343, ал.1, б.”в”, вр. чл.342, ал.1 НК и ГО ПРИЗНАВА ЗА НЕВИНОВЕН и ОПРАВДАВА по обвинението по чл.343,
ал.1, б. „в“ НК.
- НАМАЛЯВА размера на наложеното на
подсъдимия М.И.К.
наказание от ДВЕ
ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА на ЕДНА
ГОДИНА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
- НАМАЛЯВА размера
на определения на основание чл.66, ал.1 НК изпитателен срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ на ТРИ ГОДИНИ.
- НАМАЛЯВА размера
на наложеното на подсъдимия М.И.К. наказание
„лишаване от право да управлява МПС“
от ДВЕ ГОДИНИ И ТРИ МЕСЕЦА на ЕДНА
ГОДИНА.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
РЕШЕНИЕТО може да бъде протестирано или
обжалвано пред Върховния касационен съд на Република България в
петнадесетдневен срок от съобщението до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.