Решение по дело №310/2017 на Районен съд - Карлово

Р Е Ш Е Н И Е

№…………………

гр. Карлово, 28.02.2019 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Карловски районен съд трети граждански състав

на осемнадесети декември две хиляди и осемнадесета година

в публично заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИНА ПОПОВА

Секретар: АНГЕЛИНА ГОСПОДАРСКА

като разгледа докладваното от съдията

гражданско дело № 310 по описа за 2017 година

и за да се произнесе, взе предвид:

ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание член 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 79, ал.1 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД, разглеждано по реда на член 422, ал. 1 от ГПК.

Ищецът „Б.2.“ ЕООД чрез процесуалния си представител твърди, че „***“ ЕАД била предприятие с основен предмет на дейност: изграждане, използване и поддържане на обществени далекосъобщителни мрежи и информационни системи на територията на Република България, както и за предоставяне на далекосъобщителни услуги чрез тях и други услуги на своите абонати. Между ***ЕАД и С.И.В. бил сключен договор за предоставяне на телекомуникационни услуги, а именно: 1) Заявление/Договор № *****, сключен на 04.02.2013 г. за срок от 12 месеца. С процесния този ***ЕАД предоставило на С.И.В. мобилни услуги с абонаментен план „Трафик анлимитед ес“ за номер *******, както и мобилен апарат. Договорът бил с начало на срока 04.02.2013 г. със срок 12 месеца. Същият бил прекратен на 06.02.2014 г. Услугата била активирана на 04.02.2013 г. Единичната цена без отстъпки била в размер на 8.33 лева без ДДС или 9.996 лева с ДДС. 2) Заявление/Договор № 500315449920092013-28742363, сключен на 20.09.2013 г. за срок от 24 месеца. С процесния договор ***ЕАД предоставило на С.И.В. мобилни услуги с абонаментен план „Макси кол ес“ за номер *****, както и мобилен апарат. Началният срок на този договор бил на 20.09.2013г. – за срок от 24 месеца, а крайният срок – до 19.09.2015 г. В раздела „Мобилна услуга“, т.1 абонатът се съгласил в случай на предсрочно прекратяване или при виновно неизпълнение на задълженията му, включително поради неплащане на дължимите суми, че дължи неустойка в размер на абонаментната цена без отстъпки за оставащите отчетни периоди от датата на прекратяване на договора до датата на изтичане на минималния срок. Този договор бил прекратен предсрочно на 12.08.2014 г. Единичната цена без отстъпки била в размер на 8.17 лева без ДДС или 9.80 лева с ДДС. За периода от 15.01.2014 г. до 14.02.2014 г. ответникът ползвал мобилни услуги за мобилен номер ******* в размер на 8.33 лева, за мобилен номер ***** в размер на 4.08 лева и ДДС в размер на 2.48 лева, за конто била издадена фактура № ********** от 15.02.2014 г. на обща стойност 14.89 лева, от която сумата в размер на 13.94 лева не била заплатена. За периода от 15.02.2014 г. до 14.03.2014 г. ответникът ползвал мобилни услуги за мобилен номер ***** в размер на 4.08 лева и ДДС в размер на 0.34 лева, като за мобилен номер ******* била сторнирана сума в размер на 2.38 лева, за които била издадена фактура № ********** от 15.03.2014 г. на обща стойност 2.04 лева, която не била заплатена. За периода от 15.03.2014 г. до 14.04.2014 г. ответникът ползвал мобилни услуги за мобилен номер *****, за които била издадена фактура № ********** от 15.04.2014 г. в размер на 13.92 лева, която не била заплатена. За периода от 15.04.2014 г. до 14.05.2014 г. ответникът ползвал мобилни услуги за мобилен номер *****, за които била издадена фактура № ********** от 15.05.2014 г. в размер на 9.80 лева, която не била заплатена. По фактура № ********** от 15.08.2014 г. ответникът дължал неустойка „Макси кол ес” в размер на 108.22 лева, която не била заплатена. В т. 1 от Заявление/Договор № 500315449920092013-28742363 от 20.09.2013 г. ответникът-абонат се задължил, в случай на виновно неизпълнение на задължения по договора от негова страна, включително неплащане на дължими суми преди изтичане на минималния срок на договора, посочен в поле „срок на договора“, да заплати неустойка в размер на абонаментната цена без отстъпки за оставащите отчетни периоди от датата на прекратяване до датата на изтичане на минималния срок. Общият размер на задълженията по незаплатените 5 броя месечни фактури бил в размер на 147.92 лева (сто четиридесет и седем лева и деветдесет и две стотинки), която сума представлява главница по фактури: № ********** от 15.02.2014 г., № ********** от 15.03.2014 г., № ********** от 15.04.2014 г., № ********** от 15.05.2014 г. и № ********** от 15.08.2014 г. Поради неплащане на задълженията от страна на ответника на 29.05.2015 г. дружество „***“ ЕАД сключило Договор за прехвърляне на вземания със „***“ ООД, по силата на който дружеството цесионер придобило вземанията по всички посочени фактури. Дружество „***“ ООД, в качеството си на пълномощник на „***“ ЕАД, изпратило уведомление на С.И.В. на основание чл. 99, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите. На 12.05.2016 г. „***“ ООД прехвърлило всички свои вземания придобити по горепосочения Договор на ищцовото дружество „Б.2.“ ЕООД. „***“ ООД в качеството си на цедент по Договора за прехвърляне па вземания сключен на 12.05.2016 г. уведомил длъжника за извършената цесия с подаденото заявление по чл.410 като информацията за извършеното прехвърляне се съдържало и в заявлението по чл.410 от така и в заповедта за изпълнение изпратена до длъжника. Законът не указвал формата и момента па съобщаване. Длъжникът можел да противопостави своето възражение, че няма надлежно уведомление, само при наведено твърдение, че бил изпълнил задължението си на стария кредитор. Ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от , като съдът уважил същото и е издал заповед за изпълнение по ЧГрД № 118/2017 г. по описа на КрлРС, срещу която длъжникът подал възражение в срок.

МОЛИ съда да постанови решение, с което за установено, че С.И.В. дължи на „Б.2.“ ЕООД както следва: сумата от 147.92 лева (сто четиридесет и седем лева и деветдесет и две стотинки), представляваща главница – формирана от задължения и неустойка, по договор за телекомуникационни услуги № *****, сключен на 04.02.2013 г., сключен между ответницата и „***“ ЕАД, законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 от -26.01.2017 г., до окончателното изплащане на вземането, за която суми била издадена Заповед № 65 от 31.01.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ЧГрД № 118/2017 г. по описа на КрлРС.

Претендира за разноските по исковото и заповедното производство.

Ответницата С.И.В. оспорва иска.

1) Прави възражение за това за нищожност като твърди, че не е изявявала воля за сключването на посочените договори и не се е задължавала по тях срещу предоставянето на каквито и да е услуги. Оспорва положените подписи върху представените два броя договори като твърди, че това не е подписът на ответницата и в двата документа подписът не е изпълнен от нея. Прави възражение за недействителност – нищожност на договорите поради противоречие със ЗЕС, липса на съгласие и форма, на договори за услуги поради липсата на съществени елементи от същия, а именно: ясно и разбираемо описание на услугата и нейния вид и цени, ценови пакети или тарифи, условия и срокове на плащане - възражение за нищожност на договора поради неспазване на императивната защитна разпоредба на чл.228 ал.1 и ал.2 от ЗЕС.

2) Оспорва начислената такса по посочените в исковата молба фактури, тъй като доставчикът не предоставил услугата на ответницата ми като потребител, поради което и възнаграждение за услугата не му се следвало. Доколкото неустойката била предвидена за прекратяване на договора поради неплащане на задължения от абоната и/или виновно неизпълнение и предвид липсата на такива неизпълнени задължения от страна на ответника, той не дължал неустойка. В този аспект доставчикът нямал право едностранно да прекратява договора, тъй като условие за прекратяването му било абоната да има неизпълнени задължения, каквито ответницата нямала поради непредоставянето му на насрещната престация по договора, която най - вероятно бил интернет услуга чрез модем. Съгласно трайната съдебна практика по приложението на разпоредбата на чл.92 от ЗЗД претендиращият заплащане на неустойка трябвало да е изправна страна по правоотношението. Твърди, че доставчикът-цедент не предоставил на абоната услугата по договора, поради което не изпълнил основното си задължение по договора и бил неизправна страна по правоотношението. Оспорва твърденията, че услугите по представените договори са й предоставени в качеството й на потребител. Оспорва приложените към исковата молба фактури, твърди, че не са й връчени и не е запозната с тях.

3) В исковата молба се твърдяло, че доставчикът има право да прекрати договора едностранно и без предизвестие договора съответно да начислява неустойки за това в размер на таксите по договорите. Счита горепосочената разпоредба, даваща право на едностранно прекратяване и то без уведомяване на потребителя за нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП във вр. с чл.143 от ЗЗП, който нормативен акт се прилагал предвид качеството на потребител на ответницата. По силата на договора се давало право на търговеца по собствена преценка едностранно да прекрати договора като по този начин се освободи от задължението си да предоставя услугата на потребителя, но в същото време това не освобождавало потребителя да престира неустойка в размер на абонаментните такси. Това прекратяване било предвидено да става без уведомяване на потребителя, което счита за недопустимо, доколкото от това прекратяване възниквало и задължение на потребителя за неустойка, за заплащането на която потребителят поне следвало да бъде поканен и предупреден. По никакъв начин разпоредбата от договора не съответствала с принципите и целите на ЗЗП и ЗЕС, и поставяла потребителя в неравностойно положение, което водело до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Поради това счита, че правото на прекратяване на договора би следвало най- малкото да стане с писмено предупреждение и даване на срок за изпълнение на просрочените задължения, каквото писмено предизвестие било предвидено за прекратяването на договора от страна на потребителя. В разпоредбата на чл.143 т. 7 от ЗЗП била предвидена възможност за едностранна промяна, съответно прекратяване на договора, от страна на доставчика, но само при наличие на сериозни основания за това. Не можело да се приеме, че неплащане на сума от 24 лева е сериозно основание за едностранно без уведомяване на потребителя прекратяване на договора, след което и за потребителя възниквало задължение за неустойка. С оглед на гореизложеното предвид липсата на уведомяване на ответника за прекратяване на договора и неполучаване от негова страна на фактурата, търговецът нямал право да прекрати договора, прекратяване не било налице и ответникът не дължал неустойка за прекратяване на договора. В договора не бил уговорен падеж за заплащане на задълженията на потребителя, поради което и същите били дължими след покана. Такава покана не била отправяна на ответницата, която не получила и фактурите, приложени към исковата молба. Предвид липсата на изискуемост доставчикът нямал право да прекратява договора, поради което неустойка за прекратяването му не му се дължала.

4) На основание чл.146 ал.1 от ЗЗП във връзка с чл.143 т.5 от ЗЗП прави възражение за нищожност на неустоечната клауза на собствено основание, тъй като предоставяла на търговеца да изисква необосновано високо обезщетение за неизпълнение на задължения на потребителя. Поради предвиденото право на прекратяване на договора от страна на доставчика, същият не предоставял услуги, но в същото време и то след прекратяване на договора от негова страна получавал престация под формата на неустойка, която била равна на престацията на потребителя, която той дължал при предоставянето на услугата. По силата на общите правила на ЗЗД - чл.26 от ЗЗД, счита неустоечната клауза за нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Ако съдът счете клаузата за действителна, то правя възражение за прекомерност на начислената неустойка.

5) Прави възражение за погасителна давност: Нито в договора, нито в ОУ бил предвиден падеж за заплащане на задълженията на абоната, поради което и главното вземане съгласно общите правила ставало изискуемо след покана, поради което и на основание чл.114 ал.2 от ЗЗД погасителната давност започвала да тече от датата на възникването му. Доколкото се касаело за периодично вземане давността за него била тригодишна, поради което към датата на подаване на заявлението по чл.410 от в съда, главното вземане било погасено по давност. Поради погасяване на главното вземане на основание чл.119 от ЗЗД и били погасени и акцесорните такива за неустойка.

6) Прави възражение за липса на действие на договора за цесия:

Към датата на подаване на заявлението в съда, и от представените доказателства към исковата молба било видно, че цесията не била съобщена на ответницата, поради което и нямала действие спрямо нея. Предявени били специалните установителни искове по чл.422 от след проведено заповедно производство, по което заявител бил твърдения цесионер, и към тази датата ответницата следвало да бъде уведомена за новия кредитор, което оспорва да е сторено. Ответницата подала възражение срещу вземане, претендирано в издадената от съда заповед от едно трето лице, което само твърдяло, че е цесионер. Оспорва и твърденията, че вземанията от ответницата са включени и са предмет на договора за цесия. Твърди, че тези вземания не са прехвърлени още от- първия цедент на първия цесионер, последният впоследствие бил и цедент.

МОЛИ съда да отхвърли иска като неоснователен. Претендира за разноските по делото.

От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната съвкупност съдът намира за установено от фактическа страна следното:

В хода на настоящото производството същото е частично прекратено по отношение претендираната лихва за забава в размер на 44.34 лева и определението е влязло в законна сила.

Въз основа на така установената и възприета фактическа обстановка, съдът изграждайки вътрешното си убеждение, прави следните изводи от правна страна:

Искът с правно основание чл.422 от вр. чл.415 от е законодателно уреден, за да бъде установено дали съществува вземането, което е претендирано по реда на заповедното производство, когато срещу заповедта за изпълнение е подадено възражение от сочения в заповедта за изпълнение длъжник. Това означава, че предметът на установителния иск е идентичен с предмета на заповедта за изпълнение – подлежи на доказване същото вземане – на соченото основание и в претендирания размер, което е заявено по реда на заповедното производство. С оглед това, че искът е регламентиран като положителен установителен иск, в тежест на ищеца е възложено да докаже наличието на материалноправни предпоставки за уважаване на предявения иск. В конкретния случай ищцовото дружество основава претенцията си на твърдения, че разполага с вземане, представляващо дължими абонаменти такси и неустойка по договор за мобилни услуги. Освен това основава вземането си на сключен договор за цесия. На първо място, според съда не е доказано по несъмнен начин прехвърляне на вземането от първоначалния кредитор, ***ЕАД, на първоначалния цесионер. Към договора за цесия е е представено приложение І 1.1. и 1.2, т.е. не се установява, че вземането спрямо ответницата действително е било предмет на този договор. При това положение, не се установява, че в полза на „***“ ООД е възникнало валидно вземане спрямо ответницата, което от своя страна да бъде прехвърлено на последяващия цесионер – ищец в настоящия процес. Дори да се приеме обратното, от събраните по делото доказателства не е проведено доказване за възникнало право на доставчика на мобилни услуги – ***ЕАД да претендира неустойка, респективно – да цедира вземане за такава. Съгласно чл.92 от ЗЗД задължението за неустойка възниква при неизпълнение на конкретно задължение за едната страна по договора, като страните следва да са уговорили начина, по който да бъде начислявана неустойката и за които. Не е доказано в процеса на кое основание операторът е счел договора за предсрочно прекратен или да е направил изявление за предсрочното му прекратяване поради неплащане, при каквато хипотеза е уговорено абонатът да дължи неустойка, не е установено и някакво изявление на оператора да е достигнало до абоната. На официалната Интернет-страница на дружеството-оператор са публикувани общи условия, които са в сила от в сила от 01.11.2018 г., действащите към момента на сключване на договора, по който се претендира неустойка, не са представени в процеса. Поради изложеното, съдът приема, че исковата претенция за неустойка подлежи на отхвърляне. Основателно се явява и направеното възражение от ответника за нищожност на клаузата поради това, че е неравноправна. Ответникът притежава качеството потребител по смисъла на § 13,т.1 от ДП на ЗЗП, даващ легална дефиниция на това понятие, според която норма потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ответницата в качеството на физическо лице е предоставена далекосъобщителна услуга. Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 19 точки, визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Процесните договори са сключени при предварително определени условия от едната страна – доставчик на далекосъобщителни услуги и впоследствие - цедент. Ответницата е била лишена от възможност да влияе върху съдържанието на договора, съдържащ неустоечна клауза. Не се установи атакуваната клауза на договора, да е била индивидуално договорена. Липсват такива както твърдения, така и доказателства от ищцовата страна. Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов §13а, т.9 от ДР на ЗЗП (ДВ бр.64/2007 г.). Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия, а в конкретния случай това е и изрично посочено в полето „мобилна услуга“ на договора, непосредствено над уговорената неустоечна клауза. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В конкретния случай такъв факт не се сочи и установява от доказателствата по делото. Поради изложеното съдът приема, че в случая не е налице индивидуално договаряне на разпоредбите по т. 1 от раздел Мобилна услуга от договора, касаеща дължимата неустойка. В този смисъл е и разпоредбата на чл.146 от ЗЗП, съгласно и която самата тежест на доказване за индивидуално договаряне е в тежест на търговеца, каквито доказателства по делото няма. Следва само да се отбележи, че неустойката в размер на оставащите месечни абонаментни такси до края на срока на договора, договаряна от доставчиците на услуги, вече трайно се приема за нарушение по чл. 68г,ал.1 от ЗЗП от КЗП и за нелоялна търговска практика, каквато е константната съдебна практика. В случая, самият начин на сключване на договора поставя в изключително неблагоприятно положение потребителя спрямо търговеца, което противоречи на добросъвестността. Ето защо и на това основание така предявеният иск на ищеца за неустойка от 108.22 лева следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Ответницата претендира разноски и с оглед изхода от процеса, следва да се осъди ищеца да заплати направените в настоящото производство. С молба вх. № 9755/2018 г. ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което съдът намира за основателно. Делото не е с фактическа и правна сложност, материалният му интерес е бил общо в размер на под 200 лева преди частичното прекратяване, поради което договореното и доказано възнаграждение следва да се намали до законоустановения минимум в размер на 300 лева, съгласно чл. 7, ал.2, т.1 от наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Мотивиран от изложеното съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „Б.2.“ ЕООД, ЕИК *****със седалище и адрес на управление ***, законен представител Г.Г. за признаване за установено, по отношение на С.И.В. с ЕГН ********** ***, че С.И.В. дължи на „Б.2.“ ЕООД, сумата от 147.92 лева (сто четиридесет и седем лева и деветдесет и две стотинки), представляваща главница – формирана от задължения и неустойка, по договор за телекомуникационни услуги № *****, сключен на 04.02.2013 г., сключен между ответницата и „***“ ЕАД, законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 от ГПК - 26.01.2017 г., до окончателното изплащане на вземането, за която суми била издадена Заповед № 65 от 31.01.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ЧГрД № 118/2017 г. по описа на КрлРС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 вр. с ал.5 от ГПК „Б.2.“ ЕООД, ЕИК *****със седалище и адрес на управление ***, законен представител Г.Г. да заплати на С.И.В. с ЕГН ********** *** направените по делото разноски в размер на 300 (триста) лева.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ:

Сн.Д.

Номер на акта:	78
Дата:	28 февруари 2019 г. (в сила от 24 юни 2019 г.)
Съдия:	Дарина Илиева Попова

Дело:	20175320100310
Тип на делото:	Гражданско дело
Дата на образуване:	22 март 2017 г.

Решение по дело №310/2017 на Районен съд - Карлово

Съдържание на акта