№ 12065
гр. София, 08.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20231110112562 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на А. М. Ч., с която
срещу [*******] са предявени обективно кумулативно съединени искове, както следва:
- искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, ев. пр. 2, ев. пр. 3 ЗЗД за прогласяване
нищожността на клаузите на чл. 1, ал. 2, ал. 3, ал. 4, чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договор за
кредит № [*******], сключен между страните;
- иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявен първоначално като частичен за сумата
от 50 лева, а впоследствие увеличен до сумата от 212,31 лева съгласно исканена ищеца,
съдържащо се в молба от 08.06.2023 г. и определение на съда по чл. 214, ал. 1, изр.
посл., постановено в откритото съдебно заседание, проведено по делото на 15.06.2023
г., представляваща недължимо платена на ответника сума във връзка с договора за
кредит, ведно със законната лихва от предявяване на иска /09.03.2023 г./ върху сумата
от 50 лева, а върху остатъка от 08.06.2023 г. до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за кредит № [*******] на
21.12.2022г., по силата на който ответникът му е предоставил сумата 500 лева, като в
договора е бил посочен размер на ГПЛ 40,32 % и ГПР 49,41 %. Уговорено е било
заемът да се върне на 14 двуседмични вноски. С клаузата на чл. 1, ал.3 от договора е
било уговорено предоставянето на допълнителна услуга на кредитополучателя, за
която е била начислена сумата 197,54 лева, платима заедно с вноските по кредита. С
чл. 4, ал. 1 от договора е било установено задължение за кредитополучателя да
представи обезпечение по кредита, като при неизпълнение на същото съгласно
клаузата на чл. 4, ал. 2 е предвидена дължимостта на неустойка в размер на сумата от
131,60 лева. Поддържа, че още със сключване на договора е била начислена и
неустойката за непредставяне на обезпечение. Твърди да е погасил изцяло
задълженията по договора за кредит. Счита, че договорът е нищожен поради
неспазване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не бил
посочен реалния ГПР и по-конкретно без изрично да са описани основните данни,
1
които са послужили за неговото изчисляване. Твърди, че действителният ГПР по
договора е по-висок от посочения и по този начин са нарушени правилата на чл. 19
ЗПК. Освен това клаузата за неустойка влизала в противоречие с разпоредбата на чл.
33, ал. 1 ЗПК и накърнявала добрите нрави. Същата била и неравноправна по см. на чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Развива съображения за нищожност на таксата за експресно
разглеждане поради противоречието й с чл. 10а ЗПК. В обобщение на подробните
доводи в исковата молба заключва, че целият договор е нищожен с оглед разпоредбата
на чл. 22 ЗПК, но иска от съда да прогласи за нищожна само клаузата за неустойка и
тази за такса експресно разглеждане. Предявява искане за осъждане на ответника да
върне недължимо платените суми във връзка с разпоредбата на чл. 22, вр. чл. 23 ЗПК.
Ответникът оспорва предявените искове. Счита, че исковата молба е нередовна,
което препятствало правото на защита на ответника. Намира за недопустимо
съединяване на установителен с осъдителен иск. Развива подробни съображения в тази
връзка, макар да липсва идентитет между предмета на претенциите на ищеца
/установителни и осъдителна/, заявени с исковата молба. Не отрича сключването на
договора и че по силата на същия е предоставил на ищеца сумата от 500 лева. Отрича
при сключването на договора и със същия да са нарушени императивни норми на
закона. Счита, че в договора е посочен размерът на ГПР и то в съответствие с
изискванията на ЗПК. Поддържа, че към момента на сключване на договора
процесната неустойка не е била дължима, с оглед което и същата не следва да се
включва в ГПР. Развива съображения относно функциите на неустойката, като счита,
че с оглед обезщетителния характер на вземаето, същата по дефиниция не се включва в
ГПР. Оспорва клаузата да има неравноправен характер, като счита, че
кредитополучателят е можел да прецени икономическите последици от сключването на
договора, в т.ч. и тези относно дължимата неустойка. Излага подробни доводи в
подкрепа на становището си, че оспорената клауза не противоречи на добрите нрави.
Разяснява също, че на ищеца е била предоставена услуга, за която той доброволно се е
съгласил да заплати съответното възнаграждение на кредитодателя. Възразява срещу
разноските на ищеца и срещу искането да бъде присъдено възнаграждение по чл. 38
ЗАдв., като излага съображения, че ищецът не е материално затруднено лице. Моли за
отхвърляне на исковете и претендира разноските за производството.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
По делото е представен договор за паричен заем [*******] № [*******] –
21.12.2022 г., от който се установява, че страните са сключили договор, по силата на
който ответното дружество [*******] предоставило на ищеца заем в размер на сумата
500 лева при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.32 %, годишен процент на
разходите – 49.41 % и срок за погасяване на заема 28 седмици. В чл. 1, ал. 3 от
договора е предвидено, че заемателят дължи такса за експресно разглеждане на
документи и отпускане на паричен заем в размер на 197,54 лева. Съгласно чл. 4, ал. 1
от същия договор, заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения, а именно: 1. поръчител -
физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя си,
издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните
изисквания: да е навършило 21-годишна възраст, да работи по безсрочен трудов
договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален
осигурителен доход в размер на 1000 лева, през последните 5 години да няма кредитна
2
история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие
от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен
договор за паричен заем в качеството си на заемател или 2. Банкова гаранция, издадена
след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя, валидна
30 дни след падежа за плащане по договора. Съгласно чл.4, ал.2 страните се съгласяват,
че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
посочено в ал.1, заемателят дължи неустойка в размер на 131,60 лева, като уговорката е
тя да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски,
като в този случай дължимата вноска е в размер на 63,52 лева, а общото задължение по
договора става в размер на 889,28 лева.
В производството е прието заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
на което настоящият състав на съда дава вяра, като обективно и компетентно дадено,
изготвено въз основа на събраните по делото доказателства, преценени от експерта с
оглед притежаваните от него специални знания от областта на икономическите науки.
Съгласно заключението, ищецът е получил заемната сума в размер на 500 лева, като
ищецът е извършил предсрочно погасяване на заема на 13.01.2023 г., като е заплатил
сума в общ размер на 729.20 лева. В Таблица 1 към експертното заключение е
посочено какви точно задължения са погА.и – сума от 500 лева – главница, сума от
11,89 лева – договорна лихва, сума от 197,54 лева – такса за екпсресно разглеждане,
сума 14,77 лева – неустойка и сума от 5 лева – разходи за събиране на вземането.
Съгласно заключението размерът на ГПР, без да се включва таксата за експресно
разглеждане и неустойката, е 49,62 %, а при тяхното включване – 892,55 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал.1, пр.1, 2 и 3, вр. чл. 26, ал. 4
ЗЗД, вр. чл. 10а ЗПК и чл. 19 ЗПК за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 1,
ал. 3 и чл. 4, ал. 1 от процесния договор за потребителски кредит, както и иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платена от ищеца на
ответника сума.
По иска по чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 ЗЗД вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване на
нищожността на клаузи от договора за потребителски кредит в тежест на ищеца е да
установи, че клаузите от договора, сключен с ответника, са нищожни на заявените в
исковата молба основания, а именно поради нарушение на императивни норми на
закона, в т.ч. и че имат неравноправен характер, поради заобикаляне на закона и/или
поради накърняване на добрите нрави, т.е. че накърнява принципите на
справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения,
както и принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване. По иска по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е заплатил процесната сума
на ответника. В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си,
че при сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, както и
че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици
от сключването на договора. По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ответника е да
установи, че е налице основание да получи и задържи заплатените му от ищеца по
процесния договор суми.
Относно клаузата на чл. 1, ал. 3 от договора за заплащане на такса за експресно
разглеждане на заявката за паричен заем:
3
В случая се касае за т.нар. „бързи кредити“, при които потребителят разчита да
получи заявената сума в кратък срок, а таксата за експресно разглеждане на документи
за отпускане на кредита, се явява задължително условие за кредитиране. Посочената
клауза съдът приема, че противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, който забранява заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
което означава, че в случая чл. 10а, ал. 1 ЗПК не намира приложение, тъй като
посочената такса за експресно разглеждане е свързана именно с усвояването на
кредита. От друга страна, липсва каквато и да е еквивалентност между задължението
на заемополучателя и престацията на кредитора, дори и кредитът да бъде предоставен
незабавно. На следващо място, чрез посочената клауза се стига до оскъпяване на
кредита, като по този начин се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно
начисляването на ГПР в размер пет пъти по-висок от законната лихва. Процесната
клауза следва да се прогласи за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като
същата е в противоречие със закона /чл. 10а ЗПК/.
Относно задължението за неустойка при непредоставяне на обезпечение – чл. 4,
ал. 2 от договора:
Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето с естеството
на сключения договор за заем, налага извод, че тя представлява скрито възнаграждение
за кредитора. Така въведените изисквания в цитираната по-горе клауза от договора за
вида обезпечение по избор на заемателя: физическо лице - поръчител, отговарящо на
определени изисквания или банкова гаранция в размер на цялото задължение на
заемателя по договора и срока за представянето му- тридневен, създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се
възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури
банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30
дни след падежа за плащане по договора или физическо лице - поръчител, отговарящ
на всички поставени изисквания към него, при положение, че кандидатства за
отпускане на кредит в размер от 500 лева. С други думи, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати.
В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи
характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е
уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за
добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между
страните. Същите попадат под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като
задължават потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на
обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с
оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка. Уговореното задължение
на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова
гаранция има за цел кредиторът да получи допълнително възнаграждение върху
стойността на отпуснатия заем, което представлява заобикаляне на изискванията на
(ЗПК) и води до нейната нищожност съгласно чл. 21, ал. 1 от закона. Следва да се
обърне внимание на задължението на кредитора преди сключването на договора за
кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в
достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно
платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На практика се
4
получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си
задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез
сключването на договора. Последното води до значително нарастване на цената на
кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие както със
закона - чл. 16 ЗПК.
Същевременно основателно от страна на ищеца се поддържа, че е налице
нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не
може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза размерът на ГПР без да се
включва таксата за експресно разглеждане и неустойката, е 49,62 %, а при тяхното
включване – 892,55 %, поради което действително приложимият ГПР по договора
реално надхвърля законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В чл. 4, ал. 2
от договора е посочено, че неустойката се заплаща на равни части към всяка от
погасителните вноски по договора, като в този случай дължимата вноска по кредита се
оскъпява. С оглед гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало
да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент
на разходите. Следователно тази клауза също е нищожна на основание чл. 26, ал. 1,пр.
1, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК.
Предявените от потребителя искове следва да се уважат на главното заявено
основание, а именно клаузите от договора следва да се прогласят за нищожни поради
противоречието им с императивни материалноправни норми на закона.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен
действителният размер на разходите по кредита. Текстът на последната норма не
следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно ГПР, да
се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР
при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до
неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Подвеждащото оповестяване на този елемент от
изискуемото съдържание на договора съставлява порок, изключващ валидността на
договора съгласно чл. 22 ЗПК. В този случай потребителят следва да върне само
чистата стоиност на кредита, но не дължи лихви и или други разходи по кредита,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
В аспекта на гореизложеното следва да се заключи, че основателен е и искът по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Доколкото потребителят не дължи на кредитора нищо над
чистата стойност на кредита /чл. 23 ЗПК/, а в производството е установено, че е
заплатил и сумата от 212,31 лева, чието претендиране се иска, то и този иск следва да
бъде уважен в пълен размер.
Законна лихва върху главницата в размер на 50 лева следва да се присъди от
датата на исковата молба /09.03.2023 г./, а за разликата, за която съдът е допуснал
увеличение на размера на иска – от датата, с която съдът е бил сезиран със съответното
5
искане /08.06.2023 г./.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на първоначалния ищец на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Същият е извършил разноски в размер на сумата от 500
лева за държавна такса и 350 лева за депозит за вещо лице. Тези разноски следва дса се
присъдят в полза на ищеца.
Претендира се адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1
ЗАдв., което да бъде присъдено по всеки от предявените общо три кумулативно
съединени искове /в общ размер на 1440 лева с ДДС/. Съдът определя адвокатско
възнаграждение по предявените искове съобразно общия материален интерес и
предвиденото в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, като съобразява цената на предявените искове, липсата
на фактическа и правна сложност на делото, срочното му разглеждане в едно съдебно
заседание без участие на процесуални представители на страните, както и
обстоятелството, че изходът от осъдителния иск е обусловен от изхода по
установителните, още повече ищецът с исковата молба е навел възражения и доводи за
нищожност на целия договор за кредит. Настоящият съдебен състав следва да посочи,
че застъпва становището, че този тип дела, делът на които значително нарастна, не
бива да се превръща в генератор на съдебни разноски, надвишаващи многократно
материалния интерес на страната, който съдът приема, че се концентрира в
постановяването на осъдителен диспозитив за връщане на недължимо заплатена сума
от потребителя. Ето защо и в полза на адвокатското дружество следва да се присъди
сумата от 480 лева с ДДС.
За пълнота и във връзка с оспорванията на ответника, че не са налице
предпоставките ищецът да бъде представляван безплатно в производството, следва да
се посочи, че от представените по делото документи не се установява наличието към
момента на предявяване на исковете на финансов доход, който да позволява на
страната да заплати възнаграждение на адвоката си в размер, какъвто е претендиран по
реда на чл. 38 ЗАдв.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. М. Ч., ЕГН **********, със съдебен адрес:
[адрес] срещу [фирма], със седалище и адрес на управление: [адрес] иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД, вр. чл.10а ЗПК НИЩОЖНОСТТА
на клаузата на чл. 1, ал. 3 от договор за паричен заем [*******] № [*******]/21.12.2022
г, сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на заема в размер на 197,54 лева, поради
противоречие със закона.
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. М. Ч., ЕГН **********, със съдебен адрес:
[адрес] срещу [фирма], със седалище и адрес на управление: [адрес] иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД, вр. чл.19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК
НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем [*******] №
[*******]/21.12.2022 г, сключен между страните, предвиждаща заплащане на
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в размер на
131,60 лева, поради противоречие със закона.
6
ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление: [адрес] да заплати на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на А. М. Ч., ЕГН **********, със съдебен адрес:
[адрес], сумата 212,31 лева, ведно със законната лихва върху сумата от 50 лева,
считано от 09.03.2023 г. до окончателното плащане, а върху сумата от 162,31 лева,
считано от 08.06.2023 г., представляваща заплатена без основание сума във връзка с
договор за паричен заем [*******] № [*******]/21.12.2022 г.
ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление: [адрес] да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на А. М. Ч., ЕГН **********, със съдебен адрес: [адрес],
сумата от 500 лева, представляваща разноски за производството пред СРС.
ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление: [адрес], да заплати на
[*******], с адрес: [*******] на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от
480 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на А. М.
Ч. безплатна правна помощ в производството пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7