РЕШЕНИЕ
гр. София, 04.02.2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, I
- 28 състав, в публичното съдебно заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
Председател:
ИВАЙЛО ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Надежда Масова, като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 727/2021 г. по описа на СГС, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявен e иск с
правно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ от М.М.К. срещу П.на Р.Б.за сумата от 50 000
лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.07.2020 г., до
окончателното ѝ изплащане, представляваща обезщетение за причинените на
ищеца неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в престъпление, за
което е бил оправдан с вляза в сила присъда по НОХД № 4719/2016 г. по описа на
СРС.
В исковата молба са изложени твърдения, че през м. юли 2014 г. срещу
ищеца било образувано наказателно производство по ДП-ЗМ-165/2014 г. по описа на
СДВР, прокурорска преписка № 27243/2014 по описа на СРП, като му е повдигнато
обвинение за престъпление по чл. 213а, ал. 1 и ал. 4 от НК. С постановление от
23.07.2014 г. на СРП е привлечен в качеството на обвиняем, като му е наложена
мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от 72 часа, продължена от
съда по искане на П.и отменена с определение на СГС на 01.08.2014 г. С
постановление от 05.10.2015 г. обвинението срещу М.М.К. било прецизирано и на
14.03.2016 г. СРП е внесла в Районен съд - гр. София обвинителен акт, по който
е било образувано НОХД № 4719/ 2016 г. С присъда от 22.10.2019 г. ищецът е бил
оправдан по повдигнатото му обвинение, която присъда е била потвърдена с
решение № 460/15.07.2020 г. на СГС, 9 въззивен състав.
Ищецът твърди, че в резултат на незаконното обвинение е претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се в душевни болки, страдания, стрес,
тревожност, безсъние. В средствата за масова информация имало публикации, че е
изнудвач, заплашващ хората с убийство. По този начин били уронени честта и
достойнството му на почтен човек и бизнесмен. Поради прекомерната
продължителност на наказателното производство в размер на около шест години,
социалният му живот бил накърнен, станал по-затворен, а социалните му контакти
намалили своята интензивност. Неоснователното му задържане под стража е
представлявало противозаконно лишаване от свобода, ограничаващо правото му на
свободно придвижване в пространството, правото на полагане на труд и
реализиране на доходи, срещи и разговори с любими хора, с приятели и семейство.
Ответникът П.на Р.Б.оспорва исковете по основание и по размер. Поддържа,
че ищецът не е представил доказателства за претърпени от него вреди, които да
са в непосредствена причинна връзка с воденото срещу него наказателно
производство и в тази връзка искът се явявал недоказан. Липсвали доказателства
да е търпял душевни болки, страдания, стрес, както и не са представени
публикации в обществени медии или социални мрежи относно личността му. Не е
налице причинна връзка между воденото наказателно производство и здравословното
му състояние или социалния му живот. Оспорва и размера на претендираното
обезщетение като завишено и неотговарящо на изискванията за справедливост,
регламентирани в чл. 52 от ЗЗД. Не били налице доказателства в подкрепа на
твърденията на ищеца за прекомерна продължителност на наказателното
производство с оглед фактическата и правна сложност на делото, броя на
обвиняемите, характера, вида и периода на осъществяваната престъпна дейност. На
ищеца била наложена най-тежката мярка за процесуална принуда в съответствие с
обществената опасност на престъплението, за което му е било повдигнато
обвинение. Същата не е довела до значително ограничаване на неговите права. Следвало
да бъде отчето и поведението на ищеца, което е допринесло за настъпване на
увреждането и характера на повдигнатото му обвинение.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и събраните
по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира
следното от фактическа и правна страна:
Между страните не съществува спор относно проявлението в
обективната действителност на описаните в исковата молба факти, касаещи
повдигнато на ищеца обвинение, взетата мярка за процесуална принуда и продължителността
на наказателното производство, завършило с оправдателна присъда още на първа
инстанция.
Установява се от приложеното към настоящото дело НОХД №
4719/2016 г. на СРС, НО, 108 състав, че срещу М.М.К. е
било образувано наказателно производство по ДП-ЗМ-165/2014 г. по описа на СДВР,
прокурорска преписка № 27243/2014 по описа на СРП, като с постановление от
23.07.2014 г. на СРП, предявено му на 24.07.2014 г., е привлечен в качеството
на обвиняем за престъпление по чл. 213а, ал. 1 и ал. 4 от НК. С прокурорско
постановление от 24.07.2014 г. е задържан под стража за 72 часа, а с
определение от 27.07.2014 г. по НЧД № 14545/2014 г. на СРС, спрямо ищеца е
взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“, като същата е отменена с определение
от 01.08.2014 г., по ВЧНД №3383/2014 г. на СГС.
С постановление от 05.10.2015 г. на М.М.К. му е повдигнато обвинение за
извършено престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 1, пр. 1 и т. 4, пр. 1 от НК на
СРП, като на 14.03.2016 г. СРП е внесла в Районен съд - гр. София обвинителен
акт, по който е било образувано НОХД № 4719/ 2016 г. С присъда от 15.07.2020 г.
ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение, която присъда е била
потвърдена с окончателно решение № 460/15.07.2020 г. на СГС, 9 въззивен състав.
Според показанията на доведения от ищеца свидетел С.К.С., тя и М.К. дълго
време са били в една обща компания и се познават от 14 или 15 години. Сочи, че
след като не са се срещали известно време, преди няколко години той ѝ
споделил, че има повдигнато обвинение срещу него и е бил задържан, от който
факт цялата им компания останали учудени. Преди да му повдигнат обвинение ищецът
е бил много енергичен, весел, комуникативен човек, след което той видимо много
се променил - започнал да се оплаква, че пие лекарства, да изпада в депресии,
косата му започна да побелява и да пада, което състояние продължило, докато не
е бил оправдан. Свидетелят сочи, че лично от ищеца е разбрала, че в няколко
сайта е отразено делото му и това, че е изнудвал хора, от което се чувствал
унизен, като няма впечатления дали е имало подобни публикации и в пресата.
Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ
държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, П.или
съда от незаконно обвинение в извършването на престъпление, ако лицето бъде
оправдано, като отговорността на правозащитните органи е обективна. За
уважаването на предявения иск е необходимо кумулативно наличието на следните
предпоставки: повдигане на обвинение на ищеца за извършване на престъпление;
оправдаване на лицето, с влязла сила присъда; наличието на вреди (имуществени
и/или неимуществени) и причинно-следствена връзка между незаконното действие на
правозащитните органи и настъпилите вреди, които следва да се докажат от ищеца.
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане е
свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо
който настъпилата вреда се съизмерява.
В случая се доказват всички елементи от фактическия състав,
обуславящ отговорността на ответника за неимуществени вреди. Установено е по
делото, че ищецът е бил обвинен в извършването на престъпление чл. 213а, ал. 2,
т. 1, пр. 1 и т. 4, пр. 1 от НК на СРП, по което е оправдан на първа инстанция,
потвърдена от въззивната инстанция. Това обстоятелство само по себе си е
достатъчно да обоснове основателност на претенцията за претърпени неимуществени
вреди, доколкото е житейски логично наказателното преследване да породи
негативни психически преживявания в емоционалната сфера на ищеца, което се
потвърждава и от показанията на изслушания по делото свидетел.
Съдът намира, че срокът на продължилото шест години
наказателно производство в периода м. юли 2014 г. – м. юли 2020 г., в
конкретиката на самото наказателно производство не се явява необосновано дълъг,
отчитайки и поведението на обвиняемите Д.Т.и М.М.К.. От привличане на ищеца за
обвиняем (23.07.2014 г.) до внасяне на обвинителния акт в съда (14.03.2016 г.)
досъдебното производство е продължило около една година и половина, което не е
неразумно дълъг срок. В съдебната му фаза пред първа инстанция първото съдебно
заседание е отложено по искане на адвоката на настоящия ищец, като до
насроченото на 12.10.2016 г. о.с.з. ход не е даван, тъй като вторият обвиняем
не се явявал лично или чрез свой адвокат и е бил обявен за общонационално
издирване. Заседанието на
12.10.2016 г. не е било проведено
отново поради искане за отлагането му от страна на адвоката на ищеца, след
което от 21.10.2016 г. е било спряно до издирване на подсъдимия Д.Т.(Д.С.),
като ход на делото е даден на 19.06.2017 г., производство е прекратено по
отношение на този подсъдим поради постигнато споразумение и неговото
разглеждане е продължило по отношение на обвиняемия М.М.К.. В насроченото на
19.10.2017 г. съдебно заседание не е даден ход на делото поради неявяване на
адвоката на подсъдимия - ищец, който е поискал отлагане на делото заради
професионален ангажимент. Поради заболяване на адвоката отново ход на делото не
е бил даден на нарочените за разглеждането му дати 21.11.2017 г., 01.02.2018 г.,
22.03.2018 г., като едва в последното заседание самият обвиняем е заявил, че
вече не държи да бъде защитаван от този адвокат и съдът му е назначил служебен
такъв. Последният също не се е явил в насроченото за 10.04.2018 г. съдебно
заседание, като ход на делото е бил даден в следващото съдебно заседание от
17.05.2018 г. След този момент по делото са извършване различни процесуални
действия по събиране на доказателства за изясняване на делото от фактическа
страна, включително разпит на 15 свидетеля, като същото е приключило с
оправдателна присъда от 22.10.2019 г.
Гореизложената фактическа обстановка сочи, че до 17.05.2018
г. ход на делото не е бил даден по причини извън поведението на съда (съдебните
заседания са били насрочвани в относително кратки срокове) или прокуратурата,
като една от основните пречки е била невъзможността на защитника на настоящия
ищец да се яви по делото, отчитайки и спирането на производството за около осем
месеца. След 17.05.2018 г. делото е продължило около една година и пет месеца,
а въззивното производство е било образувано по жалба от 31.10.2019 г. на
частния обвинител Н.Д.М., при поддържано от П.становище за нейната
неоснователност и искане да се потвърди първоинстанционната присъда като
правилна. Самото въззивно производство се е развила в срок по-малко от седем
месеца, което е в рамките на разумната продължителност и натовареност на
Софийски градски съд.
Предвид гореизложената фактическа обстановка при определяне
размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобрази тежестта
на процесното обвинение, което е за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК
престъпление, продължителността от шест години, но при отчитане, че първите две
години от продължилото общо около три години и половина първоинстанционно
наказателно производство, делото е било спирано за осем месец и ход не е даван
заради многократните неявявания на адвокат на ищеца. Наложената мярка задържане
по стража за период от около една седмица (24.07.2014 г. - 01.08.2014 г.) е
била за изключително кратък срок, но следва да бъде отчетена като повишаваща
обичайния интензитет на понесени морални вреди, тъй като тя ограничава едно от
основните признати на всеки индивид конституционни права – на свободно
придвижване. Не се установява повдигнатото обвинение да е повлияло извън
обичайното на социалния или професионален живот на ищеца, нито до накърняване
престижа му в обществото, въпреки че има доказателства по делото наказателното
производство да е получило, макар и не широк, отзвук в онлайн издания на pik.bg,
novinite.bg, bgdnes.bg. В този смисъл са и показанията на ищцовия свидетел, който
сочи, че е научил за обвинението и, че то е отразено в интернет сайтове, от
самия М.К.. Липсват медицински данни наказателното производство да е повлияло
негативно на здравословно състояние на ищеца, поради което свидетелските
показания, че е получил косопад, не следва да се кредитират. Соченото от
свидетеля, че ищецът е бил силно депресиран и заради това приемал лекарства
съдът не намира за достоверно, тъй като се базира не от лични негови
впечатления, а от споделеното от ищеца, като самите показания в тази насока са
твърде общи, поради което не може да се приеме, че повдигнатото обвинение е
довело до болки и страдания в емоционалната сфера на обвиняемия, извън
обичайните притеснения и стрес. Необходимо е да се има предвид, че
постановената още на първа инстанция оправдателна присъда не е била обжалвана
от Прокуратурата, а единствено от частния обвинител, като ответникът е
поддържал, че присъдата е правилна. От значение е активната възраст на
подсъдимия (45 г.) към момента на привличането му като обвиняем, както и
социално-икономическите условия на живот в страна. Всички така разгледани
обективни обстоятелства мотивират съда да приеме, че общественият критерий за
справедливост по чл. 52 ЗЗД ще бъде удовлетворен с присъждане на обезщетение в
размер на 5000 лв. Тази сума съответства на доказаните действително претърпени
нематериални вреди, като следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането
на държавата в лицето на процесуалния ѝ субституент – П.на Р.Б.за
заплащане на обезщетение само по себе си също има ефект на репарация за ищеца и
в този смисъл размерът на определеното обезщетение не следва да бъде източник
на обогатяване.
Предвид задължителните указания, съдържащи се в т. 4 от ТР №
3/2004 г. на ОСГК на ВКС, отговорността на държавата за вреди от действия на
правозащитни органи възниква от момента, в който те се признават окончателно за
незаконни - в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо от ЗОДОВ това е
моментът на влизане в сила на оправдателната присъда и оттогава държавният
орган изпада в забава, дължейки лихва върху обезщетението. С оглед влязлата в
сила на 15.07.2020 г. оправдателна присъда, искането за присъждане на законна
лихва върху определеното обезщетение съдът намира за основателно.
При този изход на спора ищецът има право на разноски, като
на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ следва да му бъде присъдена държавна такса от
10 лв.
Не се дължи присъждане на адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. на процесуалния
представител на ищеца, тъй като искането му в тази насока се основава на
едностранно подписана от адв. Е.Н. молба, представена в съдебно заседание (л.
58 от делото), но без да са ангажирани доказателства за сключен с клиента му
договор за правна помощ. Разпоредбата на чл. 36 ЗАдв. предвижда, че адвокатът
има право на възнаграждение за своя труд и размерът му се определя с договор
между адвоката и неговия клиент, а при липса на договор - по реда на чл. 36,
ал. 3 ЗАдв. В чл. 38 ЗАдв. е предвидена възможност за безплатно оказване на
адвокатска помощ и съдействие на изчерпателно посочени в чл. 38, ал. 1, т. 1 -
т. 3 ЗАдв. категории лица, като оказването на безплатна адвокатска помощ и
съдействие е предмет на договаряне между адвоката и неговия клиент. За да
упражни адвокатът това свое право, е достатъчно да представи сключен със
страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че
договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2
от ЗАдв, като не се нуждае от доказване обстоятелството, че доверителят е
близък на адвоката. В този смисъл е и актуалната практика на ВКС, обективирана
в определение № 60173 от 08.11.2021 г. по гр. д. № 1590/2021 г., І г. о. на ВКС,
определение № 207 от 26.06.2019 г. по т. д. № 2277/2018 г., т. к., ІІ т. о. на
ВКС, определение № 507 от 19.09.2018 г.
по ч. т. д. № 1972/2018 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС), като съдът не споделя
становището на адвоката на ищеца, че за присъждането на адвокатско
възнаграждение не е необходимо да се представи договор за правна помощ, а е
достатъчно само наличието на пълномощно за процесуално представителство, което
в конкретния случай не съдържа изявление на ищеца, че е съгласен да бъде
безплатно представляван. Липсата на сключен договор за правна помощ не
презюмира, че клиент и адвокат са постигнали съгласие защитата да се
осъществява безплатно, а в тази хипотеза единствено се поражда право на
адвоката да поиска от адвокатския съвет (а не от съда) определяне на размера на
възнаграждението.
Мотивиран от
гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА
П.на Р.Б.с адрес гр. София, бул.
„*****, по иск с правно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на М.М.К. с ЕГН
********** с адрес ***, със съдебен адрес ***,
чрез адв. Е. Н. сумата от 5000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от
15.07.2020 г., до окончателното ѝ изплащане, представляваща обезщетение
за причинените на ищеца неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно
повдигнато му обвинение в престъпление, за което е бил оправдан с вляза в сила на
15.07.2020 г. присъда от 22.10.2019 г. по НОХД № 4719/2016 г. по описа на СРС,
НО, 108 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 5000 лв. до 50 000 лв.
Решението може да бъде обжалвано с
въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
СЪДИЯ: