РЕШЕНИЕ
гр.Русе, 13.12.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД, IX гр. състав, в публично заседание на
деветнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Районен съдия: ВАСИЛ ПЕТКОВ
при
секретаря Дарина Великова като разгледа
докладваното от съдията гр. дело № 2305 по
описа за 2019 година, за да се
произнесе, съобрази:
Г.В.Т. твърди, че на 11.12.2018г. са сключили договор за кредит със „София
Комерс Кредит Груп“ АД по силата на който й е предоставена сумата 500 лева при
фиксиран лихвен процент- 24%, с годишен процент на разходите- 26,83%, срок на
погасяване- 3 месеца и месечна погасителна вноска в размер на 173,38 лева. В
пар.6 от договора било предвидено, че заемополучателят се задължава в срок от
три дни да осигури обезпечение-
поръчителство на едно физическо лице с трудово възнаграждение над 1800 лева или
на две физически лица с трудово възнаграждение над 950 лева, като при
неизпълнение той дължи неустойка в размер на 248,31 лева, която следва да
престира разсрочено заедно с погасителната вноска, в размер на по 82,77 лева, с
което месечната вноска по договора става 256,15 лева. Т. е усвоила изцяло
сумата по заема, но счита, че не дължи договорените лихва и неустойка, тъй като
договорът за кредит е нищожен. Излага доводи, че договорената в пар.7 от
договора неустойка представлява скрита лихва, която не е била включена в
годишния процент на разходите и не е била надлежно посочена в договора като
лихва. Счита, че по този начин се нарушават добрите нрави. Позовава се на
приетата през 2014 година норма на чл. 19 от ЗПК въвеждаща забрана за
договаряне на кредити с годишен процент на разходите над 5 кратния размер на
законната лихва. Излагат се икономически съображения свързан с бизнес модела на
този тип кредити и правни съображения във връзка със създадената практика на
кредиторите да поставят неизпълними изисквания за предоставяне на обезпечение,
като по този начин си гарантират допълнителна печалба и заобикалят
ограничението на чл. 19 от ЗПК. Навеждат се доводи и за функциите на
неустойката очертани в Тълкувателно решение на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/2009г,
както и че в случая договорената неустойка няма присъщата си обезщетителна
функция. Навеждат се и доводи, че съгласно чл. 33 от ЗПК законната лихва е
максималното обезщетение, което кредиторът може да получи за пълно неизпълнение
на договора, като неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение не може
да превишава размера по чл. 33 от ЗПК. Ищцата сочи също съдебната практика, в
която се приема, че размерът на възнаградителната лихва противоречи на добрите
нрави ако надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени
кредити и двукратния размер на законната лихва при обезпечени кредити. Поради невключване на неустойката, която представлява
скрита лихва, в ГПР е нарушен член 11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал.1 от ЗПК.
Съгласно чл.11, ал.1 т.9, т.10, т.11 и т.12 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и не поражда права и задължения за страните по
кредитното правоотношение. Съгласно чл. 23 от ЗПК в тази хипотеза потребителя
дължи само връщане на реално получената сума, но не дължи лихва и други разходи
по кредита. Г.В.Т. иска от съда да признае за за установено по отношение на
„София Комерс Кредит Груп“ АД, че договора за кредит е нищожен, а в условията
на евентуалност, ако искът не бъде уважен, да бъде прогласена нищожността на
пар.3 и пар.7 от договора за кредит като нарушаващи добрите нрави и заобикалящи
чл.19 ал.4 от ЗПК и нарушаващи чл.11, т.9, т.10 и чл.19 относно същественото
съдържание на потребителските договори за кредит.
„София Комерс Кредит Груп“ АД
депозира отговор на исковата молба с който оспорва предявените искове. Оспорва
твърдението, че индивидуално договорената неустойка представлява договорна
лихва. Предявява насрещен иск за заплащане на неизплатената част от
задължението на Г.В.Т. по договора. Признава, че Г.В.Т. е заплатила сумата от
257 лева по договора и се иска същата да бъде осъдена да заплати сумата 511,45
лева представляваща сумата от незаплатените погасителни вноски, в условията на
евентуалност се иска Т. да бъде осъдена да заплати сумата 332,47 лева
представляваща неизплатения остатък от главницата по предоставения заем.
Г.В.Т. оспорва насрещния иск над размера 243 лева.
Предявеният иск е за признаване на недействителност на правна сделка поради
накърняване на добрите нрави и поради заобикаляне на закона и е с правна
квалификация чл. 26 ал.1 предл. второ и трето от ЗЗД. Искът за нищожност на
договора поради нарушаване на чл.11, т.9, т.10 е с правно основание чл. 22 от ЗПК. Искът за нищожност на пар.3 и пар.7 от договора за кредит е с правно
основание чл. 21, ал.1 от ЗПК.
От фактическа страна съдът намира за установено следното:
Предявеният иск е основателен. В пар.6 от процесния договора
заемополучателят се задължава в срок от три дни от сключването му да осигури обезпечение- поръчителство на едно
физическо лице с трудово възнаграждение над 1800 лева или на две физически лица
с трудово възнаграждение над 950 лева, или банкова гаранция. При неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение заемополучателят дължи неустойка
в размер на 248,31 лева, която следва да престира разсрочено заедно с погасителната
вноска, в размер на по 82,77 лева, с което месечната вноска по договора става
256,15 лева
Уговореното в пар.7 от договора плащане, наречено „неустойка“ не
представлява неустойка по смисъла на закона, тъй като същото няма присъщите на
неустойката обезщетителна и обезпечителна функции. Същата се дължи при
неизпълнение на акцесорно задължение, като плащането й е разсрочено заедно с
погасителните вноски. Съгласно чл. 71 от Закона за задълженията и договорите
„Изпълнението
на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато
длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.“
Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения (когато страните са имали
реално очакване/намерение такива да се дадат) дава основание да се иска
незабавно цялото задължение. В случая обаче кредитора променя последиците от
липса на обезпечение и вместо да го санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка и удобно разсрочва заплащането й заедно с периодичните
вноски. Това е категорична индикация, че нито една от страните не е имала реално намерение по договора да се
предоставя обезпечение, нито да се ползват правата на кредитора при
непредоставено обезпечение (чл. 71 ЗЗД). Съдът е длъжен да търси действителната
обща воля на страните (чл. 20 от ЗЗД), като настоящият състав счита, че тази
воля е била обезпечение да не се предоставя, а да се заплати допълнителна сума
некоректно наречена „неустойка“. За намерението на страните може да се съди и
от други обстоятелства. Ако кредиторът наистина държеше да получи обезпечение,
то той би могъл да отложи даването на кредит до получаването на обезпечението,
каквато е обичайната практика при предоставянето на обезпечени кредити. На
следващо място- ако заемателят можеше да предостави обещаните обезпечения-
банкова гаранция или поръчител, то той очевидно би могъл да получи кредитиране
при многократно по-изгодни условия и не би сключил процесния договор, нито би се
обърнал към дружество за „бързи кредити“. Правейки горните разсъждения съдът
изхожда от житейската презумпция, че лицата встъпващи в договорни отношения са
в здрав разум и имат поне елементарни познания за финансовата страна на света
около тях (а ако това не е така, то договора ще е недействителен но по други
съображения). Предвид изложеното съдът приема, че волята на страните не е била
да се предостави обезпечение, а да се заплати т.нар. „неустойка“, която в
случая има чисто възнаградителна функция, но заблуждаващо е наречена
„неустойка“ за да се оправдае изключването й от годишния процент на разходите.
Дори и хипотетично да се приеме, че страните са допускали и възможността
исканите обезпечения да се предоставят и тогава „неустойката“ да не се дължи,
то това плащане отново не е неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на
„задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от
договорно неизпълнение, които законът предвижда (предсрочна изискуемост по чл.
71 от Закона за задълженията и договорите, което е вид преустановяване на
действието на договора), а напротив- договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложения погасителен план, но при по-висока цена, замаскирана
като неустойка.
Предвид изложеното съдът счита, че договорената неустойка представлява
възнаграждение дължимо под условие (ако не се предостави обезпечение) и за това
размерът й следва да бъде включен в годишния процент на разходите.
„Неустойката“ от 248,31 лева при кредит от 500 лева, който следва да се
върне за три месеца дава 83 лева оскъпяване на месец, което в процентно
отношение е 16,6% месечно или около 200% годишно. Това оскъпяване многократно
надхвърля законовото ограничение предвидено чл. 19 ал.4 от ЗПК, а именно - ГПР
да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва. За това уговорената
„неустойка“ противоречи на закона.
Посочения
в договора ГПР от 26,83% очевидно не отговаря на реалния размер на
ГПР по договора, който би се получил ако всички възнаградителни плащания бяха
включени при изчисляването му. Това е нарушение на чл. 11 ал.1
т.10 от ЗПК, а това съгласно чл. 22 от ЗПК прави договорът за кредит изцяло
недействителен. Съгласно чл. 23 от ЗПК:
„Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.“
По насрещния иск:
„София Комерс Кредит Груп“ АД признава, че Г.В.Т. е заплатила 257 лева по
договора за кредит, поради което последната дължи връщането на остатъка от 243
лева. В този размер насрещният иск е основателен, а до пълния предявен размер
от 511,45 лева е неоснователен. Насрещният иск е заявен като два иска предявени
в условията на евентуалност, но реално това е един иск- за плащане по договор
заем, като размера се определя в зависимост от преценката на съда по иска за
недействителност на Г.В.Т.. В случая на връщане подлежи само „чистата стойност на кредита“ съгласно чл. 23 от ЗПК.
Разноски:
Ищцата е освободена от държавна такса и е защитавана от адвокат безплатно
при условията на чл.38 ал.2 от ЗА. „София Комерс Кредит Груп“ АД следва да
заплати по сметка на Русенски районен съд държавна такса по иска за нищожност в
размер на 50 лева, а на адвокат Д.Ф. следва да заплати възнаграждение за
производството в размер на 300 лева на основание чл. 38 ал.2 от Закона за
адвокатурата. Насрещният иск е уважен приблизително наполовина, поради което
разноските за процесуално представителство по него следва да останат както са
направени, а Г.В.Т. *** Комерс Кредит Груп“ АД държавна такса в размер на 25
лева. Мотивиран така съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Г.В.Т. с ЕГН ********** с адрес ***
от една страна и от друга страна „София Комерс Кредит Груп“ АД, със седалище и
адрес на управление гр. София, ж.к. „Дианабад“ ул. „Васил Калчев“, бл.58,
ателие 6 и 2 че сключеният между тях на 11.12.2018г. договор за потребителски
микрокредит от разстояние е нищожен на основание чл. 22 от Закона за
потребителския кредит поради нарушаване на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА Г.В.Т. с ЕГН ********** с адрес *** да заплати на „София Комерс Кредит
Груп“ АД, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Дианабад“ ул.
„Васил Калчев“, бл.58, ателие 6 и 2 сумата 243 лева по договор за потребителски
микрокредит от разстояние сключен на 11.12.2018г. със законната лихва върху
тази сума от 10.07.2019г. до окончателното изплащане, както и 25 лева държавна
такса, като отхвърля иска на „София Комерс Кредит Груп“ АД над уважения
размер.
ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“ АД, със седалище и адрес на управление гр.
София, ж.к. „Дианабад“ ул. „Васил Калчев“, бл.58, ателие 6 и 2 да заплати по
сметка на Русенски районен съд държавна такса в размер на 50 лева.
ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“ АД, със седалище и адрес на управление гр.
София, ж.к. „Дианабад“ ул. „Васил Калчев“, бл.58, ателие 6 и 2 да заплати на
основание чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата на адвокат Д.Л.Ф.
възнаграждение в размер на 300 лева.
Решението
подлежи на обжалване пред Русенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия:
/п/