Решение по дело №8878/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 264415
Дата: 2 юли 2021 г. (в сила от 2 юли 2021 г.)
Съдия: Адриана Дичева Атанасова
Дело: 20201100508878
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 24 август 2020 г.

Съдържание на акта

 Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 02.07.2021г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III В въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми април две хиляди двадесети първа година, в състав:   

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

  ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

              мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при участието на секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от мл. съдия Адриана Атанасова в. гр. д. №  8878 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

С решение  73992 от 21.04.2020г., постановено по гр.д. № 7841/2019г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 67-ми състав, е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че „З.к.О.” ООД дължи на Столична дирекция на вътрешните работи, на основание чл. 266 ЗЗД  и чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 556,30 лв., представляваща дължима главница по договор за охрана със СОТ и полицейски сили от 28.01.2013г. за периода от 02.02.2013г. до 01.01.2014г., ведно със законната лихва, считано от 30.04.2015г. до изплащане на вземането и сумата 110,91 лв., представляваща неустойка за забава за периода от 02.02.2013г. до 30.04.2015г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 23741/2015г. по описа на СРС, 67 състав.

Със същото решение „З.к.О.” ООД е осъдена да заплати на Столична дирекция на вътрешните работи на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 125 лв., представляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство и сумата от 75 лв., представлява разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство. 

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „З.к.О.” ООД, чрез процесуалния му представител по делото адв. А.Т. - САК, като счита решението за неправилно и необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон, по съображения подробно изложени в жалбата. Поддържа се, че районният съд неправилно е приел въз основа на събраните доказателства, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора за изработка. Излагат се подробни съображения и относно неправилния начин на изчисляване на възнаграждението за главница и дължимата неустойка. Моли решението на първоинстанционния съд да бъде отменено и вместо него въззивният съд да постанови друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна Столична дирекция на вътрешните работи, чрез юрисконсулт В.П., с който се оспорва въззивната жалба и се излагат доводи в подкрепа на правилността на обжалваното решение. Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата на „З.к.О.” ООД е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е неснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Настоящата въззивната инстанция намира постановеното от СРС, 67-ми състав, решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона, нито пък на  материално правни норми на закона, поради което същото се явява правилно по следните съображения:

Съобразно материалите по делото се установи, че въз основа на подадено заявление за издаване на изпълнителен лист и заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от дата 30.04.2015г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, съгласно която длъжникът „З.к.О.” ООД следва да заплати на кредитора СДВР  сумата от 556, 30 лв. – дължима цена по договор за охрана с полицейски СОТ и полицейски сили от 28.01.2013г. за периода от 02.02.2013г. – 01.01.2014г., ведно със законна лихва за периода от 30.04.2015г. до изплащане на вземането, неустойка за забава в размер на 110,91 лв. за периода от 02.02.2013г. до 30.04.2015г. и 325 лв. разноски по делото, а именно: 25 лв. държавна такса и 300 лв. адвокатско възнаграждение. В полза на ищеца по делото е бил издаден изпълнителен листа за подробно описаните в заповедта по чл. 417 ГПК суми.

По делото длъжникът „З.к.О.” ООД е подал възражение от дата 19.07.2018г., поради което и ищецът – СДВР е инициирал настоящото исково производство.

В настоящия случай, съдът приема за безспорно установено обстоятелство по делото, че на 28.01.2013г. в гр. София между ищеца и ответника е бил сключен договор за осъществяване на охрана със сигнално – охранителна техника (СОТ) и полицейски сили на имущество на ответника в обект, находящ се в гр. София, бул. „Цар Борис III № 280 срещу заплащане на възнаграждение, за което и  страните в производството не спорят.

Установява се също така по делото, че процесният договор е бил прекратен едностранно от ищеца, доколкото ответникът не сочи по – ранна дата на прекратяването му, както и че същият е имал действие между страните за периода от 28.01.2013г. до 01.01.2014г.

От клаузите на процесния договор се установява и задълженията, които е имала всяка една от страните по договора, които са именно: 1) за възложителя  - да осигури сигнално – охранителната техника, която да е собственост на ответника по делото, като същият е поел задължението да осигури за своя сметка технически средства, кабели и акумулаторни батерии, необходими за изграждането и нормалната работа на сигнално – охранителната система 2) за изпълнителя  - да включи в охранителната си система обекта, предмет на договора, като се е задължил да извършва наблюдение на охраняваните обекти, регистрация и реагиране с полицейски сили за проверка на сигналите от СОТ. 

Съобразно приетите по делото писмени и гласни доказателства, правилно първоинстанционният съд е достигал до извода, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора да включи в охранителната си система обекта на ответника. Този извод се установява от приетата по делото компютърна разпечатка на събитията за периода на действие на договора, от която е видно, че от обекта на договора всекидневно са постъпвали сигнали от СОТ за периода на действие на същия. Така представеното писмено доказателство е частен свидетелстващ документ, като същият не е оспорен от ответника, с оглед на което той има доказателствена сила за страните.

Освен това въззивният съд напълно се съгласява с изводите на първостепенния такъв, че дадените от свидетеля Б.показания са непоследователни и  противоречиви, тъй като от една страна същият заявява, че не е бил уведомен от работодателя за наличието на СОТ и нямал задължението да включва и изключва алармена система при влизането или излизането от обекта за няколкото месеца когато е работил там, но от друга страна заявява, че е имало монтирана клавиатура и кабели над входната врата, както и е била монтирана обезопасителна решетка на вратата. Поради тези съображения не следва да се дава вяра на показанията на Б.в частта, в която твърди, че в обекта е нямало никаква индикация в конкретния обект да е имало инсталирана система за СОТ, поради което в тази им част показанията му не следва да се кредитират от настоящия въззивен състава, както е направил и първостепенния съд.

            По делото се установи и обстоятелството, че ищецът е издавал множество документи за дължимите суми като възнаграждение по  процесния договор, които са следните: фактура № **********/28.01.2013г. на стойност 306,30 лв., фактура № **********/01.08.2013г. на стойност 360, 00 лв. и разписка № **********/31.12.2013г. за сумата от 34,52 лв., представляваща начислена неустойка.

            Настоящата съдебна инстанция се солидализира с изводите на първоинстанционния съд относно получаването на процесните фактури от ответника – възложител. Това е така, тъй като видно от представената по делото  фактура № **********/28.01.2013г. на стойност 306,30 лв., същата е подписана като приета от представител на ответното дружество и „З.к.О.” ООД  не е оспорила така положения подпис, поради което на основание чл. 301 ТЗ следва да се приеме за установено, че горепосочената фактура е била приета от ответника. Нещо повече, по делото е налично и платежно нареждане за сумата от 100 лв. с дата 28.01.2013г., поради което също може да се заключи, че ответното дружество е приело фактурата и е било уведомено за размера на дължимото възнаграждение.

            Освен това по делото са представени и други счетоводни документи, както въззивният съд посочи по – горе, а именно: фактура № **********/01.08.2013г. на стойност 360, 00 лв. и разписка № **********/31.12.2013г. за сумата от 34,52 лв., представляваща начислена неустойка. По отношение на тях следва да се приеме, че важи уговореното в чл. 25.2 от процесния договор, според който издадените фактури се получават на каса на ищеца. Настоящият въззивен съд освен това приема и че е неприложима хипотезата на чл. 26 от същия договор, при който е налице изрично искане от страна на възложителя до изпълнителя за връчване на фактури на посочен от ответника адрес, в каквато насока не бяха представени доказателства от страна на „З.к.О.” ООД   по делото. С оглед на което може да се заключи, че изпълнителят по договора е изпълнил в цялост задълженията си за издаване на фактури и други счетоводни документи и съответно, че за същите ответника е бил надлежно уведомен, респективно е имал задължението да се снабди с тях или съответно е получил. Това е така преди всичко, защото не може да се вмени във вреда на ищеца обстоятелството, че ответното дружество не е изпълнило задължението си да се снабди с всички издадени фактури на каса на ищеца.

            Неоснователно е наведеното възражение от ответника, че е останало недоказано по делото изпълнението на задълженията на ищеца за осъществяване на охрана със съответната охранителна техника. В тази насока като писмено доказателство служи, както вече бе обстойно посочено по – горе, и приетата компютърна разпечатка на събитията за периода на действие на договора, от която е видно, че от обекта на договора всекидневно са постъпвали сигнали от СОТ за периода на действие на същия. Същата като частен документ не е била оспорена надлежно от ответника, поради което следва да послужи за удостоверяването на неизгодни за ответното дружество обстоятелства, а именно – осъществяването на охранителна дейност от ищеца за периода на процесния договор, за който се дължи възнаграждение. Отделно от това по делото е налично и частично плащане на сумата по една от издадените фактури, което на свой ред представлява извънсъдебно признание от страна на ответника за извършените услуги за охранителна дейност. От свидетелските показния на Б.освен това се установява и че в обекта за охрана е имало налично и инсталирано съответното оборудване на извършване на съответната охранителна дейност. Нещо повече, съгласно чл. 37 от договора цената на охраната се дължи и независимо от това дали СОТ в обекта е бил включван или не от ответника, т.е. дали реално услугата е била използвана от заложната къща.

На следващо място въззивният съд намира, че по делото се доказа по безспорен начин и размера на исковата претенция. Съгласно чл. 24 от договора е постигнато съгласие между страните за заплащане на възнаграждение за едногодишен период в общ размер на 720 лв.  с ДДС, което се образува от 12- месечни вноски от по 60 лв. всяка, както и че едногодишното възнаграждение се заплаща на две равни вноски,  а именно първата вноска е в рамките на пет работни дни след подписване на договора, а втората вноска в срок до 01.08.2013г. Видно от двете представени и приети като писмени доказателства по делото фактури, всяка една от тях за сумата от 306, 30 лв., се установява и че дължимото възнаграждение за процесния период е в размер на 666,30 лв.

Съгласно чл. 24.4 от процесния договор при забава в плащането ответникът дължи неустойка в размер на законната мораторна лихва за всеки просрочен ден след срока на плащане. По делото бе установено, че е налице само едно плащане от страна на ответника за сумата от 100 лв., извършено на 28.01.2013г. по фактура № **********/28.01.2013г.. С отговора на исковата молба ответникът не е навел твърдения за извършени от него други плащания, нито пък е представил доказателства по делото в тази насока. С оглед на това обстоятелства и установяване за основателна претенцията за главница, както и обстоятелството, че ответникът е изпаднал в забава, то се дължи неустойка в размер, който е уговорен между страните в чл. 24.4 от договора.

Неоснователно е наведеното от ответника възражение, че размерът на исковата претенция за главница и неустойка е неправилно определен, тъй като процесния период  не е 12 месечен, а е 11 месеца и 4 дни, както и неправилно е изчислен размер на дължимата неустойка. Това е така, тъй като в отговора на исковата молба ответникът не е навел такива възражения, а същите отправя едва с въззивната жалба, поради те се явяват преклудирани с оглед принципа на диспозитивното начало.

    Изложеното води до извод, че въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено поради съвпадане на крайния извод на двете инстанции.

При този изход на спора на въззивника не следва да се присъждат разноски. Искането за присъждане на разноски за въззивното производство от въззиваемата страна с оглед изхода на спора следва да бъде уважено за сумата от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение   73992 от 21.04.2020г., постановено по гр.д. № 7841/2019г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 67-ми състав.

ОСЪЖДА „З.к.О.” ООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Столична дирекция на вътрешните работи, с адрес: гр. София, ул. „****на основание чл.78, ал.1 ГПК – разноски за въззивното производство в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

 

   

        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                         2.