О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260139
15.10.2020
г. гр.Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ІІ
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на 15 октомври две хиляди и двадесета година
в закрито заседание
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
като разгледа докладваното
от съдията -
докладчик МИШОВА
частно гражданско дело № 3259
по описа
за 2020 година.
Производството е образувано по частна жалба на ,,А.Т.“
ЕООД със седалище в ***против разпореждане № 7515 от 28.08.2020 г., постановено
по ч. гр. д. № 3276/2020 г. по описа на Районен съд – Стара Загора, с което е
отхвърлено заявлението на частния жалбоподател против С.К.Д. за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, в частта с която се претендира сумата
41,59 лв. – административни разноски и сумата 65,06 лв. възнаграждение по
договор за предоставяне на поръчителство като неоснователно.
Частният жалбоподател излага доводи за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на
разпореждането. Излага подробни съображения в жалбата си и моли въззивният съд да отмени обжалваното разпореждане и издаде
заповед за изпълнение за отхвърлените суми. Претендира разноски.
Въззивният съд, след като
обсъди оплакванията в частната жалба и данните по първоинстанционното
дело, намери за установено следното:
Първоинстанционното
производство е образувано по заявление по чл.410 ГПК от ,,А.Т.“ ЕООД ***срещу С.К.Д.
*** за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 406,08 лв. - главница; 41,59 лв. – административни
разноски; 65,06 лв. възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство;
19 лв. договорна лихва за периода от 11.06.2018 г. до 10.08.2018 г.; 105,56 лв.
наказателна лихва за периода 05.09.2018 г. - 03.08.2020 г. В заявлението е
посочено, че вземането произтича от договор за кредит от 30.04.2018 г., сключен
между „К.“ ЕАД за сума в размер на 600 лв., обезпечен чрез сключен на
30.04.2018 г. договор за предоставяне на поръчителство между заявителя и
длъжника. Посочено е, че кредитополучателят се е задължил да върне заемната
сума, заедно с договорна лихва, както и дължимото възнаграждение на поръчителя
по договора за поръчителство. Задължението станало изискуемо, тъй като на
10.08.2018 г. падежирала последната вноска съгласно
погасителния план. На 05.08.2020 г. заемодателят изпратил до поръчителя искане
за плащане. Поръчителят изпратил уведомление на длъжника и на 10.08.2020 г.
изпълнил задължението на длъжника. Искал е съдът да издаде заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника за посочените по – горе суми.
С обжалваната част на разпореждането съдът е отхвърлил
заявлението в частта, с която ,,А.Т.“ ЕООД е поискало издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК за сумата 41,59 лв. – административни разноски и
сумата 65,06 лв. наказателна лихва, като е приел, че искането противоречи на
разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК, съгласно която при забава на потребителя,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. Всякакви противни уговорки, като начисляване на наказателна лихва при
забава и допълнителни разноски за извънсъдебно събиране на вземането са
нищожни.
Съгласно чл. 411 ГПК,
за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК,
заявлението трябва да е редовно от външна страна и да отговаря на изискванията
на чл. 127, ал. 1
и 3 и чл. 128, т. 1
и 2 ГПК, да не
противоречи на закона или добрите нрави, да не се основава на неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител и да не е налице обоснована вероятност
за това; длъжникът да има постоянен адрес или седалище на територията на Р
България и да е с обичайно местопребиваване или седалище на територията Р
България – чл.411, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният
съд приема, че са налице пречките по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, тъй като искането за присъждане на суми, съгласно
клаузите на договора за потребителски кредит относно начисляване на наказателна
лихва при забава и допълнителни административни разноски противоречат на
закона. Според разпоредбата на чл.9 ЗЗД, страните могат свободно да определят
съдържанието на договора. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка обаче е
ограничена в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на
императивни норми на закона, а в равна степен - и на добрите нрави.
Ограничението се отнася както за гражданските, така и за търговските сделки по арг. от чл. 288 ТЗ. Съгласно
разпоредбата на чл.10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора. Следващата алинея обаче
забранява на кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК.
Разпоредбата на ал. 4 на чл.10а ЗПК изисква видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно
определени в договора за потребителски кредит. В случая административните
разноски за извънсъдебно събиране на вземането не са индивидуализирани, а са определени общо. Предвид противоречието й с императивни правни норми,
клаузата в договора за административни разноски, на основание чл.21, ал. 3ПК е нищожна.
В процесното правоотношение
по предоставяне на потребителски кредит са налице неравноправни клаузи. Макар
отношенията между кредитора и длъжника да са представени като регламентирани от
отделни договори-за потребителски кредит и за
поръчителство, при изложените от заявителя факти и основания става ясно,
че се касае за свързани и обусловени правоотношения, които не могат да
съществуват самостоятелно. Както е посочено в заявлението договорът за
потребителски кредит не може да бъде сключен без да е обезпечен. От своя страна
е налице договорна обвързаност и между кредитора и поръчителя, с изричната
уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред
това по основното задължение по кредита. Налице е дълг по кредитно
правоотношение, с уговорени акцесорни плащания и те
следва да се разглеждат като едно цяло. Зад обособяването на отношенията по
обезпечаване на кредитното правоотношение в отделен договор, ясно прозира целта
да се заобиколи закона и забраната за уговаряне на
допълнителни такси във връзка с усвояването и управлението на договора- чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Видно е, че ангажиментът към поръчителя е неделим от
основния по кредитното правоотношение и затова следва да се включи в общия
размер на разходите по кредита. Тук таксата не е включена в предвидения по
договора ГПР, а ако бъде изчислена стойността й ще надвиши многократно
максимално допустимият размер, регламентиран в императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК- петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута по постановление на Министерския съвет на
Република България. Нещо повече-плащането на тази такса е уговорено като
приоритетно, дори пред основното задължение по кредитното правоотношение, от
което ясно прозира целта му-да обезпечи гарантиран доход, без да има сигурност
в насрещната престация. Като последица води до
неоснователно обогатяване за кредитора-както за кредитодателя,
така и за поръчителя.
Макар подобен
начин за обезпечаване на вземането да е нормален, разбираем и наложил се в
практиката, ясно е, че с него се постига гарантиране на сигурен доход без насреща
да е престирана услуга-поръчителство.
Възнаграждението е уговорено като дължимо предварително, преди и без да се знае
дали изобщо длъжникът ще прибегне да тази възможност. На практика с него се
предвижда допълнителна такса за услуга, която не е ясно дали ще се предостави,
което отново насочва към противоречие с чл. 10а, ал. 4 от ЗПК.
Въззивният съд намира, че
посочените по-горе клаузи от договора за поръчителство носят всички белези на
неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като
нарушават изискването за добросъвестност и създават значително неравновесие
между правата и задълженията на страните по договора. В текстовете на чл. 143, т. 1 - т. 19 ЗЗП са изброени
възможни проявни форми на неравноправни клаузи, като
по аргумент от т. 20 на чл. 143 ЗПК изброяването е примерно, а не изчерпателно. Констатираното противоречие с
приложимите разпоредби на ЗЗП и на ЗПК е основание спорните клаузи да се приемат
за нищожни като неравноправни, като и на това основание заявлението да бъде
отхвърлено.
Предвид изложените съображения, въззивната инстанция намира, че частната
жалба е неоснователна. Разпореждането в обжалваната част, в която е отхвърлено
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.410 от ГПК
като правилно, следва да бъде потвърдено.
Водим от горните мотиви и на основание чл.278, ал.1 и
2 от ГПК, Окръжният съд
О П Р Е Д Е
Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 7515 от 28.08.2020 г., постановено по
ч. гр. д. № 3276/2020 г. по описа на
Районен съд – Стара Загора.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: