№ 4532
гр. С., 17.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241110123759 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от „Варна кредит груп“ ООД, чрез адв. Х.,
срещу Ю. Л. Л., с която са предявени по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно
съединени установителни искове по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 22 ЗКНИП и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които ищецът претендира да бъде признато за установено, че Ю. Л. Л.
дължи на „Варна кредит груп“ ООД следните вземания: 5000 евро, представляващи
незаплатена главница, дължима по Договор за предоставяне на кредит, обезпечен с ипотека
№ ******/23.11.2021 г., което задължение е удостоверено в Нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека върху недвижим имот № ****, т. II, рег. № ****, дело № *** от 23.11.2021
г., ведно със законната лихва за забава от 26.10.2024 г. до окончателното изплащане на
вземането, 1650 евро – възнаградителна лихва, дължима за периода от 23.07.2022 г. до
23.05.2023 г., ведно със законната лихва за забава от 26.10.2024 г. до окончателното
изплащане на вземането, 162,17 евро – законна лихва за забава върху дължимите месечни
вноски за възнаградителна лихва от по 150 евро всяка, с падеж двадесет и трето число на
месеца, за периода от 24.07.2022 г. до 18.10.2023 г., 260,69 евро – законна лихва за забава
върху неплатената на падежа главница от 5000 евро за периода от 24.05.2023 г. до 18.10.2023
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 06.11.2023 г. по ч.гр.д.
№ 58879/2023 г. по описа на СРС, 167 с-в.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че разполага
с издадена в полза на „Варна кредит груп“ ООД срещу Ю. Л. Л. заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 58879/2023 г. по описа на СРС, 167 с-в, срещу която ответникът
възразил. Въз основа на заповедта ответникът следвало да заплати на дружеството следните
вземания: 5000 евро, представляващи незаплатена главница, дължима по Договор за
предоставяне на кредит, обезпечен с ипотека № ******/23.11.2021 г., което задължение било
удостоверено в Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот
№ ****, т. II, рег. № ****, дело № *** от 23.11.2021 г., ведно със законната лихва за забава от
26.10.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, 1650 евро – възнаградителна лихва,
дължима за периода от 23.07.2022 г. до 23.05.2023 г., ведно със законната лихва за забава от
26.10.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, 162,17 евро – законна лихва за
1
забава върху дължимите месечни вноски за възнаградителна лихва от по 150 евро всяка, с
падеж двадесет и трето число на месеца, за периода от 24.07.2022 г. до 18.10.2023 г., 260,69
евро – законна лихва за забава върху незаплатената на падежа главница от 5000 евро за
периода от 24.05.2023 г. до 18.10.2023 г. Излага доводи, че на 23.11.2021 г. сключил с
ответника Договор за предоставяне на кредит, обезпечен с ипотека № ******, по силата на
който му предоставил в заем сума в размер на 5000 евро за срок от 18 месеца. След
учредяване на предвиденото в договора обезпечение на кредита, чрез вписване на договорна
ипотека в полза на „Варна кредит груп“ ООД, на ответника била предоставена заемната
сума, с левова равностойност от 9779,15 лв. В договора било предвидено и заплащането на
месечна възнаградителна лихва от 3% върху усвоената главница от 5000 евро, платима на
равни месечни вноски от по 150 евро всяка. За обезпечаването на вземанията по кредита в
полза на кредитодателя била учредена договорна ипотека върху 72027/292011 ид. ч. от
недвижим имот, собственост на ответника, обективирана в Нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека № ****, том II, рег. № ****, дело № ***/2021 г. Задълженията по кредита
следвало да бъдат заплащани от ответника съгласно погасителния план към договора, при
уговорен краен срок за възстановяване на заемната сума до 23.05.2023 г. Ищецът твърди, че
кредитополучателят е изпаднал в забава за плащане на вземанията по кредита. Обосновава
правния си интерес от образуване на настоящото производство с оглед депозираното от
ответника възражение срещу издадената в полза на дружеството заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК за непогА.ите задължения по процесния договор за кредит. В тази връзка, моли
съда да признае за установено, че ответникът дължи на „Варна кредит груп“ ООД
вземанията, предмет на издадената в полза на дружеството заповед за изпълнение по чл. 417
ГПК по ч.гр.д. № 58879/2023 г. по описа на СРС, 167 с-в. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. Л., е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Потвърждава
наличието на сключен с „Варна кредит груп“ ООД договор за предоставяне на кредит от
23.11.2021 г., при параметрите посочени в исковата молба. Посочва, че ГПР по кредита е в
размер на 42,58%, като твърди, че е погасявал задълженията си по кредита. Оспорва
пълното изплащане на главницата по договора от страна на кредитодателя. Излага
съображения, поради които счита, че процесният договор за кредит е нищожен. Твърди, че
уговореният ГПР по кредита е посочен единствено като абсолютна стойност, което обуславя
липсата на яснота относно начина на формирането му, както и включените в съдържанието
му компонентни, което нарушавало изискването на чл. 147, ал. 1 ЗЗП и чл. 24, ал. 1, т. 9
ЗКНИП. Отбелязва наличието на неяснота и по отношение на погасителния план по
кредита, посочен в табличен вид в чл. 12 от договора. Поддържа, че процесният договор за
кредит е нищожен на основание чл. 38 ЗКНИП вр. чл. 24, ал. 1, т. 7 ЗКНИП. Твърди
нищожност и на клаузата за възнаградителна лихва, поради което намира същата за
недължима. Сочи, че съгласно установената съдебна практика, възнаградителна лихва,
уговорена по обезпечен кредит, стойността на която надвишава двукратния размер на
законната лихва за забава, накърнява добрите нрави. Счита, че клаузата относно
възнаградителната лихва по договора е нищожна и поради неравноправния й характер,
доколкото е уговорена във вреда на потребителя, при нарушаване на изискванията за
добросъвестност и равновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Твърди, че клаузата в чл. 6 от договора, с която е уговорено начисляването на лихва за забава
върху дължимите възнаградителни лихви по кредита е нищожна поради наличието на
анатоцизъм. Сочи, че процесните вземания са погА.и чрез плащане. При условията на
евентуалност, релевира възражение за прихващане на претендираното от ищеца вземане за
сумата от 5000 евро с изискуеми от дружеството вземания на обща стойност от 9779,15 лв.,
представляваща недължимо платени по договора суми за възнаградителна, наказателна
лихви и мораторна лихви, както и лихва върху лихва. Оспорва дължимостта на
претендираните от ищеца вземания за мораторна лихва. Счита, че при съобразяване на
2
принципа на ефективност, разноските в производството следва да бъдат възложени в тежест
на ищеца. С оглед изложеното, моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
От представения като доказателство по делото Договор за предоставяне на кредит
обезпечен с ипотека № ******/23.11.2021 г., се установява, че между „Варна кредит груп“
ООД, като кредитор, и Ю. Л. Л., като кредитополучател, бил сключен договор за кредит за
сумата в размер на 5000 евро.
Кредитът е бил отпуснат за срок от 18 месеца при следните условия: 18 на брой
погасителни вноски, при фиксиран лихвен процент в размер на 3,00% месечно, годишен
процент на разходите (ГПР) – 42,58% и общ размер на всички плащания – 7700,00 евро.
Договорът е бил сключен при Общи условия, приложени към исковата молба и приети като
писмени доказателства по делото.
Съгласно чл. 3 от договора, кредитополучателят се съгласява кредиторът да предостави
средствата по кредита след учредяване на предвиденото обезпечение и след представяне на
вписан в Службата по вписванията нотариален акт за договорна ипотека и удостоверение за
тежести, от което да е видно, че вписаната в полза на „Варна кредит груп“ ООД ипотека е
първа по ред и няма права и тежести в полза на трети лица, противопоставими на „Варна
кредит груп“ ООД.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, за обезпечаване на всички задължения на
кредитополучателя Ю. Л. Л., в това число, но не само главница, лихви, наказателни лихви,
разходи по кредита, допълнителни разходи и разноски, включително и за обезпечаване на
тези вземания, които ще останат дължими или които биха възникнали при последващи
изменения, новирания и/или удължаване на сроковете за усвояване, ползване и издължаване
на кредита, и/или промяна на всякакви други условия и параметри по кредита,
ипотекарният гарант Ю. Л. Л. се задължава да учреди в полза на кредитора договорна
ипотека върху следния недвижим имот: само 72 027/292 011 идеални части от недвижим
имот, находящ се в гр. С., комплекс „Б.“, улица „Г.С., в жилищната сграда – блок № 41,
построена върху държавна земя, във вход „А“, на трети етаж и представляващ: Апартамент
№ 13, състоящ се от две стаи, столова с кухненски бокс и сервизни помещения, със
застроена площ от 86,96 кв.м., при съседи на жилището: изток-коридор и стълбище, запад и
север – двор, юг – апартамент № 12, отгоре – апартамент № 19, отдолу – апартамент № 17,
заедно с принадлежащото избено помещение № 13 с полезна площ от 3,40 кв.м., при съседи
на избеното помещение: изток и север – двор, запад – изба № 12, юг – коридор и заедно с
1,202% идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на
строеж върху мястото от 101,35 кв.м.
По делото е представен Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху
недвижим имот № ****, том II, рег. № ****, дело № *** от 23.11.2021 г., по силата на който
за обезпечаване на всички задължения на кредитополучателя Ю. Л. Л. по Договор № ******
за предоставяне на кредит, обезпечен с ипотека, подписан между страните на 23.11.2021 г., в
това число, но не само главница, лихви, наказателни лихви, разходи по кредита,
допълнителни разходи и разноски, включително и за обезпечаване на тези вземания, които
ще останат дължими или които биха възникнали при последващи изменения, новирания
и/или удължаване на сроковете за усвояване, ползване и издължаване на кредита, и/или
промяна на всякакви други условия и параметри по кредита, ипотекарният гарант Ю. Л. Л.
учредява в полза на кредитора „Варна кредит груп“ ООД ипотека върху описания по – горе
недвижим имот.
3
От заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в настоящото
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202
ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че: по процесния договор общата изплатена
сума на ответното дружество е в размер на 1050 евро или 2053,60 лв., платени в периода
25.11.2021 г. – 23.06.2022 г., с които е била погА.а само договорна лихва съгласно
погасителния план – от 1-ва вноска с падеж 23.12.2021 г. до 7-ма вноска с падеж 23.06.2022
г.; не са взети предвид правилните компоненти при определяне на ГПР (42,58%) по
процесния договор за кредит, тъй като при така зададените стойности ГПР по кредита е в
размер на 36,00%.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна
страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят
предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се
задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
Основателната на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл.
240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗКНИП е обусловена от установяването при условията на пълно и
главно доказване от страна на ищеца на следните правопораждащи факти: наличието на
валидно облигационно отношение по договор за потребителски кредит, сключен с
ответника, при посочените в исковата молба параметри, по силата на който е предоставил в
полза на ответника сумата от 5000 евро срещу поетото от него задължение за връщане на
заемната сума, ведно с дължимата възнаградителна лихва, настъпил падеж на процесните
вземания, както и техния размер.
Установява се от приетия по делото Договор за предоставяне на кредит обезпечен с
ипотека № ******/23.11.2021 г., че между страните е възникнало облигационно отношение,
по силата на което ищецът е предоставил на ответника кредит в размер на 5000 евро. Не е
спорно между страните, а и се установява от доказателствата по делото, че сумата е изцяло
усвоена и за ответника е възникнало задължение за връщането й.
В случая приложим към процесното облигационно правоотношение е Законът за
кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП), което следва от разпоредбата на
чл. 1, ал. 2 ЗКНИП, съгласно която по смисъла на този закон кредити за недвижими имоти са
кредити, обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, и
кредити, чиято цел е придобиване или запазване на вещно право върху недвижим имот,
респ. на основание пар.1, т.20 от ДР на ЗКНИП ответникът има качеството на потребител,
доколкото се касае за физическо лице, което при сключването на договора за кредит е
действало извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност.
С отговора на исковата молба ответникът е навел възражение за нищожност на
процесния договор за кредит поради противоречието му с чл. 24, ал. 1, т. 7 и 9 ЗКНИП.
Както се изясни, сключеният между страните договор, обезпечен с ипотека, е
потребителски и се подчинява на специалните изисквания на ЗКНИП, в който законодателят
предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в
глава шеста, чл. 22 и сл., като за съответствието на договора с тях съдът дължи проверка,
независимо дали има конкретни оплаквания от страните. В глава седма ЗКНИП е посочен
начинът на определяне и изчисляване на ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 28 ЗКНИП
когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 - 9 и 11 и чл. 25, ал. 3
ЗКНИП, договорът за кредит е нищожен. Съгласно чл. 40 от същия закон за договора за
кредит се прилагат и чл. 143 - 148а от Закона за защита на потребителите, съдържащ уредба
на неравноправните клаузи в договори с потребители, според която неравноправна клауза в
договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
4
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 145 ЗЗП обаче,
неравноправната клауза в договор, сключен с потребителя, се преценява, като се вземат
предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи
на договора или на друг договор, от който той зависи, като преценката за неравноправна
клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието
между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора
са ясни и разбираеми. Неравноправните клаузи в договорите с потребители са нищожни, но
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води автоматично
до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи, съгласно ЗЗП.
Поради това и неравноправността на посочените от ответника клаузи в договора за заем не
влекат неговата нищожност изцяло, доколкото касаят уговорени санкции при неизпълнение
на задълженията за погасяване на заема от страна на заемополучателя и договорът може да
се прилага и без тях, като санкциите при неизпълнение няма да породят действие, поради
тяхната нищожност.
Съгласно ЗКНИП договорът за кредит следва да е изготвен в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора,
като чл. 24 поставя изисквания договорът за кредит се изготвя на разбираем език и да
съдържа конкретно посочени реквизити, като липсата на посочените в ал. 1, т. 5 - 9 и 11
водят до неговата недействителност. Съдът намира, че договора за кредит отговаря на
посочените в императивната норма изисквания, с изключение на т. 9. Съгласно чл. 24, ал. 1,
т. 9 ЗКНИП договорът следва да се изготви на разбираем език и да съдържа посочен
годишен процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи,
включени в общите разходи по кредита за потребителя. В случая в договора формално е
посочен ГПР в размер на 42,58%. Същият обаче не е изчислен, съгласно изискванията на чл.
29 ЗКНИП, според който годишният процент на разходите по кредита се изчислява по
формула, съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания. В този смисъл и вещото лице изрично е посочило,
че не са взети предвид правилните компоненти при определяне на ГПР по процесния
договор за кредит. Изискването на закона за посочване на ГПР, ведно с подробна
информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, не е
самоцелно, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, като в този смисъл е и
изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент.
Съгласно разпоредбата на чл. 29 ЗКНИП годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като
годишен процент, изчислен на годишна база от общия размер на предоставения кредит, като
годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение
№ 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. Посочването в договора за кредит на различен от действителния ГПР
представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по
кредита, поради което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по см. на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики,
тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената
на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел. Липсата на посочена действителна стойност на ГПР влече
недействителност на договора в неговата цялост, поради нарушаване на изискванията на чл.
24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП, отнасящи се до посочване по ясен и разбираем начин на годишния
5
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, поради което и съгласно
разпоредбата на чл. 38 от ЗКНИП този договор се явява изцяло нищожен, поради което,
съгласно чл. 39 ЗКНИП, кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и
лихва или други разходи по кредита. Тази разпоредба от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване
на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите ни на двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП, което не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти на защита.
Смисълът и духът на разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП е да се възможност на
потребителя за гарантиран информиран избор да знае предварително какъв е
действителният годишен процент на разходите по кредита заедно с предоставянето на
подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за
потребителя и на базата на тази предварително узната информация е да реши дали за него е
изгодно да сключи договора при поставената от съответната финансова институция
предварителни условия. Без значение за потребителя се явява обстоятелството дали
действително предложеният от кредитодателя годишен процент от разходите е по-голям или
не от заложения в закона, след като кредитополучателят е бил лишен от възможността да го
узнае предварително и на базата на тази информация да прецени или не да се съгласи да
встъпи като длъжник при поставените от финансовата институция условия (така Решение №
432 от 4.07.2024 г. на САС по в. т. д. № 412/2024 г.). В този смисъл е и Решение на Съда на
Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване,
отправено от Софийски районен съд, в което е прието, че с оглед на съществения характер
на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на
потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването
при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от
Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно
всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
В горния смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 13 февруари 2025 г. по
дело C-472/23 (т.31-32), в което е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) от Директива
2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че задължението за посочване по ясен и кратък начин
на ГПР в договор за кредит не се ограничава до това ГПР да не бъде посочван в намален
размер, тъй като погрешното посочване на ГПР по принцип може да се състои и в неговото
завишаване. Всъщност, ако се приеме, че в договор за кредит може да се посочи завишен
ГПР, съществува риск това посочване да бъде лишено от практическа полза за потребителя
и следователно да се застраши постигането на целта, преследвана със задължението,
предвидено в член 10, параграф 2, буква ж) от Директива 2008/48, както тази цел следва от
съдебната практика, цитирана в точки 28 и 29 от настоящото решение.
На следващо място, с оглед осигуряване на предвидената в законодателството
потребителска защита съдът е длъжен да упражни правомощието си за преценка относно
противоречие на претендираните вземания със закона или добрите нрави, както и да
извърши преценка дали искането се основава на неравноправна клауза. Когато се касае за
договор за потребителски кредит, включен в обхвата на ЗКНИП, съдът е длъжен служебно
да следи за спазване императивните разпоредби на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 – 9 и 11 и
чл. 25, ал. 3 ЗКНИП. Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в
исковото производство произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и Директива
2008/48 - да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на
правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на
6
гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК (нова- ДВ,
бр.100/ 2019 г., обн. 20.12.2019 г.).
При констатиране свръхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е
икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази и противоречието на тази
клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на
целия договор (в този смисъл Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ
ГО; Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО). Накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на
насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на
неоправдано имуществено разместване.
В трайно установената практика на ВКС (Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр.д.
№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр.д.№ 5093/ 2007 г.
на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО) е
възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Автономията на волята на страните
да определят свободно съдържанието на договор е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД
в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона и на добрите нрави, което ограничение се отнася както за гражданските сделки, така
и за търговските сделки (чл.288 ТЗ), като за спазването им съдът следи служебно (Тълк.
решение № 1/ 2009 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ВКС, ОСТК). За противоречащи на
добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави при необезпечени
кредити е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва.
В случая по процесния договор за предоставяне на кредит, обезпечен с ипотека, на
ищеца е предоставена в заем сума от 5 000 евро за срок от 18 месеца (с уговорена за връщане
общо 7 700 евро), при уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 3,00 % месечно, т.е.
36% годишно. Лихвата по договора е възнаградителна - за ползване на дадената парична
сума. Към датата на сключване на процесния договор обективен критерий за преценка дали
с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са създадени
условия за неоснователно обогатяване на ответника, следва да се съобрази размера на
законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме като максимален размер и за
възнаградителната лихва, като съгласно установената съдебна практика по сходни казуси за
договори се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната
такава, а при заемна сделка, обезпечена с договорна ипотека върху недвижим имот -
повече от два пъти законната (в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по
гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г.
о. и др). Оттук съдът приема, че договорената между страните възнаградителна лихва
надвишава двукратния размер на законната лихва, поради което противоречи на добрите
нрави и се явява нищожна, вследствие на което въз основа на нея не е възникнало валидно
задължение за плащането й от ответника - кредитополучател по договора. Размерът на
възнаградителната лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е
икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на
кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за
недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат - водещ до накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е
7
нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор
за кредит не е възникнало. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части от
договора не влече нищожност на целия договор, когато те могат да бъдат заместени по
право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би
била сключена и без недействителните части. В случая обаче тази нищожна клауза за
възнаградителната лихва не може да бъде заместена от друга разпоредба на закона, тъй като
липсва такава и по-конкретно акт по смисъла на чл. 10, ал. 2 ЗЗД, който да определя горния
размер на договорната лихва и доколкото възнаградителната лихва е част от основния
предмет на договора за кредит, то договорът се явява недействителен на това основание.
По изложените съображения настоящият състав приема, че процесният Договор за
предоставяне на кредит, обезпечен с ипотека № ******/23.11.2021 г., е изцяло нищожен. В
чл. 39 ЗКНИП е предвидено, че когато договорът за кредит е обявен за нищожен от съда,
потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Законодателят е счел, че в тази хипотеза на
недействителност на договора отговорността на кредитополучателя не следва да отпадне
изцяло, като доколкото разпоредбата на закона не предвижда нищо в противния смисъл, тази
отговорност може да бъде ангажирана в настоящото производство. В този смисъл е и
практиката на ВКС, а именно Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на
ВКС, ІV г. о., както и Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, І т. о.,
съгласно които, при недействителност на договора потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази
недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК, респ. ЗКНИП, е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК, респ. чл. 39 ЗКНИП, е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за
връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало
до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбите на чл. 23 ЗПК и чл. 39 ЗКНИП.
В настоящия случай чистата сума, подлежаща на връщане съгласно разпоредбата на
чл. 39 ЗКНИП, възлиза в размер на 5000 евро. С оглед на това, че ответникът е заплатил
сума в общ размер на 1050 евро, то дължимият остатък от главното задължение възлиза на
сумата от 3950 евро, до който размер предявеният главен иск с правно основание чл. 240, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗКНИП е основателен, ведно със законната лихва за забава от 26.10.2023 г.
до окончателното изплащане на вземането, а за разликата до пълния предявен размер от
5000 евро следва да бъде отхвърлен. Тук следва да се отбележи, че са напълно
неоснователни доводите на процесуалния представител на ответника, че в полза на
кредитора не следвало да се присъжда, на основание чл. 86 ЗЗД, законната лихва върху
чистата стойност на главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК.
Цитираното от ответната страна Решение № 129 от 30.07.2024 г. по т. д. № 630/2023 г. на
ВКС, І т. о., в което е прието, че в конкретния случай разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД не се
прилага, е постановено при съвсем различна фактическа обстановка, а именно при сключен
договор с банка при договорна лихва, която към момента на сключване на договора е била
4,95%, а ГПР е бил 6,9%. В същото решение е прието, че съдът следва да извърши сравнение
при обстоятелствата по делото между сумите, които кредиторът би получил като
8
възнаграждение по договора за потребителски кредит, при условие, че беше спазил
изискванията, посочени в чл. 22 ЗПК, със сумите, които би получил, като се приложи чл. 23
ЗПК. Ако при сравнението се окаже, че сумата, която кредиторът би получил в резултат от
приложение на чл. 23 ЗПК, е от полза за кредитора, компенсира го или санкцията за
кредитора е отслабена, разпоредбата на чл. 86 ЗЗД не се прилага. Тоест идеята е да не се
достигне до присъждане на законна лихва в резултат от прилагане на чл. 23 ЗПК, респ. чл. 39
ЗКНИП, която да е в по – голям или приблизително равен размер на този, който кредиторът
би получил, ако беше спазил изискванията по ЗПК, респ. ЗКНИП. В настоящия случай,
обаче, договорната лихва е в размер на 36% годишно, а ГПР, посочен в договора, е 42,58%.
От друга страна, размерът на законната лихва в лева за периода след 01.07.2012г. е
определен с ПМС № 100/2012г. Това е основният лихвен процент на БНБ в сила от 01.01.,
съответно от 01.07. на текущата година, увеличен с 10 пункта. Видно от справката в сайта на
БНБ, считано от 01.10.2022г. размерът на основния лихвен процент се променя от 0 на 0.49
пункта и оттогава бележи възходяща тенденция. Следователно, към момента на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК на 26.10.2023г. размерът на законната лихва става 10.49% и
оттогава продължава да нараства. Ето защо, при съобразяване с приетото в Решение № 129
от 30.07.2024 г. по т. д. № 630/2023 г. на ВКС, І т. о., т.е. при сравнение между сумите, които
кредиторът би получил като възнаграждение по договора за потребителски кредит, при
условие, че беше спазил изискванията, посочени в чл. 38 ЗКНИП, със сумите, които би
получил, като се приложи чл. 39 ЗКНИП, се налага извод, че сумата, която кредиторът
получава в резултат от приложение на чл. 39 ЗКНИП е значително по – малко, отколкото
сумите, които би получил, при условие, че беше спазил изискванията, посочени в чл. 38
ЗКНИП. Ето защо в конкретния случай не може да се приеме, че в полза на кредитора не
следва да се присъжда законната лихва върху чистата стойност на главницата, считано от
подаване на заявлението.
Предвид установената недействителност на договора, неоснователни се явяват
предявените искове с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 22 ЗКНИП и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, а именно за сумата от 1650 евро – възнаградителна лихва, дължима за периода от
23.07.2022 г. до 23.05.2023 г., ведно със законната лихва за забава от 26.10.2024 г. до
окончателното изплащане на вземането, 162,17 евро – законна лихва за забава върху
дължимите месечни вноски за възнаградителна лихва от по 150 евро всяка, с падеж двадесет
и трето число на месеца, за периода от 24.07.2022 г. до 18.10.2023 г., както и 260,69 евро –
законна лихва за забава върху неплатената на падежа главница от 5000 евро за периода от
24.05.2023 г. до 18.10.2023 г.
По релевираното от ответника възражение за прихващане съдът приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД прихващането е възможно когато две
лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи. В този случай всяко едно от
тях, ако неговото вземане е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу
задължението си. Фактическият състав на правото да се извърши прихващане по чл. 103, ал.
1 ЗЗД включва следните елементи: съществуването на две насрещни и действителни
вземания (задължения), с предмет пари или еднородни и заместими вещи; изискуемост и
ликвидност на активното вземане. По правилата за разпределяне на доказателствената
тежест в гражданския процес – чл. 154, ал. 1 ГПК, ответникът следва да проведе насрещно
доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да
извлече благоприятни правни последици, в т.ч. да докаже по делото пълно и главно
наличието на насрещни еднородни изискуеми вземания, които могат да бъдат прихванати с
претенцията на ищеца за главницата по процесния договор за кредит до размера на по-
малкото от тях. В настоящото съдебно производство този правнорелевантен факт не бе
установен от ответника чрез събраните по делото доказателствени средства. Ето защо
настоящият съдебен състав приема за неоснователно релевираното от ответника възражение
за прихващане.
9
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да бъдат
присъдени своевременно поисканите разноски в исковото и заповедното производство
(предвид т. 12 от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се постанови осъдителен
диспозитив за разноските в заповедното производство). Ищецът е сторил разноски, както
следва: 1271,67 лв. – за държавна такса и възнаграждение за адвокат в заповедното
производство, 343,58 лв. – държавна такса в исковото производство, както и 1300 лв.
адвокатско възнаграждение за исковото производство, или общо 2915,25 лв. за заповедното и
исковото производство. Намалени съразмерно с уважената част от исковете на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 1628,08 лв.
Във връзка с доводите на ответника в отговора на исковата молба следва да се
отбележи, че в случая не е налице частично уважен иск на потребител за връщане на
платеното без основание. Ето защо в конкретния случай са неприложими цитираните от
ответника решение на СЕС и определение на ВКС от 16.08.2022 г. по ч.т.д. № 1085/2022 г. В
действителност е налице разрешение на Съда на Европейския съюз относно дължимостта на
съдебни разноски от страна на потребителя, в случаите когато предявеният от него иск за
връщане на даденото по договор за кредит бъде уважен само частично. Така в решение на
Съда на Европейския съюз от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 е дадено
разрешение, че Директива 93/13 предоставя на потребителя правото да се сезира съдът, за да
установи неравноправният характер на договорна клауза и да откаже да я приложи.
Обвързването на разпределението на съдебните разноски в това производство само с
недължимо платените суми, чието връщане е разпоредено, може обаче да възпре
потребителя да упражни посоченото право, предвид разноските, до които води
предявяването на иск по съдебен ред. В цитираното от ответника определение на ВКС от
16.08.2022 г. по ч.т.д. № 1085/2022 г. е прието, че по конкретното дело е уважен
установителен иск за нищожност на договорна клауза, поради нейния неравноправен
характер, но частично е отхвърлен искът за възстановяване на недължимо платените суми,
като отговорността за разноски е разпределена само въз основа на недължимо платените
суми, чието връщане е разпоредено, съобразно уредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК. В настоящия
случай, обаче, не е уважен установителен иск за нищожност на договорна клауза, поради
нейния неравноправен характер, респ. не е частично отхвърлен иск за възстановяване на
недължимо платените суми. Ето защо доводите на ответника в отговора на исковата молба
относно разноските са неоснователни.
По отношение на претендираните от ответника разноски за заповедното производство:
Искането за присъждане на разноски в заповедното производство е релевирано още с
възражението по чл. 414 ГПК, като е претендирано адвокатско възнаграждение в размер на
600 лв. Своевременно релевираното от процесуалния представител на ищеца възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно, като аргументите за това са следните.
В Определение № 140 от 19.03.2020 г. по ч.т.д. № 236/2020 г., по описа на ВКС, ІІ т.о.,
Определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о. по ч.т.д. № 3074/2018 г. и др., е прието
следното: Заповедното производство е уредено като едностранно, като подаването на
възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за отпочване на исков процес. По
възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до молителя за
предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма самостоятелен характер и е само формалната
предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не
израз на материалноправната защита на длъжника. Ето защо, когато заповедното
производство е прераснало в исково, разноски за подаване на възражение по чл. 414 ГПК не
се дължат (в този смисъл Определение № 45 от 23.01.2019 г. по ч.т.д. № 3074/2018 г., по
описа на ВКС, І Т.О., Определение по ч.гр.д. № 6275/2021 г. по описа на СГС, ГО, IV – „Е“
въззивен състав и др.).
10
По отношение на претендираните от ответника разноски за исковото производство:
Ответникът доказва извършени разноски в общ размер на сумата 2505 лв., от които 500
лв. – депозит за ССчЕ, 5,00 лв. – такса по чл. 102з, ал. 3 ГПК, както и 2000 лв. – адвокатско
възнаграждение съобразно представения договор за правна защита и съдействие от
29.04.2024 г. Своевременно релевираното от процесуалния представител на ищеца
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско
възнаграждение е основателно. Съобразно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-
438/22 и Определение № 343/15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о.,
минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г.,
нямат задължителна сила за съда, като последният следва да съобрази действителната
правна и фактическа сложност на делото, като определи и присъди разумен и съответен на
положения от адвоката труд размер на възнаграждението. В този смисъл, като взе предвид
вида и обема на осъществената правна защита в настоящото производство, липсата на
фактическа и правна сложност на спора, както и обстоятелството, че делото е приключило в
едно съдебно заседание, настоящият съдебен състав приема, че размерът на адвокатското
възнаграждение на ответника следва да бъде определен на сумата от 1300 лв. На основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, съразмерно с отхвърлената част от исковете, на ответника следва да бъдат
присъдени разноски в общ размер на 796,96 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗКНИП, че Ю. Л. Л., ЕГН **********, с адрес
гр.С., ул. „Х.Д.“ № 2, дължи на „ВАРНА КРЕДИТ ГРУП“ ООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление: гр. Варна, ул. „Александър Дякович“ № 45, сумата в размер на 3950,00
евро – главница по Договор за предоставяне на кредит, обезпечен с ипотека №
******/23.11.2021 г., което задължение е удостоверено в Нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека върху недвижим имот № ****, т. II, рег. № ****, дело № *** от 23.11.2021
г., ведно със законната лихва за забава от 26.10.2023 г. до окончателното изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 06.11.2023 г. по
ч.гр.д. № 58879/2023 г. по описа на СРС, 167 с-в, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове,
както следва: с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗКНИП за главница за
разликата над уважения размер от 3950 евро до пълния предявен размер от 5000 евро, ведно
със законната лихва за забава от 26.10.2023 г. до окончателното изплащане на вземането; с
правно основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД вр. чл. 22 ЗКНИП за сумата от 1650 евро –
възнаградителна лихва, дължима за периода от 23.07.2022 г. до 23.05.2023 г., ведно със
законната лихва за забава от 26.10.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, както и
с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за следните суми: 162,17 евро – законна лихва за
забава върху дължимите месечни вноски за възнаградителна лихва от по 150 евро всяка, с
падеж двадесет и трето число на месеца, за периода от 24.07.2022 г. до 18.10.2023 г., 260,69
евро – законна лихва за забава върху неплатената на падежа главница от 5000 евро за
периода от 24.05.2023 г. до 18.10.2023 г.
ОСЪЖДА Ю. Л. Л., ЕГН **********, с адрес гр.С., ул. „Х.Д.“ № 2, да заплати на
„ВАРНА КРЕДИТ ГРУП“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.
Варна, ул. „Александър Дякович“ № 45, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1628,08
лв., представляваща разноски за заповедното и исковото производство пред СРС,
съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „ВАРНА КРЕДИТ ГРУП“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
11
управление: гр. Варна, ул. „Александър Дякович“ № 45, да заплати на Ю. Л. Л., ЕГН
**********, с адрес гр.С., ул. „Х.Д.“ № 2, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 796,96
лв., представляваща разноски за производството пред СРС, съразмерно с отхвърлената част
от исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12