№ 13706
гр. София, 14.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ТЕОДОРА М. И.
при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА
като разгледа докладваното от ТЕОДОРА М. И. Гражданско дело №
20241110104097 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от С. Г. В., чрез адв. М. Д., против
******* искове както следва:
1/. Искове за прогласяване нищожността, евентуално – за унищожаване на
целия договор за потребителски кредит, сключен между страните:
а/. иск за прогласяване нищожност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК – поради непосочване в договора на действителния ГПР, в който
фактически са били включени предварително начислени неустойка и такса за
експресно разглеждане; евентуално - на основание чл. 146, ал. 5, вр. ал. 1, вр. чл. 143,
ал. 2, т. 19 ЗЗП;
евентуално
б/. иск за унищожаване на сключения между страните договор за потребителски
кредит на основание чл. 33 ЗЗД – като сключен при крайна нужда и явно неизгодни
условия
2/. Евентуално – при отхвърляне исковете за нищожност и унищожаемост на
целия договор – искове за прогласяване за нищожни на отделни клаузи от договора
за кредит:
а/. искове за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от сключения
между страните договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК – като сключена в
противоречие с чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК, евентуално на основание чл. 21 ЗПК – като
сключена с цел заобикаляне на императивна законова забрана, установена в чл. 19, ал.
4 ЗПК и в чл. 33, ал. 1 ЗПК, евентуално на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – поради
противоречието й с добрите нрави;
б/. искове за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 1, ал. 2, 3 и 4 от
договора кредит на основание чл. 22 ЗПК – като сключена в противоречие с чл. 11, т.
9 и 10 ЗПК, евентуално на основание чл. 21 ЗПК – като сключена с цел заобикаляне
1
на императивна законова забрана, установена в чл. 19, ал. 4 ЗПК и в чл. 33, ал. 1 ЗПК,
евентуално на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – поради противоречието й с добрите
нрави
3/. Кумулативно съединен с исковете по т. 1 и т. 2 от договора иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата
1460 лв., която сума включва платена при начална липса на основание възнаградителна
лихва, такса неустойка и такса за експресно разглеждане на договора за кредит.
Ищецът твърди, че между него и ответника има сключен договор за паричен
заем № ************ г., по силата на който ответникът му предоставил назаем 1600
лв. със срок на погасяване 12 месеца – до 21.01.2020 г., при лихвен процент за кредита
40,32 %, сума на лихвата за срока на договора 16,85 лв., ГПР 49,49 %. Уговорено е
ищецът да заплати на ответника сумата 756,60 лв. – неустойка за неизпълнение на
задължението за осигуряване на обезпечение, както и сумата 1134,84 лв. – такса за
бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит. Твърди, че предвидената в
договора неустойка не притежава присъщата й обезпечителна функция и че
начисляването й води до скрито оскъпяване на кредита. Излага, че с невключването на
неустойката в размера на ГПР се цели заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че
клаузата от договора, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане е такса,
която е свързана с усвояването на кредита и като такава е нищожна, тъй като
противоречи на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, според която разпоредба кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Твърди, че чрез същата се цели заобикаляне на императивната
норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като по своята същност представлява допълнително
възнаграждение за кредитора, което не е включено при изчисляване на ГПР. Твърди се
и, че посочените клаузи са неравноправни, тъй като нарушават разпоредбата на чл.
143, т. 19 ЗЗП, защото посоченият размер на ГПР е неточен и подвеждащ, доколкото
не включва неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на
обезпечение и таксата за бързо разглеждане. Иска договорът за паричен заем да бъде
прогласен за нищожен, евентуално - посочените клаузи да бъдат прогласени за
нищожни и да бъде осъден ответникът да му върне сумата 1460 лв., представляваща
сбор от платени от ищеца на ответника, на основание претендирания за нищожен
договор, евентуално – претендираните за нищожни клаузи от процесния договор, суми
за възнаградителна лихва, неустойка и такса за експресно разглеждане, ведно със
законната лихва от 23.01.2024 г. до окончателното й изплащане. Претендира да му
бъдат присъдени направените в съдебното производство разноски, както и присъждане
по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. М. Д. на адвокатско възнаграждение.
С отговора на исковата молба ******* изразява становище за недопустимост на
установителните искове с твърдение, че за ищеца липсва правен интерес от
предявяването им, тъй като е предявил осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД, както и че
съединяването на установителни искове за нищожност с осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД
представлява злоупотреба с право и излишно натоварване на ответника с разноски.
Излага съображения и за неоснователност на исковете. Твърди, че процесната
неустойка е начислена за неизпълнение на поети договорни задължения от страна на
заемателя и уговарянето на същата има за цел да дисциплинира длъжника, като
последният е могъл да откаже встъпването в договорни отношения с дружеството.
Твърди, че таксата за експресно разглеждане е за извършване на допълнителна услуга,
предхождаща сключването на договора за кредит, и не е свързана с усвояването или
управлението на кредита, поради което стойността на същата не следва да се прибавя
2
при изчисляването на ГПР по договора. Във връзка с осъдителни иск прави
възражение за изтекла петгодишна давност за претендираното вземане в размер на
1460 лв. Иска отхвърляне на предявените искове и присъждане на направените
разноски по делото. Възразява в полза на процесуалния представител на ищеца да бъде
присъждано адвокатско възнаграждение поради липса на данни за материалната
затрудненост на ищеца и поради обстоятелството, че същият, в кратък период от
време, е инициирал множество сходни искови производства против дружеството, което
противоречи на принципа за добросъвестно упражняване на права.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните
по делото доказателства, прие следното:
Предявените искове са допустими.
Неоснователно е възражението на ответника, че за ищеца липсва правен интерес
от предявяването на установителните искове, тъй като е предявил осъдителен иск по
чл. 55 ЗЗД, както и че съединяването на установителни искове за нищожност с
осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД представлява злоупотреба с право и излишно
натоварване на ответника с разноски. Възможността в рамките на осъдителен иск по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да се въведе и установи възражение за нищожност на сделката,
на основание на която е дадена престацията, чието връщане се иска, не лишава ищеца
от правен интерес да прогласи нищожността на целия договор, евентуално - на
отделни негови клаузи, на заявеното основание със сила на пресъдено нещо. По
осъдителния иск ще се приеме за установено със сила на пресъдено нещо, че даденото
по договора е при начална липса на основание, тоест при липса на облигационно
отношение между страните, като само в мотивите към решението ще бъде посочено
защо е налице липса на основание за извършване на престацията, а по установителните
искове за нищожност на договора / на отделни негови клаузи ще се реши със сила на
пресъдено нещо спорът нищожен ли е целият договор / негови отделни клаузи, което
ще създаде установеност в отношенията между страните относно действителността на
цялата сделка / не отделни нейни клаузи, във връзка с която е извършено плащането на
сумата, предмет на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. В този смисъл няма дублиране на
предмета на двата иска.
От фактическа страна:
От договор за паричен заем № ************ г. се установява, че между ищеца
С. Г. В., като заемател, и ответника *******, като заемодател, е сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който ответникът му предоставил назаем 1600 лв.,
при лихвен процент за кредита 40,32 % и ГПР 49,49 %. В чл. 4, ал. 2 от договора е
уговорено, че при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение по
чл. 4, ал. 1 от договора, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 756,60
лв., която се разсрочва и се заплаща на равни части към всяка погасителна вноска. В
чл. 1, ал. 3 и ал. 4 от договора е уговорено заемателят да заплати на заемодателя
сумата 1134,84 лв., представляваща такса за експресно разглеждане на искането за
отпускане на паричен заем, като посочената сума също се дължи разсрочено, на равни
части и също се включва в размера на всяка погасителна вноска. Уговорен е срок на
договора 12 месеца – до 21.01.2020 г.
От представения от ответника погасителен план се установява, че при отпуснат
кредит в размер на 1600 лв. ищецът се е задължил да върне сумата 3861,91 лв.,
разпределена на 12 равни месечни вноски от по 321,83 лв. всяка, включваща главница
в размер на 1600 лв., възнаградителна лихва в размер на 370,47 лв., неустойка в размер
3
на 756,60 лв. и такса за експресно разглеждане в размер на 1134,84 лв.
Видно от представения от ищеца разходен касов ордер за сумата 1600 лв.,
кредитът е бил усвоен.
От заключението на съдебносчетоводната експертиза както и от платежно
нареждане от 04.04.2019 г. се установява, че ищецът, на 04.04.2019 г. е заплатил на
ответника сумата 3060 лв., включваща 1600 лв. главница, 139,06 лв. възнаградителна
лихва, 126,10 лв. неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора, 1134,84 лв. такса за експресно
разглеждане на искането за отпускане а паричен заем и 60 лв. такса за събиране на
просрочени вземания по предоставения заем. От експертното заключение се
установява също, че ГПР по процесния договор, с включени при изчисляването му
възнаградителна лихва, такса за сключването на договора, неустойка по чл. 4, ал. 2 от
договора и такса за експресно разглеждане, е в размер на 252,87 %, а с включени при
изчисляването му само възнаградителна лихва и такса за сключване на договора –
49,49 %, както е посочено в договора.
При тези данни съдът намира следното от правна страна:
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 199 от 12.07.2016 г. по
гр. д. № 583/2016 г., IV г. о., решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., IV
г. о., решение № 97 от 8.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., I т. о. и др., когато са
предявени искове за недействителност на договор, начинът на съединяването на
исковете не зависи от волята на ищеца, а от естеството на порока. Каквато и поредност
и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове са предявени в
условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от
едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на
унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща
недействителност. А и ако сделката е нищожна на едно основание, то последващото
прогласяване на недействителност на друго основание е безпредметно. Във всички
случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие със закона или
заобикалянето му, през по-леките - липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала, липсата на форма. Ако
съдът приеме, че сделката не е нищожна, той е длъжен след това да разгледа
основанията за унищожаемост, също подредени според тежестта на порока: от най-
тежкия - поради неспазване на режима на настойничеството и попечителството, през
по-леките - поради неспособност да се разбират или ръководят действията, поради
заплашване, поради измама, поради грешка, до най-лекия - поради крайна нужда. Ако
съдът приеме, че сделката не подлежи на унищожение, той е длъжен след това да
разгледа съответното основание за недействителност, напр. за висяща
недействителност поради извършването й без или извън надлежно учредената
представителна власт. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от
сочените от ищеца основания, разгледани в поредност според тежестта на порока,
отпада вътрешнопроцесуалното условие под което са предявените останалите
евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци. Съдът не може да се
произнася в решението си по тези искове, тъй като условието, под което те са
предявени не се е сбъднало, а постановеното решение по тези искове подлежи на
обезсилване като недопустимо.
1. По иска за прогласяване нищожност на договора на основание чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – поради непосочване в договора на действителния ГПР, в
който фактически са били включени предварително начислени неустойка и такса за
4
експресно разглеждане:
Процесният договор за паричен заем № ************ г. е сключен при
действието на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите и
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като
е сключен с физическо лице - потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13 ДР към
ЗЗП. Ето защо са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК)
и Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни
законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит, установени в защита на потребителите.
В процесния договор не е спазено императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, тъй като не е посочен годишният процент на разходите (ГПР). Това е така,
защото клаузата от договора, определяща ГПР (чл. 2, ал. 1, т. 8 от договора) е
нищожна, а нищожната клауза означава липса на клауза. Според практиката на ВКС,
преценката за неравноправност и поради това за нищожност по смисъла на чл. 146, вр.
чл. 143 ЗЗП на клаузите, посочващи ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит, е
релевантна и за преценката налице ли е нищожност на целия договор съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, защото установената недействителност (нищожност) на
съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за
потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност
на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на
договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от
задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата
последица, както и непосочването им. В този смисъл е решение № 50013 от 5.08.2024
г. по т. д. № 1646/2022 г., II т. о. на ВКС и др.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. При изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 3,
т. 1 ЗПК).
Според разпоредбата на § 1, т. 1 ДР ЗПК, „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси.
В случая в ГПР е включена посочената в договора възнаградителната лихва, но
5
в нейния размер не е включено вземането по чл. 4, ал. 2 от договора (неустойка в
случай на непредоставяне на обезпечение съгласно чл. 4, ал. 1 от договора). При
определяне размера на ГПР не е включено и вземането по чл. 1, ал. 3 от договора
(такса за експресно разглеждане).
Вземането по чл. 4, ал. 2 от договора е следвало да бъде включено при
определяне размера на възнаградителната лихва, тъй като по своята същност
представлява не неустойка, а допълнително възнаграждение на кредитодателя.
Основното задължение на кредитополучателя по договора за потребителски кредит е
да върне предоставените му в заем парични средства и да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им, а не да предоставя обезпечение. Последното е само
гаранция за постигане на дължимия по договора резултат. Процесната клауза за
неустойка не обезпечава пряко изпълнението на тези задължения на
кредитополучателя, а обезпечава изпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение и същата се дължи независимо от своевременното изпълнение на
задълженията за връщане на главница и плащане на възнаградителна лихва съобразно
погасителния план. Така уговорената клауза за неустойка не мотивира
кредитополучателя да изпълни задълженията си по договора за кредит, нито
обезщетява кредитора при такова неизпълнение – т.е. няма присъщите за неустойката
обезпечителна и обезщетителна функции, а само товари длъжника с допълнителни
парични задължения, независимо от изпълнението на основните задължения по
договора, които допълнителни парични задължения представляват скрито начисляване
на допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Изводът, че уговорената неустойка представлява всъщност разход по кредита,
тъй като е част от възнаградителната лихва, следва и от обстоятелството, че същата,
посочена като глобална сума в договора за заем, е предварително заложена в
погасителния план като част от месечните погасителни вноски. Следователно тези
разходи са били известни на кредитора към сключване на договора и с оглед начина на
уговарянето им и предвидения начин за заплащането им се явяват част от
възнаградителната лихва. Доводът на ответника, че се касае за неустойка,
представляваща разход във връзка с неизпълнение на договорни задължения, е
неоснователен.
Разходът по чл. 4, ал. 2 от договора е уговорен като неустойка, а не като
възнаградителна лихва, с цел да се заобиколи забраната, установена с императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това е така, защото ако при изчисляване на ГПР се
включи и размерът на неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора, размерът на същия
надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер на ГПР (видно от
заключението на съдебносчетоводната експертиза).
Вземането по чл. 1, ал. 3 от договора (такса за експресно разглеждане) също е
следвало да бъде включено при определяне размера на ГПР, тъй като представлява
общ разход по кредита, по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК. В този смисъл е и практиката
на СЕС – напр. решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, в което е прието, че
разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на
искането му за отпускане на кредит, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на чл. 3, б. ж) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г., а оттам и на понятието „годишен
процент на разходите“ по смисъла на посочения чл. 3, б. и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или
6
те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
този кредит.
Изводът, че таксата за експресно разглеждане представлява разход по кредита,
следва и от обстоятелството, че същата е посочена по размер в договора за
потребителски кредит и е предварително заложена в погасителния план като част от
месечните погасителни вноски. Следователно тези разходи са били известни на
кредитора към сключване на договора и с оглед начина на уговарянето им и
предвидения начин за заплащането им се явяват част от общите разходи по кредита,
които следва да бъдат съобразени при изчисляване на ГПР.
Неоснователни са доводите на ответника, че таксата е за извършване на
допълнителна услуга, предхождаща сключването на договора за кредит, и не е
свързана с усвояването или управлението на кредита, поради което стойността на
същата не следва да се прибавя при изчисляването на ГПР по договора. Предметът на
тази „допълнителна услуга“ е непосредствено свързан със самия кредит. Видно от
съдържанието на клаузата на чл. 1, ал. 3 от договора, е че предлаганата от
кредитодателя услуга представлява действие във връзка с усвояването на кредита във
времево отношение и по същество касае обещано поведение от страна на кредитора
при изпълнение на основното му задължение при кредитиране на физически лица,
изразяващо се в отпускане на кредит след извършване на предварителна оценка за
кредитоспособността на клиента. Същата се предоставя преди окончателното
сключване на договора за кредит, тъй като е предназначена да осигури приоритетното
одобрение на кандидата. Чрез така предлаганата услуга срещу допълнително
заплащане, в размер на около 71% от стойността отпуснатия кредит, на практика
кредитодателят прехвърля върху потребителя финансовата тежест за изпълнение на
задълженията на финансовата институция по чл. 16 ЗПК - за предварителна оценка на
платежоспособността на кандидатстващите за кредит лица.
Разходът по чл. 1, ал. 3 от договора е уговорен като „допълнителна услуга“,
предхождаща сключването на договора, за която се дължи отделно възнаграждение,
също с цел да се заобиколи забраната, установена с императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Това е така, защото ако при изчисляване на ГПР се включи и размерът
на таксата по чл. 1, ал. 3 от договора, размерът на същия надвишава предвидения в чл.
19, ал. 4 ЗПК максимален размер на ГПР (видно от заключението на
съдебносчетоводната експертиза).
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
В обобщение, в случая императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е
спазено, тъй като не е посочен годишният процент на разходите (ГПР), защото
клаузата от договора, определяща ГПР (чл. 2, ал. 1, т. 8 от договора) е нищожна на
основание чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Предвид непосочването в договора на действителния ГПР, в който фактически
са били включени предварително начислени неустойка и такса за експресно
разглеждане, предявеният от С. Г. В. против ******* иск за прогласяване нищожността
на договора, на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се явява основателен
и следва да бъде уважен.
2. С оглед уважаването на главния иск по чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
не следва да се разглеждат евентуалните искове .
3. По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане
7
на ответника да върне на ищеца сумата 1460 лв., платена от ищеца на ответника на
основание нищожния договор за заем, ведно със законната лихва от 23.01.2024 г. до
окончателното й изплащане:
Искът е основателен и следва да се уважи за пълния предявен размер.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, какъвто е и настоящият случай, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По делото се установи, че по процесния договор за паричен заем ответникът е
заплатил на ищеца, общо сумата 3060 лв., от която сума чистата стойност на кредита е
в размер на 1600 лв. (усвоена и върната главница по договора за заем), поради което на
връщане от ответника подлежи разликата над сумата 1600 лв. до сумата 3060 лв., а
именно претендираната сума 1460 лв., платена при начална липса на основание – по
нищожен договор за заем.
Неоснователно е възражението на ответника за изтекла погасителна давност за
процесното вземане. Съгласно т. 7 от ППВС № 1/28.05.1979 г., в хипотезата на чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на
престацията. В случая ответникът е получил сумата 3060 лв., включваща процесните
1460 лв., на 04.04.2019 г., а искът е предявен на 23.01.2024 г., тоест преди изтичане на
петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски, възлизащи общо на сумата 598,40 лв., включваща
298,40 лв. – платена държавна такса за разглеждане на делото и 300 лв. депозит за
вещо лице. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на
ищеца адв. М. Д., следва да се присъди адвокатско възнаграждение за предоставената
безплатна адвокатска помощ и съдействие в размер на 300 лв., съответно на защитения
имуществен интерес, предвид фактическата и правна сложност на делото, броя на
предявените искове и извършените от адвоката процесуални действия. Следва да се
посочи, че с оглед решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС определените с
Наредба № 1/09.01.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа адвокатски
възнаграждения не са задължителни за съда.
Неоснователно е възражението на ответника за недължимост на адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца поради недоказване на
обстоятелствата по чл. 38, ал. 1 ЗА. Съгласно практиката на ВКС, съдът не следва да
преценява и страната не следва да доказва, че е налице някое от основанията по т. 1 –
т. 3 на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата, а е достатъчно да се представи договор
за защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва
безплатна правна помощ на някое от тези основания (напр. определение № 708 от
5.11.2015 г. по ч. гр. д. № 4891/2015 г. на ВКС, IV г. о., определение № 60227 от
3.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1954/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 50370 от
17.10.2022 г. по ч. гр. д. № 35/2022 г. на ВКС, IV г. о. и др.).
Отговорността за разноски зависи, направени по конкретно дело зависи от
изхода на това дело и от факта дали ответникът с поведението си е дал повод за
завеждане на делото. Ответникът не се освобождава от задължението за разноски, ако
същият ищец е предявил срещу същия ответник сходни искове, основани на други
договори, сключени между страните. Поради това възражението на ответника в
обратен смисъл е неоснователно.
8
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С. Г. В., ЕГН **********,
против *******, ЕИК *******, че сключеният между страните договор за паричен
заем № ************ г. е нищожен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА *******, ЕИК *******, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, да върне
на С. Г. В., ЕГН **********, сумата 1460 лв., платена от ищеца на ответника на
основание нищожния договор за паричен заем № ************ г., ведно със законната
лихва от 23.01.2024 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА *******, ЕИК *******, да заплати на С. Г. В., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 598,40 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА *******, ЕИК ******* да заплати на адв. М. Д. Д., ЕГН **********,
на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата 300 лв. – адвокатско възнаграждение за
осъщественото процесуално представителство на ищеца пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9