Р Е Ш Е Н И Е
гр.Софи. 15. 02.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на
деветнадесети януари
през две хиляди двадесет и
втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
При секретаря Юлиана Шулева
и прокурора сложи за разглеждане
докладваното от
съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 2731 по описа за 2021г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
С решение
от 02.12.2020 г. по гр.д.№ 7058 по описа за 2013 г. на СРС, Второ ГО, 53-ти
състав се ОТХВЪРЛЯТ предявените от П.Г.П., срещу ДП „Н.к. „Ж.и.“, иск по чл.
49, във връзка с чл.45 от ЗЗД за сумата от 13 426,08 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди за периода от 01.01.2008г. до 31.12.2008г.,
настъпили в резултат на Заповед №119/07.02.2002г. за прекратяване на трудовото
правоотношение на ищеца, ведно със законната лихва от датата на
увреждането-07.02.2002г. до окончателното изплащане, както и иск по чл.86 от ЗЗД за сумата от 4356 лева, представляваща мораторна лихва от датата на
увреждането- 01.01.2008г. до датата на исковата молба- 19.02.2013г. В тежест на
ищеца са възложени и разноските по делото.
Подадена
е въззивна жалба от П.Г.П. /ищец пред
СРС/. излагат се подробно съображения за неправилност на така постановеното
решение. Цитират се съдебни актове по други дела. Твърди се, че съдът се бил
произнесъл по иск по чл.225, ал.1 КТ, а не по предявения такъв с правно
основание чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД. При последните вината се предполагала до
доказване на противното. Тази презумпция не била оборена в процеса.
Противоправното поведение на ответника било установено с влязлото в сила
решение в производството по чл.344, ал.1,т.1 КТ. Доказано било нарушение на
чл.15, т.3 ЗЖИ. Сочи, че претенцията му е установена от събраните по делото
доказателства, както и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза
/СЧЕ/. Съдебното решение граничело с издаването на документ с невярно
съдържание. Не споделя тезата на съда, че получаването на обезщетение по
чл.225, ал.1 КТ отрича ангажирането на гаранционно-обезпечителната отговорност
на ответника по реда на чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД. Решението било неясно и
постановено в пълна тъмнина относно събраните по делото доказателства.
Иска се от
настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което
претенциите да бъдат уважени. Разноски с въззивната жалба не се претендират.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ДП „НК Железопътна инфраструктура“ /ответник пред СРС/. Сочи, че
подадената въззивна жалба е неоснователна, а постановеното решение – правилно. Същото
било постановено в съответствие с ППВС № 4/30.10.1975 г., съгласно което
отговорността на работодателя при незаконосъобразно уволнение била ограничена в
рамките на обезщетението по чл.225, ал.1 КТ. Твърди, че в случая от ищеца не
били ангажирани предпоставките на чл.45 ЗЗД. Претендира разноски.
По допустимостта на жалбата:
Срокът по чл.259, ал.1 ГПК тече от датата на връчването на решението–23.12.2020
г.
Въззивната жалба е подадена на 04.01.2020 г., поради което съдът намира, че същата е в срок.
Тъй като въззивникът е ищец в производството пред СРС и предявените от него искове по чл.49 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД не са били уважени, то за въззивника е налице правен интерес от обжалване, затова съдът намира, че въззивната жалба е допустима.
По основателността на жалбата:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във
валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че от представените по делото доказателства не се установяват
твърденията на ищеца за причинени вреди от противоправното поведение на
генералния директор, ръководител на ответното дружество към момента на издаване
на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Затова и не следвало
да бъде ангажирана гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на
работата по смисъла на чл.49 ЗЗД. Не се установило при издаването на заповедта
за прекратяване на ТПО директорът да е действал недобросъвестно чрез използване
на служебното си положение за постигане на лични или други неслужебни цели.
Нарушена била процедурата по взимане на валидно решение за прекратяване на ТПО
с ищеца и затова заповедта била отменена като незаконосъобразно и в полза на
ищеца било присъдено обезщетение в максималния размер по КТ- 6-месечен.
Прекратяването на ТПО било неправилно, но това не означавало, че е извършено
виновно от съответния ръководител. Твърденият от ищеца личен интерес на
директора за прекратяване на ТПО с ищеца не било доказано. При това положение
не било доказано противоправно поведение. Не била доказана и
причинно-следствената връзка, тъй като след прекратяване на ТПО ищецът бил
страна по друго ТПО с „БДЖ“ ЕАД на основание чл.68, ал.1, т.3 КТ.
Обстоятелството, че ищецът не могъл да си намери работа по специалността не
било в пряко и непосредствена връзка с твърдяното, но недоказано от ищеца
противоправно поведение на служителя на ответника. За недоказано е прието и
твърдяното на ищеца, че е останал без трудово възнаграждение вследствие на
което е търпял имуществени вреди, тъй като в негова полза било възникнало право
на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ. Отговорността на работодателя била
ограничена по размер с оглед приетото в ППВС № 4/30.10.1975 г. По делото се
установило, че на ищеца е платено в пълния дължим размер обезщетението по
чл.225, ал.1 КТ. Това означавало, че отговорността на ответника е реализирана в
законоустановения максимален размер. Разпоредбата на чл.225, ал.1 КТ била
специална и намирала превес спрямо общата разпоредба на ЗЗД, уреждаща гражданския
деликт. В този смисъл била и съдебната практика на ВКС. Наред с това в случая
не били доказани предпоставките на чл.45 ЗЗД.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция приема следното:
Ищецът твърди да е претърпял имуществени вреди в
размер на 1 000 лв. /впоследствие увеличени на 13 426,08 лв./ за
периода 01.01.2008 г.- 31.12.2008 г. вследствие на непозволено увреждане от
умишлено незаконно прекратяване на трудовия му договор с ответното дружество от
служител на последното, изразяващи се в лишаването му от правото да получава
трудово възнаграждение. Сочи се, че с издаването на заповедта за прекратяване
на ТПО генералния директор на НКЖИ бил реализирал състава на чл.311 НК, тъй
като бил издал документ с невярно съдържание. Наред с това освобождаването му
от работа било с оглед назначаване на друго лице на заеманата до този момент от
ищеца, длъжност. Генералният директор бил нарушил чл.15, т.3 от ЗЖТ, тъй като
той нямал правомощията да освободи ищеца от длъжност. Това правомощие било на
УС на дружеството. Генералният директор бил нарушил сключения от него с
министъра на транспорта договор за възлагане на управлението с който бил поел
задължение да управлява дружеството в съответствие със ЗЖТ. Генералният
директор знаел, че няма правомощие да прекрати ТПО с ищеца като главен
юрисконсулт, но въпреки това издал заповед № 119 зад гърба на УС на НКЖИ. Това
означавало, че заповедта за прекратяване на ТПО с ищеца е издадена умишлено, за
да постигне лични или други не служебни цели. Това се потвърждавало и от факта,
че един ден преди издаването на заповед № 110, генералния директор бил направил
предложение до УС за назначаване на още един главен юрисконсулт. Претендира се
и лихва за забава от датата на увреждането в размер на 250 лв. /впоследствие увеличена
на 4 356 лв./.
Не се
спори по делото, а и от събраните доказателства се установява, че със заповед №
119/07.02.2002 г. на основание чл.328, ал.2 вр. с чл.326, ал.2 КТ е било
прекратено ТПО с ищеца.
Не се
спори по делото, че с влязло в сила решение по гр.д.№ 4099 по описа за 2002 г.
са уважени предявените от ищеца и по настоящия спор искове по чл.344, ал.1,
т.т.1-3 КТ и заповедта за прекратяване на ТПО е отменена като
незаконосъобразна. Видно от мотивите на съда /л.24 по делото пред СРС/ прието
е, че неправилно не е приложено правилото на чл.123 КТ; за неприложимо е прието
правилото на чл.15 ЗЖИ. Липсвало волеизявление на УС на дружеството за
прекратяване на ТПО с ишеца. На ищеца е присъдено обезщетение по чл.225, ал.1 КТ в размер на 5 447,52 лв.
Съгласно
чл. 344, ал. 1,
т. 3 КТ във вр. с чл. 225 КТ
при
незаконно уволнение: / 1./ работникът или служителят
има право на обезщетение /2/ от работодателя в размер на брутното му трудово
възнаграждение за времето, през което е останал без работа /3./поради
уволнението, но не повече от 6 месеца.
С
решение № 529 от 28.10.2009 г. по гр.д.№ 4260 по описа за 2008 г. ищецът е
възстановен на заеманата преди прекратяването на ТПО длъжност „главен
юрисконсулт“ в НК „ЖИ“.
Установява
се по делото, че в изпълнение на решение № 529 от 28.10.2009 г. по гр.д.№ 4260
по описа за 2008 г. на ВКС, Второ ГО със заповед № 653 от 09.11.2009 г. /л.36
по делото пред СРС/ ищецът е бил възстановен на заеманата от него преди
прекратяването на ТПО длъжност „Гл.юрисконсулт“ , считано от 09.11.2009 г.
С акт
за прекратяване № 654 от 10.11.2009 г. на основание чл.328, ал.1,т.10 от КТ
поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ТПО с ищеца
е прекратено, считано от 11.11.2009 г. /л.37 по делото пред СРС/.
Видно от представената от самия ищец
препис от трудовата книжка /л.50 по делото пред СРС/ за периода 01.03.2004 г.
до 11.11.2009 г. е отбелязано, че ищецът е прослужил при ответника 5 г., 8
месеца и 10 дни.
Ищецът претендира имуществени вреди за
трудово възнаграждение поради прекратяване на ТПО с него за периода 01.01.2008
г. до 31.12.2008 г., т.е. само на това основание претенцията му се явява
неоснователна.
Не се спори по делото, че присъденото обезщетение
по чл.225, ал.1 КТ е заплатено от ответника на ищеца.
Работникът или служителят може да
претендира вреди от уволнението в размер над предвидения в чл. 225, ал. 1 КТ
само в случаите, когато вредите са настъпили в резултат на непозволено
увреждане, съставляващо действие извън предвидената в КТ възможност за
прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя. Когато
ръководителят на предприятието- работодател, въпреки че му е
било известно, че липсват основания за уволнение на работника, е издал
уволнителна заповед, ползвайки недобросъвестно служебното си положение, за да
постигне лични или други неслужебни цели, то той дължи на работника обезщетение
по чл. 45 ЗЗД за действително причинените вреди - в този смисъл
Постановление № 4 от 30.10.1975 г. на Пленума на ВС. Спорът не е трудов, а ответник
по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД е съответният ръководител
на предприятието работодател, извършил незаконното уволнение.
В случай на неправомерно прекратен трудов договор е необходимо доказване
на лична вина на издателя на заповедта. Влязлото в сила решение с което е
уважен иска по чл.344, ал.1 КТ и прекратяването на ТПО е прието за
незаконосъобразно, не се ползва със СПН по отношение вината на длъжностното
лице по смисъла на чл.45 ЗЗД. Това е така защото в производството по чл.344,
ал.1 КТ вината не се изследва, т.е. уволнението може да е незаконосъобразно, но
това не означава, че е извършено виновно от съответния ръководител.
Ищецът е предявил не иск по чл.45 ЗЗД срещу ръководителя на
предприятието, а срещу самото предприятие – иск по чл.49 ЗЗД
Според чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква
работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на
тази работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна
отговорност за вреди, причинени виновно от другиго, която има обективен
характер, защото не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази
на нейния изпълнител.
За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е
необходимо наличието на следните предпоставки: правоотношение по възлагане на
работа; осъществен фактически състав от изпълнителя на работата по чл. 45 ЗЗД, който включва елементите: поведение, противоправност на поведението,
вина, настъпили вреди при или по повод извършването на възложената му работа,
причинна връзка между вредите и противоправното, виновно поведение на
непосредствения изпълнител.
Обективните елементи от състава следва да се докажат от ищеца, по
аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК. Субективният елемент от състава -
вината, се презумира, съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като ответникът носи
доказателствена тежест за нейното оборване.
В конкретния случай от страна на ищеца не са доказани предпоставките на
чл.49 ЗЗД за които той носи доказателствената тежест.
Липсва влязла в сила присъда за извършено престъпление по чл.311 НК,
която да е задължителна за настоящата инстанция с оглед разпоредбата на чл.300 ГПК.
Неоснователен е и довода на ищеца относно назначаването на друг главен
юрисконсулт – няма лични цели поради което правилно СРС е приел, че този довод
на ищеца е недоказан и като такъв неоснователен.
Следва да добавим, че в този смисъл са и постановени между същите страни
съдебни актове за предходни периоди пак по искове по чл.49 ЗЗД.
Налага се извод, че обжалваното решение е правилно, поради
което ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е
правилно и в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивника не се следват
разноски.
Въззиваемият
претендира разноски и такива са
направени за процесуално
представителство от юрисконсулт, поради което на основание чл.78, ал.8 ГПК му
се присъжда такова в размер 100 лв.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 02.12.2020 г. по гр.д.№ 7058 по описа за 2013 г. на СРС, Второ ГО, 53-ти
състав, изцяло.
ОСЪЖДА П.Г.П., ЕГН **********,***, да
заплати на ДП „НКЖИ“, гр.София, бул.“********, сумата в размер на 100 лв.- разноски за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва
пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България при условията на
чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, в 1-месечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: