Решение по дело №223/2017 на Софийски окръжен съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И Е

гр.София,04.05.2017 г.

                                    

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,  Гражданско отделение, втори въззивен състав, в публично заседание на деветнадесети април две хиляди и седемнадесета година, в състав:

                                                           

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. ЩЕРЕВА

 ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ

                                            КАТЕРИНА НЕНОВА

                                           

при участието на секретаря Т.В., като разгледа докладваното от мл. съдия Ненова в. гр. д. № 223 по описа за 2017 г. на Софийски окръжен съд и за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 17, ал. 5 от Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН) вр. с чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Ц.В.М., депозирана чрез пълномощник адв. К.Г., срещу Решение № 28 от 08.03.2017 г., постановено по гр. д. № 38/2017 г. на РС – С., с което е отхвърлена молбата за защита по ЗЗДН на Ц.В.М., лично и като майка на малолетния М. В. П., срещу В.Т.П. за извършени от последния актове на домашно насилие на 26.12.2016 г., около 13:00 ч., в гр. С. на ул. „П.” № 5. С решението е отменена издадената Заповед за незабавна защита № 69 от 26.01.2017 г. по гражданско дело № 38/2017 г. по описа на Районен съд – С. и в тежест на молителката са възложени сторените в производството разноски.

            Недоволна от така постановеното решение е останала въззивницата Ц.В.М., като е обжалвала същото изцяло. Във въззивната жалба се твърди неправилност на първоинстанционния акт. Соченият акт на домашно насилие от дата 26.12.2016 г. се установявал по несъмнен начин от събраните доказателства. Изразено е несъгласие с правните изводи на първата инстанция. Не следвало да се обсъжда дали жалбоподателката е изпитала страх вследствие твърдяния акт на упражнено спрямо нея и детето й насилие. Това обстоятелство било неотносимо към предмета на настоящото производство. Първостепенният съд погрешно не кредитирал свидетелските показания, декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН и представеното медицинско направление. Искането към въззивния съд е да се отмени атакуваното решение и да уважи молбата на жалбоподателката за налагане на мерки за защита. Претендират се и разноски в двете инстанции.

            В законоустановения тридневен срок по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН е депозиран отговор от насрещната страна. Въззиваемият В.П. твърди, че не той, а жалбоподателката М. е осъществила спрямо него и детето акт на домашно насилие. Сочи също, че братът на М. изобщо не е присъствал на инцидента, което можело да се установи от свидетелските му показания. Твърди се, че жалбоподателката Ц.М. използвала служебното си положение на служител в ДСП – гр. С., за да попречи на въззиваемия да се среща с детето си. Моли за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира разноски.

            В откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателката, чрез своя процесуален представител поддържа депозираната жалба. Подробни аргументи развива в писмени бележки.

            Процесуалният представител на въззиваемия оспорва жалбата като неоснователна и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира и разноски в настоящата инстанция инстанции.

            Софийският окръжен съд, като обсъди доводите във въззивната жалба и съобрази събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа страна:

Първоинстанционното производство е инициирано по молба на Ц.М., подадена в едномесечния срок от твърдяния акт на насилие. Въззивницата твърди, че до началото на 2016 г. е живяла във фактическо съжителство с В.П., от което съжителство имат родено дете – малолетния М. В. П.. Сочи, че на 26.12.2016 г. около 13.00 ч., в дома си в гр. С., Софийска област, ул. „П.” № 5, въззиваемият В.П. упражнил физическо и психическо насилие върху въззивницата, а именно стискал силно и усукал лявата й ръка, в резултат на което й болки, синини и разтягане; заплашвал я, че няма да й върне детето и ще я „ликвидира”; обидил я, като я нарекъл „боклук”. Тъй като случилото се развило в присъствието на детето М., върху последното също било упражнено насилие – психическо и емоционално. Отделно от това при същия инцидент въззивникът П. не пуснал сина си да отиде при майка си, насила го прибрал в дома си и изключил телефона му. Непосредствено след ситуацията, въззивницата М. подала сигнал на телефон 112 и в РУ на МВР – С., позвънила на спешния телефон 116 за деца в риск и потърсила болнична помощ. Искането към първоинстанционния съд е да се постанови решение, с което да се издаде заповед за защита и да се наложат подходящи мерки по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН.

В законоустановения срок въззиваемият П. е депозирал отговор на молбата. Твърди, че всичко изложено от въззивницата не отговаря на истината. В действителност на въпросната дата майката на детето се обадила на В.П., за да съобщи, че е забравила да изпрати на детето лекарства, които то трябвало да приема. Въззиваемият отишъл с личния си автомобил до дома на въззивницата, за да вземе въпросните медикаменти. При срещата й казал, че детето иска да пренощува при него. Майката изпаднала в истерия, започнала да го обижда, да рита и удря колата му, като при един от ударите счупила лявото му огледало. В.П. си тръгнал, но прибирайки се в дома си, бил застигнат по улицата от Ц.М., която крещяла и обиждала. Детето М. се изплашило и разстроило, поради което баща му побързал да го прибере в къщата. То лично му заявило, че иска да остане при него. В подадения отговор В.п. отрича да е имал физическо съприкосновение с въззивницата, твърди, че е подал сигнал за случилото се на телефон 112. Сочи също, че с поведението си на процесната дата Ц.М. е нарушила издадената срещу нея заповед за защита от домашно насилие по повод нанесен от нея психически тормоз върху въззиваемия. Изложени са подробни аргументи относно твърдението, че братът на въззивницата в действителност не е бил очевидец на случилото се и показанията му не следва да се кредитират. По същество искането към първостепенния съд е да отхвърли молбата за предоставяне на защита по реда на ЗЗДН.

Безспорен по делото е фактът, че страните в предходен период са живели на семейни начала до момента на фактическата им раздяла, като от това съвместно съжителство имат родено дете – малолетния М. В. П.. Отделно от това, последното обстоятелство се установява и от представеното Удостоверение за раждане серия УС-0 № 695752, издадено от Столична община.

На процесната дата 26.12.2016 г. детето М. е било в дома на своя баща. Около 13.00 ч. на улицата пред къщата на въззиваемия се е състоял скандал между Ц.М. и В.П.. По отношение на този факт, страните също не спорят.

От изготвения социален доклад на Дирекция „Социално подпомагане“ – гр. С. относно случая от 26.12.2016 г. се установява, че детето М. В. П. е присъствало на скандала между родителите си и въпреки желанието си не е пуснато да излезе при майка си, а насила е държано вътре от баща си и чичо си. С оглед специалната разпоредба на чл. 13 ЗЗДН, в настоящото производство законодателят е предвидил облекчено доказване, като е разширил обхвата на допустимите доказателствени средства. По силата на чл. 13, ал. 2, т. 1 ЗЗДН, социалните доклади са приравнени на годно доказателствено средство. Настоящият съдебен състав кредитира доклада на ДСП – гр. С. от 21.02.2017 г. като компетентно и обективно изготвен, след проведени индивидуални срещи с двамата родители и детето.

От Медицинско направление изх. № 16296/27.12.2016 г. се установява, че въззивницата е получила кръвонасядания на лявата мишница - два хематома, съответно с размери 35×20 мм. и 45×25 мм.

Представена е и декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Съгласно чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, когато няма други доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената декларация. Следователно на този документ е придадена доказателствена стойност, като дори това да е единствено доказателство по делото, молбата за предоставяне на защита отново следва да се уважи. В настоящия случай обаче, въззивният съд намира, че декларацията се подкрепя и от други писмени доказателствени средства – социалният доклад и медицинското направление.

Що се касае до ангажираните гласни доказателствени средства, на същите правилно не е дадена вяра от първостепенния съд. Свидетелят Д.М. (брат на въззивницата) твърди, че е присъствал на инцидента, но е наблюдавал същия от около 50 м. Подобно обстоятелство изглежда лишено от житейска логика, доколкото жалбоподателката Ц.М. обяснява в молбата си, че целенасочено е повикала брат си да я придружи с идеята да я защити при необходимост. При това положение буди недоумение въпросът защо св. М. е стоял на такава дистанция и не се е намесил, дори когато е видял, както твърди, въззиваемият да извива ръката на сестра му. Отделно от това прави впечатление, че св. Д.М. не може да посочи дори приблизително как са били облечени присъстващите на инцидента, а именно детето М., въззиваемият В.П., както и брата и сестрата на последния. Поради изложените съображения, настоящата инстанция приема, че този св. М. не е присъствал на процесната случка, поради което показанията му не са достоверни.

Показанията на свидетелката В. С. (сестра на въззиваемия) също не следва да се кредитират, тъй като същата твърди, че детето само е пожелало да остане в дома на баща си и внушават, че то доброволно е влязло обрано в къщата и е легнало на дивана. Тези твърдения се опровергават категорично от социалния доклад. В неколкократно проведените срещи с детето, същото последователно заявява, че не е искало да остава при баща си, искало е да прескочи оградата, да я счупи и е плакало.

Свидетелят Е. Х. със своите показания не допринася за изясняване на правнорелевантни факти от предмета на делото. Х. е присъствал по време на целия скандал между родителите на малолетния М.. Свидетелят е преминал покрай В.П. и Ц.М., като за това кратко време е чул последната да обижда бащата на детето си, но не е видял нито детето, нито реакцията му. Ето защо показанията на този свидетел не следва да се коментират в подробности, тъй като не са относими към предмета на доказване в настоящото дело.

Въззивната инстанция се солидаризира с извода на първоинстанционния съд, че останалите писмени доказателства, а именно докладни записки, сигнали от страните до РУ на МВР – С., писма до ДСП – С., жалби до прокуратурата, сведения и т.н., касаят други случаи на конфликти, не са относими към процесното събитие, а единствено установяват силно влошените отношения между родителите на малолетния М..

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е процесуално допустима. Подадена е в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН, от страна в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от обжалването и срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден и допустим съдебен акт.

Съгласно чл. 2 от ЗЗДН, домашно насилие е всеки акт на физическо, психическо, сексуално или емоционално насилие, извършено спрямо лица, които са намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка, или във фактическо съжителство, като законът предоставя защита и срещу опит за домашно насилие.

По отношение на въззивницата Ц.М. е упражнено както физическо, така и психическо насилие. Физическото насилие се е осъществило по описания в молбата за защита и в декларацията начин – чрез стискане и усукване на лявата й ръка. Действително обсъденото медицинско направление съставлява само индиция, че кръвонасяданията са получени точно по сочения механизъм. Доколкото обаче декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, разполагаща със самостоятелна доказателствена сила, на още по – силно основание, тя следва да се приеме като истинна, когато се подкрепя от други, макар и косвени доказателства, каквото в случая е медицинското направление. В декларацията се сочи, че срещу майката Ц.М. е упражнено и психическо насилие от въззиваемия - последният я заплашвал, че няма да й върне детето, че ще я „ликвидира“ и я обидил, като я нарекъл „боклук“. С аналогични аргументи, предвид самостоятелната доказателствена сила на декларацията, въззивният съд приема, че посочените обстоятелства действително са се осъществили. Действително липсват свидетелски показания, които да потвърдят изложеното, но поначало актовете на домашно насилие остават скрити за обществото, обикновено липсват свидетели, а ако такива има, те обичайно са лица от семейния кръг, чиято безпристрастност винаги е под известно съмнение. Именно такава е законодателната идея на чл. 9, ал. 3 ЗЗДН да се придаде доказателствена сила на декларацията и същата да е достатъчно основание за постановяване на мерки за зашита. Специално твърденията за отправени от бащата заплахи, че няма да върне детето, кореспондират с цялостното поведение на въззиваемия В.П.. Последният обективно не е позволил на сина си да отиде при майка си.

От друга страна принудителното задържане на детето в дома на бащата на 26.12.2016 г., представлява психическо и емоционално насилие както спрямо майката, така и спрямо детето. Не може да бъде споделен изводът на първостепенния съд, че изявленията на малолетния М., отразени в доклада не следва да се съобразяват, тъй като са променливи и представляват резултат от манипулация. Действително с детето са проведени няколко срещи, в които споделеното от него не е напълно идентично. Това е обяснимо от гледна точка на ранната възраст и конфликта на лоялност към двамата родители. За основните обстоятелства от значение по делото обаче, изложеното от детето М. остава непроменено. При първата среща със социалния работник малолетното момче е заявило, че не е искало да остава при баща си, искало е да прескочи оградата, да я счупи и е плакало. В последващ разговор на 11.01.2017 г. М. споделя, че чувайки виковете на родителите си пред къщата, той е искал да избяга, но вратата е била заключена. Искал е да отиде при майка си, но баща му и чичо му не са го пускали. На 01.02.2017 г. при поредна среща със социалния работник, детето е уточнило, че все пак  първоначално е искало да преспи при баща си вечерта на въпросната дата, но след появата на майка си и получилия се скандал, е пожелал едновременно да се види и с майка си. М. отново е разказал, че баща му и чичо му са „запъвали“ вратата с крак. Сам по себе си фактът на упражнена принуда, възпрепятстването на детето да се срещне с майка си, несъобразяването с уязвимото му емоционално състояние в този момент, представляват акт на упражнено психическо и емоционално насилие по смисъла на чл. 2 ЗЗДН. Макар този акт да е бил особено продължителен и интензивен като проявна форма, същият е несъмнено е налице. Възпрепятстването на майката да вземе своя син със себе си, съставлява психическо насилие и върху нея самата.

Изложените съображения налагат обжалваното първоинстанционно решение да бъде отменено, като на майката и детето се предоставят съответните мерки за защита по ЗЗДН. С оглед естеството на конкретния акт на насилие и сравнително ниския интензитет на засягане на пострадалите, съдът намира, че адекватни и законосъобразни се явяват мярката за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, а именно задължаване на извършителя да се въздържа от извършване на домашно насилие, както и кумулативно предвидената мярка „глоба“, но в най – ниския размер – 200 (двеста) лв.

 

По разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 273 вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски в производството и за двете съдебни инстанции има въззивницата Ц.В.М.. Същата е представила списък по чл. 80 ГПК за първата инстанция, както следва: 25 лв. – държавна такса и 400 лв. – адвокатски хонорар. Първият твърдян разход не следва да се присъжда, тъй като за негово реално заплащане няма налично доказателство по делото. За адвокатското възнаграждение е представен договор за правна защита и съдействие, с изрично отбелязване, имащо характера на разписка,  за плащане на сумата от 400 (четиристотин) лева в брой.

За сторените във въззивното производство разноски също е представен списък по чл. 80 ГПК, съгласно който се претендират 400 лв. – адвокатски хонорар и 15 лв. – държавна такса. В представения договор за правна защита и съдействие единствено е уговорена сума от 400 лв., но липса отбелязване за начин и срок на плащане, както и отбелязване за реално изплащане на хонорара. Затова по арг. от т. 1 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, разходът за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция остава недоказан и не следва да се присъжда в полза на въззивницата. По делото липсва документ за внесена държавна такса за въззивно обжалване в размер на 15 лв. Такава изобщо не се дължи съгл. чл. 17, ал. 2 ЗЗДН. Ето защо този твърдян разход също не следва да се възстановява. Въззиваемият В.П. следва да бъде осъден да заплати на въззивницата Ц.М. единствено сумата от 400 (четиристотин) лева, представляваща разноски за адвокатски хонорар, заплатен в първоинстанционното производство.

Воден от гореизложеното и на основание чл. 17, ал. 5 вр. с чл. 271, ал. 1 ГПК, Софийският окръжен съд

 

                                       Р   Е   Ш   И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 28 от 08.03.2017 г., постановено по гр. д. № 38/2017г. по описа на Районен съд –  гр. С., с което е отхвърлена молбата за защита по ЗЗДН на Ц.В.М., лично и като майка на малолетния М. В. П., срещу В.Т.П. за извършени от последния актове на домашно насилие на 26.12.2016 г., около 13:00 ч., в гр. С. на ул. „П.” № 5.

 

ЗАДЪЛЖАВА на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН В.Т.П. с ЕГН: ********** да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо Ц.В.М. с ЕГН: ********** и малолетния М. В. П. с ЕГН: **********.

 

ПРЕДУПРЕЖДАВА на основание чл. 16, ал. 2 вр. с чл. 21, ал. 3 ЗЗДН В.Т.П., че при неизпълнение на заповедта на съда, полицейският орган, констатирал нарушението, задържа нарушителя и уведомява незабавно органите на прокуратурата.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 5, ал. 4 ЗЗДН В.Т.П. да заплати в полза на Държавата по сметка на Софийски окръжен съд глоба в размер на 200 (двеста) лв.

 

ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за защита от домашно насилие, с която да се постановят следните мерки: да се задължи на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН В.Т.П. с ЕГН: ********** да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо Ц.В.М. с ЕГН: ********** и малолетния М. В. П. с ЕГН: ********** и да се наложи на основание чл. 5, ал. 4 ЗЗДН на В.Т.П. глоба в размер на 200 (двеста) лв., която да заплати в полза на Държавата по сметка на Софийски окръжен съд.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. с чл. 78, ал.1 ГПК В.Т.П. да заплати на Ц.В.М. сумата от 400 (четиристотин) лева, представляваща разноски за изплатено адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство.

 

Решението е окончателно.

 

Преписи от решението и заповедта да се връчат на страните, както и на РУ на МВР – гр. С. за сведение и осъществяване на контрол по изпълнението.