Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 889
гр.Русе, 19.05.2010 г.
В
И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
РУСЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД Х-ти граждански състав в публично заседание на
19-ти април през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИН ЙОРДАНОВ
при секретаря
Ш.С.,
като
разгледа докладваното от съдията гр.дело № 61 по описа за 2010 година, за да се произнесе, съобрази
следното:
Предявен е отрицателен установителен иск относно право на
собственост върху недвижим имот /терен/ с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.
Претенцията на ищеца Б.Г.Н. се
основава на твърдения, че владее недвижим имот с административен адрес гр.Русе,
ул.Пристанищна №17, включващ сграда с идентификатор 63427.2.5688.2 и терен, като общата им
квадратура е 743 кв.м., който имот
представлявал част от поземлен имот с идентификатор 63427.2.5688 и разположен в
неговата южна част, като границите на имота, който владее били: от югозапад - яхт клуб с идентификатор
63427.2.5688.1; югоизток - имот на НКЖИ с идентификатор 63427.3.33 и от
североизток - линията перпендикулярна на имот идентификатор 63427.3.33, отстояща на разстояние 57,50 м. от имот с идентификатор 63427.2.5688.1, като
четвърта граница на имота е посочена линията очертана от северозападната стена
на склада, като не е включено пространството северозападно от склада в посока
водната повърхност; че ответникът бил предявил ревандикационен иск, по който съдът се
произнесъл с решение по въз. гр. д. № 681/05 г. по описа на РОС, но предмет на
спора и решението била само сградата, но не и ТЕРЕНА върху който е построена.
Предвид това, ищецът счита, че за него е налице правен интерес да се установи по
отношение на ответника, че ответникът не е собственик на горепосочения
ТЕРЕН с обща площ от 743 кв.м., върху част от който е построена сграда с
идентификатор 63427.2.5688.2 с площ от 516 кв.м. Ищецът излага подробни
съображения, поради които счита, че теренът не е държавна собственост, т.к. не е бил
публична държавна собственост, поради което счита, че е можел да се придобива по давност, а
той го владеел от повече от 10 години, какъвто бил периодът за придобиване на
имот по давност. Предвид изложените обстоятелства ищецът моли съдът да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника,
че гореописания имот /терен/ изобщо не е държавна собственост /след направено
уточнение в първото с.з./. Претендира и за присъждане на разноските по делото.
Ответникът Българската държава, представлявана от
Министъра на регионалното развитие и благоустройството, оспорва допустимостта и
основателността на иска. Счита, че спорният имот правилно е актуван като имот публична
държавна собственост, че е такъв по
силата на закона – считано от приемането на Закона за морските пространства
през 2002г., поради което считано от тогава не можел да бъде придобиван по
давност. Счита, че доводите на ищеца не сочат на противоположен извод. Не
оспорва, че ищецът владее склада с площ 516 кв. м. считано от 1997 година до сега. Моли съдът да
постанови решение, с което да отхвърли иска и да присъди разноски по делото, в
т.ч. на осн. чл.78, ал.8 от ГПК и адв. възнаграждение за представляване от
юрисконсулт.
За да се произнесе съдът
взе предвид следното:
Относно допустимостта на иска: Предявеният иск е относно
правото на собственост на ответника върху терен с площ от 743 кв.м., който
ищецът твърди, че владее, като по отношение на частта от терена, върху която е
изграден склад с площ от 516 кв.м. дори не се оспорва обстоятелството, че се
владее от ищеца от 1997 г. Ответникът е издал акт
за държавна собственост на недвижим имот, част от който е спорният терен от 743
кв.м. Сградата с площ от 516 кв.м. е била предмет на спор между същите страни
по приложеното гр.дело № 1138/04 г. по описа на РРС и за сградата искът би бил
недопустим на основание чл.299, ал.2 от ГПК. В случая обаче спорът с различен
предмет – само терен с площ от 743 кв.м., включващ и терена върху който е
построена сградата, който терен обаче не е бил предмет на гр.дело № 1138/04 г.
За ищеца е налице интерес от предявяване на иска, т.к. твърди, че е владелец на
имота, а ответникът е съставил акт за държавна собственост на същия. Поради
това той има интерес да се отрече претендираното от държавата право на
собственост върху имота. Искът е допустим, подсъден е на РРС, т.к. данъчната
оценка само на терена е по-ниска от размера по чл.104, т.3 от ГПК и настоящият
състав на РРС счита, че делото правилно е разгледано от РРС и следва да се
произнесе решение по същество. Ищецът е поискал съдът да признае за установено,
че теренът не е публична държавна собственост, но статутът на имота /публична
или държавна собственост/ е предмет на делото дотолкова, доколкото може да
повлияе правото на собственост върху него. Съдът следва да се произнесе дали
имотът е държавна собственост или не, а
това дали е публична или частна, както сега, така и към минал момент, е от
значение дотолкова, доколкото може да повлияе върху правото на собственост. Предвид
това, че става въпрос за отрицателен установителен иск, то доказателствената
тежест по делото е за ответника, който счита, че процесният терен е държавна
собственост и то публична, считано от 2002 г., когато е приет Закона за морските пространства, вътрешните
водни пътища и пристанищата на Република България /ЗМПВВППРБ/, предвид което,
считано от тогава не е могъл да бъде придобиван по давност. Съгласно чл.106 от
въпросния закон
„(1)Територията
и пристанищната инфраструктура на пристанищата за обществен транспорт с
национално значение са публична държавна собственост, с изключение на зоните за
съхраняване на товари, които могат да бъдат собственост и на физически и
юридически лица.
(2)Територията
и инфраструктурата на пристанищата за обществен транспорт с регионално значение
могат да са собственост на държавата, на общините, на физически и юридически
лица.
(3)Територията
и инфраструктурата на пристанищата за обществен транспорт с регионално
значение, собственост на общините, са публична общинска собственост”
При това положение следва да се
прецени дали теренът е част от територията и инфраструктурата на Пристанище
Русе, което е с национално значение, т.к. същото служи за международен превоз
на пътници и товари. В тази насока са приети представени от страните писмени
доказателства и заключение на техническа е-за. От същите е видно, че имотът
попада в границите на акваторията на Пристанище Русе /от км. 505 до км.480/,
определени с разпореждане №1/23.09.2008 г. на МТ ИА „Морска администрация”
Дирекция Русе. Спорен е въпросът дали е част от територията на някое от
пристанищата за обществен транспорт, т.к. Пристанище Русе включва както
пристанища за обществен превоз, които са публична държавна собственост, така и
пристанища със специално предназначение, които са частна държавна собственост
или собственост на държавни предприятия. От въпросното разпореждане е видно, че
част от същото са няколко пристанища за обществен транспорт, както и две
пристанища със специално предназначение, едното от които е Пристанище „Русенска
корабостроителница”, разположено между Пристанище Русе Запад и Пристанище Русе
Център, във вътрешен воден басейн /лиман/ с вход на км. 495,950. От
заключението на в.л., вкл. и изслушването му в с.з. е видно, че крайната
западна /югозападна/ граница на процесния имот, очертана от югозападната стена
на склада е западно от км.495,800, който в регистъра на пристанищата и
разпореждането от 23.09.2008 г. е посочен като крайна граница на Пристанище
Русе Център. От заключението на вещото лице се установява, че теренът гледа
срещу лимана към корабостроителницата. При това положение съдът приема, че
имотът е част от Пристанище Русе, но не и от Пристанище Русе Център, поради
което счита, че в периода след 2002 г. е нямало пречка да
бъде придобиван по давност. Предвид представената документация относно имота в
периода от 1949 г. досега е видно, че до 1989 г. същият е бил предоставен от държавата за управление от
ДП „Дунавия” Русе. Не са представени обаче доказателства, че е бил част от
имуществото на това държавно предприятие, че то е приватизирано и предвид това
след приватизацията му държавата е загубила собствеността върху терена. Съдът
изрично е указал на ищеца доказателствената тежест по отношение на тези негови
твърдения, но до приключването на делото не са представени доказателства в тази
насока. При това положение съдът счита, че към 05.06.1997 г., когато ищецът е
сключил предварителен договор за покупката на склада с площ от 516 кв.м. и е
започнал да владее склада, построен върху част от процесния терен, същият е бил
частна държавна собственост. Като такъв е актуван от държавата с актове за
държавна собственост №2060/17.12.2002 г., като част от крайбрежната ивица на
р.Дунав от км.496 до км.494,420. Съставянето на АДС не е действие, което да
спира или прекъсва давността, т.к. следва да е достигнало и до владелеца. От
приложеното гр.дело №1138/04 г. обаче е видно, че на 20.12.2004 г. държавата е
предявила насрещен иск по чл.108 от ЗС по отношение на сградата с площ от 516
кв.м., като към исковата молба е приложен и препис от АДС №2060/17.12.2002 г.
Следователно към тази дата държавата се е противопоставила на владението,
осъществявано от ищеца. От решението на РОС по същото дело е видно, че искът е
отхвърлен не защото държавата не е доказала, че теренът е държавна собственост,
а защото сградата е склад и на осн. чл.106, ал.1 от ЗМПВВППРБ може да е и
частна собственост. Въпреки отхвърлянето на иска по чл.108 от ЗС по отношение
на сградата е видно, че считано от 20.12.2004 г. държавата се е
противопоставила на осъществяваното от ищеца владение върху същата, в т.ч. и
върху терена, върху който е построена, поради което не е налице непрекъснато
владение по смисъла на чл.79, ал.1 от ЗС. Следователно държавата не е загубила
собствеността върху имота поради придобиването му от ответника по давност.
Предвид това искът по отношение на частта от процесния терен, върху която е
построена сградата с площ от 516 кв.м. е неоснователен и следва да се отхвърли.
Същото се отнася и за останалата част от терена. За нея ищецът изобщо не е представил
доказателства за осъществяване на владение, поради което също следва изводът,
че държавата не е загубила собствеността и върху тази част от терена с обща
площ 743 кв.м. Предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли изцяло.
Съобразно правилата на чл.78 от ГПК разноските
по делото са в тежест на ищеца. Същият дължи на ответника 663,22 лв. - възнаграждение
на осн. чл.78, ал.8 от ГПК във вр. чл.7, ал.2, т.4 от НАРЕДБА №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения
от ищеца Б.Г.Н., ЕГН:********** *** против ответника Българската държава, представлявана от
Министъра на регионалното развитие и благоустройството иск с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК – да се признае за установено по отношение на ответника,
че не е държавна собственост ТЕРЕН с обща площ 743 кв.м., върху който е построена сграда (склад) с идентификатор 63427.2.5688.2, който терен
представлява част от поземлен имот с
идентификатор 63427.2.5688 и разположен в неговата южна част с граници: от югозапад - яхт клуб с идентификатор
63427.2.5688.1; югоизток - имот на НКЖИ с идентификатор 63427.3.33 и от
североизток - линията перпендикулярна на имот идентификатор 63427.3.33, отстояща на разстояние 57,50 м. от имот с идентификатор 63427.2.5688.1 и
четвърта граница - линията очертана от северозападната стена на склада, като не
е включено пространството северозападно от склада в посока водната повърхност.
ОСЪЖДА
Б.Г.Н., ЕГН:********** *** да заплати на Българската държава, представлявана от Министъра
на регионалното развитие и благоустройството сумата в размер на 663,22 лв. -
възнаграждение на осн. чл.78, ал.8 от ГПК във вр. чл.7, ал.2, т.4 от НАРЕДБА №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
Решението може да се обжалва в двуседмичен
срок от връчването на препис на страните пред РОС.
Районен съдия: /П/