Р Е Ш Е Н И Е
№ V- 87 12.03.2020 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, V- ти въззивен състав
На шестнадесети септември две
хиляди и деветнадесета
година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛЯ БЕЛЕВА
мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
Секретар: Стойка Вълкова
Прокурор: -
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело №738 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение №161 от 17.12.2018г. по гр.д.№163/18г. на РС- Поморие, е
отхвърлен иска на Е.П.П. *** против Д.Д.С. ***, Д.М.С. ***, Е.М.С. ***, И.Д. ***
и Х. ***, за делба на недвижим имот, представляващ дворно място с идентификатор
57491.502.25 по КККР на гр.Поморие, с площ от 191 кв.м., с административен
адрес- гр.Поморие, ул.“Рибарска“ №3, ведно с построената в същото дворно място
едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 37 кв.м. с идентификатор
57491.502.25.1, при квоти- ½ ид.ч. за ищцата и по 1/8 ид.ч. за всеки от
ответниците.
С определение от
26.02.2019г., постановено по реда на чл.248 ГПК ищцата Е.П.П. е осъдена да
заплати на ответниците Д.С. и Е.С. разноски в размер на 800 лв. за всеки от
двамата, както и д.т. от 80 лв. в полза на РС- Поморие.
Против решението е постъпила въззивна жалба
вх.№489/28.01.19г. по описа на РС-Поморие, подадена от адв. Мариета Георгиева
като пълномощник на Е.П.. С нея решението е обжалвано изцяло.
Жалбоподателката счита, че решението е неправилно- постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон, поради което иска същото да бъде отменено и
вместо него се постанови ново, с което иска да бъде уважен и имота бъде
допуснат до делба. Намира за неправилен извода на съда, че фактическата власт
върху процесния имот е осъществявана единствено от неговия собственик С.Д..
Неправилно съдът разместил доказателствената тежест в процеса, пренебрегвайки
правните последици на презумпцията по чл.69 от ЗС. Цитирано е ТР №4/2012г. на
ОСГК на ВКС, според което елементите от фактическия състав на придобивната
давност, чиято последица е придобиването на вещното право са - изтичането на
определен в закона период от време и владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС в
хипотезата на чл.79, ал.1 ЗС и допълнително добросъвестност и юридическо
основание в хипотезата на чл.79, ал.2 ЗС. За доказването на субективния признак
на владението- да се държи вещта като своя, законодателят установил
презумпцията на чл.69 ЗС. Оборването ѝ според въззивницата е в тежест на
заинтересованите лица, които възразяват, че владелецът не държи вещта за себе
си. В случая неправилно районният съд приел за недоказано, че въззивницата е
упражнявала фактическата власт върху имота с намерението да го свои. Напротив-
въззиваемите, чиято била доказателствената тежест, не ангажирали доказателства,
с които да оборят презумпцията на чл.69 ЗС и да установят, че тя е държала
имота за другиго. Неправилно съдът интерпретирал в мотивите си свидетелските
показания, тъй като св.Ж.и К., посочили, че въззивницата и С.Д.съвместно
упражнявали фактическа власт върху имота като свой, заедно се афиширали като
негови собственици. Въззивницата намира за неоснователни и мотивите на съда, че
извършените от нея подобрения в имота пораждат само облигационна претенция и не
са доказателство за анимуса да свои имота. Същите противоречали на решението на
ВКС по гр.д.№1063/10г., трето г.о. В тази връзка съдът неправилно игнорирал и
събраните в тази насока доказателства. Развити са подробни съображения за
понятието съвладение, както и извод, че въззивницата и С.Д.повече от 20 години
съвместно са осъществявали фактическа власт върху целия имот, като всеки от тях
бил с намерението да свои вещта за себе си и за другия, поради което очевидно
били придобили имота съвместно. Претендира за присъждане на разноски за двете
инстанции. Ангажира доказателства.
Въззиваемия Д.М.С., действащ чрез
пълномощника си адв.Кристина Семова, е представил своевременно отговор на
жалбата, с който я оспорва като неоснователна. Намира решението на РС- Поморие,
с което искът за делба е отхвърлен, за правилно и обосновано. Жалбоподателката
не успяла да докаже, че е придобила по давност идеална част от имота, та да
иска неговата делба. Сочи се, че въззивницата е упражнявала само и единствено
държане върху процесния имот, поради което не намира приложение презумпцията на
чл.69 ЗС. Развити са подробни съображения, основаващи се на твърденията на
ищцата в исковата молба и цитирана съдебна практика. Въззивницата не доказала
промяна на установеното държане във владение- явна и доведена по недвусмислен
начин до собствениците на имота чрез действия, които да показват отричане
владението на останалите съсобственици. Дори заедно с фактическия си съпруг да
е правила ремонти или подобрения, както и да ги е финансирала изцяло /което
обстоятелство се оспорва от въззивника С./, не можело да се приеме, че тя е
отблъснала владението на останалите собственици. Развити са подробни
съображения, че съсобственици на имота са били С.Д., който живял в имота и го
владял като съсобственик с ¾ ид.ч. от имота, както и брат му М. С.,
който притежавал ¼ ид.ч., а въззивницата не е доказала да е отблъснала
владението на С. за ¼ ид.ч., както и на М.- за неговата ¼ ид.ч. С
безспорни доказателства се установявало, че двамата братя до смъртта си са се
считали за собственици на имота, плащали са данъците за него и до тяхното
знание не е стигнало намерението на ищцата да превърне държането си във
владение за себе си. Намира за неотносими към тази фаза на процеса
доказателствените искания на въззивницата.
Въззиваемата Е.М.С.,
представлявана от адв.Тодор Кебеджиев, също е представила отговор в законния
срок. Тя също намира жалбата за неоснователна, а решението на РС- Поморие за
правилно и обосновано. Сочи се, че изложените в жалбата оплаквания не отговарят
на действителното и правно положение. Акцентира се, че въззивницата е
упражнявала само държане върху имота, поради което не може да се позовава на
придобивна давност. В случая не намира приложение презумпцията на чл.69 ЗС,
поради което съдът не е допуснал твърдяното от въззивницата процесуално
нарушение. Сочи, че е прието в такава хипотеза в тежест на този, който се
позовава на придобивна давност, е да установи, че такава е започнала да тече
чрез явна промяна на държането във владение. Също се противопоставя да бъдат
уважени доказателствените искания на въззивницата, като ги намира за
неотносими, тъй като с тези действия не е отблъснато владението на останалите
собственици.
По делото е постъпил и отговорна
въззивната жалба от адв.Ж.Х. като пълномощник на въззиваемите И.Д. и Х.П..
Същите оспорват жалбата като неоснователна. Правилно и в съответствие с
материалния закон и събраните по делото доказателства районният съд отхвърлил
иска за делба. Ищцата не била съсобственик в процесния недвижим имот. По
отношение на ищцата не бил изтекъл придобивен давностен срок, по силата на
който тя да се легитимира като съсобственик на каквато и да е идеална част от
делбените имоти. Намират, че в случая не е налице нито владение, нито
съвладение от страна на ищцата и наследодателят им С.Д., понеже последният бил
собственик на процесния имот, а не негов владелец, а след смъртта му неговото
имущество преминало в патримониума на законните му наследници, сред които не е
ищцата. Ищцата не била осъществявала и самостоятелно владение върху имота,
понеже Д. в качеството си на собственик упражнявал в пълен обем правото си на
собственост, включително без прекъсване ползвал и стопанисвал имота. При това
положение не било възможно ищцата да е осъществявала явно, необезпокоявано и
непрекъснато владение върху имота, поради което не били налице нито обективния, нито субективния
елемент от владението. Всички подобрения през процесния период били извършвани
или от С.Д.като единствен собственик на имота или с негово съгласие, което
обстоятелство изключва своенето на имота от трето лице. Ищцата не е съпруга на Д.,
а приживе последният не е извършвал в нейна полза разпоредителни сделки или
завещание, по силата на което тя да се легитимира като съсобственик в процесния
недвижим имот.
Въззиваемата Д.С. не е
представила отговор на жалбата, въпреки, че същата ѝ е връчена на
основание чл.41, ал.2 от ГПК.
По делото е постъпила и частна жалба от Е.П., чрез адв. Георгиева срещу определение №99 от 26.02.2019г. по гр.д.№163/18г. на РС-Поморие в
частта, с която е оставено без уважение искането за намаляване размера на
присъденото в полза на въззиваемите Е. и Д. С.ови адвокатско възнаграждение от
800 лв. на 600 лв. Изложени са съображения, че присъденото адвокатско
възнаграждение не съответства на материалния интерес, както и на фактическата и
правна сложност на делото. Развити са съображения. Моли определението да бъде
отменено, като присъдените в полза на ответниците Е. и Д. С.ови разноски се
намалят до минималния размер на адвокатското възнаграждение- 600 лв.
Срещу частната жалба е постъпил
отговор от адв.Кристина Семова като пълномощник на Д.С.. Същият оспорва жалбата
като неоснователна. Изложени са подробни съображения за неоснователност на
оплакванията в частната жалба.
Ответницата Е.С. не е представила
отговор на частната жалба.
По допустимостта на
производството Бургаският окръжен съд приема следното:
Въззивната и частната жалба са
подадени в законоустановения срок от страна, която има правен интерес да
обжалва решението и определението на съда в частта за разноските. Жалбите
отговарят на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и са допустими.
След приключване събирането на
доказателствата по делото е постъпила молба от адв.Харизанов като пълномощник
на въззиваемите И.Д. и Х.П., с искане за спиране на производството по делото
поради смъртта на въззивницата, на основание чл.229, ал.1, т.2 от ГПК.
Съдът, в изпълнение на
задълженията си по чл.230, ал.1 ГПК установи посредством справка в НБН и
удостоверение от Община Поморие, че въззивницата /ищца/ Е.П. е починала на
13.12.2019г. Въпреки, че от събраните по делото доказателства се установява
смъртта на ищцата- сега въззивник Е.П., не са налице предпоставки за спиране на
производството по делото. Съгласно чл.229, ал.1, изр.2 от ГПК, в случаите по
ал.1, т.2 и т.3 /т.е. при смърт на страна, както е в случая/, ако е било
завършено съдебното дирене, производството се спира след постановяване на
решението по делото.
Ето защо делото следва да се
разгледа по същество.
Делото е за делба и е във фазата по
допускане на делбата. Предявеният иск е с правно основание чл.34, ал.1 ЗС.
Ищец по делото е въззивницата Е.П.,
а ответници- въззиваемите Д.С., Д.С., Е.С., И.Д. и Х.П., които са наследници по
закон на С. И. Д., с когото въззивницата живяла на съпружески начала от 1997г.
до смъртта му на 7.06.2017г.
В исковата се твърди, че приживе,
с нотариален акт за дарение С.Д.придобил от баща си И. С. Д. ½ ид.ч. от
дворно място, съставляващо УПИ VIII-468 в кв.55 по плана на гр.Поморие, ул.“Рибарска“ №3 с площ от 172 кв.м.,
заедно с ½ ид.ч. от построената в него паянтова жилищна сграда с изба,
състояща се от две стаи, коридор, сервизни помещения. Останалите ½ ид.ч.
били завещани на М. Д.а, която била преживяла съпруга на И. Д.. Последната
починала на 28.03.1996г., а нейни наследници били братята С.Д.и М. С.. Описания
имот- дворно място, бил отразен в КККР на гр.Поморие като ПИ с идентификатор 57491.502.25, с площ от 191 кв.м., с
административен адрес- гр.Поморие, ул.“Рибарска“ №3, а жилищната сграда със
застроена площ от 37 кв.м.- с идентификатор
57491.502.25.1.
Сочи се, че през целия перижод на
фактическото съжителство между Е.П. и С.Д., двамата съвместно упражнявали
фактическа власт върху целия имот- земя и сграда, с намерение да го своят.
Покойният С.Д.многократно афиширал пред ищцата, както и пред трети лица, че
отношенията с брат му М. С. по повод имота били уредени, понеже първият
отстъпил на втория правата си върху друг наследствен имот. М. С. също бил
наясно, че процесния имот се владее и свои от С.Д.и Е.П., като по никакъв начин
не се противопоставил на това владение. Д. и П. афиширали многократно пред
трети лица, че владеят целия имот изключително за себе си. През 20-те години на
фактическото им съжителство П. не само се грижела за Д., а и с лични средства
извършвала в имота редица подобрения- изграждане на тераса, PVC дограма на двете стаи, изграждане на баня /полагане на
фаянс, теракот, санитарен фаянс, PVC врата на банята/, теракот в антрето, затваряне на антрето със стъкла и
обособяването му като помещение, обособяване на кухненски кът, полагане на
плочки в двора и прочее. Владението на двамата върху имота продължило повече от
10 години било непрекъснато, необезпокоявано и с намерението да го своят. В
резултат на това съвладение ищцата придобила на основание чл.79, ал.1 ЗС
½ ид.ч. от целия имот. Моли за допускане на делбата при квоти по
½ ид.ч. за нея и по 1/8 ид.ч. за ответниците Д.С., Е.С., И.Д. и Х.П..
Ангажирани са доказателства.
По делото е постъпил отговор на
исковата молба от ответниците И.Д. и Х.П., представлявани от адв.Харизанов, с
който двамата оспорват иска за делба като неоснователен. Оспорват фактическите
твърдения, на които се основава иска, с изключение на датата на смъртта на С.Д.и
сключването на договор за дарение, с който Д. придобил ½ ид.ч. от
дворното място и къщата. Сочат, че ищцата не е съсобственик в процесния имот.
Не бил изтекъл придобивен давностен срок, по силата на който тя да се
легитимира като съсобственик на каквато и да е идеална част от имота. Не било
налице владение, нито съвладение от страна на П. и С.Д., тъй като последният
бил собственик, а не владелец в процесния имот докато бил жив, а след смъртта
му имуществото преминало в патримониума на законните наследници на Д., сред
които не била ищцата. Оспорват приложения препис от завещание. Не ангажират
доказателства.
По делото е постъпил отговор на
исковата молба и от ответницата Е.С., представлявана от адв.Т.К.. Същата
оспорва иска като неоснователен. Сочи, че ищцата започнала да обитава процесния
имот като заживяла на съпружески начала със С.Д., поради което счита, че тя не
е владелец, а е започнала да държи имота за него от 1997г., с неговото изрично
разрешение. По-късно, в нито един момент П. не демонстрирала явно по отношение
на Д., нито по отношение на наследодателя на отв.С.- М. С., нито по отношение
на ответницата, че е превърнала държанието си във владение, с намерение да свои
процесния имот, че да тече придобивна давност в нейна полза. Твърди се, че дори
да са правени ремонти и подобрения, те са извършени от С.Д., с личните му
средства, защото ищцата била пенсионер по болест и не разполагала със средства,
а била на издръжка на Д.. Изтъква, че тези действия не афишират по категоричен
начин намерението да се свои идеална част, собственост на М. С., нито пък да
отблъскват неговото или на ответницата владение. До смъртта си Д. не бил афиширал
по отношение на брат си М., че счита себе си и ищцата за единствени собственици
на имота. Оспорва твърдението, че отношенията между братята били уредени
посредством отстъпени права върху друг наследствен имот. М. С. не бил наясно,
че целият имот се свои и владее от Д. и П., напротив- Д. не отричал правата на
брат си, всеки заплащал местните данъци и такси за своята идеална част до
смъртта на С., а след нея ответницата декларирала имота и платила данъка за
получената по наследство идеална част. Една през 2018г., по повод искане на
един от останалите наследници до П. последната да опразни имота, ответницата
узнала, че ищцата счита себе си за съсобственик по давност. Намира, че понеже
ищцата започнала да упражнява фактическа власт върху имота със съгласието на С.Д.,
не била приложима презумпцията на чл.69 ЗС. В обобщение заключава, че ищцата не
е съсобственик и няма право да иска делба на процесния имот. Заявява, че не
желае прекратяване на съсобствеността между останалите ответници. Ангажира
доказателства. Претендира разноски.
Ответникът Д.С., представляван от
адв. Кристина Семова, е представил своевременно отговор на исковата молба, с
който оспорва иска за делба като неоснователен. Фактическите и правни твърдения
в този отговор се припокриват в значителна степен с тези в отговора на отв. Е.С..
В допълнение се изтъква, че ищцата не е заплащала данъци за имота, така че поне
да демонстрира намерението си да го свои. Братята С. и М. не са отричали
правата на другия, всеки от тях заплащал местните данъци и такси за своята
идеална част поне до 2013г., двама заедно дали нотариално заверено съгласие на
3.04.3006г. на съседите си да строят на границата на имотите. След смъртта на М.
през 2013г. ответникът Д.С. декларирал като негов наследник имота и платил
данъците за наследствената си част. Тогава било установено, че никой не е
платил данъците за ¾ ид.ч., които били собственост на С.Д., поради което
след смъртта на последния ответникът Д.С. ги платил със свои лични средства.
Заявява още, че след смъртта на чичо му С.Д., ответникът провел няколко срещи с
ищцата, която му заявила, че го счита за собственик на имота като наследник и
по своя инициатива му предала оригиналите на документите. Не загатнала по
никакъв начин, че тя също има претенции като собственик към процесния имот. В
заключение сочи, че ищцата не е съсобственик на процесните имоти, не ги е
придобила по давност и затова няма право да иска делбата му. Също заявява, че
не желае имотите да бъдат поделени между останалите съсобственици. Затова моли
иска за делба да бъде отхвърлен, а на него да се присъдят разноските по делото.
Ангажира доказателства.
Ответницата Д.С. не е депозирала
отговор на исковата молба и не взема участие- лично или чрез представител в
производството пред двете съдебни инстанции.
По повод оспорванията, направени
от ответниците в съдебното заседание, проведено на 19.09.2018г., процесуалният
представител на ищцата е заявил, че С.Д.е страдал от исхемична болест на
сърцето, по тази причина не бил работил никога по трудово правоотношение и
нямал доходи. Представил е писмени доказателства за здравословното съС.ие на Д.
и е направил доказателствени искания за снабдяване с удостоверение от НАП за
регистрирани трудови договори и за допускане на съдебно-техническа експертиза
за установяване на подобренията, които са оставени без уважение от съда като
неотносими към предмета на делото.
Тези писмени доказателства са
приети от въззивната инстанция, която е допуснала и съдебно-техническата
експертиза, на основание чл.266, ал.3 ГПК. Въззивната инстанция намира, че с
отказът си да допусне и приеме тези доказателства районният съд е допуснал
процесуално нарушение при събирането на доказателствата по делото, като
неправилно ги е счел за неотносими. Писмените доказателства, касаещи
здравословното съС.ие на С.Д., както и тези за получавани от ищцата средства и
погасяването на заеми са относими към твърденията ѝ, че Д. не е работил и
не е имал доходи, а ищцата се е грижела за него, като е правила ремонти и
подобрения в имота със свои лични средства. Тези доказателства не са
преклудирани, а са своевременно заявени в първото съдебно заседание пред
първата инстанция във връзка с доклада по делото. Тяхната относимост към
предмета на делото е видна и от това, че ответниците, посредством гласните
доказателства са установявали противното на нейните твърдения, а именно- че Д.
е работил на частно като строител и е имал собствени доходи. Дали извършването
на подобрения в процесния имот представлява упражняване на фактическа власт и
демонстриране своене на имота е въпрос по съществото на спора, поради което настоящият
съдебен състав намира, че както писмените доказателства касаещи здравословното
съС.ие и имущественото съС.ие на страните, така и СТЕ са относими към предмета
на делото и необходими за изясняване на фактите по делото.
За да отхвърли иска като
неоснователен районният съд е приел, че от събраните доказателства не се
установява ищцата да е съсобственик на процесния имот. Тя не била наследник на С.Д.,
тъй като не са сключвали граждански брак. Не било доказано да е придобила правото
на собственост върху имота чрез сделка или друг предвиден в закона способ. По никакъв
начин не било доказано упражнявано от нея давностно владение върху имота.
Безспорно било, че е живяла с наследодателя на ответниците във фактическо
съжителство, но от доказателствата по делото се установявало само, че за
периода на това съжителство имотът бил владян от С.Д., който до смъртта си
упражнявал фактическата власт върху него. Ищцата П. само ползвала имота със
съгласието на собственика му в рамките на съжителството им. Дори да се
приемело, че след смъртта на Д. ищцата е установила фактическа власт върху
имота, то от 7.06.2017г. до предявяването на иска не била изтекла предвидената
в закона давност- 5, респективно- 10 години, поради което ищцата не е могла да
стане собственик на имота на основание чл.79 ЗС. Дори да се приемело, че ищцата
е участвала в грижите за имота и е вложила средства в подобренията му, то в
нейна полза можело да възникне само облигационно отношение с ответниците за
извършени подобрения в чужд имот, но не можела да стане собственик на имота.
С оглед изхода на делото
районният съд е приел в мотивите си, че претенциите за разноски на Е.С. и Д.С.
следва да бъдат уважени в размер на по 800 лв., като е приел за неоснователно
възражението за прекомерност на разноските, като е счел, че същите съответстват
на фактическата и правна сложност на делото, осъществените действия по защитата
от страна на процесуалните представители на тези ответници и проведените съдебни
заседания.
Понеже е пропуснал да се
произнесе в диспозитива на съдебния акт по претенциите за разноски, с молба от
2.01.2019г. процесуалните представители на тези ответници са поискали допълване
на решението в частта за разноските.
На 28.01.2019г. е постъпила молба
от адв.Георгиева, с която е поискано изменение на решението в частта за
разноските, като отново е направено възражение за прекомерност на разноските.
Развити са съображения, основани на ниската цена на иска за всеки от
ответниците- 1316 лв., поради което счита, че възнаграждението следва да се
намали до минимума от 600 лв. Акцентира се на ниската фактическа и правна
сложност на делото да делба, което било сред често срещаните в практиката, не
бил предявен ИУИ, не било откривано производство по оспорване, не били
депозирани писмени становища, отговорите на двамата ответници били идентични по
съдържание, единствено във второто съдебно заседание бил воден един свидетел,
при това само от адв.С..
Срещу молбата на ищцата за
изменение на решението в частта за разноските е постъпил отговор от страна на
отв.Д.М., с който последната се оспорва като неоснователна. Изтъква се, че
производството по делото е усложнено от позицията на ищцата, тъй като не се е
спорело какви са квотите на страните, а дали изобщо има съсобственост между
тях. Сочи се и, че отговорността за разноските има превантивен характер срещу
„необичайни“ претенции.
С обжалваното с частната жалба определение
№99 от 26.02.2019г. районният съд е допълнил решението си в частта за
разноските като е присъдил на двамата ответници, представлявани от адв.С. и от
адв.К. адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. като е преповторил
доводите си за неоснователност на искането за намаляването им поради
прекомерност.
Въз основа на събраните по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност въззивната инстанция
приема следното от фактическа страна:
Безспорно е, че ищцата Е.П. не е
съпруга на С.Д., а е живяла с последния на съпружески начала от 1997г. до
неговата смърт през 2017г.
Безспорно е също (и се установява
от приложеното удостоверение за наследници на л.23 от делото на ПРС), че след
смъртта на С. И. Д., починал на 8.06.2017г., на основание чл.10, ал.2 от ЗН във
връзка с чл.8, ал.1 ЗН, негови наследници по закон са ответниците И.Д. и Х.П. /
като деца на покойната му сестра- М., починала на 7.11.2008г./ и ответниците Д.С.
и Е.С. /като деца на покойния му брат- М., починал на 19.04.2013 г./.
Безспорно е по делото, че до 25.09.1984
г., собственик на процесните имоти- дворно място с идентификатор 57491.502.25 по действащата КККР на гр.Поморие, с площ от 191 кв.м., с
административен адрес- гр.Поморие, ул.“Рибарска“ №3 /по нотариален акт представляващо
самостоятелен урегулиран парцел VIII-468 в кв.55 по плана на гр.Поморие, с площ от 172 кв.м., а по скица на л.7
от делото на ПРС- по предходен план дворното място е с номер VIII-507 в кв.55/, ведно с построената в същото дворно място
едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 37 кв.м. с идентификатор
57491.502.25.1 /по нотариален
акт с площ 35 кв.м./ е бил И. С. Д., починал на 8.03.1987г.
Приживе, на 25.09.1984г., И. Д.
се е разпоредил с половината от собственото си дворно място и от едноетажна
паянтова къща с изба, като с нотариален акт №239, т. I, н.д.№463/1984г. на районния
съдия при Поморийския районен съд /л.4 от делото на ПРС/ ги е дарил на сина си С.
И. Д..
На 21.12.1984г. И. Д. е завещал
на съпругата си М.А. Д.а останалата идеална част от дворното място и от всички
построени в него жилищни и други постройки. Това се установява от приложения
препис от саморъчно завещание /л.5 от делото на ПРС, вписан в Службата по вписванията
на 22.12.2011г./, обявено на 20.07.1988г. по искане на М. Д.а /виж протокола на
л.8/, който на основание чл.179, ал.2 от ГПК има същата доказателствена сила,
както оригиналът.
След смъртта на И. Д. през 1987г.
процесните имоти са станали съсобствени между съпругата на последния М. Д.а /на
основание завещанието в нейна полза/ и сина му С.Д., като всеки от тях е
притежавал по една втора идеална част от тях.
М. Д.а е починала на 28.03.1996г.
и съгласно удостоверение №244 от 30.03.2018г. изд. от Община Поморие /л.27-
първа страница и л.22-втора страница/, нейни наследници по закон са М. Михов С.
/починал през 2013г./ и С. И. Д. /починал през 2017г./. След нейната смърт съсобственици на имота са
станали С.Д., който притежавал ¾ ид.ч. /1/2 по дарение от баща си и
¼ по наследство от майка си/ и М. С., който притежавал останалата
¼ ид.ч.
Според удостоверението за
наследници на М. С. /л.56/, негови наследници по закон са децата му- ответниците
Е.С. и Д.С.. Ответницата Д.С. /за която в адресираните до нея съдебни книжа за
първоинстанционното производство е отбелязано, че са получени от сина ѝ Д.С./,
вероятно /липсват каквито и да било твърдения на страните относно нея/ е бивша
съпруга на М. С., тъй като в удостоверението за наследници е посочено, че
последният е разведен. Същата не е наследник по закон нито на М. С., нито на М.
Д.а, нито на С.Д..
Не се спори по делото, а и от
показанията на разпитаните по делото свидетели Ж., К.и К. се изяснява, че С.Д.живеел
сам в процесния имот до 1997г. Свидетелят Ж.сочи, че първоначално Е. и друг мъж
заживели в имота под наем, но след като другия мъж си заминал, С. предложил на Е.
да остане при него и да заживеят заедно, както и станало. Свидетелите Ж.и К.безпротиворечиво
установяват, че С.Д.считал целия имот за свой, като им споделил, че отношенията
с брат му М. по повод имота са били уредени още от майка им /М. Д.а/. На М.
останал имот в кв.Сарафово, а на С.- имота в гр.Поморие. В обратна насока са
показанията на св.К., който сочи, че от С.Д.разбрал, че майка им /М. Д.а/ е
направила така, че имота да остане на М. и С..
Писмени доказателства, от които
би могло да се установи, че отношенията между братята С. и М. по повод
наследствените ½ ид.ч. от процесните имоти, принадлежали на майка им М.,
както и от други имоти, са били уредени преди смъртта ѝ, или след смъртта
ѝ, по делото не са представени. Видно от представените от отв.Д.С.
писмени доказателства- удостоверение за данъчна оценка от 25.03.2013г. /л.57/,
процесното дворно място е декларирано на името на братята С. и М., при квоти
¾ ид.ч. за първия и ¼ ид.ч. за втория. Според нотариално
заверената декларация на л.58, с дата на нотариалната заверка на подписите на
деклараторите от 3.04.2006г., С. и М., като собственици на имот- парцел VIII-468 в кв.55 по плана на
гр.Поморие, с площ от 172 кв.м., са дали съгласие на съседите си /С., Н., В. и П./
, съсобственици на УПИ IX-508 в кв.55 по плана на гр.Поморие и на приобретателите на
последния имот- Н.Н. и „Телец- 2006“ ЕООД да построят в собствения на
последните имот, на общата граница /на двата имота/ четириетажна масивна
жилищна сграда, състояща се от партерен етаж и четири жилищни етажа, която да е
на калкан. Тези писмени доказателства опровергават данните в показанията на св.
Ж.и К./споделени им от С.Д./, че отношенията между двамата братя са били
уредени още от майка им. Същевременно тази декларация дава основание да се
приеме, че към 2006г., С.Д.и М. С. са се считали и легитимирали като
съсобственици на процесното дворно място.
Свидетелят К. установява също, че
М., който живеел в Сарафово не се е грижил за процесния имот и не е влагал пари
в него, а ходел на гости на брат си С.. Тримата свидетели, които са били в
близки отношения със С.Д.безпротиворечиво сочат, че не са виждали децата на М.
в процесния имот, а св.Ж.и К.- че не са чували децата на М. да имат претенции
за имота.
Свидетелските показания на
тримата свидетели не установяват твърденията на ищцата, че от 1997г. тя и
съжителстващия с нея С.Д.са установили съвладение върху процесните имоти.
В тази връзка следва да се
посочи, че С.Д.като собственик на 3/4 ид.ч. от имота не е упражнявал владение
по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС върху своята ид.ч. от дворното място и къщата, а е
осъществявал правото си на собственост, което се потвърждава и от разпитаните
по делото свидетели, водени от ищцата. Същевременно липсват данни същият да е
демонстрирал явно спрямо брат си М., а след смъртта на последния- спрямо
наследниците му, действия, с които да е обективирал, че е променил намерението
си и е завладял за себе си собствената на М. ¼ ид.ч. от имота. Тъй като
съсобствеността им върху ½ ид.ч. от имотите е възникнала по наследство
от тяхната майка, то в случая не е приложима презумпцията на чл.69 ЗС, поради
което С.Д., въпреки че е ползвал лично целия имот /с каквото право разполага
всеки от съсобствениците на основание чл.31 ЗС/, не е имал качеството на
владелец, а на държател на собствените на брат му М. ¼ ид.ч. от дворното
място и от сградата.
Това, че С.Д.няма качеството на
владелец на процесния имот само по себе си изключва основателността на
твърденията ни въззивницата, че е упражнявала съвладение върху имота, както и
приложението на презумпцията по чл.69 ЗС към настоящия казус.
Безспорно се установява, че П. е
била допусната в имота от съсобственика С.Д.първоначално като наемател, а по-късно
е заживяла с него на съпружески начала, като двамата са предприели ремонти и
подобрения в имота. Т.е. от самото начало на съвместното им съжителство същата
не упражнява владение върху имота, а е негов държател. От свидетелските
показания не се установява ищцата да е отнела фактическата власт от
собствениците, нито да е демонстрирала пред С.Д., респективно- пред
съсобственика му М. С. или наследниците на последния, че е установила за себе
си фактическа власт върху имота или каквато и да било идеална част от него с
намерение да го свои. Това е необходимо за установяване на качеството ѝ
на владелец /с оглед заявеното от нея придобивно основание/, понеже от
свидетелските показания на водените от ищцата свидетели се изясни, че С. е считал
целия имот за свой /без да е демонстрирал явно това пред брат си или
наследниците му/, а това изключва възможността да упражнявал съвладение / да е
владял за себе си и за П., която не е негова съпруга/ спрямо идеалната част на
брат си М.. Това, че в представите на свидетелите, водени от ищцата, имотът е бил
собственост на С. и Е., понеже двамата са живели съвместно в него като
семейство и общо са правили ремонти и подобрения, е само заключение на
свидетелите, което обаче не се споделя от съда, предвид изложените от тези
свидетели факти. Както вече се посочи, не се доказа явно и недвусмислено установяване
и упражняване на владение по смисъла на чл.68 ЗС /респективно- съвладение/ от
страна на Е.П. върху имота /респективно- част от него/ спрямо неговите
съсобственици- братята С. и М..
Действително, в двете инстанции
се събраха писмени и гласни доказателства /показанията на св.Ж.и К./ за
полагани от ищцата грижи за С.Д.по време на 20-годишното им съжителство на
съпружески начала, за финансовото ѝ участие в разходите по общото им
домакинство, за финансовото ѝ участие в извършените подобрения на имота,
описани в исковата молба и установени посредством допуснатата
съдебно-техническа експертиза. Според св.К. част от СМР са били извършени от С.Д.,
който бил строител и имал непоС.ни доходи от този си занаят- последното се
потвърждава и от показанията на водените от ищцата свидетели. Въз основа на
събраните писмени и гласни доказателства за доходите, заетостта и
здравословното съС.ие на Е. и С. през годините, не могат да се направят
обосновани изводи, че само единия от тях е издържал другия, нито че само
единият от тях е влагал средства и е извършвал подобрения и ремонти в имота, в каквато
насока са твърденията на страните. По тази причина не могат да се направят и
обосновани изводи, че всички посочените в исковата молба подобрения са
заплатени изключително със средства /преводи от сина, заеми, кредити, доходи от
трудово правоотношение като сервитьорка/ на въззивницата.
Участието ѝ в извършените
подобрения не установява анимуса на ищцата да свои имота, в каквато насока са
оплакванията в жалбата. Цитираното в нея решение №108 по гр.д.№1063/2010г. на
ВКС, I
г.о. на ВКС касае
коренно различна хипотеза. Действително, в това решение е прието, че
владението, като осъществяване на фактическата власт върху една вещ с
намерението да се държи като своя, не се изразява само в пряко ползване на
вещта според предназначението ѝ, но и в извършването на действия по
опазването ѝ, поддържането ѝ в добро съС.ие, извършване на
поправки, а по отношение на недвижим имот и по извършването на
довършителни и ремонтни работи и
подобрения, което становище се споделя и от настоящия съдебен състав. Фактите
по цитираното дело сочат, че казусът по делото пред ВКС касае хипотеза, при
която недовършен и невъведен в експлоатация апартамент е завладян от друго лице
и необезпокоявано е ползван и довършен единствено от него, без собственика да
преприеме действия за защита на правата си.
В настоящия казус обаче се
установява съвършено различна фактическа обстановка- ищцата е останала да живее
в имота единствено поради това, че е съжителствала фактически с единия от
съсобствениците му- С.Д., поради което същата е била само държател на имота, а
това изключва приложението на презумпцията на чл.69 ЗС. Няма никакви доказателства
докато С. и М. са били живи /а и след смъртта им/ ищцата да е отнела от тях по
явен начин фактическата власт върху процесната ½ ид.ч. от имота и да е манифестирала
пред тях или наследниците им, че е променила намерението си и свои процесната
½ ид.ч. от имота с намерение да я придобие в собственост, за да се
приеме, че е установила такава власт за себе си, т.е. че е владелец/
респективно- съвладелец на процесния имот.
Видно от приложените от ответника
Д.С. писмени доказателства /приходни квитанции/, данъците и местните такси
върху процесния имот, включително тези на С.Д.за 2015-2016г. и до неговата
смърт през 2017г. са били заплатени от отв.С., а през 2018г. ответниците Д. и Е.
са платили собствените си данъчни задължения и местните такси в лично качество
/което е индиция, че към този момент са декларирали имота като свой/.
При това положение, след като не
се установи ищцата явно да е отнела владението на собствениците на имота /земя
и сграда/, както и да е установила фактическата власт за себе си върху някаква
част от него по начин, който несъмнено да демонстрира намерението ѝ да
придобие собствеността върху имота или част от него, така че собствениците му
да имат възможност да защитят правата си, въззивната инстанция намира за правилен
и законосъобразен извода на районния съд, че същата не е придобила по давност
каквато и да било част от дворното място и сградата, макар да е живяла
непрекъснато и несмущавано в имота повече от 10 години и да е участвала с
финанси в ремонтите и подобренията на имота, както и в домакинските разходи.
Следователно, не е налице
съсобственост между ищцата и ответниците по отношение на процесните делбени
имоти. Понеже останалите страни по делото не желаят извършване на делба помежду
им, то искът за делба е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Тъй като правните изводи на двете
инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Правилно е и обжалваното
определение на ПРС, с което не е уважено възражението на ищцата за прекомерност
на присъдените в нейна тежест разноски за адвокатско възнаграждение.
Неоснователни са оплакванията в
частната жалба, че производството по делото не се отличава с правна и
фактическа сложност, поради което адвокатското възнаграждение, присъдено в
тежест на ищцата като разноски за процесуалното представителство на отв. Д.С. и
Е.С., следва да бъде намалено до минималния размер.
На първо място следва да се
отбележи, че адвокатските възнаграждения се уговарят между страните по договора
за правна защита и съдействие, а Наредба №1/2004г. на ВАдвС определя само
минималните размери за съответния вид дело. Според настоящият съдебен състав
минималното възнаграждение се дължи за съответния вид дело, когато то е с
обичайна фактическа и правна сложност. Тези предпоставки в случая не са налице,
доколкото основният спор по делото е дали изобщо е налице съсобственост между
ищцата и останалите страни по делото, като соченото от ищцата придобивно
основание /придобиване на недвижим имот по давност- земя и сграда чрез
подобрения в хипотеза на съвладение/ не е сред обичайните в съдебната практика.
Събрани са множество доказателства- писмени и гласни, като пред районния съд са
проведени две съдебни заседания. Същевременно, възнагражденията на адв.С. и
адв.К. в размер на по 800 лв. не надвишават значително минималния размер от 600
лв., определен в Наредба №1/20004г. за адвокатските възнаграждения. Ирелевантно
е, с оглед предпоставките на чл.78, ал.5 ГПК, констатираното сходство в
правната защита на двамата ответници, в полза на които са присъдени процесните
разноски. От процесуалното поведение на
тези ответници, които активно са защитавали правата си, не може да се направи какъвто
и да било извод за злоупотреба с процесуални права.
В заключение, въззивната
инстанция намира, че не са налице основанията по чл.78, ал.5 ГПК присъдените от
ПРС разноски в полза на ответниците Д. и Е. С.ови да бъдат намалени поради
прекомерност. Частната жалба е неоснователна и следва да се остави без
уважение.
С оглед изхода на делото следва
да бъдат уважени претенциите за разноски на въззиваемите Д. и Е. С.ови, като от
приложените доказателства се изяснява, че същите действително са заплатили
адвокатски хонорари в размер на по 800 лв., които разноски следва да им бъдат
възстановени от въззивницата. Неоснователно е възражението за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, направено от въззивната страна. Тъй като същото не
е обосновано по какъвто и да било начин, съдът не може да вземе становище по
липсващите твърдения на въззивната страна, но поддържа доводите, изложено
досежно оплакванията в частната жалба, относно съответствието на фактическата и
правна сложност на конкретното дело с размера на платеното адвокатско
възнаграждение, предвид извършените във въззивната инстанция процесуални
действия, включително събиране на доказателства, които не са били допуснати от
районния съд.
Мотивиран от изложените
съображения и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №161 от 17.12.2018г. по гр.д.№163 по описа за 2018г. на Районен съд -
Поморие.
ПОТВЪРЖДАВА определение №99 от 26.02.2019г. по гр.д.№163 по описа за 2018г. на Районен
съд- Поморие.
ОСЪЖДА Е.П.П. да
заплати на Д.М.С. и Е.М.С.
разноски в размер на по 800 лв. за всеки от
двамата за
процесуалното представителство по в.гр.д.№738/2019г. по описа на БОС.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.