Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 19.02.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ,
VII-ми въззивен състав, в публично съдебно
заседание на седми февруари две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1.ВЕСЕЛИНА СТАВРЕВА
2.
ПАВЕЛ ПАНОВ
при
секретаря Красимира Динева и прокурора Кр.Кирилов като разгледа докладваното от съдията СТАВРЕВА
В.Н.О.Х.Д.№4045/2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на гл.21 от НПК.
С присъда от 12.02.2018г. по
Н.О.Х.Д.№4065/2017г.,
СРС, НО, 110-ти
с-в е признал подсъдимия К.П.Б. за виновен в
извършването на престъпление по чл.214, ал.1 от НК. При условията на чл.55,
ал.1, т.1 и ал.3 от НК, съдът му е наложил наказание „Лишаване от свобода“ за
срок от 9 /девет/ месеца, чието изпълнение е отложил за срок от 3 /три/ години.
По
делото е постъпила въззивна жалба от упълномощения защитник на подсъдимия –
адв.Й.Й. – САК, в която се моли присъдата да бъде отменена като неправилна и
незаконосъобразна, постановена в нарушение на процесуалните норми.
След
запознаване с мотивите на СРС, по делото е постъпило и допълнение към жалбата.
В същото се претендира съдът да не е анализирал събраната доказателствена
съвкупност. Като неправилно се определя становището на СРС да отхвърли искането
за разпит на лицата, задържали подсъдимия, и на св.И.Ш.. Приема се, че
неправилно първата инстанция е кредитирала само част от доказателствения
материал, и то този в подкрепа на обвинението. За съществено нарушение се счита
и непредявяването на банкнотите, предадени от св.С.. В заключение, не е обсъден
според защитника и довода, че обискът на подсъдимия не е извършен на място, а в
по-късен часови порядък. В този смисъл се моли за отмяна на първостепенния
съдебен акт и респ. да бъде постановен съдебен акт с оправдателен диспозитив.
В разпоредително заседание на
14.10.2019г. въззивният съдебен състав, по реда на чл.327 от НПК, е преценил,
че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага преразпит на
подсъдимия, на свидетели и вещи лица като в унисон
с виждането на защитата за необходимост от разпит на св.И.Ш., са изискани
всички справки с оглед установяване местонахождението й.
Пред въззивния съд
адв.Й. поддържа жалбата и допълнението към нея. Отново определя присъдата на СРС като неправилна,
необоснована, постановена в
нарушение на материалния закон и при неспазване на процесуалните правила. Настоява се съдебният състав приоритетно да се е позовал
на доказателстените материали в полза тезата на СРП, достигайки до краен
формализъм. Отрича се виждането на първия
съд да приеме за изолирани обясненията на подсъдимия за начина на попадане на паричната сума у него.
Претендира се, съдията от първия съд да не е обсъдил
довода относно по-късното извършване на обиска на Б., ведно с факта, подкрепен от съдебно-почерковата експертиза, че
не е изписал и ръкописния текст в графата „обяснения
на лицата за намерените и иззети предмети, книжа и други“. Като съществено процесуално нарушение на
чл.284 от НПК, поради липсата им се определя
непредявяване
веществените доказателства по делото – банкноти. Още повече, че парите не са обследвани с дактилоскопна
експертиза. Според защитата
недостатъчно за осъдителния извод на съда се явява предварителното
описване на банкнотите по копюри и серийни номера в протокола. Всички тези обстоятества адв.Й. намира за сигурно
доказателства в подкрепа на тезата, че банкнотите са
поставени в джоба на подзащитния му
от полицейските служители по време на транспортирането му от мястото на
задържането до пристигането в сградата на
09 РУ-СДВР. Подчертава се важността на
разпита на св.И.Ш.. Като недоказани /с изключение показанията на св.Ш./ се
определят твърденията на пострадалия С. за отправяни заплахи и извършено
насилие от Б.. В заключение,
защитникът претендира накърняване правото на защита на подзащитния му, тъй като
извода за виновността му е в нарушение принципа за формиране на вътрешното убеждение
и за разкриване на обективната истина.
Представителят
на СГП напротив счита жалбата за неоснователна. Пледира за потвърждаване на
първоинстанционната присъда, доколкото СРС съвкупно е анализирал
доказателствата и е стигнал до законосъобразни изводи.
Прокурорът настоява първият съд да е отчел разминаванията в показанията на
свидетелите. В противоречие с изискването
за съблюдаване на разумния срок, прокурорът намира продължаване
издирването на св.И.Ш..
В правото си на лична защита и
последната си дума подсъдимият Б. моли да бъде оправдан.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VII-МИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ като обсъди доводите във въззивната жалба и допълнението
към нея, както и тези, изложени в съдебно заседание от страните и след като в
съответствие с чл.314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната
присъда, констатира следното:
Първоинстанционната
присъда е постановена при изяснена фактическа обстановка, установена от
събраните пред СРС доказателствени материали. Чрез законосъобразно извършени в
преобладаващата им част процесуални действия са приобщени необходимите от
гледна точка на разпоредбата на чл.102 от НПК доказателства. В достатъчна
степен за нуждите на процеса са изследвани фактите и обстоятелствата, изведени
от събраните по делото доказателства и доказателствени средства. В мотивите на постановената присъда решаващият съд е обективирал процеса на
формиране на вътрешното си убеждение, като е извършил правилен анализ на
доказателствената съвкупност.
Предвид
горенаведеното, СГС не намира основания за съществено ревизиране приетата от
първата инстанция фактология,
като с оглед процесуална прецизност е добавил определени детайли, изводимо от
показанията на свидетелите:
Подсъдимият К.П.Б. е роден на ***г***, българин, български гражданин, с адрес по местоживеене:***,
неженен, със средно образование, работи, с ЕГН:**********, осъждан.
На 17.04.2005г.,
около 00.15 часа
пострадалият С.
управлявал МПС - л.а. „Мерцедес 190”, с ДК №******след употреба на алкохол в
гр.София, в ж.к.„Обеля-2”. Свидетелят
се движил с несъобразена скорост по ул.„Илия Гергов”, поради което и причинил ПТП като ударил управляваното от него превозно средство
в паркирани
автомобили, сред които и л.а.„Пежо 405”, с ДК № ******, собственост на св.Х.Ф..
В превозното средство на Б. на предна дясна седалка се возил и св.Ш.– близък приятел и
колега на пострадалия.
Към посочената по-горе дата, л.а.„Пежо 405”, с ДК №****** бил ползван от дъщерята на балдъзата на св.Ф.-
И.Ш.. На място пристигнал екип на КАТ, който съставил АУАН№А01448/17.04.2005г. на
св.С. за извършени нарушения на ЗДвП. В
резултат на ПТП, на св.Ш.била счупена ръката.
След
случилото се на място от съседния блок дошла ползвателката на л.а.„Пежо
405” - И.Ш., а след нея и приятелят й – подсъдимият Б.. Афектиран
от случилото се, същият нанесъл няколко удара
с юмрук в лицето на пострадалия като
му заявил, че следва
да заплати стойността на щетите по превозното средство
на приятелката му.
Ден по-късно, Б. позвънил на
мобилния телефон на св.С., заявил
му, че ще го пребие, ако не плати щетите на Ш. и
поискал сумата от 2000,00лв. /две хиляди лева/.
На 11.06.2005г.
в района на надлез „Надежда”, св.Ш.управлявал
собствения си л.а. марка „БМВ“, с ДК№******, в който се возил и пострадалият С..
Двамата свидетели видели управлявания
от подсъдимия Б.
л.а. „БМВ 318”, сив металик,
който ги принудил с движението си да се отклонят
от пътя и да спрат. След проведен
разговор между Б.
и св.С., при който станало ясно, че втория не носи пари,
подсъдимият нанесъл няколко
удара с юмрук в лицето на св.С., свидетел на
което станал Ш.. Изплашен от думите и действията
на подсъдимия, св.С. обещал да му
плати. Св.С. получавал и други закани до 13.06.2005г. с искане
за пари.
На 13.06.2005г.
около 15.30 часа, св.С. получил поредно обаждане от подсъдимия Б., който отново го заплашил,
че ще го пребие от бой, ако не му даде сумата от 2000,00лв., но в крайна сметка
се съгласил да получи сумата от 300,00лв. /триста лева/. Освен това св.Ш.и св.С. от една страна и подсъдимия от
друга се видели на живо същия ден в жк.“Надежда 2“, покрай бул.“Ломско шосе“, в
близост до заведение с име „Патладжан“. Св.С. заявил, че ще иде да вземе парите,
а св.Ш.се прибрал.
Била
постигната уговорка подсъдимият Б. да получи парите от св.С. на бул.“Ломско шосе”,
пред магазин за продажба на мобилни апарати, срещу бензиностанция “Шел”.
Братът
на св.С. по това време работил в икономическия отдел на 09 РУ СДВР.
Св.С. се обърнал
за съдействие към органите на 09 РУ СДВР
като разказал с уговорката си Б. и
мястото, на което следва да се реализира предаването на парите. На 13.06.2005г. бил съставен протокол в присъствието на св.А.Н.и
св.А.В., в който били описани предварително банкнотите по купюри и серийни
номера, които св.С. възнамерявал да предаде на подсъдимия, а
именно 6бр. банкноти по 50лв. На посоченото от
подсъдимия място св.С. дал на подсъдимия сумата
от 300,00лв.,
непосредствено след което
Б.
бил задържан от служители на 09РУ-СДВР със заповед за задържане на лице за срок от 24 часа.
Със служебна кола, в която пътували двама полицейски служители, Б.
бил отведен до сградата на 09 РУ СДВР, където в присъствието на поемни лица, в
това число св.Лефтерски, му бил извършен обиск като били намерени и иззети банкнотите,
предварително описани и предоставени от св.С..
Изложената
фактическа обстановка, въззивният съд приема за установена въз основа на
събраните по делото доказателства, а именно: гласни доказателствени средства – показанията на св.О.С., вкл.
приобщените на осн. чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.2 от НПК от досъдебното
производство, на св.Г.Ш., също привнесени и от досъдебното производство, но на
осн. чл.281, ал.5, вр. ал.1, т.1 и т.2 от НПК, на св.Д.Л., на св.Х.Ф., на св.А.Н.и
на св.А.В., обясненията на подсъдимия Б.
(л.33 от съдебното производство); от писмените доказателства и доказателствени средства - Заповед за задържане на лице (л.4 от досъдебното производство), протокола за обиск на подсъдимия от 13.06.2005г. (л.10-11 от досъдебното производство), протокол за
предаване на парични средства от пострадалия (л.7 от досъдебното производство).
Констатация за необремененото
съдебно минало на подсъдимия Б. към датата на деянието,
първият съд вярно е направил въз основа на приложената по делото справка за
съдимост, според която същият е неколкократно осъждан, но след датата на извършване на настоящето престъпление.
Преди
да пристъпи към собствен анализ на събрания доказателствен материал, настоящият
съдебен състав счита за необходимо да отбележи, че първият съд е анализирал
твърде фрагментарно и общо събраните по делото доказателства. Не би могло да се
сподели виждане за обобщаващи изводи в насока: „Съдът възприе с доверие и
показанията на останалите свидетели по делото“.
Останалите свидетели по делото са св.В., св.Н., св.Ф., св.Л., които като поемни
лица удостоверяват извършването на определени процесуално-следствени действия,
онагледени в писмени доказателствени средства, чиято доказателствена стойност
защитата оспорва. Поради това и за да даде ясен и недвусмислен начин отговор на
възраженията на несъгласните страни, мотивиращият присъдата съдия е следвало
задълбочено да обоснове изводите си за кредитиция на едни доказателства и
изключване на други.
Като
порок, който не се отразява върху крайния извод следва да се отбележи и
неизискването на съгласие от всички страни в процеса по повод прочитане
показанията на свидетели от досъдебното производство. Подсъдимият е
самостоятелна, и то най-важната страна в наказателния процес, без която
съществуването му е излишло, което налага отразяване и на неговото становище по
отношение даване/не на съгласие за инкорпориране на показания от
предварителната фаза на процеса.
Въззивният
съд намира за необходимо да отбележи, че в случаи като
процесния, когато са налице взаимоизключващите се твърдения на различни лица,
изясняването на обективната истина налага събирането на доказателства за
множество контролни обстоятелства по отношение на главния факт на процеса с
оглед извършването на преценка за достоверност на противостоящите версии в
свидетелските показания, като a priori не може да бъде изключена правдивостта
на което и да било от тях. Предвид изложеното е необходимо да се изследва съответствието на застъпената от пострадалия С. и
подсъдимия Б. версии за развитието
на ситуацията с останалия събран по делото
доказателствен материал, вътрешната
им убедителност, последователност и логичност.
В
тази насока, в действителност разпита на И.Ш. би дал нова светлина върху част
от обстоятелствата по делото, доколкото реализираното с управляваното от нея
превозно средство ПТП е първопричината за последващите събития, част от които
квалифицирани като престъпление. Оценката на доказателствения материал за
достатъчност е трети етап в доказателствения анализ, последван от оценката за
допустимост и относимост. Съдът в настоящия му съдебен сътав, в изпълнение на
изискванията на чл.13 и чл.107, ал.2 от НПК също направи опит за издирване на
св.Ш., но като резултат споделя довода на първата инстанция, че и на база на
събраните към настоящия момент доказателства може да се направят еднозначни
изводи, които подкрепят тезата на СРП. Както беше посочено и по-горе, по
определени причини, които резонно ще се отразят в насока смекчаване
наказателната отговорност на подсъдимия, делото е продължило неимоверно дълъг
период, надхвърлящ границите на разумния срок и достигащ почти до законоустановената
давност за погасяване на наказателното преследване. Продължаване усилията за
установяване на лицето И.Ш. с оглед липсата на каквито и да било данни за
местонахождението й в САЩ, и то още от досъдебното производство, според
настоящия съдебен състав би влязло в ярък дисонанс с принципите на НПК и в
частност с този на чл.22 от с.к. Поради това, тази инстанция споделя извода на
контролираната, че наличната по делото доказателствена съвкупност позволява
постановяване на справедлив съдебен акт, който е поради това такъв, тъй като се
базира на достатъчно доказателства. Само за отбелязване е факта, че според
показанията на пострадалия и подсъдимия, макар и да е дошла първа след ПТП, Ш.
не е имала пряк непосредствен поглед на взаимоотношенията между С. и Б., поради което и не би могла, дори и
да беше разпитана да даде доказателствени сведения относно главния факт в
процеса.
В мотивите към присъдата въззивният съд не установи
тенденциозна избирателност при позоваване на гласните доказателства, както настоява процесуалният
представител на подсъдимия. Право на съда е да прецени на кои доказателства да даде вяра и въз основа
на кои да постанови съдебния си акт, стига да не допуска процесуални нарушения
при допускането, събирането и проверката им. Такива, въззивната инстанция не съзря, въпреки
което обаче намира, че доказателственият анализ следва да бъде направен отново,
за да не създаде съмнение у когото и да било в правилността на крайните изводи.
Въззивният съд не намира основания да не кредитира
показанията на разпитаните по давление на прокуратурата свидетели – В. и Н.. Напълно съответно на паметовите особености на който и да било човек,
същите не навеждат детайли за събития, случило се дванадесет години назад. И
двете лица обаче са категорични, че са присъствали при описване и сравняване на
копюри на банкноти по списък на 13.06.2005г., за които впоследствие е
установено да са открити в подсъдимия. Тези им твърдения подкрепят изложеното
от св.С., че е предал сумата от 300лв. на полицейските органи, точно каквато
стойност е удостоверена да е намерена впоследствие у подсъдимия чрез протокола
за обиск.
На тази база, безспорно, предвид невъзможността от
разпит на другото поемно лице, показанията на св.Л. са със серизно
доказателствено значение, при все, че защитата оспорва стойността за процеса на
този протокол. С оглед изложеното от този свидетел, че често е бил поемно лице
при извършването на различни процесуално-следствени действия в РУ, ведно с
изтеклия период от време, не може да се изисква от св.Л. да наведе конкретни
факти относно извършения на подсъдимия обиск в 09 РУ СДВР. Категоричността на
свидетеля, че положения като поемно лице №2 подпис е негов е с достатъчна
стойност според съда и не може да се противопостави на твърденията му, че не
познава подсъдимия и не го е виждал. Изтеклия период от време - дванадесет
години, и участието в множество по думите му идентични действия като поемно лице,
напълно възможно са заличили възможността на Л. да разпознае подсъдимия, и да
го свърже с конкрения обиск. Факт е обаче, че този свидетел, под страх от
наказателна отговорност, потвърждава присътвието си при обиска, удостоверено с
подпис. Наличието на поемни лица при обиска на подсъдимия между впрочем не се
оспорва откогото и да било. Поради това и резонно показанията на св.Л. следва
да бъдат поставени като основа за годността на обследвания протокол за обиск от
13.06.2005г.
Въззивнaта
инстанция се съгласява със становището на СРС, че показанията на пострадалия са важен източник на доказателства, като същите са
в основата на подвигнатото от страна на прокуратурата обвинение срещу
подсъдимия Б.. Принципно не съществува пречка обвинението да се
основава преимуществено на показания, дадени от един очевидец, дори и същият да се явява едновременно с това и пострадал. Противното разбиране би довело до
дефинитивно изключване на достоверността на свидетелските показания на
пострадалото лице, като би довело до принципна недоказуемост на редица деяния,
които обичайно не се извършват пред широк кръг от хора. Следва да се подчертае, че съгласно изискванията на процесуалния закон
доказателствата и доказателствените средства не могат да имат предварително
установена сила. Предвидените в НПК способи за установяването на данните по
делото са равностойни по доказателствена сила, стига да са събрани по реда и
правилата на НПК и да са достоверни. Наложителната проверка показанията на С. налага съпоставка с
останалия доказателствен материал, както и с изследването на данни за логически несъответствия и вътрешни противоречия, което в принципен план е сторена от СРС.
За да се довери
на показанията на пострадалото лице, въззивният съд също констатира, че относно
основните факти от предмета на доказване е налице последователност, логичност и
конкретика в изложеното от свидетеля,
както от съдебната фаза, така и с приобщеното от предварителната такава, с
уговорката, че деянието датира поне дванадесет години преди разпита на св.С. в
с.з. пред СРС. Внимателният прочит на депозираните от св.С. сведения пред първоинстанционния съд, в контекста на проведеното на досъдебното производство разпознаване, еднозначно установяват убеденост, че именно Б. е автор на инкриминираното деяние. Показанията на
пострадалия като хранология на първоначалните събития по настъпването на ПТП са
в унисон и с изложеното от св.Ф.и почти припокриват част от развилите се събития,
на които е присъствал и св.Ш.. Достоверността на заявеното от пострадалия може
да се извлече и от обстоятелството, че същият не прикрива неблагоприятни за
него факти, а именно че е бил виновния водач за настъпването на ПТП, че му е
съставен АУАН и т.н. Еднопосочни от двете фази на процеса са твърденията на св.С.,
интересуващи процеса за отправени закани от страна подсъдимия на няколко пъти,
за спречкване, преминало в бой, вкл. в присъствието на св.Ш.преди
инкриминираната дата, за предаване на пари, които служителите на реда са
белязали – все факти, онагледени и в протокола за предаване, показаниятана св.Ш.,
протокола за обиск на подсъдимия и други доказателства по делото. Досежно
възпроизведените в обвинителния акт и фактологията дати, и този съдебен състав
също се придържа към показанията на св.С. от досъдебната фаза, тъй като логично
са снети на датата на извършеното спрямо него деяние.
Този съдебен
състав не намира, че липсата на
телефонни разпечатки за проведени разговори между пострадалия и подсъдимия, липсата на иззети телефони от Б.
компрометира показанията на свидетеля. Следва да се отбележи, че обследване
контретното съдържание на отправени закани е било възможно да се реализира само
посредством използване на СРС, нуждата от които с оглед обществената тежест на
случилото се, би било спорно. В такава насока, показанията на св.Ш.не са
ненадежден източник на доказателства и дават в нужната степен подкрепа на
показанията на пострадалия, най-малкото, доколкото частично се подкрепят и от
тезата на подсъдимия. По-насетне, СГС не намира, че показанията на св.С. са
недостоверни и поради това, че изявленията му за причинени телесни увреди не са
подкрепени с медицински документи, в частност със съдебно-медицинско
удостоверение. В казуса, предмет на обследване е престъпление по чл.214 от НК,
а не такова по чл.129, чл.128 или чл.130 от НК.
Показанията на св.Ш., които
обосновано са кредитирани от първия съд, не произтичат от очевидец на събитието, но установяват косвени и контролни
доказателства, които също допринасят за правилното изясняване на делото. От показанията на първия се се
препотвърждава начина на настъпване на ПТП, а също и че Б. е заплашвал пострадалия, че е искал пари, което е възприето от
свидетеля и на високоговорител при поредното обаждане на подсъдимия. При
липсата на определени спомени у този свидетел и при прочитането на показанията
му от досъдебното производство на осн. чл.281, ал.5 от НПК, основание за
дискредитиране, този съд не откри.
Единствените доказателства, внасящи съмнение в обвинителната
теза, са обясненията на подсъдимия. Правилно първостепенният съд ги е
кредитирал частично,
като е изградил фактическите си и правни изводи преимуществено въз основа на останалите
доказателствени източници. Обясненията
на подсъдимия освен валидно доказателствено средство се явяват и средство за
защита срещу така повдигнатото му обвинение. В процесния случай въззивният съд, подобно на
СРС,
цени дадените обяснения именно в светлината на ефикасно средство за защита, с
което подсъдимия Б. се опитва да обори тезата на
прокуратурата. При съблюдаване на правилата за
доказателствената тежест по чл.103 от НПК, за да бъдат приети за достоверни
обясненията на подсъдимия, не се изисква те да намират подкрепа, а да не се
опровергават от несъмнено установени доказателства или да не се дискредитират
на собствено основание поради неясноти, необясними празноти или тъй като
съдържат обективно невъзможна версия. Както правилно е обективирал и първия съд, обясненията на Б. относно
причината инкриминираната сума да е открита у него се противопоставят не само
на нормалната житейска логика, но и на цяла система от доказателствени
източници.
Въззивната
инстанция, подобно на първата също се довери на заключението на съдебно-почерковата експертиза по
Протокол №135/2017 от 05.11.2011г. на в.л. Г.(л.52-59 от съдебното производство). Безспорно и с най-голямо
значение за доказателствената стойност на обследвания в тази експертиза
протокол за обиск е неизписването от обвиняемия на текстовата му част, вкл. и
на дадените от него обяснения относно намерените вещи, а удостоверяване на
съдържанието му като обискиран чрез подписването му, спор за което по делото
няма.
Що се касае до доказателствената стойност на протокола
за обиск на подсъдимия от 13.06.2005г., въззивният съд намира, доколкото
първата инстанция не е дала отговор на това възражение, че същата не е
компрометирана от обстоятелството, че това писмено доказателствено средство не
е изготвено непосредствено след задържането на подсъдимия и на мястото на задържане.
Както сега действащият /чл.164 от НПК/, а така също и НПК, при разпоредбите на
който е извършен обиска на подсъдимия /чл.138 от НПК, Обн. ДВ. бр.89 от 15.1974г.,
отм./, не са налагали определен времеви порядък на извършване на обиск след
задържане на дадено лице. Още повече, че доколкото процесуалния ни кодекс
изисква съблюдаване на определени строго формални изисквания към годността му
/извършване от определено лице, в присъствието на поемни лица от същия пол/.
Поради това в много случаи е обективно невъзможно обиск да бъде извършен на
мястото на реализиране на престъплението и/или при задържане на извършителя. Вярно
е обаче, че такъв обиск на подсъдимия е извършен, и то в присъствие на поемни
лица /вж. показанията на св.Л./, на датата на задържането на Б., като при обискирането му, са
установени именно подробно описаните в протокола за предаване от св.С. по
копюри банктноти. Отказът, както на първия съд /по причини, че не е установено
кои лица са задържали Б./, а също и
на въззивната инстанция /поради забраната на чл.118, ал.2 от НПК/ няма как да компрометира доказателствената тежест на
протокола за обиск. Не се явява такова обстоятелство и това, че обективираното
в протокола за обиск в графа „Обяснения на лицата за намерените и иззети
предмети, книжа и др.“ не е изписано собственоръчно от подсъдимия Б. /вж. заключението на
съдебно-почерковата експретиза по Протокол №135/2017 от 05.11.2011г./. На първо
място процесуалният закон и към 2005г. не е поставят такова изрично изискване,
което в действителност следва от нормалната житейска логика, обискираното лице
само да отрази отношението си към намерените в него вещи. Дори обаче и
изписаното в процесния протокол да беше с напълно друго съдържание, и да беше
изписано от подсъдимия, същото не би имало каквато и да било доказателствена
стойност, тъй като не се касае за обяснения на това лице, които могат да бъда
обект на проверка като доказателствено средство. Процесуалната форма за даване
на обяснения както по действащия преди 2006г. НПК, така и по приложимия сега,
винаги е била разпит на обвиняемото лице след привличането му в това му
качество и винаги по негово желание. Обясненията на подсъдимия са оценени от
решаващия съд, а и бяха обект на доказателствена преценка и от СГС, поради
което и останалите извънпроцесуални изявления на което и да било лица, а още
повече на обвиняем/подсъдим, са ирелевантни за процеса, поради което и не могат
да бъдат поставени в основата на фактическите изводи по въпросите по чл.102 от НПК. В аналогична насока е и
стойността на процесуалните изявления според висшата ни съдебна инстанция на
обвиняем в протокола за доброволно предаване и т.н. Само за отбелязване е
обаче, че по една или друга причина, обективираното като изявления на
задържания Б. в протокола за обиск е
в близък унисон с версията, лансирана от св.С. и подкрепена от св.Ш..
Не би могла да се сподели тезата на защитата, наведена
както пред СРС, така и в жалбата, а и пред настоящата инстанция, че банкнотите
са поставени в джоба на подсъдимия
от полицейските служители по време на транспортирането му от мястото на
задържането до обискирането му в 09
РУ-СДВР. Дори при виждането, наведено от подсъдимия, че същият е
бил в служебния полицейски автомобил само със задържалите го лица, този съдебен
състав не намира обективна причина, двамата полицаи да са поставили
предварително описаните и предадени от св.С. банкноти именно на посоченото в
протокола за обиск място. Твърдението, лансирано от Б., че св.С. е имал роднини в 09 РУ СДВР /негов брат/, не е
достатъчно основание да се приеме, че двамата полицейски служители целенасочено
са желаели да навредят да тогава задържания и все още неосъждан за каквото и да
било деяние Б.. Последното най-малко
не се подкрепя не само от показанията на св.С., но и от тези на св.Ш.и на поемните
лица.
Не се
компрометират според СГС доказателствените изводи и от непредявяването на
веществените доказателства по делото – процесните иззети от подсъдимия и
предадени от пострадалия копюри с пари. Изводимо от материалите, приобщени от съдебното
следствие, тези веществени доказателствени средства, не се намират за
съхранение в 09 РУ СДВР, като е и напълно логично с оглед характера им, да
бъдат върнати на пострадалия. Обстоятелството, че не са обследвани за
дактилоскопни следи, че не са белязани по съответния начин, също не може да се
противопостави да еднотипността в показанията на св.С. и св.Ш., протокола за
обиск, протокола за задържане, съдебно-почерковата експертиза и т.н.
В заключение въззивният съд намира, че установените от районния съд
релевантни факти не са резултат от едностранчива и/или превратна интерпретация.
Несъгласието от страна на подсъдимия и неговата защита с възприетото по
фактите не може да послужи за обосноваване на теза за допуснати процесуални
нарушения при анализа на доказателствата, след като контролираният съд е спазил
процесуалните правила за допускане, събиране, проверка и оценка на
доказателствата, както и е гарантирал равни възможности на страните да участват
в процеса.
Солидаризирайки
се с фактическите изводи и доказателствен анализ на първата инстанция, въззивният съд намира от правна страна, че първоинстанционният съд правилно е възприел, че подсъдимият Б. е осъществил състав на престъпление по чл.214, ал.1 от НК.
Престъплението уврежда нормалното упражняване на
правото на собственост или други имуществени права, но в същото време винаги
засяга и свободното формиране на волята на пострадалия за разпореждане с
имуществото му.
Характеристика от обективна страна е, че първият
предмет на посегателство е физическо лице, по отношение на което деецът
упражнява сила или заплашване, а вторият предмет е имущество (движимо или
недвижимо), с което физическото лице се разпорежда под въздействие на
принудата. Изпълнителното деяние се осъществява само чрез действие и се
изразява в престъпно мотивиране на пострадалия да предприеме определено
поведение против волята си, като за целта деецът използва физическа или
психическа принуда. Принудата може да се прояви в известните варианти -
използване на сила, когато деецът упражнява физическо въздействие върху
изнуденото лице (блъскане, държане, отвличане) и/или заплашване, когато деецът
упражнява психическо въздействие, застрашава изнудения с бъдещо деяние, което е
от естество да изложи живота, здравето, честта, имота на заплашения или друго
лице на опасност, като за съставомерността няма значение характера на заплашването,
от значение е то да е годно да внуши основателен страх. Последователно, или
едновременно с упражняване на принудата, деецът довежда до знанието на
изнудваното лице желаното от дееца поведение. Принудата е средство, начин за
мотивиране на лицето да извърши акт на имуществено разпореждане, поради което
тя по необходимост трябва да предхожда поведението на пострадалия.
От доказателствата по делото категорично бе
установено, че подсъдимият
Б. е заплашвал, и то многократно
св.О.С. със
саморазправа, че ще ги пребие, с което е реализирана едната алтернатива от обективна страна от състава на престъплението.
Също так безспорно се доказа, че подсъдимият Б. е засегнал и телесния интегритет на пострадалия, нанасяйки му удари с
юмрук, както след ПТП, а така също и в присъствието на св.Ш.. Въпреки че такова
обвинение на подсъдимия не е повдигнато, определено този вид поведение,
съпроводено с отправените заплахи е било от естеството да принуди св.С. да се
разпореди със свое имущество, противно на волята си, и в разрез със законовите
порядко за уреждане последиците от ПТП.
От своят страна принудата трябва да е с такава
интензивност и от такова естество, че да възбуди основателен страх у
пострадалия, че ако не предприеме изискваните от него действия, ще бъде
поставен в по-неблагоприятно положение, без да е необходимо психиката на
жертвата да бъде парализирана. От показанията на св.О.С. от досъдебното и съдебно
производство, подкрепени и от тези на неговия приятел и колега – св.Ш., категорично се установява, че първият е извършил акта на
имуществено разпореждане в полза на подсъдимия, поради страх от негативните
последици, които той е могъл да понесе във връзка с отправените му заплахи, а и физическо насилие.
Вторият елемент от изпълнителното деяние от състава на
престъплението, за което е повдигнато обвинение е информиране на пострадалия за
желаното от дееца поведение. Той може да се осъществи преди, едновременно или
след упражняване на принудата. Конкретното обстоятелство бе безпротиворечиво
доказано от обстоятелството, че подсъдимият Б. е поискал от пострадалия С. първоначално сумата
от 2 000лв. /две хиляди лева/, чийто размер по-късно е намален и в крайна сметка е получил сумата от 300лв. /триста лева/.
Престъплението е резултатно. То е довършено, когато в
причинна връзка с осъщественото от пострадалия имуществено разпореждане настъпи
вреда за изнудения или за друго лице. Видно от инкопорирания доказателствен
материал, за пострадалия С. е настъпила имотна вреда в размер от 300лв. /триста лева/, което не се
променя от обстоятелството, че сумата му е възстановена от органите на реда
след изземването й от Б..
От субективна страна правилно проверяваната инстанция
е стигнала до извода, че деянието било извършено при форма на вината пряк умисъл.
Подсъдимият Б. ясно е осъзнавал, че
използва заплашване, за да мотивира пострадалия С. да предприеме желаното от него
поведение, свързано с акт на имуществено разпореждане. Налице е и специална
користна цел – подсъдимият Б. е целял да набави
за приятелката си - Ш. имотна облага в посочения в обвинителния акт размер от 300лв. /триста лева/.
По наказанието:
След като е направил верни изводи за
квалификацията, районният съд е имал и правилен подход при определяне на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия Б.. За обсъжданото престъпление законодателят е обективирал към
датата на извършване на престъплението, а и понастоящем наказание „Лишаване от
свобода“ за срок от 1 /една/ до 6 /шест/ години и „Глоба“ от 1000 /хиляда/ до 3000лв. /три хиляди лева/, като съдът може да
наложи и „Конфискация“ до 1/2 от имуществото
на дееца.
Първостепенният
съд резонно е отдал значение на чистото
съдебно минало на подсъдимия Б. към
датата на деянието в светлината на
смекчаващите отговорността обстоятелства, но следва да бъдат посочени още и сравнително младата му възраст към 2005г.
Настоящият съдебен състав не би моглъ да се съгласи с довода на пъвата инстанция
за невисокия интензитет на принудата, която именно е „принудила“ пострадалия да
сезира органите на реда, след като многократно е бил заплашван и преследван от
подсъдимия. Същата е типична за този вид престъпления.
След като не
съзря обосноваващите по-тежка наказателно-правна репресия обстоятелства,
съдът счете, че като основно и най-съществено смекчаващо вината обстоятелство
на подсъдимия Б. следва да бъде определен изтеклия изключително дълъг период
от датата на деянието до датата на разглеждане на делото пред СГС, който както
стана ясно е почти петнадесет години. През погледа на критериите Енгел и
трайната съдебна практика, не може да не се отбележи, че делото е продължило в
рамките на единадесет години в досъдебната фаза. Поради допуснати съществени
процесуални нарушения според друг състав на СГС, присъдата на първия съд,
разгледал делото е отменена, след което сега обсъжданата е постановена едва в
началото на 2018г. По неустановени причини, председателят на съдебния състав е
изготвял мотивите към присъдата в продължение на почти година и половина преди
делото да бъде администрирано и изпратено на СГС за произнасяне. Не може да се
приеме по никакъв начин, че се касае за сложно като фатология и правна страна
производство или казус, нито че подсъдимият е шиканирал процеса, че свидетелите
са много на брой и т.н. Не може да се приеме и че издирването на св.И.Ш. само
по себе си също е възпрепятствало развитието на делото за продължителен период
от време.
Поради това изминалият период от време от
датата на извършване на деянието
до датата на постановяване на присъдата по
независещи от дееца причини, според съдебния състав се явява такова смекчаващо
вината обстоятелтво, което дори независимо от останалите, е основание за
приложение на чл.55 от НК. Прекрачени са границите на разумния срок. В такава насока съгласно практиката на ВКС и ЕСПЧ,
изтеклият неразумен срок на продължаване на производство спрямо подсъдимия
представлява смекчаващо вината обстоятелство, поради което и нарушаване правото
на справедлив процес в разумен срок следва да бъде компенсирано. Адекватна и
справедлива компенсация се явява съразмерното смекчаване на наказателната
отговорност на подсъдимия /в този смисъл р.№711 от 22.10.2007г. по
н.д.№481/2007г. на III-то н.о. на ВКС, решение на ЕСПЧ по делото Б.срещу
България, решенията по допустимост по делата Пфайфър срещу България и Х.и И.срещу
България/. Поради това правилна се явява преценката на контролирания съд, че
наказанието на подсъдимия следва да се
индивидуализира съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1, т.1 и
ал.3 от НК.
Поради това съдебният
състав не се солидаризира с извода на първата инстанция за коректно определен
размер на наказанието от 9 /девет/ месеца „Лишаване от свобода“, което в
действителност е към минимума за това престъпление, но безспорно не отговаря на
обществената опасност на деянието и дееца, още повече след близо една година
забавяне на делото пред СРС и още повече след близо петнадесет години
продължителност на цялото производство. Въззивната инстанция намира, че
наказание „Лишаване от свобода“ за минималния, предвиден в чл.39, ал.1 от НК
срок от 3 /три/ месеца би бил достатъчен и разумен компромис между извършеното
от подсъдимия противоправно деяние и липсата на сериозен ангажимент от страна
на държавните органи да решат делото в разумен срок.
Въззивният съд се съгласява и със становището на СРС
за приложение на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК като се отложи изпълнението
на наложеното на подсъдимия Б. наказание. Така определеното наказание не
следва да се изтърпява ефективно, тъй като не се налага изолирането на подсъдимия от обществото. Правилно съдът от долната
инстанция е съобразил, че за постигане целите на наказанието и с оглед неговия
размер, минимално допустимият от 3 /три/ години е достатъчна гаранция за
висящност опасността наподсъдимия да попадне в затвора. Срокът от 3 /три/ години спрямо подсъдимия Б. също представлява време за размисъл и реална заплаха от привеждане в изпълнение на наложеното му наказание, в
случай на последващи престъпни прояви, което ще му въздейства в достатъчна
степен възпиращо и предупредително.
С оглед
приложението на чл.55, ал.3 от НК, резонно съдът е изоставил и възможността да
наложил кумулативно наказание „Глоба“, а основания за налагане на „Конфискация“
не са налице, още повече предвид липсата и на каквито и да било данни за
имущественото положение на подсъдимия, а и предвид изтеклия период от време.
Районният съд е
пропуснал да се произнесе по сторените по делото разноски, а данни такива да са
направени по делото има, най-малкото предвид назначената от СРС
съдебно-почеркова експертиза. Това обаче би могло да
бъде само обект на констатация от въззивния състав, което предвид характера на производството по чл.306,
ал.1, т.4, пр.2 от НПК и обжалваемостта на този съдебен акт, следва да бъде
сторено от първия съд.
Първостепенният съд не е изпълнил и служебното си задължение
като не е приспаднал периода на предварително задържане на подсъдимото лице на
осн. чл.59, ал.1 и ал.2 от НК, при евентуално ефективно изпълнение на наказанието. По делото са налице
категорични данни, че Б. е бил задържан със заповед за задържане за срок от 24 часа на
13.06.2005г., което
приспадане и зачитане следва да бъде сторено от СГС.
Предвид
изложеното и извършената на осн. чл.314, ал.1, вр. чл.313 от НПК цялостна служебна проверка на правилността
на атакувания съдебен акт, въззивната
инстанция констатира наличие на основания, налагащи изменение на присъдата в частта относно размера на определеното на
подсъдимия наказание „Лишаване от свобода“.
Така мотивиран и на осн. чл.334, т.3 и т.6, вр. чл.337, ал.1, т.1 и
чл.338 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ присъда от 12.02.2018г. по
Н.О.Х.Д.№4065/2017г.,
СРС, НО, 110-ти
с-в в ЧАСТТА относно определеното наказание „Лишаване от свобода“ на подсъдимия К.П.Б. /със
снета самоличност/ като го НАМАЛЯВА от 9 /девет/ месеца на 3 /три/ месеца.
ПРИСПАДА на осн. чл.59, ал.1 и ал.2 от НК
времето, през което подсъдимият К.Б. /със снета самоличност/ е бил
задържан на 13.06.2005г. със Заповед за
задържане по ЗМВР за срок от 24 часа.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в
останалата й част.
РЕШЕНИЕТО
е
окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
...................................
ЧЛЕНОВЕ:
1..................................
2....................................