Р Е
Ш
Е
Н
И
Е № 260101
гр. ВРАЦА, 14.04.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд гражданско отделение в
публичното заседание на 31.03.2021г. в състав:
Председател: МИРОСЛАВ ДОСОВ
Членове: НАДЯ ПЕЛОВСКА
мл.с.КАМЕЛИЯ КОЛЕВА
в присъствието на:
секретар Галина Емилова
като разгледа докладваното от съдията ПЕЛОВСКА
в.гр.дело N 80
по
описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано въз основа на
постъпила въззивна жалба от адв.К.Н., като пълномощник на М.Д.Й. ***, против
решение №260239/30.11.2020г.на Районен съд-Враца, постановено по гр.дело
№798/2020г., В ЧАСТТА МУ, с която е бил отхвърлен предявеният от
жалбоподателката иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, за сумата над 5000 лв.
обезщетение за неимуществени вреди до пълния предявен размер от 15000 лв.
В жалбата се твърди, че при определянето на
размера на дължимото обезщетение районният съд не е отчел някои от факторите,
определящи справедливия размер на обезщетението, и представените във връзка с
тях доказателства. Сочи се, че неправилно районният съд не е приел наличието на
причинно-следствена връзка между привличането на жалбоподателката под
наказателна отговорност и проблемите й с безсънието и високото кръвно налягате
и неправилно не е анализирал относимите данни за възрастта, житейския път,
възпитанието, ценностната система и здравословното състояние на жалбоподателката.
Поддържа се, че необосновано продължителността на наказателното производство е
приета за разумна, а също и че социалната изолация на жалбоподателката е неин
личен избор. Изтъква се, че съдът твърде формално е отчел, че жалбоподателката е
изтърпяла наложеното й наказание, без да оценява това като най-големия стресов
фактор. В жалбата се твърди също, че определящите справедливия размер на
обезщетението фактори, които следва да се вземат предвид, но не са отчетени от
районния съд, са: възрастта и здравословното състояние на жалбоподателката,
чистото й съдебно минало, отзвука на обвинението в социалната среда, в която
живее, интензитета на преживяните негативни емоции, предвид осъждането и
изтърпяването на наказанието, немалката продължителност на наказателното
производство. Поддържа се, че предвид тези фактори, определения от районния съд
размер на обезщетението е несъразмерно нисък, поради което се иска решението да
бъде отменено в обжалваната му част и искът да бъде уважен в пълен размер.
С въззивната жалба не се представят доказателства
и не се иска събирането на такива във въззивното производство.
Препис от въззивната жалба на М.Д.Й. е бил връчен
на въззиваемата страна Прокуратура на Република България, но отговор от нея не
е постъпил.
При извършената проверка на редовността и
допустимостта на въззивната жалба, настоящият съдебен състав констатира, че
същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и отговаря на изискванията на
чл.260 и чл.261 ГПК.
При констатираната допустимост на жалбата,
съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и
допустимо, постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита, предявено с исковата молба на ищеца.
За да се произнесе по правилността на решението в
обжалваната му част, настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Районен съд-Враца е бил сезиран и се е произнесъл
по предявен от жалбоподателката М.Д. И. против Прокуратурата на Република
България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ, за сумата от
15000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени
вреди, за това, че е била обвинена в извършването на престъпление, по което
обвинение е оправдана.
В исковата молба се твърди, че с постановление от
26.01.2017г. ищцата М.Й. била привлечена като обвиняем по ДП №70/2015г.по описа
на ОД на МВР-Враца /пр.пр.№3597/2014г.по описа на РП-Враца/, за престъпление по
чл.290, ал.1 от НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 5
години. Със същото постановление по отношение на ищцата била взета мярка за
неотклонение „Подписка“ и била извършана полицейска регистрация по чл.68, ал.1
от ЗМВР. Досъдебното производство приключило с изготвянето и внасянето на
обвинителен акт, по който било образувано НОХД №336/2018г.по описа на РС-Враца.
С присъда на РС-Враца от 15.10.2018г. ищцата била призната за виновна по така
повдигнатото й обвинение, като й било наложено наказание „Пробация“ със
следните пробационни мерки: „Задължителна
регистрация по настоящ адрес” за срок от 6 месеца с периодичност два пъти
седмично и „Задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от 6
месеца.
Присъдата на РС-Враца била потвърдена от Окръжен
съд-Враца с решение №20/12.04.2019г., постановено по ВНОХД №76/2019г.
По реда на възобновяване на наказателното
производство по Глава 33 от НПК, по молба на ищцата било образувано ВНОХД
№697/2019г.по описа на Апелативен съд-София, което приключило с решение от
14.01.2020г., с което присъдата на РС-Враца по НОХД №336/2018г. и решението на
ОС-Враца по ВНОХД №76/2019г.били отменени и ищцата била призната за невиновна
по повдигнатото й обвинение в извършване на престъпление по чл.290, ал.1 от НК.
Тъй като производството по възобновяване на
наказателното производство не спирало изпълнението на присъдата, ищцата твърди,
че за периода 08.05.2019г.-08.11.2019г. е изтърпяла наложеното й наказание
„Пробация“. Поддържа също, че в резултат на воденото против нея наказателно
производство, тя е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се във влошаване
на здравословното й състояние, притеснения от развитието на наказателното
производство, загуба на вяра в справедливостта, уронване на доброто й име в
обществото, затваряне в себе си и избягване на контакти с хора, чувство на унижение
и срам, както от изтърпяване на наложеното наказание, така и от наложената
мярка за неотклонение, полицейската регистрация, включваща фотографиране и
дактилоскопиране, множеството срещи с органите на наказателното преследване и
съда. В исковата молба ищцата сочи, че живее в малко населено място, в което
била изградила репутация на отговорен, честен, скромен и добър човек, при което
осъждането й придобило публичност и я принудило да се изолира от околните. Сочи
се също, че ищцата е в пенсионна възраст и с онкологично заболяване от 2003г.,
поради което в резултат на обвинението здравето й се влошило и започнала да
вдига високо кръвно, да плаче постоянно, да не може да спи и да се чувства в
безизходица.
По реда на чл.131 от ГПК ответникът Прокуратура на
Република България е ангажирал писмен отговор, че оспорва иска по размер. В
отговора се поддържа, че ищцата не е представила доказателства за твърдените
претърпени вреди и за съществуващата пряка причинна връзка между тях и
дейността на Прокуратурата. Настоява се да бъде отчетено, че наказателното
обвинение в досъдебната фаза на процеса е било в рамките на около 1 година,
като спрямо ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“ и не
са прилагани други мерки за процесуална принуда. Възразява срещу ангажиране
отговорността на прокуратурата за цялата продължителност на съдебната фаза на
процеса. В този период делото се е намирало в съда и друг правен субект,
различен от ответника, който е бил отговорен за своевременното и законно
разглеждане и решаване на делото.
При така подадените искова молба и отговор, в
производството пред районния съд са събрани писмени и гласни доказателства, въз
основа на които съдът е приел за доказани фактическите твърдения на ищцата,
свързани с воденето, продължителността и приключването на наказателното
производство, с изтърпяването на наложеното наказание и произтичащите от тях
негативни последици върху ищцата. При определянето на размера на обезщетението
обаче, районният съд е приел, че наказателното производство не е с
продължителност, по-голяма от нормалната, че предвиденото наказание за
престъплението, в което ищцата е била обвинена не е голямо, а взетата мярка за
неотклонение е била най-леката. Приел е също, че претърпените от ищцата
неимуществени вреди в цялост не надхвърлят обичайните, че не е доказана
връзката на безсънието и високото кръвно с обвинението и че социалната й
изолация е въпрос на неин личен избор.
Доколкото фактическата обстановка е била изяснена
от районния съд при обсъждане на всички събрани доказателства, а в жалбата не
се развиват оплаквания, касаещи установяването на фактите, то излагането на
нова фактическа обстановка от въззивния съд не се налага, а въззивната проверка
следва да се ограничи до приложението на критериите по чл.52 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ,
държавата отговаря за вредите, причинени
на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е
извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради
това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното
преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Тази отговорност
на правозащитните органи е обективна и възниква при наличие на изчерпателно
посочените в закона основания.
Изхождайки от изложеното в исковата молба, правно
релевантните въпроси по които се дължи произнасяне са: налице ли е обвинение в
извършване на престъпление, по което обвинение ищцата е оправдана; претърпяла
ли е ищцата вреди от незаконното обвинение, от какъв характер са те и какъв е
интензитета им, съответно какво е следващото се справедливо обезщетение
съобразно продължителността на наказателното производство, обществено положение
на ищцата, вида и интензитета на реално доказаните неимуществени
вреди-безпокойства, неудобства, психически страдания и пр.
От събраните по делото доказателства се установи,
че законовите предпоставки по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за ангажиране
отговорността на държавата са налице, тъй като срещу ищцата е повдигнато обвинение
в извършването на престъпление по чл.290, ал.1 от НК, взета й е мярка за
неотклонение “подписка”, извършена е полицейска регистрация, изготвен е и е
внесен обвинителен акт, постановена е осъдителна присъда, която е потвърдена на
въззивна инстанция, наложеното наказание „Пробация“ е изтърпяно от ищцата и
едва в хода на производство по Глава 33 от НПК е постановена оправдателна
присъда. При наличие на тази хипотеза законодателят квалифицира обвинението
като незаконно и предвижда-чл.4 от ЗОДОВ, че за всички имуществени и
неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице, държавата
дължи обезщетение. Съгласно задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение
№ 5/15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС, по
искове за обезщетение за вреди при наличие на влязла в сила присъда, с която
лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК, и по реда на
възобновяване на наказателните дела е признато за невиновно и оправдано, т. е. в
хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 4, предл.1 от ЗОДОВ, пасивно легитимиран да
отговаря по иска не е съда, а Прокуратурата на Република България.
Отговорността на държавата по ЗОДОВ обхваща всички
вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. На репариране подлежат
само действително настъпилите вреди. За разлика от имуществените вреди,
размерът на претърпените неимуществени вреди се определя от съдилищата на база
на критерия за справедливост - чл. 52 от ЗЗД. Понятието справедливост по
смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица
конкретно съществуващи обстоятелства, обуславящи размера на обезщетението. Обезщетението
следва да е съразмерно с конкретно претърпените вреди, като удовлетворява
изискването за справедливост. Такива обстоятелства са продължителността на
наказателното производство, тежестта на престъплението, за което е обвинението,
броя на деянията, по които е било незаконното повдигнатото обвинение,
ограничаването на гражданските права, вида на мярката за неотклонение и нейния
срок, личностните качества на ищеца, общественото му положение и начина, по
който се е отразило обвинението на ищеца-върху личния, професионалния,
обществения му живот, чувствата, честта и достойнството му, продължителност и
интензитет на терзанията.
Въззивният съд намира, че с оглед събраните по
делото доказателства, при определяне размера на дължимото обезщетение първоинстанционният
съд е приложил неправилно критериите по чл.52 от ЗЗД, при което присъденото
обезщетение се явява несъответстващо ниско на реално претърпените от ищцата
вреди. В разглеждания случай вредите се претендират от датата на привличането
на ищцата в качеството й на обвиняем по досъдебното производство-26.01.2017г.
От тази дата до датата на постановяване
на оправдателното решение от 14.01.2020г.са изминали 3 години, през които
ищцата е била привлечена като обвиняема, определена й е мярка за неотклонение,
извършена е полицейска регистрация със съпровождащите я фотографиране и
дактилоскопиране, изготвен е обвинителен акт, провеждани са съдебни заседания
пред РС-Враца, ОС-Враца и АС-София. Освен това, освен, че е била призната за
виновна и осъдена от две съдебни инстанции, през този период ищцата е и
изтърпяла наложеното й наказание. При положение, че впоследствие ищцата е била
оправдана, дори само фактът на изтърпяно преди оправданието й наказание е
достатъчен, за да се приеме, че тя е претърпяла вреди по-високи от обичайните.
Доколкото се касае до общоизвестни човешки реакции и изживявания, които не се
нуждаят от специално доказване, то безспорно е, че за посочените 3 години ищцата
е търпяла притеснения, напрежение и стрес, които са били непрекъснати. Следва да
се отчете също, че ищцата живее в малко населено място, при което обвинението и
осъждането й се знаят от мнозина. Налице са събрани по делото доказателства, че
преди обвинението ищцата не е била осъждана и се е ползвала с добро име в
селото, поради което и предвид свидетелските показания, за безспорно може да се
приеме както уронването на доброто й име в обществото, като резултат от
наказателното производство, така и изпитвания срам и изолирането й от социални
контакти. Именно с оглед малката общност, в която ищцата живее, както и с оглед
възрастта й (към датата на привличането й като обвиняема тя е била на 70
години) е напълно логично тя да се срамува от обвинението, осъждането и
изтърпяването на наказанието, и да избягва контакти с други хода. Категорично
не може да се приеме, че изолирането й от общуване с околните е въпрос на личен
избор, тъй като няма данни ищцата обичайно да е затворен и неконтактен човек, а
напротив, видно от показанията на св.Р., тя е била човек който разговаря с
всеки и готова да помага винаги, когато може.
Не могат да бъдат споделени и изводите на районния
съд за липса за доказана причинно следствена връзка между наказателното
производство и високото кръвно и безсънието на ищцата. Свидетелските показания
за съществуването на пряка връзка между състоянието на ищцата е обвинението са
изключително категорични, като двамата свидетели категорично твърдят, че в
резултат на притесненията ищцата не можела да спи, вдигала високо кръвно и
пиела лекарства за това. Следва да се отбележи също, че тези здравословни
прояви съставляват най-честите и логични
последици от преживяната тревожност и стрес, поради което и доказването им с
писмени доказателства-рецепти, амбулаторни листове и пр. не е необходимо.
Независимо, че общо във всичките си фази
наказателното производство е продължило в разумни срокове, то като се вземат
предвид гореизложените обстоятелства, свързани с полицейската регистрация,
осъждането на две съдебни инстанции, изтърпяването на наказанието и пр., може
да се направи обоснован извод, че за една възрастна жена, каквато е ищцата,
субективно този период не е кратък и търпените през него морални и психически
вреди са дали дълбоко отражение върху живота й. Ето защо и като отчита от друга
страна, че престъплението, в което е била обвинена ищцата не е тежко, че
периодът на наказателното производство обективно е разумен, че тежки мерки за
неотклонение не са били вземани и че производството няма тежко отражение върху
здравословното състояние на ищцата, настоящият съдебен състав намира, че
справедливото обезщетение, което тя следва да получи е в размер на 10000 лв.
Достигайки до извод за двойно по-нисък размер на обезщетението, районния съд е
постановил решението си в нарушение на материалния закон, поради което същото
ще следва да бъде отменено в частта му, с което искът за обезщетение е
отхвърлен за сумата от 5000 до 10000 лв. и вместо него в тази му част искът ще
следва да се уважи. В останалата му част за сумата над 10 000 лв. до
пълния предявен размер от 15000 лв. решението на РС-Враца ще следва да се
потвърди.
В частта, с която Прокуратурата на Република
България е била осъдена да заплати на ищцата М.Д.Й. обезщетение за
неимуществени вреди до размер на сумата от 5000 лв. решението на РС-Враца не е
било обжалвано и е влязло в законна сила.
При този изход на спора, за производството пред
първата съдебна инстанция, съобразно уважената част от жалбата, Прокуратурата на Република България ще следва
да бъде осъдена да заплати допълнително на ищцата деловодни разноски за
държавна такса в размер на 3,33 лв., както и деловодни разноски за адвокатска
защита в размер на 333,33 лв. Деловодни разноски за производството пред
въззивната инстанция не следва да бъдат присъждани, тъй като няма направено
искане за това.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение №260239/30.11.2020г.на Районен
съд-Враца, постановено по гр.дело №798/2020г., В ЧАСТТА МУ, с която предявеният
от М.Д.Й. ***, с ЕГН ********** против Прокуратура на Република България иск по
чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди е бил
отхвърлен за сумата над 5000 лв.до сумата от 10000 лв. И ВМЕСТО НЕГО в
посочената част постановява:
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България ДА
ЗАПЛАТИ на М.Д.Й. ***, с ЕГН ********** и сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди като резултат от незаконно повдигнато обвинение за
престъпление по чл.290, ал.1 НК, по което е била постановена оправдателна
присъда с решение №15 от 14.01.2020 г., по наказателно дело №697/2019 г. по
описа на Апелативен съд – гр.София, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от14.01.2020г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №260239/30.11.2020г.на Районен
съд-Враца, постановено по гр.дело №798/2020г. в останалата му обжалвана част, с
която предявеният от М.Д.Й. ***, с ЕГН ********** против Прокуратура на
Република България иск по чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ е бил отхвърлен за
сумата над 10000 лв.до пълния предявен размер от 15000 лв.
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България ДА
ЗАПЛАТИ на М.Д.Й. ***, с ЕГН **********, допълнителни деловодни разноски за
производството пред първата съдебна инстанция в размер на сумата от 3,33 лв.,
представляваща държавна такса, съобразно уважената част от иска, както и сумата
от 333,33 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба
пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател:........... Членове:1..........
2..........