№ 809
гр. София, 19.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на пети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20221001000802 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 30.05.2022 г. на ищеца „Г. – Б Трейд“ ЕООД срещу
решението от 13.01.2022 г. по т. д. № 852/2019 г. на Софийския градски съд, VІ-15 състав, в
частта, с която:
е отхвърлен предявеният срещу „Билтрейд Груп“ ООД иск за заплащане на сумата 46 116,42
лв., представляваща вземане на „Бумекс“ ЕООД за мораторна неустойка за периода
17.12.2018 – 17.03.2019 г. по договор от 12.12.2015 г., прехвърлено с договор за цесия от
8.04.2019 г.;
е отхвърлен предявеният срещу „Билтрейд Груп“ ООД иск за заплащане на сумата над 8
379,76 лв. до предявения размер от 159 359,13 лв., представляваща вземания на „Бумекс“
ЕООД за довършителни работи, дължими по споразумение от 29.01.2019 г., прехвърлени с
договор за цесия от 8.04.2019 г.;
е отхвърлен предявеният срещу „Билтрейд Груп“ ООД иск за заплащане на сумата над 67,50
лв. до предявения размер от 1 712,30, представляваща законната лихва за забава за периода
9.04.2019 – 7.05.2019 г.;
В жалбата се твърди, че в нарушение на съдопроизводствените правила и на диспозитивното
начало СГС е обсъждал въпроса за погасяване на вземането за неустойка, без такова възражение да
е направено от ответника. Твърди се, че неправилно съдът е тълкувал значението на
1
споразумението от 29.01.2019 г., като е приел, че то освобождава ответника от отговорност за
неизпълнение на договора от 12.12.2015 г., вкл. и от дължимите неустойки. Сочи се, че
споразумението нямало такова значение, а в неговия предмет било само изпълнението на
довършителните работи по строежа от възложителя за сметка на изпълнителя. В споразумението
не било уговорено опрощаване на вземания за неустойка, нито такива били определени по
основание и размер. Твърди се, че необосновано съдът е приел за недоказани претендираните
разходи за довършителни работи в отхвърлената част по представените фактури № 786/19.03.2019
г., № 787/20.03.2019 г., № 802/1.04.2019 г. и № 796/1.04.2019 г. Независимо, че не били подписани
от името на ответника, то същите му били предявени за плащане, а към всяка от тях били
представени подробни счетоводни разбивки по аналитичност към доставчици, оферти, договори,
дневници по ДДС, банкови извлечения и платежни нареждания, от които се установявало как е
формирана стойността по всяка фактура и какви точно разходи е извършил „Булмекс“ ЕООД.
Фактурите били налични и в онлайн банкирането на ответника, за което била представени и
справка. Твърди се, че съдът не е дал указания на ищеца за уточняване на твърденията му по реда
на чл. 145, ал. 2 ГПК и не уважил направени доказателствени искания.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи
предявените искове, както и да му присъди направените разноски.
Въззиваемият „Билтрейд Груп“ ООД – ответник по исковете – чрез назначения особен
представител по чл. 29, ал. 4 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без
уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените в жалбата пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е
и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на
осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи
повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в
обжалваното решение е даден подробен отговор. Независимо от това следва да се добави и
следното:
1. Предмет на въззивното производство са претенциите, които са отхвърлени с
първоинстанционното решение. В частта, с която претенциите са уважени, решението е влязло в
сила, като необжалвано.
Ищецът претендира процесните вземания срещу ответника в качеството на цесионер по договор
за цесия от 8.04.2019 г., сключен с цедента „Бумекс“ ЕООД. Цесията е деривативно основание,
поради което поражда прехвърлително действие само ако вземанията съществуват.
Едно от прехвърлените вземания е за сумата 46 116,42 лв., представляваща мораторна
неустойка за периода 17.12.2018 – 17.03.2019 г. по договор от 12.12.2015 г., за което е издадена
2
фактура № 785/18.03.2018 г. от цедента „Бумекс“ ЕООД, която не носи подпис от името на
ответното дружество. Това вземане се основава на клаузата на чл. 15 от договора от 12.12.2015 г.,
сключен между ответника и „Бумекс“ ООД, като между страните не е спорна забавата на
ответника, която е призната и в последващото споразумение от 29.01.2019 г. Спорна е единствено
дължимостта на тази неустойка предвид уговорките в същото споразумение от 29.01.2019 г. В тази
връзка несподелими са оплакванията в жалба, че в нарушение на съдопроизводствените правила и
на диспозитивното начало СГС е обсъждал този въпрос, без такова възражение да е направено от
ответника. От една страна, в отговора на исковата молба, подаден от назначения особен
представител по чл. 29, ал. 4 ГПК, се съдържа оспорване на дължимостта на сумите по всички
процесни фактури, тъй като не са доказани по основание и размер. Това оспорване, независимо от
общия си характер, е достатъчно, за да обоснове задължението на ищеца да докаже дължимостта
на вземанията. От друга страна, съдът е в правомощията си да преценява всички събрани по делото
доказателства /чл. 12 ГПК/, а главната цел на процеса е установяване на истината /чл. 10 ГПК/.
Служебно задължение на съда е да приложи закона спрямо установените факти, като извлече
служебно техните правни последици, независимо дали страните са се позовали на тези последици
– арг. от чл. 235, ал. 2 ГПК.
В случая споразумението от 29.01.2019 г. е представено по делото от самия ищец. Съдът не само
има право, но и с оглед чл. 20 ЗЗД е длъжен да изследва и съобрази всички негови клаузи в тяхната
цялост. Правилно първоинстанционният съд е приел, че това споразумение представлява договор
за спогодба по чл. 365 ЗЗД, с който страните прекратяват един съществуващ спор или избягват
един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки, които могат да се изразяват и в създаване,
изменение или погасяване и на правоотношения, които не са били предмет на спора. Както е
прието в правната теория[1] договорът за спогодба, вкл. съдебна спогодба, има следните правни
ефекти: 1) декларативно действие – страните се задължават да считат правното положение за
такова, както е уредено със спогодбата, и то обикновено от момента на възникване на
правоотношението, а не от момента на сключване на спогодбата; 2) регулиращо действие –
страните се задължават да спазват занапред поведение, което отговаря на установеното със
спогодбата правно положение; 3) преобразуващо действие – ако установеното със спогодбата
правно положение се отклонява от действителното положение, то спогодбата го променя
/преобразува/ съобразно декларативния си ефект и то с обратно действие – от момента на
възникване на съответното правоотношение, а не от момента на сключване на спогодбата; и 4)
възможно е и транслативно действие – със спогодбата могат да се прехвърлят и права, които не са
били предмет на спора, в съответната форма. Също в теорията е изяснено, че тези правни ефекти
на спогодбата /най-вече – преобразуващото й действие/ не са тъждествени с други сходни правни
фигури – като новация /чл. 107 ЗЗД/ или опрощаване /чл. 108 ЗЗД/, макар резултатът да е сходен.
По тази причина изискванията към договорите за новация или опрощаване са неприложими към
спогодбата, най-вече поради нейното декларативно действие. Касае се за самостоятелна правна
фигура, която като краен резултат може да доведе до отказ от права или до учредяване на нови
такива, но при специфично темпорално действие.
Видно от съдържанието на процесното споразумение целта на същото е да уреди отношенията
между страните във връзка с установеното частично неизпълнение на задълженията на ответника
по договора от 12.12.2015 г. В тази връзка е уговорено, че извършването на довършителните СМР
в обектите в сградата ще бъде фактически извършено от „Бумекс“ ООД, но за сметка на ответното
дружеството, което впоследствие следва да заплати разходите за това срещу представени фактури.
3
Същевременно, в клаузата на т. 4.2 е уговорено, че с подписването на споразумението „ всички
отношения между страните, възникнали от и във връзка с описаната и установена по-горе
фактическа обстановка се считат за окончателно и безусловно уредени и всяка една от
страните декларира и гарантира, че няма каквито и да било претенции, възникнали от и/или
във връзка с фактическата обстановка, описана и установено в настоящото споразумение “.
За въззивния съд е несъмнено, че в обхвата на уговорката по т. 4.2 попадат всички последици от
установеното неизпълнение, вкл. всички вторични вземания и права, породени от същото –
неустойки, обезщетителни вземания и др. Част от тези вторични вземания е и неустойката по чл.
15 от договора от 12.12.2015 г. за забава в изпълнението на задълженията на строителя. Неточно е
обаче приетото от СГС, че със сключването на споразумението това вземане, дори да е възникнало,
е погасено. Всъщност, предвид декларативното и преобразуващо действие на спогодбата
неустоечното вземане се счита за изначално невъзникнало, като подобна уговорка е допустима и
изцяло в рамките на разпоредителната власт на страните и на автономията на волята. Противно на
доводите в жалбата не се касае за новиране или опрощаване по смисъла на чл. 107 или чл. 108 ЗЗД,
поради което изцяло неприложими са изискванията за индивидуализиране на вземането при
подобни договори. Подобни уговорки са често срещани в съдебни или извънсъдебни спогодби и
тяхната допустимост е несъмнена в съдебната практика. Ето защо претендираното вземане за
неустойка е недължимо от ответника.
2. Неоснователни са и оплакванията в жалбата за необоснованост на изводите на
първоинстанционния съд по отношение на недоказаността на претендираните вземания по фактури
№ 786/19.03.2019 г., № 787/20.03.2019 г., № 802/1.04.2019 г. и № 796/1.04.2019 г.
Процесните фактури не са подписани от името на ответното дружество, което е оспорило
дължимостта на сумите по фактурите. Противно на доводите в жалбата по делото не е представено
доказателства, че тези фактури „са налични в онлайн банкирането на ответника за плащане“ /без да
е ясно какво се разбира да са налични там/. От представените по делото счетоводни документи не
се установява и, че тези фактури са осчетоводени при ответника – получател /а не при издателя
„Бумекс“ ООД/.
Същевременно, от посоченото основание във фактури № 786/19.03.2019 г. и № 787/20.03.2019
г. „частично възстановяване на направени разходи съгласно решение на ОС “ по никакъв начин не
следва, че тези фактури имат някаква връзка с процесното споразумение от 29.01.2019 г. Не са
представени и доказателства за извършване на подобни разходи, нито че те са направени именно в
изпълнение на споразумението, а ищецът не твърди, че има друго основание за тяхната
дължимост.
Вземането по фактура № 796/1.04.2019 г. в размер на 720 лв. с ДДС е с посочено основание
„наем за м. 04.2019 г.“. В исковата молба обаче се сочи, че вземането и по тази фактура е дължимо
на основание споразумението от 29.01.2019 г. и касае разходи за довършителни работи по
сградата. Следователно, предявен е иск само за подобни разходи, но фактурата не доказва такива,
тъй като е за друго вземане, за което обаче иск не е предявен. По тази причина така предявеният
иск за разходи е недоказан.
Същото се отнася и до фактура № 802/1.04.2019 г. за сумата 15 372,14 лв. с ДДС с посочено
основание „неустойка за забава от 1 месец на предаване на обекти, собственост на „Бумекс“
ЕООД съгласно договор“. И за тази фактура в исковата молба се сочи, че вземането е дължимо по
споразумението от 29.01.2019 г. и касае разходи за довършителни работи по сградата, което е и
4
предмета на иска. Фактурата обаче не доказва такива разходи, а за вземане с друг произход иск не е
предявен. Същевременно, както бе посочено по-горе – ако тази неустойка произтича от договора
от 12.12.2015 г., то тя е недължима с оглед споразумението от 29.01.2019 г., а ако е за период след
това споразумение – тя също е недължима, тъй като споразумението не предвижда неустойки.
Що се отнася до оплакванията в жалбата за неизпълнени от първоинстанционния съд
задължения по чл. 145, ал. 2 ГПК, то същите са обсъдени и аргументирано отхвърлени от
въззивния съд с определението му от 3.10.2022 г. по повод произнасянето по направените
доказателствени искания.
При това положение исковете за вземанията по посочените фактури са неоснователни, заедно с
акцесорните претенции за мораторни лихви.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъда оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
При този изход на спор на ищеца – жалбоподател не се следва присъждане на разноски.
Ответникът не е заявил претенция за такива, а и не е представил доказателства за направени
разноски.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
[1] вж. Ж. Сталев, БГПП, изд. 2020 г., стр. 487 – 488.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.01.2022 г. по т. д. № 852/2019 г. на Софийския градски съд,
VІ-15 състав, в обжалваната част.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5